Р Е
Ш Е Н
И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
№ / 2022г., гр.София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в открито съдебно
заседание проведено на шестнадесети февруари, през две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ХРИСТОВА
При участието на секретаря Ива Иванова,
като разгледа докладваното от съдия МАРИАНА ХРИСТОВА
гражданско
дело № 3718 по описа за 2020г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
образувано по иск на Т.А.Ф. лично и в качеството на наследник на Ф. Я. Ф.,
починал на 09.07.2014г., срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, за
присъждане на сумата 120000,00лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, причинени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване в
разумен срок на сл.д. № 1/1991г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998г.
на ВОП – гр.София, а към момента ДП № II-048/1999г. на ВОП –
гр.София, за периода от образуване на делото от м.януари 1991г. до датата на
предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата считано от
датата на предявяване на иска - 04.05.2020г. до окончателното и изплащане.
В исковата молба и последвалите молби уточнения ищецът
твърди, че е наследник – преживяла съпруга на Ф. Я. Ф., починал на
09.07.2014г., в хода на сл.д. № 1/1991г. на ВОП. Бил разпитан като свидетел по
последното и му били разяснени правата като пострадал едва през 2012г. След
смъртта му, на осн. чл. 74, ал. 2 НПК правата на пострадало лице преминали
върху наследниците му, като в списъка на пострадалите лица фигурира името на
ищцата.
Твърди, че Ф. Я. Ф.,
поч. на 09.07.2014г. е пострадал от действията на българската държава,
предприети в края на 1984г. и началото на 1985г. по време на т. нар.
"възродителен процес". От 25.02. до 19.03.1986г. бил задържан и лишен
от свобода в затвора и лагера на остров Белене. От 19.03.10986г. до
13.05.1988г. бил лишен от свобода в с.В., обл.Монтана. В документите от тези
години фигурирал с различни, принудително дадени му имена – В.Я.Я.и Ф. Я. Ф..
По време на задържането търпял болки и страдания с голям интензитет в резултат
на проявеното към него унизителното отношение, извършено физическо насилие и
лишаване от основани права и свободи, както и поради насилствено осъществената
смяна на имената му с български такива. След претърпените изтезания бил
принуден заедно със семейството си да напусне РБългария и се установи да живее
в Турция.
Твърди, че макар и да
не е била лично задържана и лишена от свобода, като съпруга на Ф. Я. Ф., заедно
с децата им на лично основание също е пострадала от престъпленията предмет на
разследването, защото в резултат на задържането на техният баща и съпруг години
наред били засегнати правата им на личен и семеен живот, наред с насилствената
асимилация. Останала сама с двете им деца трябвало да посреща всичките и нужди.
Близките им странели от тях. Всичко това и причинило болки и страдания с голям
интензитет.
Излага, че за
извършваните през този период репресии от страна на държавата е образувано сл.
д. № 1/1991г., преобразувано в ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП - София,
което не е приключило и към момента.
Поддържа, че в
резултат на необоснованото забавяне на делото в лично качество и като наследник
на починалият си съпруг е претърпяла неимуществени вреди, болки и страдания,
изразяващи се в безпокойство, неудобство и несигурност, разочарование от това,
че дълги години делото не може да бъде приключено, страх от възможността
обвиняемите да останат ненаказани, от липсата на възмездие за виновните
извършители, загуба на доверие в институциите. Поддържа, че е търпените
неимуществени вреди са от задържането на съпруга и за период повече от три
години, без наличие на правно основание за това, като бил лишен от възможността
да контактува със своите близки, живеейки в крайно унизителни условия, при
полагане на тежък физически труд. За същият период съпругата била лишена от
възможността за съвместно живеене и принудена сама да се справя със семейството
и децата, живеейки в постоянен страх и несигурност.
Ответникът П.НА Р.Б.в отговора по чл. 131 ГПК оспорва исковете по основание и размер.
