О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./……….3.2020 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 9.3.2020 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
мл. с. ФИЛИП РАДИНОВ
като
разгледа докладваното от съдия Митева
въззивно частно търговско дело № 323 по описа за 2020 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано частна жалба, подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД, чрез
пълномощник ю.к. Илиева срещу разпореждане №4281/31.1.20г. по ч.гр.д.50/20г по
описа на ВРС 47 с-в, В ЧАСТТА с която е отхвърлено искане за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за заявено задължение за възнаграждение за
закупен пакет услуги в размер на 332.10лв. и такса за извънсъдебно събиране на
вземане в размер на 20лв. по договор за
потребителски кредит.
Жалбоподателят твърди, че извън формалната проверка на твърденията на
кредитора от които пряко би могло да се изведе незаконност или неморалност на
самото искане, съдът не разполага с компетентност да преценява валидност на
сделката като пречка по чл. 411 ал.2 т.2 ГПК, а преценката му за основаване на
искане на неравноправно договаряне с
потребител изисква обявяването на конкретната клауза от договора за
необвързваща потребителя по съответен
процесуален ред или мотивиране на сигурност и увереност, че съответната клауза
противоречи на потребителска закрила в някоя от примерните хипотези на чл. 143
ЗЗП, но без да се простира върху уговаряне на основния предмет и съответствието
на цена и стойност на услугата, когато те са ясни и разбираеми за клиента,
според изисквания на чл. 145 ал.2 ЗЗП. Счита, че съдът е надхвърлил правомощията
си, като е направил именно такава необоснована преценка. Жалбоподателят
обоснова валидно договаряне на предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
извън обичайната дейност по кредитиране, позволяващи на кредитополучателя да
променя в своя полза погасителния план, като тези допълнително закупени права
не са задължително условие за получаване на кредита и ангажират насрещната
страна с разходи по административно осигуряване на допълнителните възможности
за изменение на условията по кредита. Част от закупените услуги са били и
използвани от клиента, поискал и съответно получил приоритетно разглеждане на
искането за отпускане на кредита. Отделно оспорва квалифицирането на услугите в
допълнителния пакет като действия по отпускане и усвояване на кредита, като се
позовава на целта на забраните, въведени с ЗПК, като сочи че нито една от
услугите не е свързана с дейността на кредитора, а само с нуждата от скоростно
получаване на искана сума и конкретни житейски обстоятелства свързани с
положението на длъжника. Отделно обосновава дължимостта на таксата като
наложено по споразумение с клиента плащане в случай на неизпълнение, което не е
идентично с обичайно състояние на кредитното правоотношение, възприемане в
закона като управление на кредит. Счита, че тази такса остава извън приложното
поле на чл. 10а вр. чл. 19 ЗПК тъй като не се включва
в ГПР и покрива разходи за допълнителните действия по събиране на просрочено вземане чрез
телефонни обаждания, изпращане на текстови съобщения и писма за да стимулира длъжника да изпълни
задължението си. С доводи за
необосновани изводи на първоинстанционния съд относно противоречие със закона и
морала на уговарянето на допълнителните плащания и незаконосъобразно
превишаване на пределите на проверка по реда на чл. 410 ГПК, жалбоподателят
моли обжалваната част от разпореждането да бъде отменена и вместо нея
въззивният съд да постанови издаване на заповед за всички заявени от кредитора
суми.
Жалбата вх. №16168/25.02.20г. е
подадена в срок, считано от
уведомяването на заявителя за постановения частичен отказ. Изявлението е на
надлежна страна – заявител срещу подлежащо на обжалване разпореждане и
производството по нея е процесуално допустимо, на осн.
чл. 274 ал.1 т. 2 ГПК. Авансово дължимата такса в минимален размер е внесена.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените
оплаквания и представените пред първоинстанционния съд доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по същество
на искане до съда, с което не се решава спор за материално право, съответното
приложение на чл. 270 ГПК възлага на въззивната инстанция и служебна проверка
за действителност, допустимост и редовност на заявлението, в рамките на
правомощията на заповедния съд(т.1 от ТР 1/2014 на ОСГТК на ВКС).
Производството е било образувано след препращане на молба на заявителя
срещу физическо лице – потребител на компетентен районен съд по настоящ адрес
на длъжника. Съответно на това сезиране с
формуляр по чл. 410 ГПК разпореждането на първоинстанционния съд
кореспондира на акт по чл. 413 ал.2 ГПК
и е действително(ПП1/53г, ПП1/80г).
