РЕШЕНИЕ
№ 366
гр. Перник, 09.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА
ЗАРКОВА
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ Г. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от НЕДА Н. ТАБАНДЖОВА ЗАРКОВА
Въззивно гражданско дело № 20221700500466 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 519 / 12.05.2022г., постановено по гр. дело № 5274/2021 г., на ПРС, VIII
граждански състав е отхвърлен предявения от М. А. Й., ЕГН **********, с адрес: ***,
срещу Г. Б. Б., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за
заплащане на сумата 3500,00 лв. /три хиляди и петстотин лева/, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение
за нанесени леки телесни повреди по НЧХД № 959/2018 г. на Районен съд-Перник.
Срещу решението на ПРС, VIII граждански състав е постъпила въззивна жалба М. А.
Й., чрез адв. Н. Н., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде
постановено друго, с което предявения осъдителен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД,
бъде уважен изцяло, като основателен и доказан. В жалбата се поддържа, че обжалваното
решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и е необосновано. Позовава се на допуснати от
първоинстанционния съд нарушения в доклада относно неправилно разпределение на
доказателствената тежест между страните по делото, като на ищеца погрешно била
възложена цялата доказателствена тежест и били отхвърлени общо и немотивирано
1
направените от него доказателствени искания. Твърди се, че съдът е постановил решението,
като не е взел предвид всички събрани по делото доказателства, както и неправилно е
приложил по аналогия разпоредбите на ЗОДОВ по предявения иск за обезщетение на вреди
от непозволено увреждане. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на
ново, с което исковата претенция да бъде уважена и да бъдат присъдени разноски за двете
инстанции. Отправено е искане за събирането на доказателства, отхвърлени с определението
по чл. 140 ГПК на първоинстанционния съд.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна оспорва жалбата, по съображения
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Моли жалбата
като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -
потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна проверка, съдът
установява, че жалбата е допустима (по съдържание е въззивна жалба, подадена против
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, в срока по чл. 259 ГПК, от процесуално
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването) и е съобразена с изискванията
за редовност по чл. 260 и чл. 261 ГПК, разгледана по същество въззивната жалба е
НЕОСНОВАТЕЛНА.
ПЕРНИШКИ ОКРЪЖЕН СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
Като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за
спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от ПРС, обосноваващи окончателен
извод за неоснователност на предявения от ищеца М. А. Й. срещу Г. Б. Б. осъдителен иск с
2
правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3 500 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от от неоснователно повдигнато
обвинение за нанесени леки телесни повреди по НЧХД № 959/2018 г. на Районен съд-
Перник. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154
от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на
въззивника-ищец във връзка с неговата правилност. В обжалвания съдебен акт са изложени
конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение
между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми.
Ищецът М. А. Й. е предявила осъдителен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за
заплащане от страна на ответника Г. Б. Б. на обезщетение за причинени неимуществени
вреди, в резултат на водено от страна на ответника срещу ищеца, НЧХД № 959/2018 г. на
Районен съд-Перник.
Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, чиито елементи са деяние
извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между
настъпилата вреда и деянието. Съгласно разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, всеки е длъжен да
поправи вредите, които виновно е причинил другиму. С оглед на така очертания фактически
състав по делото, следва да бъде доказан по несъмнен начин от страна на ищеца, че е налице
действие на ответника, от което като пряка и непосредствена последица да са му били
причинени твърдяните в исковата молба неимуществени вреди.
Отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД носят физически лица, които
са причинили вреда, чрез свои виновни действия или бездействия. Тази отговорност се
поражда с оглед основното задължение на всеки да не вреди другиму. То произтича
непосредствено от закона / чл. 45 от ЗЗД/. В този смисъл следва да се приеме, че
противоправно се явява всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената
императивна правна норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на
предписанията на тази норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за
увреждащия възниква задължението да поправи вредите, които виновно е причинил
другиму. В този смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага
противоправно и виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая
посочения ответник – Г. Б. Б.. Следователно, за да са налице основания за ангажиране на
деликтната отговорност на ответника, следва да бъде установено при условията на пълно и
3
главно доказване наличието на причинна връзка между противоправното и виновно
поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното,
но всички останали елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на
доказване на общо основание. При доказаност при условията на кумулативност на
изброените по-горе предпоставки са налице основания за ангажиране на деликтната
отговорност на ответника, което обуславя основателността на заявените искови претенции.
Установяването на обективните елементи от горепосочения фактически състав на
отговорността по чл. 45 от ЗЗД е било в тежест на ищеца – аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК.
По делото, обаче, са останали напълно недоказани твърденията му за наличието на
противоправно поведение на ответника.
При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че
предявеният иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД е неоснователен. В решение № 1347 от
18.12.2008 г. по гр. дело № 5006/2007 г. на ІІ г. о. на ВКС са изяснени причините, поради
които подаването на тъжба и образуването на наказателно дело, приключило с прекратяване
или оправдателна присъда, не е противоправно действие, за което могат да се претендират
неимуществени вреди. Съдът приема, че в българското законодателство са предвидени
разпоредби, даващи възможност за защита на накърнени граждански права, включително и
пред съд – например чл. 56, чл. 117, ал. 1 и чл. 120 от Конституцията, съответни разпоредби
от ГПК, НПК и др. Когато едно лице прецени, че са накърнени негови права и законни
интереси, то може свободно да упражни правото си на защита, респективно да се обърне към
съда с искане за защитата им, без да носи други последствия при неоснователност на
възраженията си, респективно претенциите си, освен тази за разноските по делото,
направени от другата страна в съдебния процес. Когато едно частно лице предяви
неоснователен иск пред съд, или подаде неоснователна тъжба, то не носи отговорност по чл.
45 от ЗЗД за причинените на другата страна неудобства, притеснения и душевни страдания.
Това е така, тъй като искането за защита на накърнени права представлява една правомерна
дейност, която е конституционно гарантирана, а отговорността за причинени вреди по чл. 45
от ЗЗД се поражда само при виновно противоправно поведение на причинителя на вредата.
Тук действително паралел между разпоредбите на чл. 45 от ЗЗД и чл. 1 и чл. 2 от ЗОДОВ не
може да се прави, тъй като ЗОДОВ е специален закон, който изхожда от идеята, че
държавните и общински органи и служби, както и органите на дознанието, следствието,
прокуратурата и съда следва да действат законосъобразно при осъществяване на
административна дейност, както и при дейностите по чл. 2 от ЗОДОВ. Затова
Прокуратурата носи имуществена отговорност при повдигнато незаконосъобразно
обвинение в извършване на престъпление, но такава отговорност не носи частното лице, ако
наказателното производство, образувано по негова тъжба, бъде прекратено или приключи с
оправдателна присъда, щащто е и в настояшия случай в едната част по тъжбата.
Прокуратурата има задължението да действа законосъобразно - т. е. да повдига само
основателни обвинения, докато такова задължение не съществува за частните лица,
независимо от това дали притежават юридическо образование. Да се въведе и спрямо тях
такова изискване би означавало да се ограничи конституционно гарантираното им право на
4
защита на накърнените права, тъй като предварително, преди съдът да се е произнесъл, те не
биха могли да знаят дали претенцията им е основателна. В същия смисъл е и постановеното
по реда на чл. 290 от ГПК решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на ІІІ г. о.
на ВКС, с което е обобщено, че поначало действията по сезиране на държавни органи, са
признати и гарантирани от Конституцията, поради което за такива действия не може да се
носи гражданска отговорност за обезщетение за вреди.
На следващо място, съдът приема, че носителят на едно субективно право е свободен
да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването
на материално и процесуално право поначало е правомерно. Злоупотребата с право обаче е
противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат
увредени права и законни интереси на други. Задължението за добросъвестно упражняване
на процесуални права нормативно е закрепено в разпоредбата на чл. 3 ГПК и
неизпълнението му е скрепено с отговорност за вреди. Добросъвестността е налице, когато
процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува. Няма злоупотреба с
право тогава, ако страната подава искова молба или тъжба със съзнанието, че защитава
съществуващо свое субективно право. Без значение е дали предприетата защита е адекватна,
съществува или не в действителност твърдяното субективно право, евентуално нейната
грешка при преценка на правото дали е извинителна или неизвинителна. Отговорността за
вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се
изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на
недобросъвестността е в тежест на пострадалия. / в този смисъл- Решение № 257 от
14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1149/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 758 от 11.02.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 1243/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 1347 от 18.12.2008 г. на ВКС по гр. д.
№ 5006/2007 г., II г. о. /. Когато упражненото процесуално право е правото на иск или право
да се иска друг вид защита от съда, не е достатъчно претенцията на ищеца да е била
отхвърлена като неоснователна с влязъл в законна сила съдебен акт, за да се приеме наличие
на злоупотреба с право, а е необходимо ищецът да докаже главно и пълно, че ответникът е
съзнавал, че претендираното материално право не съществува, но въпреки това е сезирал
съда с искане за защита, като е целял единствено да увреди насрещната страна. В този
случай злоупотребилият с процесуалното право отговаря спрямо насрещната страна за
вредите, които тя е претърпяла от това действие. В настоящия случай ответника по делото Г.
Б. Б. е подал тъжба до съда с твърдение за причинена му от ищцата М. А. Й. лека телесна
повреда, изразяваща се в охлузни наранявания по задните повърхности на двете
предмишници, довели до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК –
престъпление по чл. 130, ал. 1 НК, и на основание чл. 304 НПК е оправдана по така
повдигнатото й обвинение, както и за престъпление по престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1,
вр. чл. 146, ал. 1 НК, за което ищцата е призната за виновна. Това негово действие не е
противоправно, както правилно е приел първоинстанционният съд, а е в защита на негови
предполагаеми права, които той е считал за накърнени. Съдът приема, че разпоредбата на
чл. 45 от ЗЗД предвижда възможност за обезщетение на вреди само ако те са причинени от
5
противоправно действие, каквото в случая няма. Единствено при злоупотреба с права, ако
наказателният съд е сезиран с тъжба при ясното съзнание на тъжителя, че липсва основание
за наказателна отговорност, действието ще бъде противоправно, тъй като ще съставлява
злоупотреба с право. Такива данни в настоящия случай няма. Следва да се има предвид и
това, че в тежест на ищеца е да установи в съдебния процес противоправността на деянието
като елемент от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, което в конкретния случай означава,
че ищеца М. А. Й. е следвало да установи по категоричен начин наличието на злоупотреба с
права от страна на ответника Г. Б. Б.. Съдът приема, че в процесния случай не се установява
по никакъв начин обстоятелството ответникът да е действал при злоупотреба с право /т. е.,
че е налице недобросъвестно упражняване на права от негова страна/, че е налице
противоправно поведение на ответника. В настоящия случай по делото са останали напълно
недоказани твърденията на ищеца за наличието на противоправно поведение на ответника,
дори напротив. В тази връзка, при липса на доказателства за противоправно поведение от
страна на ответника, предявения иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди се явява изцяло неоснователен и
недоказан, и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционният съд.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции крайни изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК.
При този изход на спора на въззивника - ищец не се следват разноски за настоящата
въззивна инстанция. На въззиваемата страна-ответник се следват разноски в размер на
450,00 лева, представляващи реално реализирани разноски за заплатен адвокатски хонорар
за въззивната инстанция.
Така мотивиран Пернишки окръжен съд,
РЕШИ:
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 519 / 12.05.2022г., постановено по гр. дело №
5274/2021 г., на ПРС, VIII граждански състав.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК М. А. Й., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА
ЗАПЛАТИ НА Г. Б. Б., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 450,00 лв. /четиристотин и
петдесет лева/, представляваща сторени разноски във въззивното производството.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.
3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7