Р Е Ш Е Н И Е
№………........./29.04.2021 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на дванадесети април през две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 12495 по описа на съда за 2020 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от Л.Б.Н., ЕГН **********,***, обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 49 във вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди – болки и страдания, претърпени в резултат от контузия на долен десен
крайник, настъпила на 07.01.2017 г.
поради подхлъзване и падане на заледен и непочистен от сняг и лед
тротоар на ул. „Васил Петлешков“ № 18 в гр. Варна,
която сума е формирана като разлика между дължимото обезщетение от 5000 лв. и
присъденото в полза на ищеца обезщетение от 1000 лв. с влязло в сила решение по
гр.д. № 10907/2019 г. по описа на РС-Варна по предявения частичен иск за тази
сума, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 03.08.2020 г., до
окончателното изплащане на задължението, както
и сумата от 1218,89 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено за
периода от 03.08.2017 г. до 03.08.2020 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9099/2020 г. по
описа на Районен съд – Варна, 51-ви състав.
По твърдения в исковата молба, на
07.01.2017 г., около 9:00 ч., ищецът излязъл от дома си за среща, като навън
имало обилен снеговалеж, започнал предния ден, и улиците били заледени.
Връщайки се от срещата към автомобила му, който бил паркиран на ул. „Васил Петлешков“ № 18 в гр. Варна, ищецът се подхлъзнал на
заледения тротоар на същата улица и паднал, като усетил силна болка в десния
глезен. Посетил спешния център на МБАЛ „Света Анна-Варна“ АД, където била
установена травма на дясна глезенна става с фрактура
на латерален малеол и поставена гипсова имобилизация.
Вследствие на травмата ищецът ползвал отпуск поради временна неработоспособност
за 104 дни в периода 07.01.2017 г. – 20.04.2017 г., за което му били издадени
съответните болнични листове. И след това обаче не настъпило пълно
възстановяване – при промяна на времето и по-продължително натоварване усещал
болки в глезена, изпитвал дискомфорт и общо
неразположение, имал ограничен обем на движенията на крайника и изпитвал
затруднения при шофиране. Поради претърпяната травма изпаднал и в депресия,
чувствал се потиснат и не можел сам да се обслужва, а разчитал на помощта на
майка му; загубил нормалния си ритъм на живот, престанал да излиза с приятели и
сънят му бил нарушен.
Ищецът счита, че отговорност за претърпените от него неимуществени вреди
носи Община Варна, тъй като същите са резултат от бездействието на нейни
работници и служители, на които е възложена работа по поддържа на тротоара –
публична общинска собственост.
Излага, че предявил частичен иск срещу ответника за сумата от 1000 лв. за
същите неимуществени вреди, който бил уважен с влязло в сила решение по гр.д. №
10907/2019 г. на ВРС и в мотивите на решението било определено дължимо
обезщетение в размер на 5000 лв. Счита, че върху разликата от 4000 лв.
ответникът му дължи и законна лихва от 1218,89 лв. за периода 03.08.2017 г. –
03.08.2020 г.
По изложените съображения моли за уважаване на предявените искове и
претендира разноски.
В открито съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния му представител
адв. Д.С., поддържа исковата молба и представя списък
на разноски по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът депозира отговор на исковата молба, в който излага
становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Поддържа, че
със сила на пресъдено нещо се ползва само предявената част по уважения частичен
иск до сумата от 1000 лв. и тази сума напълно репарира вредоносните последици
за ищеца, за което се позовава на събрания по предходното дело доказателствен материал.
Намира за преувеличен сочения период на неработоспособност и
възстановителен процес. Отделно релевира възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД с
твърдения, че ищецът не е заобиколил заледения
участък или преминал на незаледената част от тротоара, макар да е имал
възможност да забележи своевременно заледяването и да избегне инцидента.
Намира, че законна лихва не се дължи за периода, предхождащ исковата молба.
С тези аргументи моли
за отхвърляне на предявените искове, евентуално – за намаляване на
обезщетението поради съпричиняване, и претендира разноски.
В открито съдебно заседание ответникът, действащ чрез процесуалния му представител юрк.
