РЕШЕНИЕ
Номер 632 28.11.2019 година град Стара
Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, I състав
На тридесети октомври две хиляди и деветнадесета
година
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС
АТАНАСОВ
БОРЯНА ХРИСТОВА
Секретар:
Таня Кемерова
като разгледа докладваното от мл. съдия Христова
в.гр.д. №1441 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С
Решение №444 от 26.06.2019 г., постановено по гр.дело №996/2018 г., РС
Казанлък, II граждански състав, е отхвърлил
иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД на Г.Х.Щ. против П.В.И. за
заплащане на сумата от 13000 лева, като получена без основание, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда –
23.04.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, като неоснователен и
недоказан.
Решението
е обжалвано от ищеца Г.Х.Щ. изцяло. Счита същото за неправилно,
незаконосъобразно и немотивирано. Оплакванията му касаят: произнасянето на съда
по направеното от него доказателствено искане за допускане на свидетелски
показания за установяване на факта на предаване на паричната сума; изводите на
съда относно записа на заповед в качеството му на разписка за предадената сума;
отказа на съда да приложи последиците на чл. 176, ал. 3 от ГПК.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият
– ответник П.В.И. не е подала отговор на въззивната жалба. Редовно призована,
не се явява в съдебно заседание пред въззивната инстанция.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК,
поради което е допустима. Разгледанa по същество, е
основателна.
РС Казанлък, II граждански състав, е бил сезиран с осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 13000 лева,
като получена без основание, ведно със законната лихва върху сумата от датата
на подаване на исковата молба в съда – 23.04.2018 г. до окончателното ѝ
изплащане. Ищецът Г.Х.Щ. е твърдял в исковата си молба, че през 2013 г. са
имали отношения с ответницата П.В.И. в качеството ѝ на адвокат, като в
края на м. април – началото на м. май тя разполагала със сумата 13000 лева,
която той ѝ бил предоставил. Ответницата подписала документ, именуван
„Запис на заповед“, с който се задължила да му заплати сумата от 13000 лева до
10.07.2013 г. Ответницата не върнала парите, поради което ищецът подал
заявление по чл. 417 от ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист въз основа на документ. Такава заповед била издадена по
ч.гр.д. №1709/2013 г. по описа на РС Казанлък. Поради депозирано от ответницата
възражение ищецът предявил иск за установяване на вземането от 13000 лева,
който бил отхвърлен, тъй като записът на заповед не съдържал изискуемите
реквизити. Впоследствие ищецът подал нов иск пред РС Казанлък с искане
ответницата да бъде осъдена да му върне сумата от 13000 лева като предоставена
ѝ в заем. Този иск също е бил отхвърлен, тъй като не били установени
договорни правоотношения между страните и не е било доказано реалното предаване
на сумата и сключване на договор за заем. В настоящото производство е поискал от
съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да му върне сумата от
13000 лева ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба,
като получена без основание.
Ответницата П.В.И. е оспорила иска. Посочила
е, че предявяването на нов осъдителен иск е недопустимо поради наличие на висящ
съдебен спор между същите страни при еднакви факти и правоотношения. При
условията на евентуалност счита, че искът е неоснователен. Твърди, че при
предходното съдебно производство ищецът не е успял да докаже получаване на
сумата, а същевременно не сочи нови основания за получаване на сумата от нея.
Районният съд е отхвърлил иска, като е приел,
че е останало недоказано обстоятелството, че ищецът е предал сумата от 13000
лева на ответницата, както и че същата е получила сумата от ищеца. Съдът е
достигнал до извода, че липсва елемент от фактическия състав на неоснователното
обогатяване, а именно разместване на блага, т.е. обедняване на ищеца за сметка
на ответника.
От фактическа страна по делото е
установено, че по ч.гр.д.№1709/2013 г. на РС Казанлък е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК
№1177/17.07.2013 г. за сумата 13000 лева по запис на заповед от 08.05.2013 г.,
с която е разпоредено длъжницата да плати на заявителя сумата. С Решение №225
от 15.04.2014 г. по гр.д. №2827/2013 г. на РС Казанлък предявеният от ищеца
установителен иск по чл. 422 от ГПК е отхвърлен. С Решение №592 от 12.12.2017
г. на РС Казанлък е отхвърлен предявеният от ищеца осъдителен иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.
С исковата молба ищецът е поискал
да бъдат допуснати до разпит свидетели, от чиито показания да се установят
отношенията между страните, срещите между и тях другите обстоятелства по
исковата молба. Съдът е оставил без уважение доказателственото искане, като е
приел, че свидетелските показания са недопустими предвид забраната на чл. 164,
ал. 1, т. 3 от ГПК да се установяват чрез тях обстоятелства по договори на
стойност над 5000 лева. Свидетели бяха допуснати и разпитани от настоящата
инстанция, тъй като с тях се цели не установяване на договор, както предвижда забраната
на чл. 164 от ГПК, а фактически обстоятелства относно извънгодоворен източник
на права и задължения – предаване на определена парична сума (О-414-2010, III ГО).
От показанията на свидетеля П.К.М.се
установява, че в края на м. април – началото на м. май 2013 г. въззивникът
предал на ответната страна сумата от 13000 лева. Свидетелят пресъздава
непосредствените си впечатления от среща с въззивника в посочения период.
Тогава въззивникът му споделил, че трябва да обмени евро, за да го предаде на П.Я.,
с която свидетелят го бил запознал преди това по повод наказателно дело.
Свидетелят изчакал въззивника да обмени парите в обменно бюро недалеч от хотел
„Роза“ в центъра на ***, като видял парите в него на излизане от бюрото. След
това двамата се отправили към намиращия се в близост офис на Я., въззивникът се
качил до офиса, а когато се върнали парите вече не били у него.
