Номер 49408.10.2020 г.Град Варна
Апелативен съд – ВарнаII състав
На 08.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Ванухи Б. Аракелян
Членове:Магдалена К. Недева
Даниела И. Писарова
като разгледа докладваното от Даниела И. Писарова Въззивно търговско
дело № 20203001000414 по описа за 2020 година
като разгледа докладваното от съдия Писарова т.д.№414 по описа за 2020г. на ВОС, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 ГПК, образувано по ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА вх.
№15910/18.06.2020г. на М. Н. П. , ЕГН **********, Варна, представлявана от адв.Д.Ф. от
САК срещу решение №256/10.04.2020г., постановено по т.дело №819/2019г. на ВОС, ТО, с
което съдът ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, на основание
чл.422, ал.1 от ГПК, че ответника М. Н. П. , ЕГН ********** от гр.Варна, ул.Велико
Христов №8, ет.5 ап.10, в качеството на кредитополучател, ДЪЛЖИ на ищеца „ВАРНА
КРЕДИТ ГРУП“ООД ЕИК *********, гр.Варна, ул.Ал.Дякович 45, представлявано от
С.С.Т., следните вземания:
сумата от 11 591.85 евро, представляваща невърната на падежа 17.01.2016г. главница
по предоставен кредит, дължима по Договор за предоставяне на кредит №170714/17.07.2014
г., подписан между „Варна Кредит Груп"ООД, ЕИК *********, гр.Варна, ул.
„Ал.Дякович"№45 и М. Н. П. ЕГН **********, удостоверен в нотариален акт за учредяване
на договорна ипотека върху недвижим имот №109, т.2, peг. №4752, д. №284/2014 г. на
нотариус № 196 О.С. с район на действие ВРС, вписан в Служба по вписванията гр. Варна, с
вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно входящ регистър
№15210, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението на 18.02.2019г. до окончателното плащане на дълга и
сумата от 3993.57 евро, представляваща мораторна /законна/ лихва за забава в
плащането на главницата за периода от 18.01.2016г. до 18.02.2019г. /след допуснато
изменение по отношение размера на иска, направено по реда на чл.214, ал.1 от ГПК/, за
които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК по ч.гр. д.
№ 2637/19г. по описа на ВРС, 43-ти състав, като искът е ОТХВЪРЛЕН за разликата над
11 591.85 евро до първоначално претендирания размер от 16 500 евро, главница по Договор
за предоставяне на кредит №170714/17.07.2014 г., като неоснователен.
1
С въззивната жалба решението на ВОС се обжалва изцяло. Твърди се, че същото
следва да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно.
Въззивникът излага, че изводът на съда, че договорената възнаградителна лихва от
29.748 % не надхвърля значително размера на законната лихва за 2014 -2016г. при обезпечен
с ипотека кредит, е незаконосъобразен, тъй като не съответства на съдебната практика.
Цитирана е казуистика на ВКС, съгласно която противоречаща на добрите нрави е уговорка,
съгласно която възнаградителната лихва надхвърля трикратно размера на законната лихва.
Цитирано е становище на ССЕ, съгласно което размерът на законната лихва в процесния
период се движи между 20.30% и 20.00 %. Поддържа се, че уговорената възнаградителна
лихва е изначално недействителна като нарушаваща принципа на справедливостта и
добросъвестността, и като неравноправна съгласно чл.143 ЗЗП. Прави се довод, че при
краткосрочен заем /за 18 месеца/, уговарянето на такъв висок процент на възнаградителната
лихва не е обосновано нито с разходите на кредитодателя, нито с риска, който носи, нито с
размера на очакваната от сделката печалба. Излагат се съображения, че независимо от
принципната допустимост съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД, договорът да продължи да съществува
при недействителност на част от клаузите му, в процесния случай с оглед невъзможността
уговорката за възнаградителна лихва да бъде заместена от нормативна уредба, то цялото
заемно правоотношение е нищожно. Поддържа се, че това становище на въззивника
произтича от задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните
клаузи на Съда на Съюза. Цитирана е практика по приложението на директивата. Поради
изложеното въззивникът поддържа, че на основание чл.22 ЗПК, процесната кредитна сделка
не е породила валидно права и задължения.
Отделно, въззивникът сочи като неправилен извода на съда, че невключване в
договора за кредит на ГПР /съгл. действието на чл.4, ал.1, т.2 ЗПК, след процесния договор/,
обуславя недействителност на кредитната сделки въпреки липсата на ретроактивно действие
на цитираната разпоредба от закона. Поддържа, че разпоредбата следва да се прилага
разширително и относно обезпечените с ипотека кредити по арг. от действието и на чл.22 и
чл.23 от ЗПК както и разпоредбите от Закона за кредитите за недвижими имоти на
потребители /29.07.2016г./ и предвидените там основания за връщане само на чистата
стойност на кредита –вж.чл.38 и чл.39 от цит.закон. Излагат се подробни аргументи относно
възможността на съда да приложи целта на една материалноправна норма и
законодателното разрешение при въвеждането . Навежда се твърдение, че договорът за
кредит не би могъл да бъде сключен без недействителната му част, което обуславя пълната
му нищожност. Липсата на включен в договорното съдържание ГПР следва да бъде
отчетено като липса на съществен за договора реквизит с последиците от това относно
валидността на правоотношението. /цит.практика на Съвета по приложението на Директива
2008/48 относно договорите за потребителски кредити/ Въззивникът поддържа довод, че по
този начин се обезпечава прозрачността на кредитния пазар както и информираността на
потребителя относно обхвата на поетите от него задължения. /цит. практика на Съда на ЕС/
2
Поради това, независимо, че съответната редакция на чл.4, ал.1, т.2 ЗПК е влязла в сила след
сключване на договора, същата следва да бъде съобразена, тъй като не е осигурена на
потребителя пълна по обем информация, която да гарантира високо ниво на защита.
Въззивникът поддържа също, че съдът неправилно е приел, че редовно воденото
счетоводство на въззиваемата страна, не от значение за предмета на спора. Неправилно е
приел, че доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство се носи от
ответника вместо от страната, която се ползва от този факт. В тази връзка се твърди, че
извлеченията от сметка и счетоводните книжа на кредитодателя не дават информация за
цялата заплатена от ответника сума по кредита в размер на 13 907.02 евро, т.е. над 12 679.93
евро, за които ответникът разполага с разписки, представени по делото. Останалата сума се
твърди като платена на каса като за нея кредиторът не е издал разписка.
Моли съда да отмени решението ведно с присъждане на сторените в производството
разноски.
В срока за отговор по чл.263 ГПК е постъпило становище от насрещната страна
ВАРНА КРЕДИТ ГРУП ООД, ЕИК *********, Варна, представлявано от С.Т., чрез
процесуалния представител адв.А.Х., за неоснователност на жалбата. Въззиваемата страна
сочи, че относимата към сключване на договора разпоредба на чл.19 ЗПК не съдържа
законово изискване за максимален размер на ГПР, каквото е въведено по-късно, в
редакцията ДВ, бр.35/22.04.2014г., в сила от 23.07.2014г. /договорът е сключен на
17.07.2014г./ Поради това се поддържа довод, че към датата на сключване на договора, за
страните е важала изцяло свободата на договаряне съгласно чл.9 ЗЗД. Независимо от това се
изтъква, че новата редакция на чл.19, ал.4 ЗПК, може да служи като ориентир относно
противоречието на уговорения ГПР с добрите нрави. Уговорената възнаградителна лихва в
никакъв случай не надхвърля допустимия съобр. изменението петкратен предел на
законната лихва по просрочени задължения в лева и валута, определена с ПМС на РБ.
Поради това договорът е действителен. Сочи се, че цитираната практика във въззивната
жалба е неотносима, тъй като е постановена преди ЗПК; соченото определение 901/2015г. по
гр.дело №6295/2014г. на IV г.о. на ВКС е неотносимо към процесния казус, а освен това
същото третира уговорената между страните лихва за забава, а не възнаградителна лихва по
договора. Поддържа, че договорът е сключен по времедействие на редакцията на ЗПК ДВ,
бр.35/22.04.2014г., но преди изменението от 23.07.2014г., поради което действаща към
процесното правоотношение е била редакцията на чл.4, ал.1, т.4 ЗПК в ДВ, бр.58/2010г., в
сила от август 2010г. От обхвата на приложение на разпоредбите на ЗПК са били изключени
договорите, обезпечени с ипотека, както е в настоящия случай. Поради това разпоредбите на
чл.11, ал.1, т.10 и т.20 ЗПК с произтичащите последици на чл.22 ЗПК, са неприложими.
Направените от страната възражения поради това са неоснователни. Неоснователно се
твърди, че е оплакването срещу приетата от съда тежест на доказване на редовността на
воденото от кредитора счетоводство. Моли за потвърждаване на съдебното решение като
правилно и законосъобразно ведно с присъждане на сторените пред настоящата инстанция
3
разноски, вкл. адвокатско възнаграждение.
Съдът, като разгледа книжата по делото и извърши проверка на депозираната жалба
и отговора към същата, установи следното:
Жалбата подадена в срока по чл.259 ГПК е надлежно администрирана. Същата е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от
обжалването и отговаря на изискванията на чл.262 ГПК, поради което се преценява от
въззивния съд като процесуално допустима и редовна и следва да се насрочи за
разглеждане в открито съдебно заседание.
Страните не правят нови доказателствени искания. Не се твърдят допуснати от
първата инстанция процесуални нарушения.
Воден от горното, съставът на ВнАС
ОПРЕДЕЛИ:
ПРИЕМА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивна жалба на М. Н. П. , ЕГН **********,
Варна, представлявана от адв.Д.Ф. от САК срещу решение №256/10.04.2020г., постановено
по т.дело №819/2019г. на ВОС, ТО, в частта, с която съдът признава за установено в
отношенията между страните, на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че ответника М. Н. П. ,
ЕГН ********** от гр.Варна, ул.Велико Христов №8, ет.5 ап.10, в качеството на
кредитополучател, дължи на ищеца „ВАРНА КРЕДИТ ГРУП“ООД, ЕИК *********,
гр.Варна, ул.Ал.Дякович 45, представлявано от С.С.Т., следните вземания:
сумата от 11 591.85 евро, представляваща невърната на крайния падеж 17.01.2016г.
главница по предоставен кредит, дължима по Договор за предоставяне на кредит
№170714/17.07.2014 г., подписан между „Варна Кредит Груп"ООД, ЕИК *********,
гр.Варна, ул.„Ал.Дякович"№45 и М. Н. П. ЕГН **********, удостоверен в нотариален акт
за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №109, т.2, peг. №4752, д.
№284/2014 г. на нотариус № 196 О.С. с район на действие ВРС, вписан в Служба по
вписванията гр. Варна, с вх.рег. №15368/01807.2014 г., акт. №179, т. IV, дело №8038, двойно
входящ регистър №15210, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението на 18.02.2019г. до окончателното плащане на дълга и
сумата от 3993.57 евро, представляваща мораторна /законна/ лихва за забава в
плащането на главницата за периода от 18.01.2016г. до 18.02.2019г. /след допуснато
изменение по отношение размера на иска, направено по реда на чл.214, ал.1 от ГПК/, за
които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК по ч.гр. д.
№ 2637/19г. по описа на ВРС, 43-ти състав.
Съдът приема, че в отхвърлителната част решението за разликата в главницата до
16500 евро, за въззивника не съществува правен интерес от обжалване и същото не е
предмет на производството.
НАСРОЧВА производството по в.т.дело №414/2020г. по описа на ВнАС за
4
от часа, ЗА КОЯТО ДАТА И ЧАС ДА СЕ УВЕДОМЯТ СТРАНИТЕ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5