Д.С., поддържа депозирания отговор, представя списък на разноските по чл. 80 ГПК и прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
След като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено от фактическа страна следното:
С влязло в сила съдебно решение № 517/05.02.2020 г. по гр.д. № 10907/2019
г. по описа на Районен съд – Варна, с което Община Варна е осъдена да заплати на Л.Б.Н. сумата от
1000 лв. - частичен иск от сума в общ размер от 12000 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат
от увреждане – контузия на десния долен крайник, настъпило на 07.01.2017г.
поради подхлъзване и падане на заледен и непочистен от сняг и лед тротоар в гр.
Варна на ул. „Васил Петлешков“ №18, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 07.01.2017
г., до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 49 ЗЗД.
Затова и с изготвения и обявен за окончателен доклад по делото като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са обявени следните обстоятелства: 1.) че на 07.01.2017 г. ищецът се е
подхлъзнал и паднал на заледен и непочистен от сняг и лед тротоар на ул. „Васил
Петлешков“ № 18 в гр. Варна, в резултат от което е
получил травма на дясна глезенна става с фрактура на
латерален малеол; 2.) че ищецът е претърпял
неимуществени вреди – болки и страдания от травматичното увреждане, 3.) че
вредите са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задълженията
на трети лица при или по повод възложената им от Община Варна работа по
поддържане на тротоара в изправно състояние.
От приложения лист за преглед на пациент № 290/07.01.2017 г., издаден от
МБАЛ „Света Анна – Варна АД (л. 8 от гр.д. № 10907/2019 г. на ВРС) се изяснява,
че на ищеца е поставена гипсова имобилизация на увредения долен крайник за срок
от 35 дни.
Видно от приобщените болнични листове (л. 9-13 от гр.д. № 10907/2019 г. на
ВРС), ищецът е ползвал отпуск за временна неработоспособност за периода от
07.01.2017 г. до 20.04.2017 г. без прекъсване.
От приетото и неоспорено от страните заключение на допуснатата
съдебно-медицинска експертиза (л. 35 и сл.) се изяснява, че след преглед и
образни изследвания е установено счупване в долния край на десния малък пищял
на ищеца, което е извънставно, без разместване, като
същото е резултат от внезапно, форсирано извиване на десния долен крайник при
фиксирано стъпало. Според вещото лице счупването обуславя трайно затруднение в
движенията на крака за период, не по-малък от 2 месеца, като функцията му, с
възможност за обичайно физическо натоварване, следва да е напълно възстановена
след 3-4-тия месец. Съгласно заключението оздравителният процес е приключил
напълно, без усложнения.
По делото са събрани и гласни доказателствени средства посредством разпита
на водения от ищцовата страна свидетел Костадинка Ничкова
(майка на ищеца). От нейните показания се установява, че в резултат от
претърпяната травма ищецът не е можел да се обслужва сам, поради което
свидетелката се е преместила да живее при него за период от три-четири месеца,
в които е полагала грижи за него, вкл. му е готвила и помагала при събличане и
обличане. В този период ищецът постоянно се оплаквал от болки в крака, които се
отразили негативно и на съня му, както и на социалните му контакти, които
започнал да избягва. По данни на свидетелката ищецът ползвал помощни средства
за придвижване (проходилка, патерици и бастун), като
след четвъртия месец от счупването се върнал обратно на работа като таксиметров
шофьор и подновил социалния си живот.
Видно от материалите по приобщеното ч.гр.д. № 9099/2020 г. по описа на ВРС,
въз основа
на подадено на 03.08.2020 г. заявление от Л.Б.Н. *** е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за процесните суми, срещу която
длъжникът своевременно е възразил и кредиторът е предявил настоящите
установителни искове в указания едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
Обективно кумулативно
съединените положителни установителни искове, с които съдът е сезиран, са
допустими, доколкото са налице общите предпоставки за съществуването и
надлежно упражняване на правото на иск, както и специалните такива, свързани с реда за
търсената защита по чл. 422, ал. 1 ГПК (съгласно т. 10а от Тълкувателно решение
по тълк. дело №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС), установени от приобщеното заповедно дело.
Исковите претенции са
с правно основание чл. 49 във вр.
чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 49 ЗЗД предвижда
отговорност на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква
работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа. Отговорността е
обективна и гаранционно-обезпечителна, предназначена да репарира вредоносните
последици, настъпили в резултат от чуждо виновно и противоправно поведение
(действие или бездействие), осъществено при или по повод изпълнението на
възложената дейност. Същата е приложима и в хипотези, в които във връзка с
изпълнението е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила.
В този смисъл са задължителните указания, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на
Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС. Следователно, за да възникне
обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за вреди, причинени при
или по повод на възложената работа, следва да бъде осъществен фактическият
състав на деликта по чл. 45, ал. 1 ЗЗД: противоправно
деяние (действие или бездействие), вреди, причинно-следствена връзка между тях
и вина, която по агр. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се
предполага, както и да е налице допълнителната предпоставка на приложимата
норма на чл. 49 ЗЗД, а именно делинквентът да е
причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление
№ 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за
вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на
възложената им работа, и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду
тях е причинил тези вреди.
В контекста на разглеждания случай,
основателността на предявения главен иск е обусловена от кумулативното наличие
на следните материалноправни предпоставки, а именно: настъпването на
твърдените неимуществени вреди за ищеца в резултат от падането му на заледен и непочистен от сняг и лед тротоар на ул. „Васил Петлешков“
№ 18 в гр. Варна, които вреди са
пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задълженията на трети
лица при или по повод възложената им от Община Варна работа по поддържане на
тротоара в изправно състояние. Съгласно правилата за разпределение
на доказателствената тежест в процеса, обективирани в разпоредбата на чл. 154,
ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на тези
факти. В негова тежест е да установи още и размера на претендираните неимуществени
вреди.
От събраните доказателства се
установява, че е налице влязло в сила съдебно решение, с което е уважен
предявеният между същите страни и на същото основание частичен иск за обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 1000 лв., поради което гореизброените правопораждащи съдебно предявеното главно вземане
юридически факти са установени със сила на пресъдено нещо и същите не подлежат
на преразглеждане в настоящия процес по предявения иск
за разликата до пълния претендиран размер на обезщетението, произтичащо от
същото право – арг. от чл. 298, ал. 1 ГПК и
задължителните указания, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.
д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС.
Според мотивите на същото тълкувателно решение формираната сила на пресъдено нещо на
решението по частичния иск относно основанието преклудира
правоизключващите и правоунищожаващите
възражения на ответника срещу правопораждащите правно
релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното
правоотношение, от което произтича спорното право. Правоизключващо
възражение, относимо към размера на дължимото обезщетение, представлява и
възражението за съпричиняване (така - решение № 92/07.09.2016 г. по
т.д.№185/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). Такова възражение е релевирано от
ответника в производството по гр.д. № 10907/2019 г. на ВРС, поради
което наличието на принос на ищеца към настъпване на травматичното увреждане
също се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск,
респ. не подлежи на обсъждане в настоящия процес. В този смисъл - решение №
89/28.01.2020 г. по т.д. № 2741/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., в което е прието,
че при своевременно въведено в производството по частичния иск възражение за
съпричиняване, наличието на принос на увредения към настъпване на увреждането
като правно значим факт, обуславящ приложението на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, се
обхваща от силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск и нито
наличието на приноса, нито степента, в която пострадалият е допринесъл за
настъпването на вредите, могат да бъдат преразглеждани в производството по иска
за оставащата част от вземането.
Правният спор по делото се свежда до размера на дължимото обезщетение. За неговото
определяне, съдът съобрази следното:
Според чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда
по справедливост. Според задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г., понятието
„справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението, сред които: характер на
увреждането, степен на влошаване на здравословното състояние, причинените
морални страдания и др.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая справедлив еквивалент на
претърпените от ищеца неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е сумата от 5 000 лв. Същата определя, съобразно
установените по делото обективни факти, а именно: характера на телесното
увреждане (счупване на десния малък пищял), вида на лечението (35 дни гипсова имобилизация и
раздвижване след това), претърпените вследствие на травмата силни физически болки и отражението им върху психиката на пострадалото лице, водещо до нарушения
негов житейски ритъм (неспокоен сън, десоциализация и
невъзможност за упражняване на професията на таксиметров шофьор), както и
периода на оздравителния процес (три месеца и половина) и протичането му без
усложнения. При посочените релевантни за определяне на обезщетението фактори
сумата от 5000 лв. е достатъчна, за да репарира вредоносните последици от
процесното събитие, замествайки преживените негативни емоции с равностойната им
парична оценка.
