Р Е Ш
Е Н И Е
№ _____________ от _______ март 2018г.
град СОФИЯ
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД
ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-Д ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
В публично съдебно заседание, проведено на девети март през
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАЯ
ДАМЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
мл. с. БОГДАН
РУСЕВ
При участието на секретаря АНЕЛИЯ ГРУЕВА,
Като разгледа въззивно гражданско дело № 14406 от 2017-та
година по описа на Софийския градски съд, докладвано от мл. съдията РУСЕВ, и,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
гл. ХХ ГПК.
Образувано е по Въззивна
жалба, вх. № 5124745/22.08.2017г. на СРС, подадена от Г.К.Б. чрез адв. А.Т. ***,
срещу Решение № 176091/19.07.2017г. по гр.д. № 35132/2015г. на Софийския
районен съд, І ГО, 34 състав, с което по предявен от Б.С.Ч. срещу Г.К.Б. иск с
правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено, че Б.С.Ч. е собственик на
недвижим имот с идентификатор 68134.4082.346.2.42, идентичен съобразно приетите
по делото експертизи с идентификатор 68134.4082.346.1.43, находящ се в сграда с
идентификатор 68134.4082.346.2, идентична
съобразно приетите по делото експертизи с имот с идентификатор
68134.4082.346.1, представляващ ателие № 42, находящо се на 7-ми надпартерен
етаж на жилищна сграда в град София, ж.к. „********, второ подпокривно ниво,
със застроена площ от 41,70кв.м., при посочени в решението разпределение,
съседи и прилежащи помещения, площи и права, като Г.К.Б. е осъден да предаде
имота на Б.С.Ч.. Оставено е без уважение възражението на Г.Б. за признаване на
право на задържане върху недвижимия имот до заплащане на подобренията в него,
възлизащи на 9824,13 лева. Оставен е без уважение предявеният от Б.С.Ч. срещу Г.К.Б.
иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 17970,00
лева, представляваща обезщетение за ползване на процесния имот за периода
23.06.2010г.-23.06.2015г., ведно със законната лихва от 23.06.2015г. до окончателното
изплащане на сумата. Г.Б. е осъден да заплати на Б.Ч. разноски по делото в
размер на 2425,79 лева. Б.Ч. е осъден да заплати на Г.Б. разноски по делото в
размер на 2020,00 лева.
С подадената въззивна жалба
първоинстанционното решение се обжалва в частта си, с която е уважен иска по
чл. 108 ЗС и е отхвърлено възражението за упражняване право на задържане. Сочи
се, че решението е недопустимо поради липса на надлежна процесуална легитимация
на ищеца по иска по чл. 108 ЗС. Това било така, тъй като било налице
разминаване между имота, на който ищецът претендирал да е собственик, и този на
ответника. Заключенията на вещите лица, приели идентичност, били необосновани, като
те съпоставяли несравними данни и работили по неактуални схеми, при това без да
коментират различните съседи на имотите и допълнителния акт за поправка на
нотариален акт. Затова и ищецът не бил легитимиран да предявява иск по чл. 108
ЗС, тъй като претенциите му били по отношение на друг имот, различен от
собствения на ответника. По-сетне постановеният съдебен акт се оспорва като
неправилен поради нарушение на закона и постановяването му в противоречие със
съдебната практика. Неправилно районният съд приел, че липсвал субективният
елемент от фактическия състав на владението. Г.Б. ползвал имота с намерение за
своене и го третирал като собствен още от момента на получаването му – бил
вписан като титуляр на всички партиди за комунални услуги, плащал всички
разноски, бил вписан в книгата на собствениците в сградата. Фактът, че той не
знаел кой е собственик на имота, само потвърждавал, че упражнявал правомощията
си явно и по отношение на него, като липсвало съответно противопоставяне. Б.
ползвал имота с намерение да го свои повече от 10 години (от 2001г.), поради
което и го придобил по давност, тъй като владението му не било прекъсвано.
