РЕШЕНИЕ
№ 13249
гр. София, 04.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА
при участието на секретаря КАЛИНА Д. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА Гражданско дело №
20211110140119 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединени установителни искове от “............“ АД срещу В. Д.
М. с правно основание чл. 422 ,ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 240, ал.1 и ал.2
ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за установяване между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 965,10 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит
„Екстра“ № 81269 от 29.10.2018г., ведно със законна лихва от 29.06.2020 г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер на 126,00 лв. за периода от 29.10.2018 г. до 12.12.2019
г., лихва за забава в размер на 57,68 лв. за периода от 30.03.2019 г. до 12.12.2019 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 27507/2020г. на СРС, 71
състав.
Ищецът поддържа, че е правоприемник на „............“ ООД, с оглед осъществено
преобразуване с промяна в правната форма. Твърди, че ответникът е кандидатствал на сайта
му за отпускане на кредит, като е попълнил регистрационна форма за кандидатстване, в
която е посочил личните си данни, служител на дружеството се свързал с ответника за
потвърждаване на самоличността му. На посочен от В. Д. М. ел. адрес е изпратен договора за
кредит от разстояние, като той е потвърдил сключването с избирането на линк за
потвърждаване и заявената сума от 1500 лв. му била преведена чрез e-pay системата и
получена в офис на „.“ АД. Изложени са съображения за спазване на писмена форма на
договора чрез подписване на електронен документ. Поддържа, че на ответника е
предоставена преддоговорна информация, както и ОУ, с които той се е запознал. Ответникът
е поел задължение да върне сумата от 2826 лв., включваща главницата, договорна лихва и
такса „Гарант“, на 12 равни месечни вноски. Първите четири вноски били изцяло погасени,
като вноската с падеж на 29.03.2019г. била погасена частично в размер на 159,20 лв., като
след това не е имало последващи плащания. Посочва, че към датата на депозиране на
заявлението в съда всички вземания са с настъпил падеж. Моли съда да уважи исковете.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва наличието на
облигационно правоотношение между страните. Оспорва предоставянето на сумата от 1500
лв. Навежда аргументи за нищожни клаузи в договора за кредит, противоречащи на ЗЗП.
1
По-конкретно, сочи за нищожната клаузата „Гарант“, като поддържа, че с оглед направените
плащания от него в общ размер на 1135,70 лв., ако се изключи влиянието на таксата,
дължимото възлиза на 580,30 лв. Сочи, че не е уведомен за настъпила предсрочна
изискуемост. Моли съда да отхвърли исковете.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Основателността на предявените искове предпоставя установяването на следните
обстоятелства: възникването на валидно правоотношение по договор за кредит с твърдяното
съдържание, предоставянето на сумата, наличието на постигната между страните
договореност за връщане на кредита с надбавка /лихва/; размерът на претендираните суми за
главница и възнаградителна лихва, изпадането в забава на ответника, че претендираните
вземания за главница и възнаградителна лихва са станали изискуеми. В тежест на ответника
е да докаже обстоятелства, които изключват или намаляват задълженията му или изпълнение
на тези задължения, в т.ч. възраженията за неравноправни клаузи в договора.
От представения договор за отпускане на потребителски кредит „Екстра“
№81269/29.10.2018 г., сключен от разстояние съобразно ЗПФУР между ищцовото дружество
и В. Д. М. установява, че кредиторът е поел задължение да отпусне сумата 1500,00 лева на
кредитополучателя в брой на каса на Easypay или чрез превод по банковата му сметка, а
последният се е задължил да я върне на 12 анюитетни вноски в размер на 235,50 лева всяка,
платими до 29-то число на месеца и включващи главница, лихва и такса „Гарант“, чиито
размер се определя от размера на отпуснатия кредит и срока, за който е отпуснат.
Договореният размер на такса „Гарант“ е 1100,00 лева, платим към всяка вноска в размер на
по 92,50 лева. Усвояването на сумата по кредита се установява от приетата по делото
разписка от Изи пей за получени пари в брой от В. Д. М. на 29.10.2018 г., за което
последният е положил подписа си, който не е оспорен по надлежния ред в производството.
От прието по делото заключение на съдебно – техническата експертиза се установява, че
липсват информационни записи ответникът лично да е отправил волеизявление до ищеца за
сключването на договора, независимо от представената по делото заявка. Видно от същата
обаче в нея се съдържат лични данни на ответника – име , ЕГН, адрес, номер и дата на
издаване на личната карта, за които не се установи да са попълнени от друго лице. При тези
факти и съобразявайки реалния характер на договора за заем съдът приема, че между
страните е възникнало облигационно отношение по повод сключения договор за паричен
заем чието съдържание се урежда от клаузите на представения по делото договор за кредит
и общите условия към него. По силата на договора заемодателят е предоставил на заемателя
договорената парична сума, с което е изпълнил основното си задължение, регламентирано в
правната норма на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а за заемателя е възникнало задължение да върне
сумата ведно с договорената цена на финансовата услуга (лихва).
Правоотношението между страните по спора се урежда от норми от императивен
порядък, които са установени в публичен (обществен) интерес, поради което съдът следва
служебно да следи валидността на включените в договора клаузи. Предвид това е
необходимо съдът да извърши самостоятелна преценка за валидност на потребителския
договор в съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да
осигури точното прилагане на закона в хипотеза, каквато несъмнено е настоящата, когато
следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма.
Установената съдебна практика (решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.
о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.). приема, че
за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и
следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
на още по – силно основание служебното начало следва да се приложи и при преценка дали
клаузите на договора са нищожни, в какъвто смисъл са и т. 1 и т. 3 от ТР №1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Общественият интерес от осигуряване на точното
прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
2
диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК).
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя
като в 18 точки визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни
хипотези на неравноправие. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия.
В настоящия случай видно от сключения договор за потребителски кредит
същественото му съдържание е индивидуално уговорено, включително и клаузата за
дължима възнаградителна лихва. Същата е определена във фиксиран за срока на договора
размер, поради което заемополучателят отнапред е знаел с колко се оскъпява дългът му.
Размерът на договорената лихва не е част от общите условия към договора, поради което и
кредитополучателят е имал възможност да влияе върху съдържанието му при неговото
сключване, поради което съдът счита, че тази клауза не е неравноправна по смисъла на чл.
143 ЗЗП.
По отношение на клаузата, уреждаща дължимостта на такса „Гарант“ в размер на
1100,00 лева не се установява да е индивидуално договорена, доколкото е включена в
предварително изготвените общи условия към договора и следователно потребителят не е
имал възможност да влияе на нейното съдържание. Съгласно договора - чл. 4
Кредитополучателят е избрал кредиторът да ангажира дружество гарант за гарантиране
връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза на кредитора
„така гарант“ разсрочена към месечните му погасителни вноски. Начислената в съответствие
с отпусната сума по кредита и срока на договора такса в размер на 1100,00 лева следва да
бъде преценена съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %/,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
сума. Размерът на тази такса, заедно с начислените договорни лихви излиза извън
допустимия предел на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сумата от 1100,00 лева, която е начислена за 365
дни, колкото е срокът на кредита, която съпоставена с главницата 1500,00 лева показва, че
такса „Гарант“ изчислена на годишна база е около 74 % което съотношение надхвърля
общия размер на всички разходи по кредита. По същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е
изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. По тази причина тя са е в колизия с
императивната разпоредба на чл. 21 ЗПК и следва да се приеме за нищожни. Тъй като
нищожността на клаузите в договора, касаещи дължимостта на таксата гарант е налице още
при сключването на договора поради нейния неравноправен характер и противоречието й
със закона и добрите нрави, то следва изводът, че договорът в тази част изобщо не е породил
правно действие, а нищожността на клаузите е пречка за възникването на задължения за
тяхното заплащане от страна на кредитополучателя.
Задълженията по договора са станали изискуеми при настъпил краен падеж на всички
вноски на 29.10.2019 г. преди депозиране на заявленито по чл. 410 ГПК в съда. Според
заключението на съдебно – счетоводната експертиза, което е прието без възражения от
страните, ответникът е заплатил сума в общ размер на 1135,70 лева в полза на кредитора, с
които суми кредиторът е погасил главница – 534,90 лева, 90,00 лева – възнаградителна
лихва, 462,50 лева- „такса гарант“ и 48,30 лева- обезщетение за забава.
При съобразяване на нищожността договорните клаузи уреждащи дължимостта на
„такса гарант“, то задължения за нейното заплащане не са възникнали изобщо, поради което
3
заплатената от кредитополучателя към 14.11.2019 г. в размер на 462,50 лева следва да бъде
отнесена за покриване на натрупаната лихва за забава, възнаградителна лихва и главница
предвид разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД (ТР №3/2017 г. от 29.03.2017 г. на ОСГТК на ВКС.
При това положение след извършено съдебно прихващане със заплатени от ответника суми
за вземания по нищожни клаузи за погасени изцяло следва да се определят претендираните
от ищеца вземания за обезщетение за забава за периода 30.03.2019 г. до 12.12.2019 г. в
размер на 57,78 лева, възнаградителната лихва за периода 29.10.2018 г. до 12.12.2019 г. в
размер на 126,00 лева, както и сумата 278,72 лева - главница, с което исковите претенции за
лихви следва да се отхвърлят като неоснователни, а тази за главница съдът намира за
доказана до сумата 686,72 лева предвид липсата на плащане от страна на ответника.
Като законна последица на ищеца следва да се присъди и законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 13.12.2019 г. до
окончателното изплащане.
При този изход на спора право на разноски се поражда в полза и на двете страни, но
такива са претендирани само от ищеца. В съответствие със задължителните тълкувателни
разяснения на ТР №4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. В
полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените и претендирани за двете
производства разноски съразмерно на уважената част от исковете, а именно 529,80 лева - за
платена държавна такса, депозит за особен представител и за вещо лице и за адвокатско
възнаграждение, в настоящото производство и сумата 200,80 лева за платена държавна такса
и адвокатско възнаграждение за заповедното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че В. Д. М. ЕГН **********, с адрес: гр. ............
дължи на „............“ АД ЕИК ....... със седалище и адрес на управление: гр. ..............на
основание чл.422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от
686,72 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № 81269
от 29.10.2018г., ведно със законна лихва от 13.12.2019 г. до изплащане на вземането, за която
сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 27507/2020г. на СРС, 71
състав. като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД за главница за разликата
над 686,72 лева до предявения размер 965,10 лева, и исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86
ЗЗД за сумата 126,00 лв. за периода от 29.10.2018 г. до 12.12.2019 г., лихва за забава в размер
на 57,68 лв. за периода от 30.03.2019 г. до 12.12.2019 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 27507/2020г. на СРС, 71 състав като неоснователни
и поради извършено съдебно прихващане.
ОСЪЖДА В. Д. М. ЕГН **********, с адрес: гр. ............ да заплати на „............“ АД
ЕИК ....... със седалище и адрес на управление: гр. вание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 529,80
лева – разноски в настоящото производство и сумата 200,80 лева - разноски в заповедното
производството.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок,
считано от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4