От показанията на свидетеля П.Г.П.се
установява, че във връзка с предоставена ѝ от въззивника сума ответницата
е подписала документ, означен като записът на заповед. За целта свидетелят
предоставил на въззивника бланка, която двамата занесли до ***, където при
среща между въззивника и Я. последната попълнила бланката.
Показанията на свидетеля М.
кореспондират на останалия доказателствен материал по делото. Те са резултат от
непосредствените му лични впечатления, придобити при срещата му с въззивника в ***.
Показанията му са последователни, подробни и изчерпателни, кореспондират на
останалите събрани по делото доказателства и няма причина за подлагане под
съмнение на тяхната достоверност. Показанията на свидетеля П. също са последователни,
изчерпателни и безпротиворечиви.
При така приетата фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Възникването
на спорното материално право за връщането на дадено при начална липса на правно
основание се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки:
1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила
в патримониума на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на
ищеца в това на ответника да е без правно основание. При фактическия състав по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание, ищецът
следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ,
респективно на плащането на парична сума, а ответникът – основание за
получаването или за задържане на полученото (Р-189-2014, I ТО).
От
събраните от настоящата инстанция гласни доказателства се установи, че в края
на м. април – началото на м. май 2013 г. въззивникът е предал на въззиваемата
парична сума в размер на 13000 лева. Съдът прие за достоверни показанията на
свидетелите, тъй като, преценени с всички други събрани по делото доказателства
по аргумент от чл. 172 от ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски
логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства,
като субективните възприятия за предаването на паричната сума и изготвянето на
документ, означен „запис на заповед“, са непосредствени. Извод за наличие на
отношения между страните по повод или във връзка с парична сума в същия размер
може да се изведе и от посоченото писмено доказателство, неоспорено от ответната
страна. В тази връзка, не може да бъде споделено оплакването на въззивника
относно тълкуването, дадено от районния съд, на характера на посочения
документ. Както се сочи в цитираната от въззивника практика на ВКС, „нередовният
или недействителен запис на заповед има характер на разписка, доказваща
изпълнение, само в определени хипотези в зависимост от порока на ценната книга.
Не би могло да се приеме, че е налице константна практика на ВКС, според която
във всички случаи недействителният запис на заповед се конвертира в разписка. В
хипотеза на нередовен запис на заповед, в който не е посочено основанието и е
поето безусловно обещание за плащане, установяването на тези обстоятелства
следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения
документ, който няма характер на разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 от ЗЗД.“
(Р-78-2009, I ТО).
На следващо място, ответницата не е
въвела и доказала възникването и съществуването на правното основание за посоченото
имуществено разместване от патримониума на ищеца в нейния. Тя не е оспорвала
обстоятелството, че е получавала пари от ищеца. Единствената ѝ
процесуална позиция се изчерпва с поддържането, че в предходно съдебно
производство ищецът не е успял да докаже получаването на сумата. В светлината на
изложеното и поведението ѝ по повод на поставените ѝ при
първоинстанционното разглеждане на делото въпроси („Получавала ли е в твърдения
период от време процесната сума от ищеца по делото и върнала ли е същата? Тя ли
е съставила текстово въпросния документ, наименуван запис на заповед? Неин ли е
подписът, положен под документа и по какви причини го е съставила?“) – не се е
явила в съдебно заседание и не е дала отговор на въпросите, въпреки че е била
предупредена от съда за последиците, преценено съгласно чл. 176, ал. 3 от ГПК,
подкрепя извода за основателност на исковата претенция. За изчерпателност и в
отговор на оплакването във въззивната жалба следва да се посочи, че
разпоредбата на чл. 176, ал. 3 от ГПК дава само една възможност, но не и
задължение, за решаващия съд да направи извод за доказаност на онези
обстоятелства, за установяването на които страната не се е явила.
От всичко изложено следва, че предявеният
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД (за връщането на даденото
при начална липса на основание) е основателен и трябва изцяло да бъде уважен за
сумата от 13000 лева.
С исковата молба е отправена и
претенция за присъждане на лихва върху процесната сума от датата на подаване на
исковата молба в съда – 23.04.2018 г. до окончателното ѝ изплащане.
Съгласно чл. 84, ал. 2 от ЗЗД и дадените с ТР №5/2017 от 21.11.2019 г. по т.д.
№5/2017 г. на ОСГТК при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата
на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от
поканата да изпълни. Когато кредиторът не е поканил длъжника да изпълни своето
задължение преди завеждане на делото, исковата молба има значението на покана,
след която длъжникът изпада в забава. Следователно, лихва върху сумата от 13000
лева следва да се присъди от датата на предявяването на исковата молба до
окончателното заплащане на сумата.
При този изход на правния спор,
предмет на настоящото въззивно производство, ответникът трябва да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 във връзка с чл. 273 от ГПК сумата от 1820
лева, представляваща сбор от заплатените пред първата инстанция държавна такса в
размер на 320 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1500 (съобразно
искането, обективирано в намиращия се на стр. 73 от кориците на делото пред РС
Казанлък списък за разноските по чл. 80 от ГПК), както и сумата от 260 лева –
държавна такса за въззивното разглеждане на делото.
Воден от горните мотиви, Окръжният
съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №444 от 26.06.2019 г., постановено
по гр. дело №996/2018 г. по описа на РС Казанлък, II граждански състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД П.В.И. ***,
да заплати на Г.Х.Щ., ЕГН **********,***, със съдебен адрес:***, офис Е, сумата от 13000 лева, като получена без
основание, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба в съда – 23.04.2018 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 във връзка с чл. 273 от ГПК П.В.И. да заплати на Г.Х.Щ. сумата от 2080 лева, разноски за двете инстанции.
Решението може да бъде обжалвано
пред ВКС с касационна жалба при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в месечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.