Доколкото въззиваемият-ищец не провел оспорване на констатациите на нотариуса,
не бил твърдял, че преди входиране на исковата молба е заявил претенции за
връщането на имота или по някакъв друг начин преди издаването на нотариалния
акт на Б. е прекъснал владението му, то доказателствената сила на този
нотариален акт ги обвързвала по отношение на изтичането на десетгодишната
придобивна давност. Неоснователно съдебният състав приел, че ищецът с
действията си бил прекъснал спокойното владение на ответника, тъй като до
подаването на исковата молба той не бил предявявал претенции към него, а
съставеният в полза на ищеца нотариален акт се отнасял за друг имот. Дори и подобни
претенции да били надлежно обективирани, то и към 29.06.2012г., когато бил
издаден нотариалният акт на ищеца, 10-годишната давност, считано от 2001г.,
била изтекла. Така Г.Б. бил придобил имота чрез давностно владение. По
отношение на отхвърленото възражение за упражняване право на задържане се
твърди, че неправилно съдът приел подобренията да са извършени от Б. към
момент, когато той не бил владелец. Въззивникът своял имота още от момента на
придобиването му през 2001г., като подобренията били направени със знанието и
без противопоставянето на собственика, поради което владелецът, макар
недобросъвестен, имал право да се ползва от правото на добросъвестния владелец
по чл. 72, ал. 3 ЗС. При това и след момента на сключването на предварителния
договор подобренията били останали част от него. Ищецът не бил доказал, че е
предал ателието заедно с подобренията. Затова и неправилно съдът оставил без
уважение възражението за упражняване на право на задържане. Моли се
първоинстанционното решение да бъде обезсилено, евентуално отменено по
отношение на иска по чл. 108 ЗС и същият да бъде отхвърлен, евентуално, при
потвърждаване решението досежно иска по чл. 108 ЗС, същото да бъде отменено в
частта му, касаеща възражението за упражнено право на задържане, като то бъде
уважено. Претендират се разноски. За насроченото по делото пред въззивния съд
публично съдебно заседание въззивникът не се явява, като се представлява от
адв. Д.К. ***, която поддържа въззивната жалба, обосновавайки становището си
подробно и в хода на устните състезания. Представя списък на разноските по чл.
80 ГПК. Допълнителни съображения са изложени в Писмена защита, вх. №
37618/15.03.2018г. на СГС.
Уведомен за подадената
въззивна жалба на 13.10.2017г. и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият Б.С.Ч.
чрез адв. П.А. ***, е депозирал Отговор, вх. № 5158139/26.10.2017г. на СРС, с
който оспорва същата, излагайки подробни съображения за нейната
неоснователност, като се моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендират се разноски. В насроченото по делото пред въззивния съд публично
съдебно заседание въззиваемият, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител. След съдебното заседание е докладвано постъпването на Молба, вх.
№ 35036/12.03.2018г. на СГС, подадена по куриер на 09.03.2018г., от адв. П.А.,
който заявява невъзможност да се яви пред съда, но моли да се даде ход на
делото в негово отсъствие. Претендира разноски по приложен към молбата списък и
доказателства за същите.
Софийският градски съд, като
взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна
страна:
Въззивната жалба е депозирана
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването
страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а
по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен
от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира,
че оспореното решение е валидно и допустимо в оспорената му част. Неоснователни
са възраженията на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение.
Процесуалната легитимация на страните по делото се основава на твърденията им
относно притежанието на съответните права – предмет на спора. Когато ищецът
твърди, че е собственик на имот, за който твърди да се владее/държи от
ответника, искът му е допустим. Дали той притежава право на собственост върху
точно този имот е въпрос на доказване по делото със съответните доказателствени
способи, като резултатът от това доказване ще има значение за основателността
на предявения иск.
Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство (гр.д. № 35132/2015г. на СРС) е образувано по искова молба, вх. №
11185/23.06.2015г. на СРС, с която Б.С.Ч. е предявил срещу Г.К.Б. иск с правно
основание чл. 108 ЗС за признаване правото му на собственост върху намиращото
се в град София, ж.к. „********надпартерен, второ подпокривно ниво, ателие № 42
с площ от 41,70 кв.м. и описани прилежащи площи, помещения и права, както и иск
с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 18000,00 лева,
представляваща обезщетение за ползване на описания имот за периода 23.06.2010г.-23.06.2015г.
Ответникът е подал отговор на исковата молба, с която е оспорил предявените
срещу него искове. Заявил е възражение за право на задържане. По делото са
събрани писмени доказателства, изслушани са заключения на вещи лица по
съдебно-технически експертизи, както и са разпитани свидетели. За да постанови
решението си, районният съдия е приел, че ищецът е доказал да е собственик на
процесния имот. Като неоснователно е квалифицирал възражението на ответника за
липса на идентичност между заетия от него имот и този, за който претендира
ищецът. Направил е заключение, че ответникът не е придобил по давност като
недобросъвестен владелец правото на собственост върху спорния имот, доколкото
десетгодишният срок не бил изтекъл. Възражението за право на задържане не е
уважено, тъй като към момента на извършване на подобренията ответникът бил
държател, а не владелец. Доколкото обаче ответникът заемал имота въз основа на
предварителен договор, то като неоснователен по аргумент от чл. 70, ал. 3 ЗС е
преценен и предявеният иск по чл. 59 ЗЗД.
Съгласно чл. 108 ЗС
собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи
без да има основание за това. В тежест на ищеца е да докаже, че е собственик
или носител на ограничено вещно право върху вещта, както и че тя се държи от
ответника. Ответникът от своя страна следва да докаже, че за него е налице
съответно правно основание да държи вещта.
Видно от Нотариален акт № 48,
т. ХХІІІ, дело № 4457/1995г. на І Нотариус при СРС, Д.Н.Т., Б.Н.Х.и Л.Н.И.са
признати за собственици на празно дворно място (бивша нива) с площ от
1487кв.м., представляващ УПИ VІ-1847,
кв. 23а по плана на град София, м. „Южна градска територия“. Видно от
Нотариален акт № 114/31.01.1997г., т. VІІІ, дело № 1465/1998г. на І Нотариус
при СРС, Д.Н.Б., Б.Н.Б.и Л.Н.И.са продали описания недвижим имот на С.С.К..
След уреждане на собствеността на имота по регулация, с Нотариален акт №
164/03.05.1999г., т. І, рег. № 1182, дело № 169/1999г. на Нотариус № 200 – М.К.,
С.С.К.е продал на „ТТЛ К.“ ООД 85% идеални части от описания недвижим имот,
който вече е с площ от 1669,00кв.м. Видно от Договор за доброволна делба от
03.05.1999г., С.С.К.и „ТТЛ К.“, са поделили право на строеж върху имота, като,
наред с други отделни обекти в сградата, С.С.К.получава в дял и изключителна
собственост правото на строеж върху Ателие № 42 на ІІ подпокривно ниво в
жилищната сграда, която ще бъде построена в имота, с площ от 41,70кв.м., заедно
с мазе и съответни прилежащи части и права. Видно от Разрешение за ползване №
1020/02.07.2001г. на ДНСК, е разрешено ползването на жилищна сграда с гаражи,
абонатна станция, помещения за магазини и офиси, външни връзки ВиК, ел. кабели
НН и външен топлопровод, намираща се в УПИ VІ-1847, кв. 23а по плана на град
София, м. „*******“. Видно от писмо, изх. № ТС-70-00-176/01/03.08.2001г. на
Столичната община – Район „Младост“, административният адрес на сградата е
определен на ж.к. „Младост“ 1, бл. **, вход единствен.
На 14.08.2007г. между Г.К.Б.
и С.С.К.е сключен предварителен договор, по силата на който С.С.К.се задължава
да продаде описаното ателие на Г.К.Б.. Уговорено е нотариалният акт да бъде
съставен най-късно до 30.10.2007г.
Видно от Удостоверение за наследници, изх. №
002208/19.04.2012г. на Столичната община – Район „Възраждане“, С.С.К.е починал
на 17.10.2010г., като е оставил за свой наследник сина си Б.С.Ч. –
въззиваем-ищец по настоящото дело. Видно от Нотариален акт № 137/29.06.2012г.,
т. І, рег. № 4481, дело № 62/2012г. на Нотариус № 151-Л.Л., Б.С.Ч. е признат за
собственик на недвижим имот, представляващ ателие № 42 на 7-ми надпартерен
етаж, второ подпокривно ниво, със
застроена площ от 41,70кв.м., заедно с мазе № 42 и съответни съседи, прилежащи
площи и права, описани подробно, който имот е с идентификатор
68134.4082.346.2.42, като се намира в сграда № 2 в имот с идентификатор №
68134.4082.346. С Нотариален акт № 125/29.12.2015г., т. ІІІ, рег. № 9689, дело
№438/2015г. на Нотариус № 340-Валентина Благоева, е допусната поправка в
идентификатора на сградата по Нотариален акт № 137/29.06.2012г., т. І, рег. №
4481, дело № 62/2012г. на Нотариус № 151-Л.Л., като вместо 68134.4081.346.2.42
той е поправен на 68134.4081.346.1.43.
