Р Е Ш Е Н И Е
Номер 260021
/ 24.08.2020 г.
Град С.З. В ИМЕТО
НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД Граждански състав
На двадесет и втори юли Година 2020
в публичното заседание, в следния състав:
Председател: ДАНИЕЛА
ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
Членове: 1. Н. УРУКОВ
2. АТНАС АТАНАСОВ
Секретар ТАНЯ КЕМЕРОВА
Прокурор
като разгледа
докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ
въззивно гражданско дело № 1317 по описа за 2020 година.
Производството е на основание чл.258 и сл.
от ГПК.
Производството е образувано по
въззивната жалба на Н.И.К., чрез пълномощника си адв.С.Г. *** против решение № 121 от 04.03.2020г., постановено по
гр.дело № 2029/2018г. по описа на Казанлъшки районен съд, с което се отхвърлят
предявените от Н.И.К. искове за заплащане на
дължими, но незаплатени от въззиваемата страна суми съгласно трудово
правоотношение между страните и подписаното допълнително споразумение за
разсрочено плащане на трудови възнаграждения от 14.07.2017г., както и за признаване
за незаконно уволнението на въззивника и обезщетението за неползван платен
годишен отпуск, ведно с лихвите за забава.
Въззивникът
излага съображения за това, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно,
поради което моли то да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго,
с което съдът да уважи посочените във въззивната жалба отхвърлени искове.
Претендират
се направените разноски по делото за двете съдебни инстанции обективирани в
договори за правна защита и съдействие и адвокатски пълномощни.
Доказателствени
искания не са направени.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор от другата страна „С.С.“ ООД, чрез адв.Д.С., в който заявява, че
подадената въззивна жалба е неоснователна. Излага подробни
съображения в тази насока. Моли да бъде потвърдено първоинстанционното
решение, като правилно и законосъобразно.
Претендират направените разноски по делото. Не правят
искане за събиране на доказателства.
Въззивникът Н.И.К., редовно
и своевременно призован, не се явява. Вместо него се явява адв. С.Г. ***, която моли да се уважи подадената
въззивна жалба и да се отмени решението на първоинстанционния районен съд като
неправилно и незаконосъобразно, в частта му, с което съдът е отхвърлил предявените
от работодателя искове на жалбоподателя. Подробни съображения са изложени в
съдебно заседание по съществото на делото от 22.07.2020г., като претендират за
присъждане на разноски по делото и пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемия „С.С.“ ООД гр. С., редовно и своевременно
призовани, не изпращат представител пред настоящият въззивен съд.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното:
Предявени са искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3
от КТ, обективно съединени с иск с
правно основание чл. 224, ал.1 и ал.2 от КТ, обективно съединени и с искове с правно основание чл. 128 и чл.245 ал.1, чл.225 ал.1 от КТ и чл.86 от ЗЗД.
Съдът намира, че подадената въззивна жалба се явява процесуално
допустима, но разгледана по съществото си, е неоснователна, поради следните
съображения:
В
първоинстанционното производство правилно е установена следната фактическа
обстановка:
Делото е образувано по шест обективно съединени искове
с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ – за отмяна на незаконно
уволнение, възстановяване на преди заеманата работа на длъжността „ОХРАНИТЕЛ”
при ответника – „С.С.“ ООД гр. С., като въззивникът оспорва Заповед за освобождаване с № 2049/26.07.2018г.
на Директора на „С.С.“ ООД С., като незаконосъобразна – с твърденията, че неправилно била
посочена правната квалификация на самата Заповед. Моли да заеме отново преди
заеманата от нея длъжност „охранител”. Претендира и за заплащане на дължимото
за оставане без работа обезщетение за оставане без работа за шест месеца в
размер на 3060.00 лева, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
завеждане на исковата молба в съда до окончателното заплащане на същата, иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ в размер на 255 лева, както и
за заплащане на трудови възнаграждения в размер на 960 лева по споразумение от
14.07.2017г., както и направените от него по делото разноски.
С въззивната жалба се атакуват и обжалват само четири от обективно
съединените искове, като тези чл.344, ал.1, т.2 и т.3 от КТ не са обжалвани и по отношение тях първоинстанционното Решение е влязло в законна
сила.
Не е спорно между страните по делото, че въззивникът
по делото Н.И.К. е изпълнявал длъжността „охранител“ на обект „Би Си Ай“ –
Черганово, община Казанлък от 15.12.2015 г. в ответното дружество, съгласно
трудов договор № 2049/14.12.2015 г., с основно месечно възнаграждение 380,00
лева, с доплащане за нощен труд 0,25 лева на час.
Трудовото правоотношение с въззивникът е
прекратено със заповед № 2049/26.07.2018 г. на основание чл. 326, ал. 1 от КТ,
считано от 26.07.2018 год.