Обжалваният акт е произнесен по заявление, в което е претендирана сборна
претенция, формирана от четири отделни вземания, начислени като задължения по
договор за потребителски кредит: главница от 329,84лв., договорна лихва за
ползване на кредита в уговорения срок в размер на 38.23лв., възнаграждение за
закупен допълнителен пакет услуги в размер на 332.10лв. и такса за извънсъдебно
събиране в размер на 20лв., обезщетение за забава в размер на мораторна лихва
от пропускане на падежа на вноска до подаване на заявлението в размер на
16.30лв и както и допълнително
претендирани законна лихва до предявяване на заявлението и лед сезиране на
съда. В т.12 от формуляра си заявителят
е пояснил, че извън договора за кредит, страните са сключили и споразумение за
предоставяна на пакет допълнителни услуги срещу възнаграждение, чийто общ
размер бил разсрочен и добавен към месечните
вноски по обслужване на кредита, а таксата е начислена по тарифа на кредитора за компенсиране на направени
разходи за извънсъдебно събиране на вземания уведомяване на длъжника за
допусната от него забава след четвърта погасителна вноска.
Допълнително, след указания на съда, наложени от промяна на нормативна
уредба, заявителят е представил и писмените доказателства за договорите,
сключен между страните и общите условия, приложими към тях, изискуеми като
приложения към заявление по чл. 410 ал.3 ГПК.
Твърденията на заявителя, индивидуализират двете вземания, предмет на
настоящото производство недвусмислено като произтичащи от потребителски кредит
и съпътстващо го съглашение за допълнителен пакет от услуги. Това ангажира съда
с преценка на валидността на уговорките, пораждащи всяко от отделните
задължения.
Въззивният съд отчита, че новото правило на чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК, като
изрично проявление на общ принцип ( чл. 7 ал.3 ГПК) не може да се схваща като
ограничение на служебното задължение на съда да приложи закрилни
императивни норми, изключващи безспорен характер на задълженията. За разлика от
другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода,
чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с
възражение, основано на допълнителен факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД),
адекватната защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни
въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя,
дори и да няма възражение от длъжника. В този смисъл новелите в процедурата,
въведени с ЗИД на ГПК ДВ бр. 100/2019г кодифицират наложилата се съдебна
практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата,
предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от
спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от
07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г.
по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о) като израз на вложения смисъл в
общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в практиката на
СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00). Ето
защо, макар и принципно да е вярно за общия случай на договаряне между
равнопоставени субекти, оплакването на жалбоподателя, че в заповедното
производство заповедният съд може да извежда преценката за незаконосъобразност
само от твърденията на кредитора без да има право да изследва предполагаеми възражения за основания за
недействителност на договора, не може да бъде споделено. Напротив, естеството
на потребителската закрила(независимо дали общата по ЗЗП или предвидена в
специални закони) налага тя да бъде осигурена от съда служебно в полза на лице,
което без изрични указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата на
съда е предварителна тази цел ще се постигне и ще се осуети опасността от
стабилизиране на неоспорен акт поради по-слабата информираност на потребител,
който се е договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване на
права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.
По същите съображения неоснователно е оплакването, основано на тясното
тълкуване на правилото за служебен контрол, ограничено само до вече обявени за
неравноправни клаузи или само до уговорки съвпадащи с примерния списък по чл. 143 ЗЗП. Ако такава бе волята на
законодателя тя не би била адекватна на целта, насочена не толкова към защита
срещу очевидно злоупотребяващи с права кредитори, а за гарантиране на
възможности на всеки застрашен потребител да получи пълен обем съдебна защита в
редовно исково производство, което ще се постигне само при възпиране на всички
(дори и добросъвестните) кредитори при наличие на съмнение за накърняване на
права на потребителя.
В конкретния случай съдът е отказал издаването на заповедта за
вземанията, породени от клаузи за които са очертани фактически твърдения попадащи в хипотези на ограничения
за кредитора, според приложими императивни правила, изключващи безспорен
характер на дълга и налагащи състезателно производство. Мотивираният отказ за
снабдяване на кредитора с изпълняема заповед
е основание за трансформиране на искането в защита по общия ред (чл. 415
ал.1 т.3 ГПК) за да бъде установена с участието на надлежно информирания
потребител твърдяната безспорност на
валидността на клаузите, ползващи кредитора. Прехвърлянето на тежестта
за опровергаване на съмнение за наличие на основание, изключващо валидност на
уговорки с потребител, въведено чрез задължение да се докаже предложена услуга
в съответствие с индивидуален интерес на клиента е основен принцип на
материално правната защита (чл. 146 ал. 4 ЗЗП). Той изцяло съвпада с
възлагането на заявителя на тежестта на искова защита при каквато и да е степен
на съмнение за основаване на неравноправни клаузи на заявеното като безспорно вземане.
По отношение на визираната като основание за отказ неравноправност,
следва да се отчете, че за някои специфични сделки законодателят е преценил
толкова високи рискове за потребителите, че освен най-общата императивна закрила срещу
неравноправно договаряне(чл. 146 ал.1
ЗЗП) са въведени и специални правила, ограничаващи допълнително
договорната свобода като засилена защита на потребител-кредитополучател по
Закона за потребителския кредит. Затова и преди да пристъпи към прилагане на
общата закрила в изпълнение на служебните си задължения, съдът следва да
провери съответствието със специалните
забрани на договорното основание посочено от заявителя. Именно така е
процедирал и първоинстанционния съд поради което оплакването за надвишаване на
правомощията му е изцяло неоснователно.
При прилагане на така посочените нормативни изисквания въззивният съд
достига до изводи по същество,
аналогични на тези посочени в мотивите на обжалвания акт. Първото от
спорните вземания заявителят е основал на споразумение за закупуване на пакет
от допълнителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негов индивидуален
избор при уговарянето на кредита. Самия предмет на тези услуги е непосредствено
свързан със самия кредит, тъй като в резултат на осигуряването им от кредитора,
потребителят на първо място е следвало да получи предимство при разглеждане на
искане за кредитиране и изплащане на главницата, а след усвояване да може да
иска промени в установен погасителен план, като променя размер или падеж на
вноски, а на последно място получавал облекчение при нужда от ново финансиране.
Конкретното съдържание на всяка от тези възможности обаче е било определено в
раздел от общи условия по кредита. Така определен предмета на споразумението
категорично изключва самостоятелния му характер, тъй като услугите не могат да
се ползват от клиента извън основния кредитен договор. Доводите на
жалбоподателя относно обособяването на тази престация като отделна услуга,
отличаваща се от типичната престация на кредитор, предоставящ за ползване кредит
по погаситилен план са изцяло необосновани. Няма
данни в общите условия какви са общите сроковете за разглеждане на искане, за
да може да се изведе допълнително заплатеното предимство за експресно
разглеждане на искането като нещо различно от основното задължение на кредитора
да предостави исканата главница. Напротив пояснява се, че допълнителното
плащане е предназначено да осигури именно приоритетно одобрение на кандидата,
което води до извод, че платеца на таксата е предпочетен само заради повишената
изгода, която заемодателя има при този тип договаряне. Заплатените опции при
които потребителя може да иска изменение без да е нужно да се договоря
допълнително с кредитора визират причини, представляващи обективни промени в
доходите, които и без да са уговорени налагат на добросъвестния кредитор да
предприеме с дължимата грижа действия по ограничаване на вредите от евентуално
неизпълнение, включително и като влезе в преговори с клиента. Облекченията при
допълнително финансиране изобщо не са уточнени. Съответно само опцията за
временна промяна, която обаче не свързана с никаква отстъпка при затруднения на
кредитополучателя, тъй като и отложените и намалените части от вноската остават
дължими, едва ли може да се приеме за съответна на интересите на клиента и то
при цена, съизмерима с основната услуга. За съда няма съмнение, че всяко от
предложените като опции предимства на клиента няма характер на допълнителна
услуга, а представлява обещано поведение на кредитора при изпълнение на
основното му задължение за предоставяне на главница и обработване на текущо
предлагано в срок и след срок изпълнение на потребителя. Подробната
аргументация на жалбоподателя относно ефективните ползи за избралия продукта
потребител, се основа на принципно погрешното схващане, че доставчикът на
финансова услуга изчерпва дейността си с
предоставяне на сумата за ползване. Като специализиран на този пазар търговец
обаче, тази страна дължи завишена грижа за интересите на своя клиент, която
изключва кредитиране на високо рискови потребители, които не са в състояние да
докажат възможност да спазват погасителния си план(чл. 16 от ЗПК). Съответно
като предлага отделно срещу възнаграждение услуги облекчаващи потребителя в
ситуации, намаляващи платежоспособност, по същество кредиторът прехвърля на
клиента си тежест за резултата от своята грижа. Затова каквито и да са тези
услуги, доколкото пряко се свързват именно с риска от временно или трайно
влошаване на платежоспособност и нуждата от предварителна или последваща оценка
на този риск, те са несъмнено част от основната престация на търговеца,
кредитиращ потребители, изразяваща се в отпускане и администриране на
изпълнението по кредита, а не допълнителна услуга, подлежаща на допълнително
заплащане.
Същите съображения следва да се отнесат и към таксата, която дори не е
изрично уговорена като размер и основание в договора, а се прилага в
отношенията на страните чрез препращане към тарифа. От една страна, самият кредитор признава, че
основание за предвиждане на такава такса е неизпълнението на длъжника, но
законът изрично ограничава обема на отговорността на потребителя в този случай
само до обезщетение в размер на законната лихва, каквото кредитора е
претендирал отделно. От друга страна, самите действия по стимулиране на
доброволното изпълнение не съпътстват и не обслужват ползването на изцяло вече
получения кредит като допълнително благо за клиента, за да се таксуват като
услуга. Посочени като допълнителни дейности уведомявания на длъжника по
естеството си не могат да се отделят от администриране на лошия кредит.
Завишението на присъщите на тази дейност разходи в сравнение с разходите, които
кредиторът прави по обслужване на изправни клиенти не е резултат от
допълнителна услуга, а вреда от неизпълнение, чието покритие дава именно
завишената законна лихва.
Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал.4 и чл. 33 от ЗПК
налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето в полза на кредитор, предоставящ потребителски кредит,
на условия, при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за
забава, на потребителя се възлагат и други плащания като такси и фиксирани по
размер разходи. В този смисъл изцяло превратно жалбоподателят се позовава на
правилото на чл.19 ал. 3 ЗПК, което няма
за цел да позволи уговаряне на допълнителни възнаграждения над включваните в
ГПР разходи, а напротив изключва от коефициента само онези разходи, които са
извън основната престация на кредитора, за да концентрира всички ценообразуващи
компоненти в оповестеното на потребителя оскъпяване, като реквизит от договора,
определящ информирания му избор. Възстановяването на разходите по събиране на
дълга от неизправен длъжник принципно не може да се включва в ГПР именно защото
размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на
договора) разноски, направено поради неизпълнението. Ако кредиторът предвижда
повишаване на присъщите на дейността си разходи поради кредитиране на високо
рискови клиенти, привлечени чрез опции за облекчения при неизпълнение и без
осигурени обезпечения, то следва да калкулира това предвидимо увеличение в
цената на предлагания продукт, като я оповести именно чрез ГПР, доколкото не
надхвърля допустимия лимит. Включването в цена на допълнителен пакет или в
такса по тарифа на предвидена отнапред компенсация за повишена себестойност на
рисково кредитиране не е съобразено със специалните ограничения на договорната
свобода в потребителско кредитиране. Затова и въззивният съд се присъединява
към изложените в обжалваното разпореждане съображения за противоречие на
клаузите, уреждащи допълнително избрания
пакет услуги и предвидена в тарифа такса, с правилата, закрилящи потребителите
в чл. 10а ал. 2, чл. 19 ал. 4 вр. ал. 3 и чл. 33 ал.
2 ЗПК.
Поради пълно съвпадение на изводите на двете инстанции обжалваното
разпореждане следва да се потвърди.Поради пълно съвпадение на изводите на двете
инстанции обжалваното разпореждане следва да се потвърди.
По тези съображения и на осн.чл. 278 ГПК,
съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
№4281/31.1.20г. по ч.гр.д.50/20г по описа на ВРС 47 с-в, В ЧАСТТА с
която е отхвърлено искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
заявено възнаграждение за закупен пакет услуги в размер на 332.10лв. и такса за
извънсъдебно събиране на вземане в размер на 20лв. по договор за потребителски кредит.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване( т.8 от ТР4/2013 на
ОСГТК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.