Видно от Нотариален акт №
134/08.12.2014г., т. ІХ, рег. № 13446, дело № 1289/2014г. на Нотариус № 040 – И.Н.,
Г.К.Б. е признат за собственик по силата на давностно владение на ателие № 42, разположено на 8 етаж в
сграда № 1, разположена в имоти с идентификатори 68134.4082.341 и
68134.4082.346 и принадлежи към втория, находяща се в град *********, с площ от
41,70 кв.м., състоящо се от кухненски бокс, ателие, стая за почивка и сервизни
помещения, при описани съседи, заедно с мазе № 42, находящо се в сутерена на
сградата, с площ от 5,59 кв.м., заедно със съответно описани прилежащи площи и
права, в това число от правото на строеж върху имота, в който е построена
сградата – идентификатор 68134.4082.346.1 по плана на град *********“.
Преценката на правилността на
първоинстанционното решение, съобразно изложените във въззивната жалба доводи,
е обвързана на първо място от обстоятелството дали имотът, за собственически
права върху който представя доказателства ищецът Ч., е идентичен с този, за който
представя титул за собственост ответникът Б.. По делото пред първата инстанция
за изясняване на този въпрос са изслушани съдебно-технически експертизи.
Първата от тях, изготвена от в.л. Е.Ц.(л. 316-323, СРС) дава заключение, че
описаните в Нотариален акт № 137/29.06.2012г. (този на ищеца Ч.) и Нотариален
акт № 134/08.12.2014г. (този на ответника Б.) не са идентични, доколкото
сградите, границите, етажите и идентификаторите им са различни. Втората от тях
(л. 373-383, СРС), след оглед на място приема, че са налице технически грешки в
кадастралната карта, като обаче се касае за един и същи имот – ателие № 42 със
застроена площ от 41,70кв.м., разположено на последния – 8 етаж (идентичен с
последното най-горно 2-ро подпокривно ниво, съответстващо на последния 7
жилищен етаж на сградата) в блок 37 на ж.к. „Младост“1, съставляващ сграда с
идентификатор 68134.4082.346.1. Вещото лице е посочило, че самото процесно
ателие е с идентификатор 68134.4082.346.1.43. Третата съдебно-техническа експертиза
(л. 405-410, СРС) е изготвена от три вещи лица. Те, след оглед на място, са
установили, че поземленият имот, в който са построени сградите, е ъглов – с
лице на две улици. Едната от сградите е едноетажна и с търговско
предназначение, а другата е жилищна с един вход, пет етажа и два подпокривни
етажа. Процесното ателие се намира на второ подпокривно ниво във втората
сграда. При сравнение с данните от АГКК и описанието по Нотариален акт №
134/08.12.2014г. (този на ответника Б.) вещите лица са установили, че описаният
в Нотариален акт № 134/08.12.2014г. (този на ответника Б.) имот съответства на
последните приложени по делото кадастрални схеми и с видяното на място ателие.
Що се касае до описания в исковата молба имот, по отношение на сградата, самостоятелния
обект в нея и неговото описание, площ, етаж, съседи и имот, в който сградата е
построена, също е констатирано съвпадение с описанието в Нотариален акт №
134/08.12.2014г. (този на ответника Б.) и фактическото положение на място.
Несъответствие е установено единствено по отношение на идентификатора на
ателието. По повод това несъответствие вещите лица изрично са обяснили, че е
невъзможно ателието да се намира в сградата с идентификатор 68134.4082.346.2,
както е описано в исковата молба, тъй като тази сграда е едноетажна.
Констатирайки натрупаните грешки в кадастралното отразяване, вещите лица са
приели, че имотът, описан в исковата молба, е идентичен с имота, описан в
Нотариален акт № 134/08.12.2014г. (този на ответника Б.).
Въззивният съд не възприема
заключението на съдебната експертиза, сочеща липса на идентичност на имота.
Макар вещото лице формално да има основание за даване на подобно заключение,
същото е базирано на вторично придадените белези на имота, най-вече свързани
кадастралното му записване, което се оказва явно непрецизно и при поредица от
допуснати грешки. Затова съдът кредитира заключенията на двете съдебни
експертизи, които приемат, че е налице идентичност на спорния имот. Същите се
базират на описанието на имота по фактическите му белези – номер на ателието,
блокът в който се намира (очевидно няма как ателие да се намира на осми/седми
етаж на едноетажна търговска сграда), площта, разпределението, съседите и
прилежащите площи, помещения и права. Действително, съобразно чл. 26, ал. 2 ЗКИР, идентификаторът е уникален номер, чрез който недвижимият имот се посочва
еднозначно на територията на страната, а кадастралните карти и регистри имат
важно значение за установяване местонахождението и идентификацията на
недвижимите имоти и правата върху тях. Те обаче имат само информативно значение
и това как даден имот е отразен в кадастралната карта и регистри, включително
идентификаторът му, няма пряко действие върху действително притежаваните върху
него вещни права. Погрешното нанасяне и дори ненанасянето на имот и данни за
собствениците му не се отразява върху техните собственически права, като същите
могат да ги бранят по съответните предвидени в закона начини, независимо от
това какъв точно идентификатор има имотът и дали въобще притежава такъв (арг.
р.41/28.05.2014г.-гр.д.4330/2013г.-ІІг.о.). Макар и с неправилно определен или
погрешно вписан в нотариален акт идентификатор, имотът не променя своето
обективно битие – той продължава да съществува такъв, какъвто е (и вписан като
имот в едноетажна постройка, имотът продължава да представлява ателие в
многоетажна жилищна сграда). Индивидуализиран в два различни нотариални акта с
два различни идентификатора недвижим имот продължава да бъде само един. Поради
тази причина въззивният съд приема, че описаният в исковата молба, в Нотариален
акт № 137/29.06.2012г. (този на ищеца Ч.) и в Нотариален акт № 134/08.12.2014г.
(този на ответника Б.) недвижим имот е един и същ, в каквато насока се
произнасят и вещите лица по втората единична и тройната съдебно-технически
експертизи. В тази връзка нотариалният акт за поправка на Нотариален акт №
137/29.06.2012г. (този на ищеца Ч.) по отношение на описан в него
идентификатор, както и представените, включително пред въззивния съд,
доказателства за съответни административни процедури по изменения/корекция на
данни по кадастъра нямат съществено значение относно преценката за
основателността на предявения иск. Неотносими към делото са и материалите по
нот.д. № 63/2012г. на Нотариус № 151 – Л.Л., доколкото касаят различни обекти –
магазин и офис.
Вторият въпрос, относим към
преценката на правилността на решението на районния съд, е свързана с
обстоятелството коя от страните се легитимира като собственик на ателието. От
една страна в качеството си на ищец по делото, Б. Ч. заявява права на такъв по
силата на покупка, делба, извършено строителство и наследствено правоприемство,
удостоверени с Нотариален акт № 137/29.06.2012г., съставен по реда на чл. 587,
ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ответникът Г.Б. също се легитимира като собственик на имота
с Нотариален акт № 134/08.12.2014г., съставен по реда на чл. 587 ГПК, чрез
придобиването му посредством давностно владение. И двете страни защитават
твърдяното от тях право на собственост с издадени в тяхна полза констативни
нотариални актове. Констативният нотариален акт се издава в резултат на
безспорно охранително производство с участието единствено на молителя.
Издаденият нотариален акт има доказателствена сила спрямо всички относно
удостовереното с него право на собственост (ТР 3-2012-ОСГК). Тъй като нотариалното производство е
едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК,
удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван
от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е
собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права,
противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на
фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че
признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на
акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта, е необходимо
да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това
оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае
истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с
него право. Затова и оспорващата страна, която не разполага с документ за
собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от
нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални
актове правото си на собственост върху имота (както е в настоящия случай), то
разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по
общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето
право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса
придобивно основание (ТР 11-2013-ОСГК).
Представените от ищеца
актове, с които посредством правни сделки неговият наследодател е придобил
правото на собственост върху процесния имот (покупка на незастроен имот от
лица, на които същият е възстановен чрез земеделска реституция, продажба на
част от него и последвала делба на правото на строеж, строителство на сграда и
въвеждането ѝ в експлоатация, го легитимират като собственик на
процесното ателие, както правилно е приел и Софийският районен съд.
При установената идентичност
на имота, от доказателствата по делото и от изявленията на ответника следва, че
същият владее имота към момента на подаване на исковата молба. При това
положение в негова доказателствена тежест е да установи, че спрямо него се е
реализирал фактическия състав на придобивната давност и той е придобил
собствеността върху спорното ателие. Постановлението на Нотариус № 040-И.Н. по
н.д. № 1289/2014г., не може да послужи за доказателство в тази насока, тъй като
именно въз основа на нето е съставен Нотариален акт № 134/08.12.2014г. (този на
ответника Б.).
Съгласно чл. .79, ал. 1 и ал.