По делото е представено заявление от датата 25.07.2018
г. от въззивникът по делото до „С.С.“ ООД, с което същия заявява, че прекратява
трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, поради
забавяне на изплащането на трудовото възнаграждение.
Представено е и писмо от „Инспекция по труда“ – С.З.изх.
№ 18080544 от 01.08.2018 г. по повод извършена проверка на 25.06.2018 г., във
връзка с подаден от въззивникът сигнал. От извършената проверка се установява,
че за месец януари 2017г., месец февруари 2017г.,месец март 2017г., месец април 2017г. трудовите възнаграждения
са изплатени. Установено е, че трудовите възнаграждения на въззивникът за
месеците декември 2017г., януари 2018 г., февруари 2018г. и месец март са
изплатени наведнъж по банков път на 26.07.2018г.
По делото е представено и Споразумението от
14.07.2017 г. между „С.С.“ ООД и Н.И.К.. Съгласно споразумението страните са се
уговорили въззивникът да получи трудово възнаграждение за отработен период от
01.01.2017 г. до 30.04.2017 г., в общ
нетен размер на 1 520,00 лева. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Споразумението
работодателят се задължава да изплати дължимото трудово възнаграждение на
разсрочено плащане в срок до 24 месеца (до 06.20129 г.).
По делото е представена и Заповед под №
11/25.07.2018 г. от управителя на ответното дружество до въззивникът, с която
на основание чл. 193, ал. 1 от КТ, във вр. с чл. 187, т. 1, предл. 3 от КТ е
открита процедура за извършено дисциплинарно нарушение. Със същата заповед
работодателят е поканил въззивникът, в еднодневен срок от връчване на заповедта
за образуваното дисциплинарно производство, да даде писмени обяснения. По
делото са представени и писмени обяснения, но едва с датата 30.07.2020 год.,
като по делото не са налице данни и доказателства, същата Заповед да е връчена
надлежно на въззивника.
По делото пред
първостепенния съд е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, която
е депозирала писмено заключение, неоспорено от страните, което съдът намира за
компетентно и добросъвестно изготвено. От заключението на експертизата се
установява, че за времето от месец януари 2017 г. до месец юли 2018 г. на въззивникът
е начислено и платено трудово възнаграждение в размер общо на 7 124,13
лева брутна сума, съответно след приспадане на дължимите осигурителни вноски и
данък върху доходите с нетна сума в размер на 5 552,87 лева. Вещото
лице сочи, че съгласно сключеното споразумение между страните от 14.07.2017 г.,
по силата на което ответникът следва да заплати трудово възнаграждение на въззивникът
за отработения период от 01.01.2017 г. до 30.04.2017 г. в общ размер
1 520,00 лева, с погасителен план, задължаващ работодателят да изплаща по
80,00 лева всеки месец, считано от 30.06.2017 г. до 30.12.2018 г. не са
установени дължими трудови възнаграждения. Вещото лице сочи, че въззивникът
не е ползвал 12 дни от полагащия му се платен годишен отпуск, като
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск е 322,08 лева брутна сума,
съответно 289,87 лева нетен размер за
получаване. От експертизата се установява още, че обезщетението по чл. 225,
ал. 1 от КТ за шест месеца е 3 060,00 лева.
При така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
По делото не е спорно, че въззивникът Н.И.К. е работил по трудово
правоотношение с ответника „С.С.“ ООД на длъжност „охранител“ на обект „Би Си Ай“ – Черганово, община
Казанлък от 15.12.2015 г.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за
нарушаване на сключеното между страните споразумение от 14.07.2017г. –
неплащане от страна на работодателя на трудовите възнаграждения. Въззивникът
твърди, че поради забава на изплащането на трудовите възнаграждения, съгласно
споразумение от 14.07.2017г. е прекратил трудовия договор писмено без
предизвестие, на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ. Ответника твърди, че въззивникът
недобросъвестно е упражнил правото си по чл.327, ал.1, т.2 от КТ, с цел да
осуети налагането на дисциплинарно наказание, тъй като от 18.07.2018г. същия не
се е явявал на работа, поради което на основание чл.193 от КТ работодателя е
отправил до работника искане за даване на писмени обяснения.
Със заповед за освобождаване под № 2049 от 26.07.2018г. трудовото
правоотношение между страните е прекратено на основание чл.326, ал.1 от КТ. В настоящия
случай въззивният съд приема, че с писменото си волеизявление от датата 25.07.2018
г. въззивникът едностранно е прекратил трудовия договор, като причина за това е
посочил хипотезата на чл.327, ал.1, т.2
от КТ. Това изявление на
служителя е основано на предвиденото в чл.327, ал.1, т.2 от КТ субективно
негово потестативно /преобразуващо/ право да предизвика едностранно, независимо
от волята на работодателя, изменение на съществуващото правоотношение, поради
което с достигането му до работодателя, то е произвело целеното действие. Трайна
е съдебната практика, че изявлението на работника за прекратяване на трудовото
правоотношение по причина, за която работодателят отговаря поражда
действие-трудовото правоотношение се прекратява, но ако в действителност
посоченото основание не съществува, се пораждат последиците, свързани с
отговорността за обезщетения. Когато
работникът или служителят упражни добросъвестно
потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без предизвестие,
трудовото правоотношение се прекратява с достигането на изявлението до
работодателя /чл.335, ал.2, т.3 от КТ/.
Настоящият
въззивен съд не споделя изводите на първостепенния съд за каквото и да била
злоупотреба на работника с правото му по чл. 327, ал.1, т.2 от КТ. На първо
място отправеното волеизявление на въззивника по чл. 327, ал.1, т.2 от КТ до
работодателя е получено надлежно с обратна разписка на следващия ден –
26.07.2018 год.
Първоинстанционния
съд приема в мотивите си, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено законосъобразно. Видно от т.1. на изготвената експертиза и от
представените доказателства се установява, че въззивникът е депозирал първи
заявлението си за прекратяване на трудовото правоотношение, пуснато по пощата с
обратна разписка от 25.07.2018г. Работодателя изплаща на 27.07.2018г. по
банков път всички забавени, но дължими трудови възнаграждения към момента, в
частност за месеците: 12.2017г., 01.2018г., 02.2018г., 03.2018г.
и м.04.2018г. едва след получаване на заявлението за прекратяване.
Издадената
заповед за прекратяване с основание чл.326 от КТ противоречи на закона и
практиката на ВКС. Неправилен е и крайния извод на съда, че въззивникът е целял
да избегне налагане на дисциплинарно наказание с действията си по
прекратяването на трудовия договор. Напротив ответното дружество - въззиваем в
настоящото производство изглежда цели да избегне прекратяване с посоченото от
въззивника и правилно правно основание чл.327, ал.2 от КТ и заплащане на
последващо обезщетение по чл.221 от КТ, като издава заповед с неправилно
посочено правно основание – чл.326, ал.1 от ГПК.
Съобразно
практиката на ВКС на РБ /Определение с № 1121/25.10.2012 год. на ВКС на РБ по
гр. дело с № 277/2012 год./ погрешната правна квалификация на основанието за
прекратяване на ТрПО не опорочава издадения акт, ако действителното основание
съществува. Съобразно установената съдебна практика правната квалификация на
основанието за прекратяването на ТрПО в заповедта за уволнение не обвързва
съда, който е длъжен служебно да определи действителната правна квалификация и
да прецени осъществено ли е действителното основание за прекратяването на ТрПО.
В конкретния случай ТРПО е било прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 от ГПК. Въпреки това издадената Заповед не е незаконосъобразна съгласно
горепосочената практика на ВКС на РБ, като в тази й част въззивната жалба
следва да се остави без уважение и да се потвърди първоинстанционното Решение.
По
отношение на иска по чл.224, ал.1 от КТ въззивният съд възприе следното:
От
представената Заповед за освобождаване с № 2049/26.07.2018 г. се установява, че
К. е освободен на осн. чл. 326, ал.1 от КТ, поради отправена молба, като в същата е записано на работника да се
изплати обезщетение съгласно чл.224, ал.1 от КТ за неизползвания платен годишен
отпуск за брой дни – 0 и сумата 0.00 лева.
Но видно от
заключението на вещото лице ищецът не е ползвал 12 дни от полагащият му се
платен годишен отпуск. Или за 12 дни неползван платен отпуск, обезщетението за
неизползван платен отпуск е 322.08лв.(Триста двадесет два лв. 08ст.) - брутна
сума, съответно 289.87лв. (Двеста осемдесет девет лв. 87ст.) - нетен размер за
получаване.
Освен това
въззивният съд намира, видно от същото заключение , че поисканият отпуск за 10
дни се равнява на 264.40 лева /26.84 лева среднодневно брутно трудово
възнаграждение х 10 дни/ съобразно петитума на исковата молба/. Но видно от петитума
на приложената Искова Молба на самия ищец претенцията му в тази част възлиза на
255.00 лева и тай като съдът не може да се произнесе извън това което е
поискано от страните и извън петитума на исковата молба, то този обективно
съединен иск следва да се уважи до поискания от ищеца размер.
По отношение
на иска по чл.128, ал.1 и чл.245 от КТ въззивният съд възприе следното:
Правилно решаващият
съд приема, че
предявеният обективно съединен иск,
в частта му относно претендираното трудово възнаграждение от въззивника се
явява изцяло неоснователен поради погасяването му чрез плащане в тези му части,
но което е станало след получаването на предизвестието от работодателя по реда
на чл.327, ал.1, т.2 от ГПК. Правилно съдът приема, че претендираните от
жалбоподателя суми по тези искове с правно основание чл. 128 от КТ във вр. с
чл.242 от КТ, са били изплатени макар и
несвоевременно от въззиваемото дружество, което се установява по един
категоричен начин както от писмените доказателства по делото, така и от съдебно-икономическата
експертиза, изслушана и приета като доказателства от първостепенния съд.