По искът за
неимуществени вреди поради забавяне в разглеждане на делото възразява, че
забавяне не е налице, т.к. разследването се характеризира с изключително висока
степен на фактическа и правна сложност. В периодите след внасяне на
обвинителния акт в съда до връщането му на прокуратурата, ответникът счита, че
не носи отговорност, т.к. друг орган е бил отговорен за своевременното
разглеждане на делото. Възразява, че за ищеца не са настъпили в причинна връзка
от воденото наказателно производство твърдените вреди, а ако са настъпили то не
са със соченият интензитет и обем. В евентуалност оспорва претенцията по
размер.
С Определение от о.с.з. е допуснато изменение на
исковете, както следва:
В случай, че
предявеният иск за присъждане на сумата 120000,00лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на
правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991г.,
впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998г.
на ВОП – гр.София, а към момента ДП № II-048/1999г. на ВОП –
гр.София, за периода от образуване на делото от м.януари1991г. до датата на
предявяване на иска, с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, се приеме за недопустим
или изцяло неоснователен, същият да се счита предявен за сумата
120000.00лв., ведно със законната лихва считано от 04.05.2017г. до
окончателното и изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди на
осн. чл. 7 от Конституцията, вр. с чл. 49 ЗЗД, причинени на ищеца с
неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен
начин ако не всички, то поне едно от следните нарушения на права по ЕКЗПЧОС, а
именно: произволното и противозаконно лишаване на Ф. Я. Ф., поч. на
09.07.2014г., от свобода за периода от 25.02.1985г. – 13.05.1988г., на осн. чл.
5, пар. 1 ЕКЗПЧОС; изтезанията, унизителното и нечовешко третиране и наказване
на Ф. Я. Ф., поч. на 09.07.2014г., както и на ищцата и на цялото семейство, в
периода от началото на 1985г. до изготвянето им от РБ през 1989г., на осн. чл.
3 от ЕКЗПЧОС; държането на Ф. Я. Ф., поч. на 09.07.2014г. в принудително
подчинение и заставянето му за полагане на принудителен и задължителен труд,
без заплащане, в периода от февруари 1985г. до средата на май 1988г., на осн.
чл. 4 ЕКЗПЧОС; намесата в личният им и семеен живот, както с държавната принуда
за смяна на етнорелигиозната идентичност, така и за това, че за период от над 3
години за осъществяване на същата цел ищцата лично е била лишена от правото на
семеен живот посредством лишаването от свобода на съпруга и, на осн. чл. 8
ЕКЗПЧОС, а в евентуалност, в случай, че същият иск се приеме за допустим и
частично основателен, да се счита предявен за разликата над
присъдената част по чл. 2б ЗОДОВ, до общо претендираната сума от 120000.00лв.,
ведно със законната лихва считано от 04.05.2017г. до окончателното и изплащане,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди на осн. чл. 7 от Конституцията, вр. с чл. 49 ЗЗД, причинени на ищеца с неизпълнение на
позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин ако не всички,
то поне едно от следните нарушения на права по ЕКЗПЧОС, а именно: причинени на
ищеца с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по
ефективен начин ако не всички, то поне едно от следните нарушения на права по
ЕКЗПЧОС, а именно: произволното и противозаконно лишаване на Ф. Я. Ф., поч. на
09.07.2014г., от свобода за периода от 25.02.1985г. – 13.05.1988г., на осн. чл.
5, пар. 1 ЕКЗПЧОС; изтезанията, унизителното и нечовешко третиране и наказване
на Ф. Я. Ф., поч. на 09.07.2014г., както и на ищцата и на цялото семейство, в
периода от началото на 1985г. до изготвянето им от РБ през 1989г., на осн. чл.
3 от ЕКЗПЧОС; държането на Ф. Я. Ф., поч. на 09.07.2014г. в принудително
подчинение и заставянето му за полагане на принудителен и задължителен труд,
без заплащане, в периода от февруари 1985г. до средата на май 1988г., на осн.
чл. 4 ЕКЗПЧОС; намесата в личният им и семеен живот, както с държавната принуда
за смяна на етнорелигиозната идентичност, така и за това, че за
период от над 3 години за осъществяване на същата цел ищцата лично е била
лишена от правото на семеен живот посредством лишаването от свобода на съпруга
и, на осн. чл. 8 ЕКЗПЧОС.
