Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София, 28.05.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети ноември
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Светослав Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 1560 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 8.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 21050/ 2017 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 168 състав, са отхвърлени предявените от Р.Н.Й. /ЕГН **********/
срещу Министерство на вътрешните работи /МВР/ установителни искове по чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.204, ал.3 ЗМВР /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на
установено, че Министерство на вътрешните работи дължи на Р.Н.Й. сумата 2 947.50
лв., представляваща равностойност на дължима и непредоставена безплатна
предпазна храна за периода от 1.03.2006 г. до 13.04. 2009 г., ведно със
законната лихва от 23.11.2016 г. до окончателното й изплащане, и сумата 2 053.50
лв.- обезщетение за забава за периода от 1.03.2006 г. до 22.11.2016 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 66898/ 2016 г.
на СРС, 75 състав. На основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК ищецът Р.Й. е осъден да заплати на ответника МВР сумата 100
лв.-
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Постъпила
е въззивна жалба от Р.Н.Й. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочените суми-
главница /равностойност на дължима и непредоставена безплатна предпазна храна/
и лихви за забава, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна Министерство на вътрешните работи /МВР, ответник по делото/ оспорва
жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено,
като претендира разноски за въззивното производство.
Предявени са установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.204, ал.3 ЗМВР /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от Р.Й. срещу Министерство на вътрешните работи
установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.204, ал.3 ЗМВР /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни- чл.272 ГПК.
Не
е спорно между страните, а се установява и от представените по делото писмени доказателства
/Акт за встъпване в длъжност № 3-1059/ 15.07.2003 г., Акт за встъпване в
длъжност от 31.10.2006 г., Акт за напускане на длъжност от 13.04.2009 г.,
служебна бележка от 19.04.2010 г./, че през процесния период от 1.03.2006 г. до
1.04.2009 г. ищецът Р.Й. е бил служител в Сектор "Охрана на Аерогара
София", отдел "Охранителна полиция" към СДВР.
Със Заповед peг.№ К-1853/ 31.03.2009 г. на
Министъра на вътрешните работи са извършени промени в щата на СДВР, считано от
1.04.2009 г., като численият състав от 186 щатни бройки на сектор 03 „Охрана на
Аерогара София” към отдел „Охранителна полиция” е съкратен и преминал в резерв
на МВР, като секторът е закрит.
Видно
от приетия като доказателство по делото списък на служителите от сектор
"Охрана на Аерогара София" при отдел "Охранителна полиция"
към СДВР /настоящ сектор "Летищна сигурност" при ГПУ- София към РДГП
Аерогари/ за времето от 1.05.2006 г. до 31.03.2009 г. /включено в процесния
период/, името на ищеца Р.Й. фигурира в същия под № 101.
В
представените от ответника платежни бележки /с характер на фиш за работна
заплата/ като работодател на ищеца Р.Й. и издател на документите, съответно
платец на възнагражденията за целия процесен период е посочена Столична
дирекция на вътрешните работи /СДВР/, за м.04.2009 г.- СОД- СДВР.
За
да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че ответникът Министерство на
вътрешните работи не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по
предявените от Р.Й. установителни искове по чл.422 ГПК, тъй като за вземанията
му, възникнали при изпълнение на служебните му задължения, следва да отговаря
неговият работодател, а именно СДВР, която е носител на всички имуществени
субективни права и правни задължения, възникнали от пораждане на процесното
служебно правоотношение и като такава се явява пасивно легитимирана да отговаря
по исковете на ищеца, а не ответникът МВР. Посочено е в обжалваното решение, че
през исковия период от 1.03.2006 г. до 13.04.2009 г. ищецът е бил служител в
Сектор "Охрана на Аерогара София", отдел "Охранителна полиция"
към СДВР. Съгласно разпоредбата
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 1560/ 2019 г.-
СГС, ГК, ІV- Б с-в
на чл.14, ал.2 ЗМВР /отм./ Столичната дирекция на вътрешните
работи, която е със статут на областна дирекция на МВР за територията на гр.
София, представлява структурно звено на МВР с призната юридическа
самостоятелност. Според чл.29а ЗМВР /отм./ Областните дирекции на МВР, сред
които е и СДВР, се ръководят от директори, които съгласно чл.30, ал.1, т.5 ЗМВР
/отм./ разпределят бюджета на дирекцията. Съгласно т.13 от списък- приложение
към член единствен на ПМС № 73/ 27.03.2015 г. за определяне на второстепенни
разпоредители с бюджет към министъра на вътрешните работи директорът на СДВР е
посочен като второстепенен разпоредител с бюджет. Такъв той бил и по силата на
отменените ПМС № 222/ 25.06.2014 г., ПМС № 50/ 06.03.2014 г., ПК № 131/
27.06.2012 г., ПМС № 323/ 19.12.2008 г. и ПМС № 289/ 14.07.1997 г. Разпоредбата
на чл.27, ал.2 ГПК съставлява основание да се признае процесуална
правоспособност не само на държавните учреждения, чиито ръководители са
разпоредители с бюджетни кредити, но и на разпоредителите с бюджет от по- ниска
степен, когато те са определени за такива при спазване на действащия към
съответния момент ред за това и относно делата, касаещи упражнявана от тези
разпоредители собствена компетентност. Предвид това СДВР, чиито ръководител е
разпоредител с бюджет по смисъла на чл.27, ал.2 ГПК, представлява самостоятелен
правен субект, който притежава материална правосубектност по искове за защита
на имуществени права на собствените си служители, възникнали при изпълнение на
техните служебни задължения, независимо от твърденията на ищеца, че вземанията
му са от бюджета на МВР.
Прието
е също от СРС, че тъй като производството е образувано въз основа на предявени
по реда на чл.422 ГПК установителни
искове, то има за предмет установяване дължимостта на вземания, за които е
издадена заповед за изпълнение, на основанието, на което са претендира със
заявлението и на което е издадена заповедта. В този смисъл следва да има
идентитет между страните и предмета на заповедта и установителния иск, поради
което и на ищеца не са давани указания да насочи исковете си срещу надлежния
ответник, в съответствие с процесуалния ред, по който е образувано
производството.
Тези
изводи се споделят от настоящия въззивен съд и като краен резултат обосновават
отхвърляне на исковете като неоснователни и потвърждаване на обжалваното
решение като правилно.
Не може да бъде обоснован извод при анализ на
приложимите нормативни разпоредби на ЗМВР- 2006 г. /отм./ и ППЗМВР /отм./, че
към датата на подаване на исковата молба по делото е настъпило право-приемство
между Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, където според събраните
доказателства е работил ищецът през процесния период от 2006 г. до 2009 г., и
ответника Министерство на вътрешните работи /МВР/. Не се установява по делото
нито законово правоприемство, нито такова, настъпило по силата на вътрешни
заповеди между двете самостоятелни юридически лица СДВР и МВР. Налице е само
преназначаване на част от служителите на МВР от една структура със собствена
правосубектност в друга правосубектна структура, което не е свързано с
правоприемство. В този случай отговорността за заплащането на дължими за
предходен период възнаграждения /вкл. такива с характер на заместваща
престация/ принадлежи на работодателя СДВР, а не на висшестоящото държавно
учреждение /арг. чл.27, ал.1 и ал.2, изр. последно ГПК/. Ирелевантно в случая е и обстоятелството,
че след изм. на ЗМВР /отм./ и ППЗМВР /отм./ от 2008 г. дейността на закритото
звено "Охрана на Аерогара София" в СДВР е преминала към ГД
"Гранична полиция" на МВР, имаща положението на негов правоприемник, тъй като и ГД "Гранична
полиция" има самостоятелна правосубектност, което също би препятствало
ангажиране отговорността на Министерство на вътрешните работи за заплащане на
процесните главно и акцесорно вземания.
Същевременно
предметните предели на исковото производство по чл.422 ГПК, което е
предпоставено и функционално свързано с проведеното преди това заповедно
производство по чл.410 ГПК, са изцяло обусловени от предметните предели на
заповедното производство, като предмет на установителната претенция могат да
бъдат всички съдебно признати със заповедта за изпълнение вземания- главни и
акцесорни, изключая вземането за разноски, чийто размер може да бъде
самостоятелно атакуван по реда на чл.413, ал.1 ГПК и е поставен в зависимост от
резултата в установителното производство.
В
случая със заявление от 23.11.2016 г. ищецът Р.Н.Й. /заявител/ е поискал
издаването на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника Министерство
на вътрешните работи /ответник по делото/ за сумата 5 001 лв. общо, от които: 2
947.50 лв., претендирани като равностойност на дължима и непредоставена
безплатна предпазна храна за периода от 1.03.2006 г. до 13.04.2009 г., ведно
със законната лихва от 23.11.2016 г. до окончателното й изплащане, и сумата 2
053.50 лв., претендирана като обезщетение за забава върху главницата, считано
за периода от 1.03.2006 г. до 22.11.2016 г.
На
28.12.2016 г. по ч.гр.д. № 66898/ 2016 г. на СРС, 75 състав е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредено длъжникът МВР да
заплати на кредитора Р.Н.Й. горепосочените суми, както и сумата 500.01 лв.-
разноски за заповедното производство, от които: 100.02 лв.- държ. такса, и 400
лв.- адв. възнаграждение.
След
подадено от длъжника МВР възражение по чл.414 ГПК са предявени установителни
искове по чл.422 ГПК от Р.Й. за признаване съществуването на процесните
вземания, предмет на настоящото съдебно производство.
В
случай, че в хода на установителното производство по чл.422 ГПК бъде допуснато
изменение на ответника /извън хипотезата на право-приемство по чл.227 ГПК/, то
би отпаднала процесуална предпоставка за допустимост на иска от категорията на
абсолютните, каквото е наличието на правен интерес за ищеца от търсената искова
защита, в който случай производството би следвало да бъде прекратено, а не да
бъде постановено решение по съществото на спора.
