РЕШЕНИЕ
Номер 426 / 15.07 Година 2019 Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен съд
ХIIІ търговски
състав
На деветнадесети юни през 2019 Година
В публично заседание в следния състав:
Председател: НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
Секретар: Цветелина Бакалова
като разгледа докладваното от СЪДИЯТА
гражданско дело номер 612 по описа за 2018 година
намери за установено следното:
Обективно
съединени искове с правна квалификация чл.534 от ТЗ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът
- „МОНРО” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив 4000, район Централен,
ул. „Цар Асен“ № 30, ет. 3, ап. 12 твърди, че през 2016г. е депозирал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК,
като впоследствие е предявил и иск по реда на чл.422 ГПК за
установяване съществуването на вземането си срещу ответника - И.Б.Б. за сумата от 51 130 евро, ведно със законната лихва,
считано от
25.08.2015 до окончателното
изплащане на сумата, дължима на основание запис
на заповед, издаден от ответника на 11.01.2011г., с падеж 24.08.2012г., за същата сума, с поемател
Е.Б.С. и джиросана
от последния на ищеца. Твърди, че по образуваното т.д. 138/2016г. на ОС
Пловдив, съдът е приел, че давностният срок по чл.
531 от ТЗ за предявяване на искове против издателя по този запис на заповед е
изтекъл, преди подаването на заявлението по чл. 417 ГПК пред заповедния съд и при
наличието на изрично възражение на ответника за изтекла погасителна давност, съдът
е приел претенцията на ищеца за неоснователна като погасена по давност. С
посоченото, ищецът обосновава правния си интерес от предявяване на настоящия иск
за неоснователно обогатяване на издателя на записа на заповед със сумата, за
която последният е издаден. Счита, че му
се дължи на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД и обезщетение за забава от падежа на
задължението по записа на заповед - 24.08.2012 г. до предявяване на настоящата искова молба.
Настоява съда да постанови решение, с което да осъди ответника И.Б.Б., ЕГН: **********, адрес: *** да му заплати сумата от 100
001,56 лв., представляваща обезщетение с произход неоснователно обогатяване на основание
чл. 534 ТЗ във връзка със Запис на заповед, издаден на 11.01.2011г., с падеж
24.08.2012, както и сумата от 29 058.07 лв., представляваща обезщетение за забава
плащането на главницата в размер на законната лихва, за периода от 25.08.2012г.
до 06.08.2018г., както и законната лихва от датата на завеждане на исковата молба
до окончателно заплащане на сумата.
Ответникът
- И.Б.Б. ЕГН ********** с адрес *** е депозирал писмен
отговор, с който оспорва исковете като неоснователни. Оспорва качеството „кредитор“ на ищеца като
оспорва твърдението на последния, че процесният запис на заповед е бил прехвърлен с джиро или с
договор за цесия. Твърди, че в развилото се производството по т.д. № 138/16 г.,
XX с. на ОС Пловдив, ищецът се е легитимирал като кредитор по записа на заповед
с договор за цесия от 20.07.2015 г., но тази цесия не е била съобщена на
ответника-длъжник. Възразява, че правото на иск по чл. 534, ал.1 ТЗ е признато
само за поемателя по менителничния
ефект, но не и за джиратаря или цесионера.
По отношение на иска за лихви по чл. 86, ал.1 ЗЗД, твърди, че същите не могат
да се претендират на основание осъществено джиро, отделно от това възразява, че
същите са погасени по давност, съгл. разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Ответникът възразява, че твърдяното от ищеца джиро не отговаря на изискванията
на чл. 468 от ТЗ, като не ставало ясно за кой точно запис на заповед се отнася,
доколкото в полза на поемателя Е.С.ответникът е издал
множество записи на заповед, по които С. се е снабдил с изпълнителни листове.
Оспорва и качеството си на длъжник по процесния запис
на заповед, като твърди, че не го е подписвал. Възразява, че записът на заповед
е неавтентичен и антидатиран, поради което иска
откриване на производство за оспорване на документ по реда на чл. 193 ГПК.
Прави възражение за нищожност на записа на заповед, поради липса на волеизявление
от негова страна за поемане на задължение по същия. Възразява, че от формална страна
менителницата не съдържа установените в чл.535 oт ТЗ реквизити,
поради което и на основание чл.536 не съставлява заповедна ценна книга.
Възразява, че записът на заповед не му е предявен по реда и в сроковете на чл.491
от ТЗ и не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. Посочва, че съгласно разпоредбата
на чл.535, т.7 във вр. с чл.536, ал.1 от ТЗ документ,
който не съдържа подпис не издателя не съставлява запис да заповед, поради
което не може да се цени като годен менителничен ефект,
който да породи правата по чл. 534. ал.1 от ТЗ.
При
условията на евентуалност ответникът прави възражение за злоупотреба с бланков
подпис (бланкова менителница), съгл. чл. 464 от ТЗ. В тази връзка твърди, че в
края на 90-те години е имал взаимоотношения с търговското дружество „Маклер“ АД, представлявано от поемателя
- Е.С.. С оглед обезпечаване на текущи задължения на ответника към посоченото дружество
твърди, че са подписвани много документи, вкл. и записи на заповед като по този
начин праводателят на ищеца е могъл да се снабди с
тях и да попълни в един по-късен момент произволни суми и дати, във връзка с
което прави възражение, че е налице непротивопоставимост
на процесния запис на заповед на осн.
чл. 464 ТЗ.
Претендира
разноските по делото, вкл. и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38, ал.1, т.3, пр. 2-ро от Закона за адвокатурата.
В
депозираната по делото допълнителна искова молба, ищецът поддържа предявените
искове като оспорва възраженията на ответника.
Посочва, че е налице константна съдебна практика затова, че цесията може
да бъде съобщена на длъжника от цесионера с
предявяването на исковата молба. В
допълнение посочва, че възражението за неуведомяване на длъжника за
осъществената цесия е неоснователно, доколкото в случая е налице джиро. Във
връзка с оспорване авторството на процесния запис на
заповед, заявява че ще се ползва от същия. Възразява срещу доказателственото
искане на ответника за допускане до
разпит на свидетел за установяване на обстоятелствата по чл. 464 от ТЗ като
счита същото за недопустимо.
Съдът, като прецени събраните в
хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие следното:
По
приложеното ч.гр.д. № 10515/2015г. по описа на ПРС – ХХI гр.с. е представен запис на заповед,
издаден на 11.01.2011г. от И.Б.Б. ЕГН ********** с
падеж 24.08.2012г., за сумата 51 130 евро, по който поемател
е Е.Б.С.. На 20.07.2015г. поемателят Е.С.е наредил да
бъде платена сумата по издадения запис на заповед на „МОНРО“ ЕООД, като джирото е изпълнено на гърба на ценната книга. По коментираното
частно гражданско дело е издадена заповед № 5613 от 28.08.2015г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на записа на заповед от 11.01.2011г. като е разпоредено длъжникът И.Б.Б. да
заплати на „Монро“ ЕООД сумата от 51 130 евро, ведно със законната лихва
от датата на постъпване на заявлението в съда – 25.08.2015г. до окончателното й
заплащане и разноски по съразмерност, като е отхвърлено искането за издаване на
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за претендираното
обезщетение за забава плащането на главницата в размер на 30 508.93 лв. за
периода от 25.08.2012г. – 25.08.2015г.. След като от длъжника е депозирано
възражение е образувано приложеното т.д. № 138/2016г. по описа на ПОС – ХХ
т.с., приключило с влязло в законна сила на 11.05.2017г. решение № 147 от
14.03.2017г., с което е отхвърлен предявеният от „МОНРО“ ЕООД, ЕИК *********
иск да бъде признато за установено между него и И.Б.Б.,
ЕГН ********** ***, че последния му дължи на основание запис на заповед,
издаден от ответника на 11.01.2011г. с падеж 24.08.2012г. сумата от 51 130
евро, който запис на заповед е издаден в полза на Е.Б.С. и е джиросан на „МОНРО“ ЕООД, ЕИК *********, за което е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 10515/2015г. по описа на ПРС – 21 гр.с., както и предявения
иск да бъде осъден И.Б.Б., ЕГН ********** да заплати
на „МОНРО“ ЕООД сумата от 30 508.93
лв., представляваща обезщетение за забава плащане на главницата от 51 130
евро за периода от падежа - 24.08.2012г. до датата на подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК – 25.08.2015г.. Мотив да отхвърли предявеният иск съдът е
намерил в основателността на възражението на ответника, че искът е предявен
след като е изтекла давността по чл. 531, ал.1 ТЗ.
Специалният иск по чл. 534 ТЗ, за неоснователно обогатяване, принадлежи на приносителите на запис на
заповед, или менителница, когато менителничните
искове са погасени по давност (прескрибирани менителнични ефекти), или не са извършeни
необходимите действия за запазване на правата по тях (преюдицирани
менителнични ефекти). Правото на иска възниква само и
единствено от момента на изгубване на исковете по менителницата, записа на
заповед, или чека - чл.
534, ал. 2 ТЗ Искът ще бъде основателен ако приносителят на менителничния ефект търпи вреда, поради невъзможността да
реализира менителничните си имуществени права.
Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи
с паричната сума по ефекта, а това е така, защото вземането по ценната книга е прескрибирано или преюдицирано и
не може да се инкасира дължимата сума. Следва да е налице и обогатяване на
издателя на записа на заповед, което се състои в това, че той не намалява
пасивите в имуществото си поради факта, че спестява разходи за погасяване на
задължението. За основателността на специалния иск за неоснователно обогатяване
по чл.
534 ТЗ не се изследва налице ли е размяна на имуществени блага между
страните, тъй като такава няма, предвид специфичния характер на менителничните правоотношения. Такова е разбирането и в
съдебната практика - Решение № 42/07.04.2009 г., т. д. № 453/2008 г. на ВКС, II
ТО; Решение № 135/20.12.2010 г., т. д. № 13/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО и други.
Предвид изричното препращане на чл. 537 ТЗ за записа на заповед са приложими разпоредбите за менителницата,
доколкото са съвместими с естеството му.
Съобразно разпоредбата на чл.
531, ал. 1 ТЗ, исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с
3-годишна давност от датата на падежа. В случая е уговорен падеж на 24.08.2012
г., следователно преките искове срещу издателя са били погасени, поради
изтичане на давностния срок на 24.08.2015 г.. Именно
това е било и основанието на сезирания съд с иска по чл. 422 ГПК да отхвърли
същия, което по правило налага да се приеме, че вземането е установено като
съществуващо, но иска е отхвърлен, поради давност. В процеса по чл. 422 ГПК
страните следва да изчерпят своите доводи и възражения в подкрепа или срещу изпълняемото право, а пропуснатите доведи и възражения не
биха могли да бъдат релевирани по – късно с нов иск,
тъй като те ще бъдат преклудирани от силата на пресъдено нещо, с която ще бъде установено съществуването
или несъществуването на изпълняемото право. Казаното
означава, че в производството по чл. 534, ал.1 ТЗ длъжникът не може отново да релевира възражения във връзка с възникването и съществуването
на вземането по издадения запис на заповед, а съдът е длъжен да приеме, че
вземането по същия е възникнало надлежно.
Дори и изложеното по-горе да не се възприеме,
съдът счита, че от събраните по делото доказателства и конкретно приетата повторна
СГЕ, която като неоспорена от страните кредитира се установи, че записа на
заповед от 11.01.2011г. е подписан от И.Б.Б. т.е.
оспорения подпис е автентичен. Следващото възражение на ответника е, че записа
на заповед е антидатиран, без да е посочена
действителната дата, на която е издаден. Записът на заповед е частен диспозитивен документ, който носи подписа на своя издател И.Б.
и съгласно чл. 193, ал.3 ГПК тежестта за доказване неистинността пада върху
страната, която го оспорва, а доказателства в подкрепа на заявеното оспорване
ответника не ангажира, поради което и съдът приема, че записът на заповед не е антидатиран. Съдът приема, че процесният
запис на заповед съдържа всички реквизити, съобразно изискванията на чл. 535 ТЗ. Не съществува неяснота относно качеството, в което записът е подписан
от издателя - ответникът, нито пък съществува неяснота относно
индивидуализиращите данни. Не съществува неяснота относно съдържанието и
посочения начин на плащане, а именно на определен падеж. Следователно, джирантът е носител
на права по редовен от външна страна запис на заповед. Наведеното при условията
на евентуалност възражение за това, че в случая е налице бланков ефект, доколкото
при издаването му записа на заповед е останал непопълнен, съдът намери на
неоснователно. Обстоятелството, установено от повторната СГЕ на в.л. Н.Н., че част от текста на записа на заповед е изпълнен от Е.Б.С.,
а друга част от издателя не означава, че е налице разлика във времето между
подписването и попълването на записа на заповед, което е посочено като
невъзможно да се установи и от експерта.
Изводът е, че ищецът в настоящото
производство се легитимира като джиратар по силата на възпроизведеното на гърба на ефекта джиро от 20.07.2015 г.. Джирото е специален, търговскоправен
способ за заместване на носителя на правата по ценната книга с друг. То е
едностранна, абстрактна, формална сделка и поражда следните последици: - прехвърля
правата по ценната книга от джиранта
на джиратаря; –
джирантът поема
спрямо всички последващи джиратари същата отговорност, както
длъжникът по ценната книга; - легитимира джиратаря като кредитор на вземането
посочено в ценната книга. В конкретния случай, джирото е написано на гърба на записа на
заповед и е подписано от джиранта.
Изявлението е недвусмислено, посочено е лицето в полза, на което е направено,
не е извършено под условие и не е частично. Следователно е редовно и е породило
целените последици.
След като за ищеца е невъзможно да реализира
правата си по записа на заповед, поради погасяване на исковете по него по
давност, а по същата причина ответника спестява разходите за погасяване на
задължението си, съдът намери предявения главен иск за основателен и ще следва да бъде уважен, като се присъди и законната
лихва, считано от предявяване на иска – 07.08.2018 г. до окончателното
изплащане на главницата.
По отношение на претенцията
за заплащане обезщетение за забава плащането на главницата от 100 001.56
лв. за периода 25.08.2012г. до 06.08.2018г. в посочен размер от 29 058.07
лв. съдът взе предвид следното: Процесният запис на
заповед е с падеж на датата 24.08.2012 г. и правата на приносителя по тази
ценна книга са били по-гасени по давност на датата 24.08.2015 г. - чл. 531, ал.
1 ТЗ. Затова на следващата дата 25.08.2015 г. за приносителя е възникнало
правото да иска от платеца сумата, с която се е обогатил в негова вреда по
правилото на чл. 534, ал. 1 ТЗ. Или юридическият факт, който правопоражда основанието на вземането по чл. 534, ал. 1 ТЗ,
е изтичането на давностния срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ.
В момента, в който този срок изтече, тогава настъпва основанието за плащане на
сумата, с която платецът по вече прескрибираната
ценна книга се е обогатил във вреда на приносителя. От момента, в който
давността по чл. 531, ал. 1 ТЗ е изтекла, приносителят може да иска не сумата
по ценната книга, а нещо друго, съвсем различно – сумата, с която платецът по
ценната книга се е обогатил в негова вреда. Но срок за изпълнението на това задължение
на платеца по ценната книга няма, защото нито законът е предвидил такъв срок,
нито е налице уговорка с кредитора за такъв срок.
Вярно е, че записът
на заповед е абсолютна търговска сделка – вж. чл. 286, ал. 2, във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 8 ТЗ, но това не означава, че ако тя
не е сключена между търговци, вземането по чл. 534, ал. 1 ТЗ е винаги
лихвоносно на основанието, предвидено в чл. 294, ал. 1 ТЗ и то от момента, в
който приносителят е загубил исковете по ценната книга, поради давност или
неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по нея.
Посоченият в чл. 294, ал. 1 ТЗ критерий за дължимостта
на лихви е не само изрично субективен, но и в условията на чл. 534, ал. 1 ТЗ не
може да правосъздаде задължение за плащане на лихви като
обезщетение за забава за времето, през което сумата, с която платецът по прескрибираната ценна книга се обогатил, все още не е била
поискана от кредитора: изричното условие за съществуване на притезанието
по чл. 534, ал. 1 ТЗ е не само, първо, то да възникне след изтичането на срока
по чл. 531, ал. 1 ТЗ, но и сумата по него да бъде поискана от приносителя. Затова
и длъжникът И.Б. е изпаднал в забава едва тогава, когато кредиторът по чл. 534,
ал. 1 ТЗ го е поканил да плати - чл.
84, ал. 2 ЗЗД, но не да плати нещо друго и различно, например сумата по записа
на заповед или друга сума, дължима на каузално отношение, а точно сумата, с
която Б. се е обогатил в негова вреда, защото този кредитор – като приносител
на записа на заповед – е изгубил исковете по него поради давност.
Доказателства за отправена
покана от ищеца до ответника не са ангажирани, като следва да се посочи, че
депозираното заявление по чл. 417 ГПК не кани да му се заплати сумата, с която
се е обогатил в негова вреда издателя, поради факта, че той – като приносител
на записа на заповед – е изгубил исковете по ценната книга по давност, поради
което и искът за заплащане на обезщетение за забава плащането на главницата ще
се отхвърли.
При този изход на
спора разноски се дължат и на двете страни.
На основание чл. 78,
ал.1 ГПК на ищеца се дължат разноски, съразмерно с уважената част от исковете,
които съдът констатира да са в размер на 6791.23 лв., съгласно приложения
списък на разноските и представляващи направени такива по заплащане на държавна
такса и възнаграждение за адвокат.
На основание чл. 78,
ал.3 ГПК на ответникът се дължат разноски, съразмерно с отхвърлената част от
исковете, които съдът констатира да са в размер на 192.77 лв., представляващи
направени разноски по заплащане депозити за експертизи.
От адв. И.М. в качеството му на пълномощник на ответника е
направено искане за присъждането му на възнаграждение по реда на чл. 38, ал.1,
т.3, пр.2 ЗА. Искането е основателно; видно от приложения договор за правна
защита и съдействие адв. И.Б.М. е поел да осъществява
процесуално представителност на ответника по настоящото дело безплатно по чл.
38, ал.1, т.3, пр. второ ЗА, а ищеца е осъден за разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Затова и същия следва да бъде осъден да заплати на адв. И.Б.М. сумата от 1401.74 лв., представляваща дължимо
се възнаграждение, определено по чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от
изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА И.Б.Б. ЕГН ********** с адрес *** да заплати на „МОНРО” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив 4000, район Централен, ул. „Цар Асен“ № 30, ет. 3, ап.
12 сума в размер на 100 001.56 лв., представляваща с сума, с която
ответника неоснователно се е обогатил във вреда на ищеца, по прескрибиран запис на заповед, издаден на 11.01.2011 г., с
падеж 24.08.2012 г., ведно със законната лихва считано от предявяване на иска –
07.08.2018 г. до изплащането й, както и сумата на 6791.23 лв., разноски по съразмерност по заплащане на държавна такса и
възнаграждение за адвокат.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „МОНРО” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Пловдив 4000, район Централен, ул. „Цар Асен“ № 30, ет. 3, ап. 12 срещу И.Б.Б. ЕГН ********** с адрес *** иск за заплащане на сумата от
29 058.07 лв., представляваща обезщетение за забава плащането на главницата
от 100 001.56 лв. за периода от 25.08.2012г. до 06.08.2018г.
ОСЪЖДА „МОНРО”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Пловдив 4000, район Централен, ул. „Цар Асен“ № 30,
ет. 3, ап. 12 да заплати на И.Б.Б. ЕГН ********** с
адрес *** сума в размер на 192.77 лв., представляващи направени разноски по
съразмерност за заплащане депозити за експертизи.
ОСЪЖДА „МОНРО”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Пловдив 4000, район Централен, ул. „Цар Асен“ № 30,
ет. 3, ап. 12 да заплати на
адвокат И.Б.М. ЕГН ********** сума в размер на 1401.74 лв., представляваща дължимо се възнаграждение, определено по
чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ПАС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия: