Р Е Ш
Е Н И Е
№……/ 05.03.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на пети февруари през 2020
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 2666 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 549179 29.11.2018 г., постановено по гр.д. № 21447/2018 г. на СРС, 76 състав, е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 415 от ГПК,
във вр. е чл. 150 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, по исковете предявени от „Т.С."
ЕАД, срещу М.Х.Б., че ответникът дължи: сумата от 4 276,20 лева - главница,
представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от
01.05.2014г. до м.04.2017г., ведно със законната лихва, считано от 31.10.2017г.
до окончателното й изплащане; и сумата от 488,92 лева - мораторна лихва за
периода от 15.11.2015г. до 23.10.2017
г. С решението е осъдена ответницата
да заплати на „Т.С.” ЕАД 145,30 лева разноски в заповедното и 1
438,12 лева разноски
в исковото производство за възнаграждение за назначения й особен представител.
Това решение е обжалвано изцяло от
ответницата М.Х.Б. чрез назначения
й от съда особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК адв.М.Я. от САК, с искане за отмяната му и отхвърляне изцяло на
исковете . С въззивната жалба се правят оплаквания за допуснати от
първоинстанционния съд процесуални нарушения поради необоснованост на изводите
за дължимост на сумите със събраните по делото доказателства и за нарушение на
материалния закон относно положението на наследника на наемател. Оспорва се по
делото и да е доказано, че ответницата е ползвала имота за исковия период.
Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД, не е представила писмен отговор по
въззивната жалба.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответницата оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, както обаче следва и да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Задължение на въззивния съд е да се
произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на
събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи,
като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че М.Х.Б. от гр. София е потребител на ТЕ по смисъла на ЗЕ като
ползвател на топлоснабден имот - в гр. София, ж.к. „******и не е платила цената
на доставената за този имот ТЕ за периода м. 05.2014 г. - м.04.2017 г., възлизаща на общо 4246,45 лв. и сумите по две общи фактури оот
30.09.2015 г. и от 31.07.2017 г. ,също и 29,75 лв. главница за
дялово разпределение, както и дължи и мораторна лихва върху главниците в размер
на 484,36 лв. и 4,56 лв. за
периода 15.11.2015 г. - 23.10.2017 г. Интереса от иска установява с
издадена заповед за изпълнение срещу ответницата по ч.гр.д.№ 77782/2017 г. и
дадени указания от заповедния съд по чл.415 от ГПК за същите суми.
За ответницата назначения й от
съда особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК адв.М.Я. от САК оспорва исковете
с отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК, с възраженията, че ответницата не
е ползвала процесното жилище, не е страна по представения то ищеца наемен
договор за същото жилище, не е доставена топлинна енергия/ТЕ/ в жилището в
претендираните от ищеца размери.
За уважаването на предявения по
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД иск, ищецът трябва да установи
по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна
енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта
на вземането.
Относно наличието на облигационно
правоотношение между страните, съдът намира следното. Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от комисията. От гореизложената нормативна уредба се
извежда заключението, че с разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ е установена
законова презумпция, съобразно която всяко лице, за което се установи, че е
собственик или вещен ползвател на имот в топлоснабдена сграда в режим на етажна
собственост, се счита по силата на закона клиент на топлинна енергия, съответно
страна по неформален договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди с доставчика.
Тъй като се касае за правна норма с изключителен характер, установяваща
законова презумпция, същата следва да бъде тълкувана единствено стриктно, не и
разширително, по отношение на нейните субективни предели на действие. Тоест
недопустимо е от текста, уреждащ статута на вещните ползватели, да се извежда
заключение, че ползвателите на имота на облигационно основание също са включени
в обхвата на презумпцията и следва да се считат страна по договор с доставчика
на топлинна енергия. Поради тази причина настоящият състав намира, че страна по
неформалния презумптивен договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди може да бъде единствено собственикът на имота и титулярът на вещото право
на ползване върху него, не и неговият наемател. Това заключение се извежда и от
текста на чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, съобразно който, ако друго не е уговорено,
наемателят е длъжен да плаща разходите свързани с ползването на имота (в това
число режийните разходи за вода, електрическа енергия, отопление и др.) на своя
наемодател, а не пряко на съответните доставчици. В този смисъл е и практиката
на ВКС, изразена в Решение № 504 от 26.07.2010 г., по гр.д.№ 420/2009 г. на
ВКС, IV г.о., според което за заплащането на доставената енергия на обекта
отговаря винаги собственикът или титулярът на вещното право на имота, а
задължението да заплаща разходи за консумативите, поето от държателя или
ползувателя по заем за послужване, е към собственика. Не се доказва по делото
ответницата М.Б. да е собственик или носител на вещното право на ползване през
исковия период.
Общите условия на „Т.С.“ ЕАД уреждат
възможността купувач може да бъде и физическо лице, което ползва топлинна
енергия за отопление и горещо водоснабдяване в жилище, на което е наемател, но
за да се приложи тази уговорка, следва да бъде налице изрично писмено съгласие
на собственика на имота, както и подадено заявление за откриване на партида на
името на наемателя. В конкретния случай, обаче, ищецът не е ангажирал
доказателства за постигната такава уговорка - липсва доказателство за изразено
от наемодателя на имота (за който има писмени доказателства да е Столична
община) съгласие за откриване на партида на името на наемателя, както и за
отправено от страните по договора за наем волеизявление към „Т.С.“ ЕАД в този
смисъл. В първоинстанционното производство жалбоподателят е представил и
договор за отдаване под наем на държавен жилищен имот от 01.04.1974 г. , с
който на Д.Б.е отдаден под наем процесния жилищен имот за срок до 25.03.1977
г., по който, след подписите на договаращите
страни, на стр.2, е положен печат за
корекция и нанесен текст с дата 01.02.1984г. сочещ, че договорът от същата дата
се счита на името на М.Х.Б. въз основа на молба /такава молба не е представена
по делото/. Предвид заявеното възражение от страна на особения представител на
ответника по това допълнително вписване върху наемния договор, че то не
обвързва М.Б., въззивният съд намира същото за основателно. Съгласно
приложимата към 1984 г. нормативна уредба, отдаването под наем на държавен
жилищен имот става въз основа на заповед и сключване на писмен договор с
наемателя, каквито за М.Б. не са представени, а направеното отбелязване по
договора, сключен с Д.Б., няма такъв характер на валиден документ за сключване
на наемен договор, не носи и подпис на М.Б. и не я обвързва. Не се събраха
други годни доказателства, от които да се установи че е сключен наемен договор
с М.Б., който да е валиден през исковия период. Фактът, че М.Б. се явява
законен наследник като съпруга на починалия на 12.03.1983 г. Д.Б., не прави М.Б.
страна в наемното правоотношение на Държавата с Д.Б., защото облигационното
право на ползване на държавен имот по наемен договор, не е наследимо. А и
самият наемен договор от 1974 г. се сочи да е със срок до 25.03.1977 г. и се
счита прекратен след тази дата, поради липсата на доказателства да е бил
продължен по предвидения в закона ред. Не се събраха доказателства, от които да
се установи, че ответницата М.Б. е и ползвала процесното жилище за исковия
период-при възражение в този смисъл с отговора на исковата молба, ищецът е
трябвало да проведе нарочно доказване и на ползването, което не е сторил.
Отразяването на адреса на процесното жилище като постоянен такъв на ответницата
не доказва реално ползване на същото за исковия период.
Ето защо въззивният съд приема, че исковата претенция за главницата е недоказана и искът за нея следва да се отхвърли, поради липсата на облигационна връзка между страните по делото за ползване на ТЕ. Искът за мораторни лихви за забава има акцесорен характер и зависи от основателността на главния иск за цената на ТЕ, поради което и той се явява неоснователен, с оглед приетата от въззивния съд неоснователност на исковата претенция за главницата. Поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в следва да се отмени изцяло, и исковете да се отхвърлят като недоказани и неоснователени.
По разноските: При този изход на спора,
направените от ищеца разноски остават в негова тежест и ответницата не му дължи
възстановяване на такива по чл.78, ал.1 от ГПК. Следва да се отмени и решението
в частта за разноските при този изход на спора.Ответницата
няма искане за разноски, а и не е правила такива, същата в случая е
представлявана от назначен от съда особен представител на разноски на ищеца.
На основание чл.71 от ГПК, ищецът следва да заплати на СГС сумата 109,93 лв. за държавна такса по
жалбата, съгласно и т.7 от ТР № 6/2013г.
по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС /половината от платената д.такса пред
СРС 219,86лв./.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 549179 29.11.2018 г., постановено по гр.д. №
21447/2018 г. на СРС, 76 състав ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от “Т.С.” ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, срещу М.Х.Б., ЕГН ********** с
постоянен адрес ***, представлявана по делото от особен представител по чл.47,
ал.6 от ГПК адв. М.Я. от САК със служ. адрес: ***, искове по чл.422 от ГПК за
признаване за установено, че М.Х.Б.
дължи на “Т.С.” ЕАД сумата 4246,45 лв. за доставена топлинна енергия за периода
м. 05.2014 г. - м.04.2017 г., със законната лихва върху нея от 31.10.2017 г., също
и 29,75 лв. главница за дялово разпределение,
както и мораторна лихва върху главницата в размер на 484,36 лв. и на 4,56
лв. за периода 15.11.2015 г. - 23.10.2017 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на “Т.С.” ЕАД по чл.78, ал.1 от ГПК за
разноски по делото, вкл. и за разноските по заповедното производство.
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на Софийски градски съд на основание чл.71 от ГПК, сумата 109,93 лв. за държавна такса по
въззивно обжалване.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.