В тази насока
въззивният съд счита, че са неоснователни и недоказани оплакванията на
въззивника във въззивната му жалба относно тези обективно съединени искове, поради
което въззивната жалба в тази й част следва да се остави без уважение.
По
отношение на иска за мораторните лихви по чл.86 от ЗЗД въззивният съд възприема
следното:
Видно от заключението на вещото лице
Съгласно т.6 от трудовия договор месечното трудово възнаграждение за съответния
месец се изплаща ежемесечно до края на втория месец след месеца, за който се
отнася, но не по-късно от последния ден на третия месец след месеца, за който е
изработено. За месеците, за които трудовото възнаграждение е заплатено по
банков път, лихвата за забава е в размер 28.68лв. изчислена подробно и надлежно
по периодите на забавата и съответните техните размери в Таблица под № 2 към
констативно-съобразителната част на заключението на вещото лице.
Ето защо настоящата съдебна инстанция счита,
че решението на КРС е частично правилно, законосъобразно и мотивирано, като въззивната
жалба също е частично основателна само по отношение на исковете по чл.224, ал.1
от КТ и по чл.86 от ЗЗД, като решението на КРС следва да бъде само в тези му
част, а в останалата му част да бъде потвърдено, ведно с всички законни
последици от това, като се присъдят и направените пред настоящата инстанция от
въззивника съдебни разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК въззиваемото дружество следва да бъде
осъдено да заплати на въззивникът направените от него разноски по делото,
както пред първата инстанции съразмерно
уважената част на исковете в размер на 407.29 лева, като и пред въззивната
инстанция общо в размер в размер на 300 лева, съобразно уважената част на
въззивната жалба, представляващи възнаграждение за един адвокат, пред тези
инстанции съобразно представените договори за правна защита и съдействие пред
тези инстанции.
На основание чл.280, ал.2 и
ал.3 от ГПК настоящото въззивно решение подлежи
на касационно обжалване пред ВКС на РБ.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ ОТЧАСТИ решение № 121 от 04.03.2020г., постановено по гр.дело №
2029/2018г. по описа на Казанлъшки районен съд , В ЧАСТТА МУ с която РС-Казанлък
е ОТХВЪРЛИЛ предявения от Н.И.К., ЕГН **********, с адрес: ***
против „С.С.“ ООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: град С., улица „****, представляван от
управителя Е.И.Б.иск с правно основание чл. 224, ал.1 от КТ за неползван платен
годишен отпуск за 10 дни през 2018 година, в размер на 255 лева, като
неоснователен, както и в частта му, с която е ОТХВЪРЛИЛ предявения от Н.И.К.,
ЕГН **********, с адрес: *** против „С.С.“
ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град С., улица „****,
представляван от управителя Е.И.Б.иск за заплащане на лихва за забавата върху неизплатените трудови
възнаграждения в размер на 28,68 лева за
периода месец декември 2017 г. – месец април 2018 г., като неоснователен, както
и в частта му относно присъдените разноски над дължимия размер от 335 лева
до присъдения размер от 500 лева в полза на ответника „С.С.“ ООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: град С., улица „****, представляван от
управителя Е.И.Б.като НЕПРАвилно и законосъобразно В ТЕЗИ МУ ЧАСТИ И вместо това ПОСТАНОВЯВА:
Осъжда „С.С.“
ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: град С., улица „****,
представляван от управителя Е.И.Б.да заплати на Н.И.К., ЕГН **********, с
адрес: *** чл. сумата в размер на 255 лева /двеста петдесет и пет лева/,
представляваща обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за неползван платен годишен
отпуск за 10 дни през 2018 г., сумата в размер на 28,68 лева /двадесет и осем
лева и 68 ст./, представляваща лихва за забава върху неизплатените трудови
възнаграждения за периода месец декември
2017 г. – месец април 2018 г., както и сумата от 707.29 лева /седемстотин и
седем лева и 29 ст./, представляваща направените от въззивникът разноски по
делото пред двете съдебни инстанции съразмерно уважената част от иска и от
въззивната жалба.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 121
от 04.03.2020г., постановено по гр.дело № 2029/2018г. по описа на Казанлъшки
районен съд
в останалата му част, като правилно и законосъобразно
в тази му част.
Решението подлежи на касационно обжалване в 1-месечен срок от връчването му на
страните с касационна жалба пред ВКС на РБ, при наличието на касационните
основания по чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.