Съдът, като съобрази
законовите разпоредби регламентиращи процесните отношения, както и твърденията
на ищеца в първоначалната искова молба и искането за изменение намира, че така
претендирано исканото изменение на иска е недопустимо. Това е така, т.к.
претенцията извършена под формата на изменение фактически съставлява нов иск.
Допускайки изменението съдът е сторил грeшка,
която следва да бъде поправена, като производството в частта по измененият иск
бъде прекратено.
Съдът след като
съобрази предметните предели
на производство очертани с
исковата молба, възраженията на страните и всички доказателства по
делото, прие за установено от фактическа страна следното и формира следните
правни изводи:
Предявените искове са
с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за осъждането
на ответника да заплати на ищеца сумата от 120 000 лв., ведно със законната
лихва върху нея, считано от 04.05.2017г. до окончателното и изплащане,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване
правото на ищеца за разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело №
1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-П/1998 г. по описа на ВОП - София и
ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП – София.
Съгласно разпоредбата
на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1
от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Отговорността
има деликтен характер, ангажирането на която се осъществява чрез отделен иск, с
който ищецът може да установи пред националния съд наличие на нарушение по чл.
6, § 1 от Конвенцията и да претендира обезщетение. Критериите, въз основа на
които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6, § 1 от
Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Допустимостта на
иска по чл. 2б ЗОДОВ по висящо
производство не е обусловена от изискванията на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е
изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от ЗСВ и да няма
постигнато споразумение (в този смисъл решение № 153 от 13.06.2018 г. по гр. д.
№ 4658/2017 г., ІV Г. О. на ВКС и решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. д. №
3053/2014 г., ІІІ Г. О. на ВКС).
Няма спор между
страните, а и видно от представените по делото писмени и събраните гласни
доказателства, че Ф. Я. Ф., поч. на 09.07.2014г. е сред българските граждани,
върху които е била упражнена държавна принуда за насилствена промяна на имената
им чрез репресия, лишаване от свобода и въдворяване в Белене. Безпротиворечиво
е и обстоятелството, че повод на тези действия на държавата е образувано на
30.01.1991г., сл. дело № 1/1991г. по
описа на Прокуратура на Въоръжените сили (впоследствие преобразувано в сл. дело
№ 781-Н/98 на СВОП, а понастоящем с № II-048-99 по описа на ВОП), придобило
обществена известност като делото за "възродителния процес". Към
датата на предявяване на настоящата искова молба 04.05.2020г. и към
момента, горепосоченото производство е
все още в своята досъдебна фаза.
Искът е допустим и е
предявен от лице, което притежава материално-правна легитимация, чиито права и
задължения в качеството му на наследник на пострадало лице, се засягат пряко от
производството по сл.д. № 1/91 г., впоследствие преобразувано в сл.д. №
780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа
на ВОП-София. По силата на чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ всяко лице, което е увредено от
действията или бездействията на съдебните органи в рамките на едно незавършило
с окончателен съдебен акт производство, може да подаде жалба пред съд и в
рамките на едно отделно исково производство да претендира обезщетяването на
нанесените му вреди. Нормата предоставя самостоятелен ред, по който всеки
гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да
претендира обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1
от Конвенцията.
От събраните по
делото писмени доказателства – Постановление за вземане на мярка за
неотклонение от 18.02.1985г., Заповед за прилагане на превантивна
административна мярка на МВР – принудително настаняване в Белене от
25.02.1985г., Предложение за принудително заселване на лице, Сигнал до ВОП
София, Протокол за разпит на свидетел от
17.10.2012г., молби от ищеца до Военно-окръжна
прокуратура във връзка с ускоряване на производството и др. се установява, че
ищецът е разпитван по процесното следствено дело като свидетел, изявил е
желание да предяви граждански иск в съдебната му фаза, както и да му бъдат
предявени и да се запознае с материалите по делото и се интересувал от
развитието на делото. От страна на Ф. Я. Ф., поч. на 09.07.2014г. е подавана и
молба за ускоряване на наказателното производство. Ето защо и настоящият състав
намира, че Ф. Я. Ф., поч. на 09.07.2014г., респ. ищцата, като негова наследник,
притежава качеството пострадал по смисъла на чл. 74, ал. 1 от НПК като лице,
претърпяло вреди от престъпление.
С оглед изключително
дългия период от време от над 27 години, в който инициираното наказателно
производство е неприключило и все още висящо в своята досъдебна фаза, съдът
намира за основателни твърденията на ищеца, че е налице нарушение на правото му
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от
Конвенцията. Независимо от двукратното връщане от съда на прокуратурата на
внесения обвинителен акт, не са налице фактически и правни основания, които да
обосновават продължаващо повече от 27 години наказателно производство, както с
оглед предмета на производството (за престъпление по чл. 387, ал. 2 НК), така и поради
поведението на страните и на техните процесуални или законни представители или
поради поведението на останалите участници в процеса. Този срок значително
надвишава срокът, предвиден в НПК като абсолютна давност, водеща до погасяване
на наказателното преследване на престъплението. (определение № 4926/06.11.2018
г. на СГС, НО, 13 състав по н. ч. д. 4761/2018 г.).
За установяване на
конкретно претърпените от ищеца неимуществени вреди са събрани гласни
доказателства.
От показанията на
свидетеля С.Х.И.се установява, че познава ищцата и мъжът и от преди да замине в
Турция през 1989г. С мъжът и лежал в Белене. В Турция отново се срещнали.
Тогава подали жалба до главния прокурор на РБ, чрез консулството в Истанбул, по
дело № 1. Когато подали групова жалба никой не ги потърсил по делото. През
97-98г. отново дошли в РБ и попитали прокуратурата за делото, но не им дали
никакви обяснения. Всички и бай Ф. очаквали след като РБ влязла в ЕС през
2007г. справедливо да се разглеждат тук делата и исканията им за щети, но се
оказало, че делото продължава без резултат. Отново дошли в РБ 5-6 човека и
търсели в гл.прокуратура нещо да излезе от това дело, но пак се протакали
нещата. Бай Ф. дълбоко се ядосвал за това, че как може институциите в България
да не разглеждат това дело и то да продължи дълги години. Той през 2015г.
починал. Последно го видял у тях в Истанбул. Страдал от високо кръвно, нервна
криза и получил рак на черния дроб. След смъртта му неговата наследница Т.
започнала да тича и да се интересува по делото. През 2012г. те двамата с жена
си дошли в България до главната прокуратура да се интересуват. Последно с Т.
заедно дошли в прокуратурата да се интересуват, но нищо не им обяснили, защото
казали, че са държавни тайни. Тя подавала молба в разумен срок да се разглежда
делото. Сега вече не можела да дойде, кръвно вдигнала и е на 81 години. Тя
много се ядосвала за това, че делото се бави и казвала, че е загубила доверие в
правосъдието и в институциите на РБ. Тя казвала, че България е член на Европа и
делата трябва да се гледат в разумен срок.
От показанията на
свидетея М.И.И.се установява, че познава Ф. и Т.. С ф. се запознал на остров
Белене, където лежали заедно, а с жена му – след като ги изселили в Турция. Там
в Турция изселените контактували много и тогава узнали от гости от България, че
тук се води досъдебно производство срещу извършителите на възродителния процес.
Ф. се вълнувал, както всички тях. Били обнадеждени, че след демократичната
промяна ще се води досъдебното производство и ще се образува съдебно дело. Първо
Ф. и всички били обнадеждени, но после отчаяни, защото никой не ги търсел от
България да дават показания по делото. След време някои започнали по
самоинициатива да ходят до централния затвор във военната прокуратура, също и Ф.
идвал да подава по собствена инициатива с надежда, че ще предяви граждански иск
по делото. Много искал да участва по него. Но бил изгубил надежда. След смъртта
му жена му като че ли по препоръка от мъжа си да не оставя това дело, да го
следи, постоянно се интересувала, идвала с други от лагера в София да пита за
развитието му. Въпреки, че е възрастна и не можела да ходи идвала с патерици. Т.
постоянно идвала. Лично през 2017г. дошла и подала жалба с мъжа си.
Съдът намира
показанията на разпитаните свидетели за вътрешно непротиворечиви и дадени в
резултат на преки, непосредствени впечатления, и като съответстващи на
останалите доказателства по делото им дава вяра изцяло.
Въз основа събраните
доказателства приема, че е налице нарушено право на Ф. Я. Ф., поч. на
09.07.2014г. и ищеца, в качеството на негов наследник за разглеждане на делото
в разумен срок и в резултат претърпени болки и страдания с голям интензитет,
заради които неимуществени вреди ответникът дължи обезщетение. Размерът му
следва да бъде определен съобразно общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен
с т. II от ППВС № 4/23.12.1968г.
В случая житейски
логично и в съответствие със събраните доказателства е ищецът да е понесъл
емоционални страдания от лишаването му от свобода в затвора в Белене,
впоследствие принудителното му въдворяване в с.В., а след това принудителното
му изселване от страната. Емоционални страдания е понесла и ищцата, като негова
съпруга, в резултат на засегнатото и право на личен и семеен живот. Житейски
логично е двамата да са понесли и емоционални болки и страдания от необосновано
продължилото във времето разглеждане на делото – над 27 години, което в голяма
степен е обусловено от изключителният интензитет на преживените болки и
страдания от лишаването от свобода, принудителното изселване и засегнато право
на личен и семеен живот. Т.к. последните са били така интензивни, интензивни са
и негативните психически изживявания от липсата на справедливост и възмездие за
извършеното, от заплахата преживяното да се повтори, т.к. не е признато за
незаконно и извършителите наказани. Ищецът преживе и съпругата му са проявявали
заинтересованост от развитието на делото, участвали са в сдружение създадено за
да влияе положително на развитието му, починалият е бил ангажиран и като
участник в делото.
Предвид изложеното и
като съобрази доказаната по делото степен на засягане на неимуществената сфера
ищеца, настоящият състав намира, че справедливото обезщетение се равнява на
сумата от 30000.00лв., ведно със законната лихва считано от датата на
депозиране на исковата молба - 04.05.2020г., до окончателното и изплащане. За
сумата 90000.00лв., която е разлика над присъдените 30000.00лв., до общо претендираните
120000.00лв., искът е неоснователен и следва да се отхвърли. Съобразно
направеното искане главницата за обезщетение за неимуществени вреди следва да
се присъди ведно със законната лихва считано от датата на предявяване на иска
04.05.2020г., до окончателното и изплащане.
Ищецът не е направил
искане за присъждане на съдебни разноски, затова съдът независимо от изхода по
спора не присъжда разноски в негова полза.
По изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.НА Р.Б.с административен адрес гр. София,
бул. „Витоша”№ 2, ДА ЗАПЛАТИ на Т.А.Ф., ЕГН **********, лично и в качеството на
наследник на Ф. Я. Ф., починал на 09.07.2014г., със съдебен адрес:*** офис 10,
АД „Е.Ф.“, сумата 30000,00 /тридесет хиляди/лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на
нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. №
1/1991г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998г.
на ВОП – гр.София, а към момента ДП № II-048/1999г. на ВОП –
гр.София, за периода от образуване на делото от м.януари 1991г. до датата на
предявяване на иска - 04.05.2020г., ведно със законната лихва върху главницата
считано от датата на предявяване на иска - 04.05.2020г., до окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата 90000.00
/деветдесет хиляди/лв., която е разлика над присъдените 30000.00 /тридесет
хиляди/лв. до общо претендираните 120000.00 /сто и двадесет хиляди/лв., на
основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ,
на основание чл. 2, ал. 1, т. 1
от ЗОДОВ.
ПРЕКРАТЯВА производството
в частта по измененият иск на Т.А.Ф., ЕГН **********, лично и в качеството
на наследник на Ф. Я. Ф., починал на 09.07.2014г., със съдебен адрес:*** офис
10, АД „Е.Ф.“, предявен срещу П.НА Р.Б.с административен адрес гр. София, бул.
„Витоша”№ 2, с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, като в случай, че
предявеният иск за присъждане на сумата 120000,00лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на
правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991г.,
впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998г.
на ВОП – гр.София, а към момента ДП № II-048/1999г. на ВОП –
гр.София, за периода от образуване на делото от м.януари1991г. до датата на
предявяване на иска, с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, се приеме за недопустим
или изцяло неоснователен, същият да се счита предявен за сумата
120000.00лв., ведно със законната лихва считано от 04.05.2017г. до
окончателното и изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди на
осн. чл. 7 от Конституцията, вр. с чл. 49 ЗЗД, причинени на ищеца с
неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен
начин ако не всички, то поне едно от следните нарушения на права по ЕКЗПЧОС, а
именно: произволното и противозаконно лишаване на Ф. Я. Ф., поч. на
09.07.2014г., от свобода за периода от 25.02.1985г. – 13.05.1988г., на осн. чл.
5, пар. 1 ЕКЗПЧОС; изтезанията, унизителното и нечовешко третиране и наказване
на Ф. Я. Ф., поч. на 09.07.2014г., както и на ищцата и на цялото семейство, в
периода от началото на 1985г. до изговането им от РБ през 1989г., на осн. чл. 3
от ЕКЗПЧОС; държането на Ф. Я. Ф., поч. на 09.07.2014г. в принудително
подчинение и заставянето му за полагане на принудителен и задължителен труд,
без заплащане, в периода от февруари 1985г. до средата на май 1988г., на осн.
чл. 4 ЕКЗПЧОС; намесата в личният им и семеен живот, както с държавната принуда
за смяна на етнорелигиозната идентичност, така и за това, че за период от над 3
години за осъществяване на същата цел ищцата лично е била лишена от правото на
семеен живот посредством лишаването от свобода на съпруга и, на осн. чл. 8
ЕКЗПЧОС, а в евентуалност, в случай, че същият иск се приеме за допустим и
частично основателен, да се счита предявен за разликата над присъдената
част по чл. 2б ЗОДОВ, до общо претендираната сума от 120000.00лв., ведно
със законната лихва считано от 04.05.2017г. до окончателното и изплащане,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди на осн. чл. 7 от Конституцията, вр. с чл. 49 ЗЗД, причинени на ищеца с неизпълнение на
позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин ако не
всички, то поне едно от следните нарушения на права по ЕКЗПЧОС, а именно:
причинени на ищеца с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да
разследва по ефективен начин ако не всички, то поне едно от следните нарушения
на права по ЕКЗПЧОС, а именно: произволното и противозаконно лишаване на Ф. Я. Ф.,
поч. на 09.07.2014г., от свобода за периода от 25.02.1985г. – 13.05.1988г., на
осн. чл. 5, пар. 1 ЕКЗПЧОС; изтезанията, унизителното и нечовешко третиране и
наказване на Ф. Я. Ф., поч. на 09.07.2014г., както и на ищцата и на цялото
семейство, в периода от началото на 1985г. до изгонването им от РБ през 1989г.,
на осн. чл. 3 от ЕКЗПЧОС; държането на Ф. Я. Ф., поч. на 09.07.2014г. в
принудително подчинение и заставянето му за полагане на принудителен и
задължителен труд, без заплащане, в периода от февруари 1985г. до средата на
май 1988г., на осн. чл. 4 ЕКЗПЧОС; намесата в личният им и семеен живот, както
с държавната принуда за смяна на етнорелигиозната идентичност, така и за това,
че за период от над 3 години за осъществяване на същата цел ищцата лично е била
лишена от правото на семеен живот посредством лишаването от свобода на съпруга
и, на осн. чл. 8 ЕКЗПЧОС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчване на препис от същото на страните, с въззивна жалба пред АПЕЛАТИВЕН СЪД
– ГР.СОФИЯ.