2 ЗС, правото на собственост върху недвижим имот по давност се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 10 години, ако владелецът е
недобросъвестен, и на 5 години, ако е добросъвестен. Според чл. 68, ал. 1 ЗС,
владението съставлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи лично или чрез другиго като своя, т.е. за да е налице
владение, е необходимо да съществуват едновременно както фактическата физическа
власт върху вещта, така и намерението на държащото я лице да я свои – да я
третира като своя собствена, като това следва да става по ясен и недвусмислен
начин.
Г.Б. твърди, че владее имота
от 2001г., когато е въведена в експлоатация сградата. В тази връзка по делото
са разпитани свидетелите П.П.и М.Р.. С.П.сочи, че с Б. се познава от 2001г.,
когато се нанесли в сградата. Не е влизал в апартамента му (на 7 етаж) и не
знае дали е правил ремонти. Б. плащал ежемесечно таксите за входа, като
ордерите били издавани на негово име. Не познавал ищеца Ч. и никога не го бил
виждал, а за претенциите му разбрал от делото. Наследодателят на ищеца – С.К.,
също живял в блока, като свидетелят не е чувал той да е имал някакви претенции
към апартамента. С.Р.също познавал ответника от 2001г., като съсед в блока. Б.
правил ремонти в апартамента си. Не знаел за претенции от трети лица. От
ответника научил, че е закупил апартамента от С.К.. По инициатива на ищеца са
разпитани свидетелите С.К.и Д.П.. Последният не свидетелства за обстоятелства
от значение за делото, поради което показанията му не следва да бъдат
коментирани. С.К.е живеела на семейни начала с наследодателя на ищеца – С.К..
Сочи, че К.и Б. били приятели, като последният живеел в ателието безплатно с
идеята един ден да го закупи. К.обаче отказвал поради лични причини и неплатени
сметки. Последно през 2010г. Б. искал да закупи жилището, а наследникът на К.– Б.,
през 2011г. започнал да прави опити да си го върне. За периода до 2011г. никой
не бил гонил Б. от жилището. Съдът кредитира показанията на всички свидетели,
доколкото са еднопосочни, вътрешно и помежду си и досежно останалите събрани по
делото доказателства непротиворечиви, поради което следва да бъдат ценени при
постановяване на решението на въззивния съд и преценка правилността на това на
първоинстанционния такъв. От тях се установява, че действително Б. ползва имота
от 2001г. Не се установява обаче, както е приел и първоинстанционният съд,
наличие на намерение той да свои имота. С.П.действително съобщава за спокойно
ползване на ателието от страна на Б. и за заплащане на входните такси, без да е
чувал за отправени претенции спрямо него, но подобно положение не влиза в
колизия с наличието на чуждо право на собственост върху ползвания имот и
качеството му на обитател и държател, доколкото не се съобщава за ясно
манифестирано намерение за своене. Не може да послужи като аргумент в противна
насока и твърдението на св. Р., че Б. бил купил апартамента и бил негов
собственик, което научил от самия него, тъй като в тази си част свидетелските
показания са с производен характер по отношение на изявление на страна по
делото и в нейна полза, а освен това покупко-продажбата на недвижими имоти се
осъществява във формата на нотариален акт, който служи и за доказването
ѝ. Това, че и двамата свидетели не са чували за наличие на претенции по
отношение на апартамента житейски е напълно логично да се дължи и на липса на
спор между К.и Б. относно текущото ползване на ателието, без да е манифестация
на своене на недвижимия имот. Изрично св. Костадинова, чиито показания съдът
внимателно провери съобразно чл. 172 ГПК, посочва, че К.е предоставил имота на
въззивника само за ползване, като последният многократно е искал да го закупи.
В тази си част показанията на
С.К.се потвърждават от приложения на л. 24-25, СРС, Предварителен договор от
14.08.2007г., по силата на който С.К. се задължава да продаде на Г.Б. описаното
ателие, при изрично уточнение, че фактическата власт върху имота е предадена
по-рано. Наличието на този предварителен договор свидетелства ясно за липсата
на своително намерение у въззивника, доколкото със сключването му Г.Б.
признава, че не притежава правото на собственост върху недвижимия имот,
разпознава като негов носител именно наследодателя на ищеца – С.К., от когото
иска да го придобие чрез производен способ за това, а именно – договор за
покупко-продажба. Следователно и към 14.08.2007г. Б. е бил не владелец, а
държател на спорния недвижим имот. Това е така, тъй като, за да се трансформира
фактическото състояние на упражняваната фактическа власт чрез действия, съответстващи
на определено вещно право, в самото вещно право, е необходимо потвърждаване
наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната
давност. До
момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено
чрез волево изявление (предявяване на иск или възражение при наличие на спор за
собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена
проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в
гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на
кадастрална карта и т. н.), не може да се придобие и правото на собственост. В
този смисъл ТР 4-2012-ОСГК. Заплащането на входните такси и консумативи за
жилището не може да бъде тълкувано като своене на имота и наличие на анимус на
владелец, още повече, че видно от записванията върху фискалните бонове и
фактурите, редица от плащанията са за заплащане на суми по задължения с титуляр
С.К. и Б.Ч..
В подкрепа на извода за липса
на манифестирано своително намерение е и обстоятелството, че, видно от
приложения на л. 72, СРС, протокол, на 30.10.2007г. Г.Б. се е явил в кантората
на Нотариус № 200 – М.К. за сключване на окончателния договор за покупка на
ателието, като страните са постигнали съгласие да отложат подписването на
нотариалния акт за 28.12.2007г. На последната дата в кантората на Нотариуса се
е явил само въззивникът Б., т.е. и тогава той е разпознавал като собственик на
имота не себе си, а наследодателя на ищеца, от когото е искал да закупи
ателието. Това негово намерение категорично елиминира възможността да се
приеме, че е осъществявал владение върху имота по смисъла на чл. 79 ЗС.
Своителното намерение е явно манифестирано с предприемането на действия по
снабдяване с титул за собственост върху имота, а именно – набавяне на скици,
документи от държавни и общински органи, както и инициирането на
обстоятелствена проверка и съставяне на нотариален акт по реда на чл. 587 ГПК
през 2014г. Следователно преди 28.12.2007г., която е най-ранната дата, от която
за Б. е могло да бъде налице владение и съответно своително намерение, за него
не е могла да тече придобивна давност.
По делото не са налице
представени доказателства за правно основание за владението, което да го
характеризира като добросъвестно. Наличието на предварителен договор не променя
този извод, тъй като той има единствено облигационно, но не и
вещно-прехвърлително действие, поради което не придава качеството на
приобретателя по него на добросъвестен владелец. Следователно Б. е
недобросъвестен владелец и като такъв би могъл да придобие имота с изтичането
на 10 годишен срок. Най-ранният момент, от който той би могъл да започне да
тече, съобразно събраните по делото доказателства, е 28.12.2007г. Към момента
на подаване на исковата молба обаче (23.06.2015г.), което прекъсва течащата
придобивна давност (чл. 116, б. „б“ ЗЗД вр. чл. 84 ЗС), този срок не е бил
изтекъл, поради което и за въззивника-ответник не е било възникнало право на
собственост върху процесния имот. Този извод остава верен дори и ако
давностният срок се брои от сключването на предварителния договор
(14.08.2007г.), съответно от снабдяване на ищеца с титул за собственост.
С оглед гореизложеното, като
е приел, че предявеният иск по чл. 108 ЗС е основателен и го е уважил,
първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен като краен
извод съдебен акт, който следва да бъде потвърден, а подадената срещу него
въззивна жалба – оставена без уважение.
С оглед уважения от първата
инстанция иск по чл. 108 ЗС, чието произнасяне се потвърждава от настоящата
такава, следва да се има предвид, че ответникът по иска се е легитимирал с
констативен нотариален акт за собственост. Съгласно ТР 3-2012-ОСГК лице, което
претендира право на собственост, признато с констативен нотариален акт, може
само по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този акт
право. С постановяването на съдебното решение в негова полза със сила на
пресъдено нещо биха се признали правата му. В такъв случай издаденият
нотариален акт следва да бъде отменен. Отмяната на констативния нотариален акт
на това основание (чл. 537, ал. 2, изр. 3 ГПК) винаги е последица от
постановяване на съдебното решение, с което се признават правата на третото
лице. Затова и съдът служебно като законна последица и без изрично искане следва
да отмени съответния нотариален акт (арг.
опр.385/12.06.2013г.-ч.гр.д.3624/2013г.-ІІІг.о.). Първоинстанционният съд не е
сторил това, въпреки наличието на служебно задължение. Този негов пропуск
следва да бъде отстранен от въззивния съд, като същият отмени нотариалния акт
на ответника.
По отношение на оспореното
първоинстанционно решение в частта му относно възражението за право на
задържане, следва да се има предвид, че, съгласно чл. 72 ЗС, добросъвестният
владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се
увеличила стойността на вещта в следствие на тези подобрения, както и
необходимите разноски, сторени за нея. До заплащането им, законът му дава
правото да я задържи. В случаите, когато владението е предадено въз основа на
предварителен договор, сключен със собственика на имота, с тези права разполага
и недобросъвестният владелец (чл. 70, ал. 3 ЗС).
Във въззивната жалба се
въвежда довод за неправилност на решението в тази му част във връзка с
приложението на чл. 74, ал. 2 ЗС, даваща правата по чл. 72 ЗС и на
недобросъвестния владелец относно подобренията в имота и тогава, когато същите
са извършени със знанието и без противопоставянето на собственика. По делото не
са налице доказателства за извършването на подобрения със знанието и без
противопоставянето на собственика. Разпитаните по делото свидетели,
по-специално Петков и Р., дават общи сведения за извършване на ремонти, без да
се ангажират относно това кога точно са правени и в какво се изразяват те.
Вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза (л. 291-308, л.
316-323, СРС), сочи извършване на подобрения за периода 2001-2002г., за когато,
както вече се установи, въззивникът не е бил владелец, съответно не разполага с
право на задържане за съответните подобрения. Що се касае до разноските за
консумативни разходи (електроенергия, отопление, вода, входни такси), същите не
съставляват подобрения и не могат да обосноват възражение за упражняване право
на задържане. В тази връзка неоснователно е възражението, че подобренията и в
последствие оставали част от имота, тъй като от значение за пораждането на
правото на задържане е качеството на извършващия ги към момента на извършване
(държател или владелец – добросъвестен/недобросъвестен). И, доколкото към
2001-2002г. Б. не е имал качеството на владелец, това определя невъзможността
същият да упражнява право на задържане върху процесното ателие с оглед
реализирането от негова страна на подобрения.
По изложените съображения
съдът намира, че първоинстанционното решение и в тази си част е правилно и
законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено, а подадената срещу
него въззивна жалба – отхвърлена.
По разноските пред въззивната
инстанция:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал.
3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е постановен
съдебният акт. Доколкото въззивната жалба се отхвърля, то право на разноски има
само въззиваемата страна Б. Ч..
Претенция в тази насока
въззиваемият е направил още с отговора на въззивната жалба. До приключване на
съдебното заседание пред въззивния съд, проведено на 09.03.2018г., обаче, от
страна на Ч. не са представени доказателства за сторени пред въззивния съд
разноски в производството. Такива са приложени едва към постъпила с вх. №
35036/12.03.2018г. на СГС, молба, ведно със списъка по чл. 80 ГПК. Настоящият
състав на съда намира, че тези доказателства, макар и изпратени по куриер на
09.03.2018г., не са депозирани своевременно по делото, доколкото последното
съдебно заседание е приключило, а насрещната страна не разполага с процесуална
възможност да вземе становище по претендираните разноски. Поради тези причини
искането за присъждане на разноски във въззивното производство от страна на
въззиваемия Б.Ч. следва да бъде оставено без уважение.
Водим от горното и на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 176091/19.07.2017г. по гр.д. № 35132/2015г. на Софийския
районен съд, І ГО, 34 състав, в частта му, с която е
уважен предявеният от Б.С.Ч. срещу Г.К.Б. иск с правно основание чл. 108 ЗС за
признаване за установено, че Б.С.Ч. е собственик намиращото се в град София,
ж.к. „********надпартерен, второ подпокривно ниво, ателие № 42 с площ от 41,70
кв.м. и описани прилежащи площи, помещения и права, както и в частта му, с
която е оставено без уважение възражението за право на задържане поради
реализирани в имота подобрения, въведено от ответника Г.К.Б..
ОТМЕНЯ, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, Нотариален акт № 134/08.12.2014г., т. ІХ, рег. № 13446, дело №
1289/2014г. на Нотариус № 040 – И.Н., с който на основание чл. 587 ГПК Г.К.Б.
е признат за собственик ателие № 42, находящо се в град София, ж.к. „********,
ет. 8 (7 надпартерен), второ подпокривно ниво, с площ от 41,70 кв.м., при
описани разположение, съседи, прилежащи помещения (мазе № 42 с площ от 5,59
кв.м.), площи и права, идентификатор 68134.4082.346.1.43.
В ОСТАНАЛАТА СИ ЧАСТ РЕШЕНИЕТО НЕ Е ОБЖАЛВАНО И НЕ Е ПРЕДМЕТ НА ВЪЗЗИВЕН
КОНТРОЛ.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК с касационна жалба, подадена чрез Софийския градски съд в
едномесечен срок от съобщението.
Решението, на основание чл.
7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.