Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, .03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 24 състав,
в открито съдебно заседание, проведено на десети март през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕНОВЕВА ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Веселина Георгиева, като разгледа докладваното от
съдията гр.д. № 18084/ 2019 година на ВРС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано
по предявени от Л.К. срещу „П.В.“ ЕАД, *** искове с правно осн.
чл. 215 вр. чл. 121, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД за
заплащане на сумата от 390 лв., претендирана като неизплатено обезщетение под
формата на дневни пари за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на
постоянната му работа, извършено със заповед № 82/23.08.2017г. на работодателя
за периода от 23.08.2017г. до 19.10.2017г. /вкл./ в размерите по чл. 19, ал. 2
от Наредба за командировките в страната, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба – 01.11.2019г. до окончателното изплащане на
задължението и сумата от 80, 49 лв., претендирана като обезщетение за забава,
съизмеримо със законната лихва за времето от 19.10.2017г. до 31.10.2019г.
/вкл./.
Ищецът Л.К. твърди, че е заемал в
ответното дружество длъжността „***“ в отдел „***“, с място на работа
Пристанище „Варна Изток”, намиращо се на територията на Община Варна.
Със заповед № 82/23.08.2017г. на
работодателя за периода от 23.08.2017г. до 31.10.2017г. /вкл./, ищецът е бил
командирован за изпълнение на трудовите си задължения в отдел „***“, с място на
работа Пристанище Варна Запад, попадащо на територията на Община Девня.
Поддържа се, че за периода на
командировката, извършена с незаконосъобразна заповед, работодателят не е
изплатил дневни пари в размерите по чл. 19, ал. 2 от Наредба за командировките
в страната, което обосновава и правния интерес от предявяване на осъдителна
претенция, ведно с обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
писмен отговор от „П.В.“ ЕАД, с който се оспорват предявените искове по
основание и размер.
Работодателят признава, че със
заповед № 82/23.08.2017г. на работодателя, ищецът е изпълнявал трудовите си
функции за периода от 23.08.2017г. до 19.10.2017г. /вкл./ в отдел „***“, в
Пристанище Варна Запад.
Същият обаче не следва да се счита
командирован по смисъла на чл. 6 от Наредба за командировките в страната,
защото и Пристанище Варна Запад, и Пристанище Варна, представляват неделими
терминали, които са част от „П.В.“ ЕАД, действащо като регистриран пристанищен
оператор, без отделно управление и счетоводство.
В случай, че се приеме, че ищецът е
бил командирован и е изпълнявал задълженията си в друго населено място, то е
резултат от производствена необходимост, възникнала от докладна записка от
ръководител отдел „Механичен“, Пристанище Варна Запад, а претенцията, следва да
бъде отхвърлена, на осн. чл. 23 от Наредба за
командировките в страната, тъй като работодателят е осигурявал на всеки
служител сумата от 8 лв. за храна, съобразно поетите ангажименти със сключване
на колективен трудов договор.
В условие на евентуалност при доказване
на основанието, от което вземането произтича, се настоява да бъде съобразено,
че в периода от 23.08.2017г. до 19.10.2017г. /вкл./, ищецът е бил в отпуск 3
дни за кръводаряване и 12 дни в отпуск за временна неработоспособност, за който
период от време не се дължат дневни пари.
Въз основа на изложеното се настоява
за отхвърлянето на осъдителните претенции.
Съдът, след преценка на събраните по
делото доказателства и по вътрешно убеждение приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Между страните не са спорни следните
релевантни за делото факти, за които са ангажирани допустими и относими
доказателствени средства:
1./ На 08.10.2002г. е сключен трудов
договор, на осн. чл. 68, ал.1, т. 1 вр. с чл. 70 КТ, по силата на който „П.В.“ ЕАД в качеството
си на работодател, е възложило на Л.К., в качеството му на работник, а последният
е приел да изпълнява в ответното дружество длъжността „***” в отдел „Кейова механизация” с място на работа: Пристанище Варна –
Изток /л. 6/;
2./ С допълнително споразумение от
16.04.2010г. /л. 8/ Л.К. е преназначен на длъжността „Водач на МПС – МП 3
група” с място на работа отдел „***” в Пристанище „Варна Изток”;
3./ С определение № 49/18.01.2019г.,
постановено по гр.д. № 3158/2018г. на ВКС, не е допуснато до касационно
обжалване решение от 07.06.2018г. на Окръжен съд – Варна по в.гр.д. №
1026/2018г., с което е признато за незаконно, извършеното от работодателя със
заповед № 177/25.10.2017 г. на изп. директор на „П.В.“ ЕАД уволнение, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и Л.К. е възстановен на
заеманата длъжност „Водач на МПС - ПМ 3 гр. Варна“, с месторабота - Пристанище
Варна Изток, отдел „***“ Варна, на осн. чл.