Л.3 на Реш. по гр.д.№
1560/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Следва
да се има предвид, освен горното, че ищецът Р.Й. вече е предявил искове срещу
СДВР и ГДГП за присъждане на процесните вземания, които са отхвърлени с влезли
в сила решения по гр.д.№ 8801/ 2011 г. на СРС, 65 състав /въззивно гр.д.№ 6614/
2012 г. на СГС, АО, III- Б състав/ и гр.д.№ 62495/ 2012 г. на СРС, 66 състав
/въззивно гр.д.№ 184/ 2015 г. на СГС, ІІ- Д гражданско отделение/, което също
препятства последващо насочване на исковете срещу тези ответници. На основание
чл.299, ал.1 ГПК спорът между Р.Й. и СДВР- от една страна, и спорът между Р.Й.
и ГДГП- от друга, не могат да бъдат пререшавани поради формираната СПН по същите,
вкл. преклудиращото й действие, а съдът е длъжен да приеме, че правното
положение между страните е такова, каквото гласят влезлите в сила съдебни
решения- чл.297 и чл.298 ГПК.
Видно
от представените като доказателства по делото съдебни решения по посочените гр.
дела, предмет на разглеждане по същите са били предявени от ищеца Р.Й.
осъдителни искове по чл.204, ал.3 ЗМВР /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждане
на процесните суми /налице е обективен идентитет между настоящото дело и
посочените други две гр. дела/, насочени срещу Главна дирекция „Гранична полиция” /ГДГП/ на МВР- гр.д.№ 62495/
2012 г. на СРС, 66 състав, и въззивно гр.д.№ 184/ 2015 г. на СГС, ІІ- Д
гражданско отделение, и срещу Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/-
гр.д.№ 8801/ 2011 г. на СРС, 65 състав, и въззивно гр. дело № 6614/ 2012 г. на
СГС, АО, III- Б състав, които искове са отхвърлени с влезли в сила съдебни
актове, т.е. по същите е формирана сила на присъдено нещо.
С
Решение от 1.04.2014 г. по гр.д.№ 62495/ 2012 г. на СРС, 66 състав, потвърдено
с въззивно Решение от 11.05.2016 г. по гр.д.№ 184/ 2015 г. на СГС, ІІ- Д
гражданско отделение /окончателно/, са отхвърлени предявени от Р.Н.Й. срещу
Главна дирекция „Гранична полиция” на МВР искове с правно основание чл.204,
ал.3 ЗМВР за сумата 2 947.50 лв.- левова равностойност на дължимата за
периода 01.03.2006 г.- 13.04.2009 г. непредоставена предпазна храна, и с правно
основание чл.86 ЗЗД за сумата 2 053.50 лв.- мораторна лихва върху главницата за периода 1.03.2006 г.- 27.12.2012
г. За да отхвърлят главния иск по чл.204, ал.3 ЗМВР двете съдебни инстанции са
приели, че не е установено правоприемство на правата и задълженията между 03
сектор „Охрана на Аерогара София” на отдел „Охранителна полиция” към СДВР- МВР и
ГД „Гранична полиция”- нито законово правоприемство, нито такова по силата на
вътрешни заповеди между двете самостоятелни юридически лица СДВР и ГД „Гранична
полиция“, поради което и последната не е легитимирана да отговаря по същия.
С
Решение от 5.12.2011 г. по гр.д.№ 8801/ 2011 г. на СРС, 65 състав, потвърдено с
въззивно решение от 15.06.2012 г. по гр. дело № 6614/ 2012 г. на СГС, АО, III-
Б състав /окончателно/, са отхвърлени
предявени от Р.Н.Й. срещу Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ искове
с правно основание чл.204, ал.3 ЗМВР и чл.86 ЗЗД за сумата 2 947.50 лева-
равностойност на неосигурена безплатна предпазна храна за периода 1.03.2006 г.-
13.04.2009 г., и 1 700.66 лева- лихви за забава върху посочената главница
за периода 1.03.2006 г.- 1.03.2011 г. Прието е от двете инстанции, че СДВР е
страна по спорното материално правоотношение, но не е проведено доказване на
претенциите от ищеца. Основание за отхвърляне на исковете е недоказването, че
през процесния период ищецът Й. е извършвал дейности, свързани с вредни за
здравето последици, респ. дните, през които са изпълнявани такива.
При
горните съображения предявените от Р.Й. установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.204, ал.3 ЗМВР /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни, а обжалваното решение, което е правилно, следва да бъде
потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемата страна сумата 100 лв.- разноски за въззивното
производство /за юриск. възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 8.10.2018
г., постановено по гр.д.№ 21050/ 2017 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 168
състав.
ОСЪЖДА Р.Н.Й. /ЕГН **********/
да заплати на Министерство на
вътрешните работи /МВР/ сумата 100 лв.
/сто лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.