От така определеното обезщетение следва да бъде приспадната сумата от 1000
лв., присъдена на ищеца с влязлото в сила решение по гр.д. № 10907/2019 г. на
ВРС, при което дължимият остатък от обезщетението възлиза в размер на
претендираната сума от 4000 лв.
Следователно главният иск е доказан по основание и размер и следва да бъде
изцяло уважен, като се приеме за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 4000 лв., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 03.08.2020 г., до
окончателното изплащане на задължението.
Предвид установената забава на ответника, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
същият дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от
датата на увреждането до датата на заявлението по чл. 410 ГПК. Изчислена
посредством програмен продукт „Апис финанси“, лихвата за забава върху обезщетението от 4000
лв. за периода от 03.08.2017 г. до 03.08.2020 г., възлиза на 1218,99 лв., която
сума надвишава размера на предявеното вземане от 1218,89 лв., поради което и акцесорният иск подлежи на уважаване.
По разноските:
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и направеното за това искане, в полза на
ищеца следва бъдат присъдени сторените по делото разноски, като такива се
претендират за заплатена държавна такса от 105,62 лв. (л. 2 и 11), депозит за
вещо лице от 100 лв. (л. 31) и адвокатско възнаграждение от 816 лв. с ДДС, доказателства за заплащането на което са
представени по делото – договор за правна защита и съдействие от 09.04.2021 г.,
съдържащ отбелязване, че уговореното възнаграждение е изплатено в брой (л. 43).
Срещу размера на
възнаграждението ответникът своевременно е релевирал възражение за прекомерност
по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за основателно, предвид фактическата и
правна сложност на делото и нормативно установения минимален размер на
възнаграждението от 590,95 лв. без ДДС, респ. 709,14 лв. с ДДС, изчислен по
реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. Затова и възнаграждението следва да бъде
редуцирано до посочения минимален размер от 709,13 лв. с ДДС. Така ответникът
следва да бъде осъден за разноски по исковото производство в общ размер на 914,75 лв.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.
422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство. Такива са присъдени с издадената заповед за незабавно
изпълнение в размер на 608,38 лв. (104,38
лв. за заплатена държавна такса и 504 лв. за адвокатско възнаграждение), като тази
сума следва да бъде възложена в тежест на ответника.
Съобразно изхода
на делото, разноски на ответната страна не се следват.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, че ответникът Община Варна с адрес: гр.
Варна, бул. „Осми приморски полк“ № 43, ДЪЛЖИ
на ищеца Л.Б.Н., ЕГН **********,***, следните суми: сумата от 4000 лв. (четири хиляди лева), представляваща обезщетение
за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени в резултат от контузия
на долен десен крайник, настъпила на 07.01.2017 г. поради подхлъзване и падане на заледен и
непочистен от сняг и лед тротоар на ул. „Васил Петлешков“
№ 18 в гр. Варна, която сума е формирана като разлика между дължимото
обезщетение от 5000 лв. и присъденото в полза на ищеца обезщетение от 1000 лв.
с влязло в сила решение по гр.д. № 10907/2019 г. по описа на РС-Варна по
предявения частичен иск за тази сума, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
03.08.2020 г., до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 1218,89 лв. (хиляда двеста и осемнадесет лева и
осемдесет и девет стотинки), представляваща обезщетение за забава, начислено
върху обезщетението от 4000 лв. за периода от 03.08.2017 г. до 03.08.2020 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9099/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, 51-ви състав, на
основание чл. 49 във вр.
чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Община Варна с адрес: гр.
Варна, бул. „Осми приморски полк“ № 43, ДА
ЗАПЛАТИ на Л.Б.Н., ЕГН **********,***, сумата
от 914,75 лв. (деветстотин и четиринадесет лева и седемдесет и пет
стотинки), представляваща сторени в исковото производство съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и
ал. 5 ГПК.
ОСЪЖДА Община Варна с адрес: гр. Варна,
бул. „Осми приморски полк“ № 43, ДА
ЗАПЛАТИ на Л.Б.Н., ЕГН **********,***, сумата
от 608,38 лв. (шестстотин и осем
лева и тридесет и осем стотинки), представляваща сторени в заповедното
производство съдебно-деловодни разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от връчването му на
страните;
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: