№ 3238
гр. София, 31.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100502928 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №10264/20.09.2022 г., постановено по гр. дело №65663/2021
г. по описа на Софийския районен съд, 174 състав, е отхвърлен предявеният
от „Уникредит Булбанк“ АД положителен установителен иск по чл. 42 ГПК,
вр. чл. 240,ал.1 ЗЗД, вр. чл. 4 ЗПК /отм./, вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за
установено по отношение на ответника К. М., че дължи сумата от 518 лв.,
представляваща неизплатен остатък от главница по договор за потребителски
кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по рзплащателна сметка
от 14.05.2013 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК -11.12.2020 г. до окончателното погасяване на
вземането, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело №62389/2020 г. по описа
на СРС, 174 състав.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Уникредит Булбанк“
АД, с която обжалва същото като неправилно и необосновано. Поддържа се,
че неправилно първоинстанционният съд е приел, че от банковата сметка, по
която е предоставен банковия кредит под формата на овърдрафт, са били
погасявани лихви по друг потребителски кредит на същия кредитополучател,
като не било предоставено съгласие за директен дебит от страна на длъжника.
Излага се становище, че не са налице законови пречки от една разплащателна
сметка да се обслужват няколко кредитни задължения, какъвто бил
настоящият случай – ответникът обслужвал два потребителски кредита, един
1
от които предоставен овърдрафт, от една и съща разплащателна сметка при
банката-ищец. Заявява се, че към 28.01.2020 г. крайната наличност по
сметката е била 0,00 лв., следователно кредитът е бил напълно усвоен. И тъй
като целта на предоставения овърдрафт е била обслужване на всякакви
разходи, то нямало пречка с тези суми ответникът да погасява задълженията
си по другия потребителски кредит. По изложените мотиви се иска отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове
да бъдат уважени в цялост.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на
въззивна жалба от въззиваемия К. М., с който оспорва същата като
неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Поддържа се,
че нареждания от сметката на кредитополучателя за погасяване на друго
кредитно задължение са възможни само след дадено от негова страна
съгласие или при предоставено право на директен дебит на банката, каквато
хипотеза в случая не е налице. Заявява се, че към момента, в който банката е
формирала претендираните като главница суми, не са били налице условията
за ползване на суми по този кредит. Въпреки това банката по своя
инициатива, без да е налице договорно основание за това, на 16.06.2020 г. е
преформирала начислените от нея на 18.03.2020 г. такси за обслужване и
поддържане на картова сметка и лихва по друг кредит като усвояване на
кредит по процесния договор. Оспорват се като неравноправни клаузите на
процесния договор, като се посочва, че същият автоматично е продължаван в
продължение на 7 години, без дадено съгласие от страна на потребителя,
както и че в същия изцяло липсва предвиждане по чл. 11,ал.1, т. 23 от ЗПК за
реда за прекратяване на договора за кредит. Предвид изложеното се иска
потвърждаване на обжалваното решение и отхвърляне на подадената въззивна
жалба като неоснователна.
Въззиваемият К. М. е депозирал и частна жалба вх. №14782/19.01.2023
г. срещу определението на първоинстанционния съд от 01.12.2022 г.,
постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата
на ищеца за изменение на решението в частта за разноските без уважение. В
частната жалба се поддържа, че е намален размерът на претендираното
адвокатско възнаграждение, без да е направено искане за намаляване по
минималните размери, определение в Наредбата и само при условие, че
надхвърля минималния такъв по Наредбата. Излага се становище, че в случая
се касае за две възнаграждения – за изготвяне на отговор на искова молба и за
процесуално представителство по делото. Предвид изложеното се иска
ревизиране на определението и присъждане на пълния размер на
претендираните разноски.
В законоустановения срок не е депозиран отговор на частната жалба от
насрещната страна.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
2
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу
подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна
и допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Съгласно цитираното по-горе ТР 1/2013 г. по т. дело № 1/2013 г. о описа
на ОСГТК на ВКС в изпълнение на принципа за законност /чл. 5 ГПК/
въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на
императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва
оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. В
настоящия случай се касае за спор за нарушаване на потребителските права
на ищеца във връзка със сключен договор за кредит, по който съдът следи за
спазване на императивни материалноправни норми /чл. 7, ал. 3 ГПК/.
Районният съд е сезиран с положителен установителен иск по чл.
422ГПК, вр. чл. 240,ал.1 ЗЗД, вр. чл. 4 ЗПК /отм./, вр. чл. 99 ЗЗД за
признаване за установено по отношение на ответника К. М., че дължи сумата
от 518 лв., представляваща неизплатен остатък от главница по договор за
потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт от
14.05.2013 г.; сумата от 46,74 лв., представляваща дължими наказателни
лихви за просрочена главница за периода от 17.06.2020 г. до 11.12.2020 г. и
сумата от 72 лв., представляваща разноски за уведомяване за предсрочна
изискуемост, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК -11.12.2020 г. до окончателното погасяване на
вземането, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело №62389/2020 г. по описа
на СРС, 174 състав.
Основният спорен момент, който се поддържа и с подадената въззивна
жалба, е дали банката ищец е имала право от банковата сметка, по която е
предоставен банковия кредит под формата на овърдрафт да начислява и
погасява лихви по друг потребителски кредит на същия кредитополучател,
без за целта да е предоставено съгласие за директен дебит от страна на
длъжника.
Между страните не е спорно, че са сключили договор за потребителски
кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка
3
от 14.05.2013 г. за сумата от 500 лв. с цел обслужване на текущи разходи.
Разпоредбите на ЗПК се прилагат и за договори за кредит под формата
на овърдрафт, когато кредитът трябва да бъде погасен в срок, по-дълъг от три
месеца, какъвто е настоящият случай /арг. от чл. 3,ал. 2 ЗПК/.
Процесният договор за кредит представлява разновидност на уредения в
нормата на чл. 430 ТЗ договор за банков кредит и съгласно дадената в § 1, т.7
от ДР на Закон за потребителския кредит дефиниция е кредит, при който
кредиторът изрично предоставя на потребителя възможност да ползва
средства, превишаващи наличността по разплащателната му сметка.
Овърдрафтът е услуга на банката, която позволява клиентът да тегли повече
от наличните в разплащателната му сметка средства. С овърдрафта, клиентът
получава назаем пари до определено уговорено ниво, по всяко време, което
му позволява да попълни паричните си постъпления, когато доходът му не
съответства на разходите му. Кредитът се усвоява по разплащателна сметка
до разрешения размер, като максималната сума може да се ползва изцяло или
на части. Погасява се при всяко постъпление по разплащателната сметка с
възможност за револвиране. Подобна е и дефиницията по §1,т.26 от ДР към
ЗПУПС - "овърдрафт" е изрично уговорен кредит, с който доставчик на
платежни услуги предоставя на потребителя възможността да ползва
средства, надвишаващи наличността по платежната му сметка.
Видовете платежни услуги са изброени в чл. 4 от ЗПУПС, сред които са
изпълнение на платежни операции, когато средствата са част от отпуснат на
ползвателя на платежни услуги кредит: а) изпълнение на директни дебити,
включително еднократни директни дебити; б) изпълнение на платежни
операции чрез платежни карти или други подобни инструменти; в)
изпълнение на кредитни преводи, включително нареждания за периодични
преводи и др.
Разпоредбата на §1, т. 31 от ДР към ЗПУПС предвижда, че "платежна
операция" е действие, предприето от платеца или от негово име или от
получателя, по внасяне, прехвърляне или теглене на средства, независимо от
основното правоотношение между платеца и получателя. "Платежна
операция", съгласно §1, т. 33 от ДР към ЗПУПС е действие, предприето от
платеца или от негово име или от получателя, по внасяне, прехвърляне или
теглене на средства, независимо от основното правоотношение между
платеца и получателя. Платец по смисъла на закона може да бъде физическо
или юридическо лице, което е титуляр на платежна сметка и разпорежда
изпълнението на платежно нареждане по тази сметка, а когато липсва
платежна сметка - физическо или юридическо лице, което дава платежно
нареждане /арг. от §1, т. 34 от ДР към ЗПУПС/.
Съгласно чл. 70 от ЗПУПС, платежната операция е разрешена, ако
платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й. При липса на
съгласие платежната операция е неразрешена. Съгласно чл. 78. (1) Когато
ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал изпълнението на
платежна операция или че е налице неточно изпълнена платежна операция,
доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест при
4
установяване автентичността на платежната операция, нейното точно
регистриране, осчетоводяването, както и за това, че операцията не е засегната
от техническа повреда или друг недостатък в услугата, предоставена от
доставчика на платежни услуги. В настоящия случай не се доказва и не се
установява да е извършено платежно нареждане от страна на титуляря на
сметката.
§1, т. 3 от ДР към ЗПУПС предвижда, че "Директен дебит" е
национална или презгранична платежна услуга по задължаване на платежна
сметка на платеца, когато платежната операция се извършва по инициатива на
получателя въз основа на даденото съгласие от платеца на получателя, на
доставчика на платежни услуги на получателя или на доставчика на платежни
услуги на платеца. По делото не се твърди и не се установява да е налице и
хипотезата на директен дебит, поради което следва да се приеме, че
извършеният превод по инициатива на банката е в нарушение на правилата на
ЗПУПС. Не може да се сподели и аргументът, че тъй като целта на
предоставения овърдрафт е била обслужване на всякакви разходи, то нямало
пречка с тези суми ответникът да погасява задълженията си по другия
потребителски кредит. Именно защото кредитът не е целеви, а за обслужване
на текущи разходи, само титулярят на сметката и платец по смисъла на закона
може да извърши преценка за какви текущи разходи да използва отпуснатата
му сума и да нарежда плащания.
С приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, която настоящата
инстанция кредитира като обективна и компетентно изготвена, е разяснено,
че договорът за овърдрафт е за предоставяне на кредитен лимит, като
банката-кредитор не превежда пари по сметката на кредитополучателя, а му
дава възможност да извършва трансакции, които да надвишават наличните по
сметката му парични средства до размера на кредитния лимит.
Предвид така изложеното настоящата инстанция намира, че
предявените искове са недоказани, поради което следва да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
Поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в цялост.
Съгласно чл. 247, ал. 1 ГПК, съдът по своя инициатива или по молба на
страните може да поправи допуснатите в решението очевидни фактически
грешки. Настоящата въззивна инстанция констатира, че в мотивната част на
първоинстанционното решение съдът е приел, че е сезиран с искове по чл. 422
ГПК, вр. чл. 240,ал.1 ЗЗД, вр. чл. 4 ЗПК /отм./, вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за
установено по отношение на ответника К. М., че дължи сумата от 518 лв.,
представляваща неизплатен остатък от главница по договор за потребителски
кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт от 14.05.2013 г.; сумата
от 46,74 лв., представляваща дължими наказателни лихви за просрочена
главница за периода от 17.06.2020 г. до 11.12.2020 г. и сумата от 72 лв.,
представляваща разноски за уведомяване за предсрочна изискуемост, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417
ГПК.
5
Въпреки това в диспозитива на решението съдът се е произнесъл
единствено по отношение на сумата от 518 лв., представляваща неизплатен
остатък от главница по договор за потребителски кредит. Доколкото в случая
е налице разминаване между мотивната част и диспозитива на решението, то
този порок следва да се отстрани по реда на чл. 247 ГПК.
По същия ред следва да се отстрани и разминаването в началната дата,
от която се дължи законната лихва – не от датата на исковата молба, а от
датата на заявлението по чл. 417 ГПК. Възможно е в случая да се касае и за
техническа грешка, която съгласно константната практика на ВКС също се
отстранява по реда на чл. 247 ГПК / Решение № 61 от 16.03.2020 г. по к. т. д.
№ 219 / 2018 г. на Върховен касационен съд; Решение № 50167 от 13.10.2022
г. по гр. д. № 3230 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение/.
Като техническа следва да се квалифицира и грешката в правната
квалификация, дадена от съда в диспозитива на решението по чл. 99 ЗЗД, тъй
като в мотивите на решението не са изложени факти и обстоятелства за
наличие на договор за цесия, който да е предмет на настоящия спор.
По частната жалба:
Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК, в срока за обжалване, а ако решението е
необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане
на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта
му за разноските. Определението за разноските се постановява в закрито
заседание и се връчва на страните. То може да се обжалва по реда, по който
подлежи на обжалване решението.
В настоящия случай частната жалба е депозирана в срок срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е редовна и допустима.
Разгледана по същество същата е неоснователна.
На първо място следва да се отбележи, че на съда е служебно известна
практиката на Съда на европейския съюз по дело C‑438/22, с която изцяло е
съобразена и практиката на Върховния касационен съд, съгласно която
посочените в Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда /Определение № 50015/16.02.2024 г.,
постановено по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС/. Настоящата
инстанция, предвид липсата на правна и фактическа сложност по делото,
както и обстоятелството, че материалният интерес, срещу който се е
защитавал ответникът, е в общ размер на 637,05 лв., намира че правилно е
прието, че претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. е
прекомерно и същото е намалено до размера от 300 лв.
По така изложените съображения, съдът намира, че подадената частна
жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното
определение следва да бъде потвърдено като правилно.
6
По разноските:
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят направените разноски за
настоящата въззивна инстанция в размер на 400 лв., която сума представлява
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
настоящата инстанция, съгласно договор от 19.12.2022 г.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №10264/20.09.2022 г., постановено по гр.
дело №65663/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 174 състав при
правна квалификация по чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, вр. 12 ЗПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. №14782/19.01.2023 г. от
К. М. срещу определение от 01.12.2022 г., постановено по гр. дело
№65663/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 174 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,ал. 3 ГПК „Уникредит Булбанк“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. ******* ад
заплати на К. В. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******
сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280,ал.3,т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7