344, ал. 1, т. 2 КТ, обстоятелство установено при служебна справка в
деловодната програма на ВРС;
4./ Ищецът е постъпил на работа на 18.08.2017г., видно от неоспореното от
страните и кредитирано заключение на допуснатата ССчЕ.
5./ На 21.08.2017г. ищецът е бил запознат с длъжностната характеристика на
длъжността „Водач на МПС – пристанищен работник и механизатор III група”, Отдел „***”, факт,
удостоверен с полагане на подпис /л. 29/.
В длъжностната характеристика е
посочено, че работникът е длъжен при производствена необходимост да заеме
същата длъжност на пристанището, където има нужда от него (респ. Варна Изток и
Варна Запад) при спазване разпоредбите на КТД за допълнително заплащане /Раздел
V Общи и
заключителни разпоредби/.
6./ На 22.08.2017г. ръководителят на отдел „Механичен”, Пристанище – Запад
е сезирал Изпълнителния директор на предприятието, изготвяйки докладна записка
вх. № 2059/22.08.2017г. с искане за назначаване на посоченото място на „водач
на вилков повдигач”, който
да бъде на разположение постоянно при пълно работно време от 8 часа /л. 32/;
Ръководителят на отдел „***” е
изразил становище, че предвид натовареността през летния сезон, не е в
състояние да осигури шофьор;
7./ На 23.08.2017г. Изпълнителният директор на „П.В.“ ЕАД е издал заповед
№ 82 от същата дата, на осн. Раздел V, т. 1 от длъжностната характеристика
и докладна записка вх. № 2059/22.08.2017г., с която, считано от 24.08.2017г. е
определил работното място на Л.К. в
отдел „***”, Пристанище „Варна Запад”, намиращо се на територията на Община
Девня.
7./ За периода от 24.08.2017г. до
19.10.2017г. /вкл./ Л.К. е изпълнявал трудовите си задължения в отдел „***”,
Пристанище „Варна Запад”. На 19.10.2017г. с нова заповед № 177 от същата дата
работодателят е определил работното място на ищеца в отдел „***”, Пристанище
„Варна Изток”, намиращо се на територията на Община Варна;
Спорният по делото въпрос на който
съдът следва да даде отговор е дали ищецът е бил командирован по смисъла на чл.
121 КТ с последиците по чл. 215 КТ без наличие на командировъчна заповед по чл.
8 от Наредба за командировките в страната /НКС/, изпълнявайки трудовите си
функции на Пристанище „Варна Запад” за времето от 24.08.2017г. до 19.10.2017г.
/вкл./ и при задължение, съобразно длъжностната характеристика, да заеме същата
длъжност при производствена необходимост.
Съобразно чл. 121, ал. 1 и ал. 2 КТ,
когато нуждите на предприятието налагат работодателят може да командирова
работника за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната
му работа. В контекста и на разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 2 НКС се считат
командировани лицата, които са изпълнявали задълженията си извън границите на
населеното място, където е седалището на работодателя. В този смисъл е дадена
уредба и на понятието „място на работа” по чл. 66, ал. 3 КТ, като място
съвпадащо със седалището на предприятието, освен ако не е уговорено друго или
не следва от характера на работата.
С оглед задължението на работника да
изпълни заповедта за командировка, ако тя е законна - арг.
от чл.126, т. 7 КТ, за работодателя възниква задължението визирано в
разпоредбата на чл. 215 КТ да му заплати пътни, дневни и квартирни пари.
Нарушаването /неспазването/ на законоустановените изисквания за реда на
командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и
липса на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни
разпореждането / при евентуално устно разпореждане/, но не и отпадане на
задължението за заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е да се
компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят
понася когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си. В
този смисъл Решение № 123/14.03.2011г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1167/2010г.
В конкретния случай е безспорно, че
уговореното в трудовия договор място на работа съвпада със седалището на
работодателя. За времето от 24.08.2017г. до 19.10.2017г. /вкл./ Л.К. е
изпълнявал трудовите си задължения в отдел „***”, Пристанище „Варна Запад”, на
територията на Община Девня без това да е уговорено в трудовия договор или в допълнителни
споразумения.
Фактът, че в длъжностната
характеристика е предвидено, че при производствена необходимост работникът е
длъжен да заеме същата длъжност на пристанището, където има нужда от него
(респ. Варна Изток и Варна Запад), не променя горния извод на съда. Предвиденото
в длъжностната характеристика не изключва командироването на работник при
наличие на производствена необходимост, при възникването на която следва да се
спазят изискванията на чл. 121, ал. 1 и ал. 2 КТ, което в случая не е сторено. Ирелевантно е, че пристанищата „Варна Запад” и „Варна
Изток” представляват неделими терминали, които са част от „П.В.“ ЕАД без
отделно управление и счетоводство.
Нуждата на предприятието от
командировката се установява от изготвената докладна записка № 2059/22.08.2017г.,
но командировъчна заповед не е била издадена.
За процесния период е установено, че Левант К. е работил в друго населено място в изпълнение на
заповед № 82/23.08.2017г. на работодателя при отчитане на ползван отпуск при
временна неработоспособност от 10 работни дни и 2 дни поради кръводаряване,
съгласно неоспореното заключение на допуснатата ССчЕ,
кредитирано от съда в цялост.
Недобросъвестното поведение на
работодателя – неиздаване на заповед за командировка не може да доведе до неблагоприятни
за работника последици или извод за липса на командировка и недължимост
на парите за нея в нормативно предвидения размер.
Възражението за недължност
на дневни пари при командирова, на осн. чл. 23 от
Наредба за командировките в страната, на което работодателят се позовава, е
неоснователно.
Съгласно чл. 23 НКС не се заплащат
дневни пари при ползване служебно на целодневна безплатна храна в мястото на
командировката или когато тя се изпълнява в мястото, където фактически живее
командированият или неговото семейство, а в разпоредбата на чл. 100 КТД, на
която се позовава ответника, е уговорено, че работните имат право на средства
за безплатна храна за всеки отработен ден от 8 лв. за 8 часова смяна и 12 лв.
за 12 часова смяна.
В случая, ищецът е получил за всеки
отработен ден за процесния период по 8 лв. за 8 часова смяна или общо 280 лв.,
съобразно заключението на ССчЕ. Доколкото средствата
за безплатна храна са изплащани постоянно заедно с полагащото се за съответния
период основно възнаграждение и получаването им е било в зависимост от
отработеното време, то тези средства представляват допълнително възнаграждение
с постоянен характер по смисъла на чл. 15 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата, елемент от брутното трудово възнаграждение.
Заплащането му е обусловено единствено от фактическото полагане на труд,
независимо от мястото на изпълнение на трудовите функции.
Затова й плащането им съставлява
изпълнение на основното задължение на работодателя по трудовото правоотношение,
произтичащо от чл. 128, т. 2 КТ и чл. 100 КТД. Осигуряването на транспортно
обслужване и заплащане стойността на билетите за обществен транспорт по чл. 92
и ал. 93 КТД, нямат отношение към претенцията за дневни пари при
командироване.
За работодателя е възникнало
задължение за плащане на дневни командировъчни пари, съгласно чл. 19, ал. 2
НКС, защото не е установено същият да е осигурявал фактически целодневна
безплатна храна в мястото на командировката. Видно от изявленията на
процесуалния представител на ищеца, командированият фактически живее в гр.
Белослав, Община Белослав, Област Варна, а мястото на изпълнението й е било в
„Пристанище Запад”, намиращо се в Община Девня, Област Варна, съгласно чл. 23
НКС.
Следователно ищецът Л.К. има право да
получи обезщетение под формата на дневни пари за изпълнение на трудовите
задължения извън мястото на постоянната му работа, извършено със заповед №
82/23.08.2017г. на работодателя за периода от 23.08.2017г. до 19.10.2017г.
/вкл./ в размер на 310 лв. / 31 дни * 10 лв./.
При определяне на дните следва да
бъде съобразено, че през месец август 2017г. ищецът е постъпил на работа на
18.08.2017г. и до 23.08.2018г. /вкл./ е изпълнявал трудовите си задължения в
Пристанище „Варна Изток”, поради което същия следва да получи обезщетение за
времето от 24.08.2017г. до 31.08.2017г. /вкл./ или за 6 отработени дни, за 7 отработени
дни от месец септември и 18 дни за месец октомври 2017г.
Претенцията следва да бъде отхвърлена
за периода от 23.08.2017г. до 24.08.2017г., доколкото ищецът е изпълнявал
задълженията си извън мястото на постоянната му работа, считано от
24.08.2017г., както и за разликата над присъдената сума до пълния претендиран
размер от 390 лв. за времето от 24.08.2017г. до 19.10.2018г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 01.11.2019г. до
окончателното изплащане на задължението.
Задължението на работодателя за
заплащане на дневни пари при командироване за разлика от задължението за
заплащане на трудово възнаграждение, не е срочно и работодателят изпада в
забава едва след покана да изпълни това задължение.
В случая работодателят е поканен да
плати едва с подаване на исковата молба и от този момент е дължима законна
лихва върху присъдената сума до окончателното изплащане на задължението, като искът
по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 80, 49 лв. за времето от 19.10.2017г.
до 31.10.2019г. /вкл./, следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора в полза на
ищеца Л.К. следва да присъдят разноски за уважавана част, чиито размер възлиза
на 191, 08 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Ответникът „П.В.“ ЕАД също има право
на разноски за отхвърлената част, възлизащи на 191, 02 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Възражението за прекомерност на
уговорения и заплатен адвокатски хонорар от 360 лв. с ДДС, е неоснователно, тъй
като размерът му е съобразен с минимално установения по чл. 7, ал. 1, т. 1 и §
2 а от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Работодателят „П.В.“ ЕАД следва да
бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд – Варна разноски в размер на 181, 78 лв., от които 50 лв. държавна
такса и 131, 78 лв. депозит за изготвяне на заключение по ССчЕ,
на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „П.В.“ ЕАД, *** ДА ЗАПЛАТИ на Л.С.К., ЕГН **********,*** сумата от 310 лв. /триста и десет лева/,
представляваща неизплатено обезщетение под формата на дневни пари за изпълнение
на трудовите задължения извън мястото на постоянната му работа, извършено със
заповед № 82/23.08.2017г. на работодателя за периода от 24.08.2017г. до
19.10.2017г. /вкл./ в размерите по чл. 19, ал. 2 от Наредба за командировките в
страната, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба –
01.11.2019г. до окончателното изплащане на задължението, КАТО ОТХВЪРЛЯ претенцията за периода от 23.08.2017г. до
24.08.2017г., на осн. чл. 215 вр.
чл. 121, ал. 1 КТ.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Л.С.К., ЕГН **********,***
срещу „П.В.“ ЕАД, *** искове с правно осн. чл. 215 вр. чл. 121, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД за разликата над
присъдената сума от 310 лв. до претендирания размер от 390 лв., представляваща
неизплатено обезщетение под формата на дневни пари за изпълнение на трудовите
задължения извън мястото на постоянната му работа, извършено със заповед №
82/23.08.2017г. на работодателя за периода от 24.08.2017г. до 19.10.2017г.
/вкл./ в размерите по чл. 19, ал. 2 от Наредба за командировките в страната,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба –
01.11.2019г. до окончателното изплащане на задължението и за заплащане на
сумата от 80, 49 лв. /осемдесет лева и
четиридесет и девет ст./, представляваща обезщетение за забава, съизмеримо
със законната лихва за времето от 19.10.2017г. до 31.10.2019г. /вкл./.
ОСЪЖДА „П.В.“ ЕАД, *** ДА ЗАПЛАТИ на Л.С.К., ЕГН **********,*** сумата от 191, 08 лв. /сто деветдесет и един лева и
осем ст./, представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Л.С.К., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „П.В.“ ЕАД, *** сумата от
191, 02 лв. /сто деветдесет и един лева
и две ст./, представляваща сторени по делото съдебно-деловодни разноски, на
осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „П.В.“ ЕАД, *** ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд – Варна сумата от 181, 78
лв. /сто осемдесет и един лева и седемдесет и осем ст./, представляваща
дължими разноски за държавна такса и депозит за изготвяне на заключение по ССчЕ, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от
връчването на препис от акта на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: