№ 721
гр. София, 15.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100513296 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20168807/06.08.2021 г., постановено по гр. д. № 40286/2020 г. по описа
на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав, е отхвърлен предявеният от
И. К. Т. срещу „М.К.“ АД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване
нищожността на договор за заем Microcredit № ******* г., сключен между страните. Със
същото решение е признато за установено по предявения от И. К. Т. срещу „М.К.“ АД иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че договор за допълнителни услуги към заем
Microcredit № ******* г., сключен между страните, е нищожен като противоречащ на чл. 21
ЗПК, вр. чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК „М.К.“ АД е осъден да
заплати в полза на И. К. Т. сторените разноски в първоинстанционното производство в
размер на 23 лева, както и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. чл. 7, ал.
2, т. 2, вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, да заплати в полза на адвокат Д. Л. Ф., САК, възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство на И. К. Т. в производството пред
Софийски районен съд размер на 400 лева.
Срещу посоченото решение в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, е депозирана въззивна жалба от ищцата И. К. Т., чрез адвокат Д.
Ф., САК. Излагат се подробни съображения за незаконосъобразност и неправилност на
решението в обжалваната му част. Поддържат се наведените пред Софийски районен съд
доводи за нищожност на възнаградителната лихва по договор за заем № ******* г., поради
уговарянето в нарушение на добрите нрави. В тази насока се поддържа, че
законоустановеният в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер на ГПР не
представлява косвен нормативен регулатор на възнаградителната лихва. Твърди се
допуснато в договора за заем нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Сочи се,
че разходите по сключения договор за допълнителни услуги съставляват разходи по кредита,
които е следвало да бъдат включени в ГПР, респ. действително приложеният в кредитното
правоотношение ГПР е различен от вписания в договора такъв от 50 % поради невключване
в него на тези разходи, в резултат на което ищцата, в качеството си на потребител, е била
въведена в заблуждение относно общия размер на разходите по договора за заем.
1
Аналогични съображения се въвеждат и относно уговорената в основния договор
еднократна административна такса в размер на 225 лева. В този смисъл се поддържа
недействителност на уговорката за ГПР, а оттук – недействителност на цялата кредитна
сделка поради липса на задължителен реквизит от нейното съдържание съгласно чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. В подкрепа на изложените аргументи се посочва практика на СЕС, както и
практика на окръжните съдилища. Моли се за отмяна на решението на СРС в обжалваната
част и за постановяване на друго решение, с което предявеният иск да се уважи.
Претендират се разноски по делото, включително адвокатско възнаграждение в полза на
адвокат Д. Ф. по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от ответната страна – „М.К.“ АД, чрез адвокат Г. М., САК. Счита
изложените във въззивната жалба доводи за неоснователни и моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендира разноски по делото.
Срещу първоинстанционното решение в частта, в която е уважен искът с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, е депозирана въззивна жалба от ответното дружество „М.К.“ АД,
чрез адвокат Г. М., САК. Излагат се съображения за незаконосъобразност и неправилност на
решението в тази част, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила
и неправилно приложение на материалния закон. Считат се за необосновани и немотивирани
изводите на районния съд за недействителност на допълнителното съглашение към договора
за заем. Твърди се, че сключеният между страните Договор за допълнителни услуги към заем
CrediGo от 07.06.2019 г. има самостоятелен предмет, като клаузите му уреждат независимо
от кредитната сделка съдържание на възмездно предоставени услуги, поради което
приложим към този договор е общият закон – ЗЗД, а не специалният закон за
потребителското кредитиране – ЗПК, както е приел СРС. Навеждат се твърдения за реално
ползване на предвидените в него допълнителни услуги от ищцата, като се изтъква
конкретният интерес на потребителя от допълнителното обслужване, извън самото
кредитиране, както и специфичните допълнителни разходи, които възникват за кредитора
във връзка с уговореното допълнително обслужване. Твърди се, че противно на приетото от
СРС, съществува ясна конкретизация на вида допълнителни услуги и размера на сумата,
дължима от потребителя за всяка от тях. Оспорват се като неправилни изводите на СРС за
съвпадане на действията, включени в допълнителното обслужване, с действията по
усвояване и управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Акцентира се върху
обстоятелството, че ползването на тези допълнителни услуги представлява единствено
възможност и удобство за клиента, но не и задължителна предпоставка за сключването на
основания договор за заем и/или получаване на заем CrediGo. Дори и да се приеме, че
уговорените услуги се намират в приложното поле на ЗПК, те следва да се разглеждат като
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10а,
ал. 1 ЗПК, чието уговаряне не противоречи на повелителни разпоредби на закона. При тези
аргументи се моли за отмяна на решението на СРС в обжалваната част и постановяване на
друго решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски по
делото.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от насрещната страна – И. К. Т..
Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV A въззивен състав, след като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, с оглед нормите на чл. 12
ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на Договор за заем Microcredit №
******* г. и нищожност на Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit №
******* г. При условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата в Договор за заем Microcredit № ******* г.,
даваща право на ответното дружество да получи плащане на еднократна административна
такса в размер на 225 лева.
В исковата молба се излагат твърдения, че по силата на Договор за заем Microcredit
№ 5341–00011338/07.06.2019 г. „М.К." АД – като заемодател, е предоставил на И. К. Т. –
като заемател, сумата в размер на 3 300 лева за срок от 18 месеца, при фиксиран лихвен
процент 31,21 % и ГПР – 50 %. В договора било предвидено заплащане и на еднократна
административна такса в размер на 225 лева. Общата стойност на плащанията по договора
възлизала на 4 174,56 лева, при месечна погасителна вноска от 231,92 лева. Съгласно
2
условията на сключен между страните на същата дата – 07.06.2019 г., договор за
допълнителни услуги към заем № 5341 – 00011338/07.06.2019 г. на заемателя били
предоставени допълнителни услуги по пакет „CrediGo“, в който се включвали, както следва:
безплатно внасяне на вноска директно в офис на ответника, безплатно предоговаряне и
разсрочване на заема, разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на
участие в специални промоции. За предоставянето на тези допълнителни услуги
потребителят дължал заплащане на възнаграждение в общ размер на сумата от 2 970 лева,
което следвало да се заплати за срок от 18 месеца, с месечна погасителна вноска в размер на
165 лева. Средствата по договора за заем били реално усвоени от заемателя на каса на
Изипей. Не се оспорва дължимостта на получената главница. Оспорва се дължимостта на
посочената в договора за заем възнаградителна лихва поради уговаряне на същата в
противоречие с добрите нрави, както и дължимостта на допълнителните услуги по пакет
„CrediGo“ по подробно изложени аргументи за сключване на процесните договори в
нарушение на изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 и т. 20 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК. Конкретно се
твърди, че договорът за заем е недействителен, като сключен в нарушение на изискванията
на чл.19 ал. 1 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа се, че в
процесния договор за заем липсвало методика за формиране на ГПР. Отделно, при
формиране на ГПР не са били включени таксите за допълнителните услуги по пакет
„CrediGo“, които водели до оскъпяване на кредита. Позовавайки се на разпоредбата на чл.
26, ал. 4 ЗЗД, поддържа, че нищожните клаузи не могат да бъдат заместени по право или
договорът да бъде сключен без недействителните клаузи. Счита, че стойността на пакета от
допълнителни услуги води до оскъпяване на кредита и по същество представлява скрита
лихва. Наред с това посочва, че заплащането на това възнаграждение е уговорено
предварително, без да е обвързано от реалното предоставяне на услугите. Сочи, че
процесната еднократна административна такса от 225 лева е недължима, като начислена в
противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. При тези съображения моли за
постановяване на съдебно решение, с което предявените главни искове да бъдат уважени, а
при тяхното отхвърляне – да бъде уважен евентуално предявеният такъв по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „М.К.“ АД, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на
предявените искове. Счита се за неоснователно релевираното в исковата молба възражение
за нищожност на уговорената възнаградителна лихва в размер на 31,21 %, като се изтъква
обстоятелството, че небанковите финансови институции по см. на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
каквото е ответното дружество, отпускат кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове, за изключително кратки срокове и без допълнителни
формалности, което значително увеличавало поетия от тях риск. Допълнително се посочва,
че конкретно определеният размер на лихвата незначително надвишава трикратния размер
на законната лихва. Оспорват се твърденията на заемателя, че допълнителният пакет услуги
по същество представлява скрита лихва. Сочи се, че сключването на договор за
предоставяне на този допълнителен пакет не предпоставяло отпускането на кредита, а
уговорените услуги били реално предоставени на клиента. Поддържа се, че по отношение на
договора за предоставяне на допълнителни услуги не намира приложения специалният ЗПК,
а възникналите по повод него облигационни отношения се регулирали от общия закон –
ЗЗД. Оспорва се да е налице законово изискване механизмът за определяне на ГПР да е
посочен в договора. Начислената административна такса била дължима, като същата
покрИ.ла разходите на ответното дружество за оценка на риска. При тези съображения моли
за постановяване на съдебно решение, с което да се отхвърлят предявените искове.
Претендират се разноски по делото.
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, Софийски районен
съд е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните
обстоятелства: между страните по делото е сключен договор за заем № ******* г., както и
Договор за допълнителни услуги към заем № ******* г., съдържащ клауза, даваща право на
ответното дружество да получи заплащане на еднократна административна такса в размер
на 225 лева.
По делото е представен като писмено доказателство Договор за заем №******* г.,
носещ подписите на страните по него, неоспорени от тях, съгласно който „М.К.“ АД – като
заемодател, предоставя на И. К. Т. – като заемател, сумата от 3 300 лева. В раздел 2,
наименуван „Удостоверяване получаването на одобрения заем и задължението за
изплащането му“ са отразени следните основни параметри на договора: чиста стойност на
заема – 3 300 лева; обща сума за погасяване – 4 174,56 лева; еднократна такса – 225 лева;
3
сума за получаване – 3 059,62 лева; брой месечни вноски – 18; месечна погасителна вноска –
231,92 лева; ден на изплащане – 7-мо число; дата на първо плащане – 07.07.2019 г.; ГПР – 50
%; фиксиран лихвен процент – 31,21%, начин на усвояване – в брой на касите на Изипей.
Съгласно изрично отбелязване в договора условията на същия се съдържат освен в него, и в
документите „Искане за заем“, „Погасителен план“ и „Общи условия“, които представляват
неразделна част от договора за заем.
По делото е представено като писмено доказателство „Искане за заем CrediGo №
5341-00011338“ от 06.06.2019 г., носещо подписа на ищцата, неоспорен по делото,
съдържащо горепосочените параметри на договора за заем, при посочена цел на заема
„реорГ.зиране на заем“.
Приложени по делото са „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредит“, ведно с инструкция за плащане на месечни вноски
към „М.К.“ АД, „Общи условия към договор за заем CrediGo от 25.05.2018 г.“ и „Тарифа за
допълнителни услуги на „М.К.“ АД към Договори за заем CrediHome, CrediGo, CrediTrade и
CrediNet в сила от 25.09.2018 г.“, всички подписани от ищцата, чиито подписи не са
оспорени по делото.
По делото е представен като писмено доказателство Договор за допълнителни услуги
към заем CrediGo № ******* г., носещ подписите на страните по делото, съгласно който
„М.К.“ АД – като изпълнител, предоставя на И. К. Т. – като клиент, пакет от допълнителни
услуги „CrediGo“, включващ, както следва: безплатно внасяне на вноска директно в офис на
ответника, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, разглеждане до минути,
преференциално обслужване, право на участие в специални промоции, срещу заплащане на
възнаграждение в размер на 2 970 лева, платимо в срок от 18 месеца, при месечна
погасителна вноска от 165 лева. Съгласно т. 4. 1. от този договор „Допълнителните услуги,
съгласно този договор, се предоставят като допълнение към подписан договор за заем
CrediGo и след попълване и подписване на формуляр Искане за допълнителни услуги.
Въпреки това, допълнителните услуги не са задължителна предпоставка за сключване на
договор за заем и/или получаване на заем CrediGo“.
По делото е представено като писмено доказателство „Искане за допълнителни
услуги към заем № 5341-00011338“ от 06.06.2019 г., носещо подписа на ищцата, неоспорен
по делото, съдържащо горепосочените параметри на договора за допълнителни услуги.
Пред първоинстанционния съд е изслушано заключението на вещо лице В.С. по
допусната и приета съдебно – счетоводна експертиза. Съгласно експертното заключение
посочената в договора за заем сума за получаване от 3 059,62 лева се формира, като от
сумата на заема /3 300 лева/ се извади размерът на еднократната административна такса /225
лева/ и размерът на таксата за усвояване /15,38 лева/. Размерът на лихвата, уговорена в
договора, е 31,21 % годишно. В размера на ГПР от 50 % включените разходи са 874,56 лева
лихви, изчислени при фиксиран ГЛП от 31,21%, и 225 лева еднократна административна
такса. Според вещото лице, ако в ГПР се включи възнаграждението за плащане на
допълнителни услуги по договора за допълнителни услуги, то ГПР би се увеличил с 246,23
%. Експертът уточнява, че ако допълнително се приеме, че сумата от 15,38 лева /такса за
усвояване/ също се включи като финансиран разход, то размерът на ГПР би се увеличил на
249,29 %. Изслушан в открито съдебно заседание на 19.05.2021 г. експертът допълва, че
възнаградителна лихва е начислявана само върху главницата по договора за заем, като не е
включена вноската по договора за допълнителни услуги. Във въззивната жалба на
въззивника – ответник се съдържат доводи за допуснати от Софийски районен съд
процесуални нарушения във връзка с недопускане на поискана от ответното дружество
повторна ССчЕ, без да се правят доказателствени искания за изслушване на такава пред
настоящата съдебна инстанция. Въззивният съд, при преценка на изслушаното експертно
заключение по реда на чл. 202 ГПК, го намира за обективно, задълбочено и компетентно
изготвено, поради което кредитира същото изцяло.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема от правна
страна следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от лица с
правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което са
процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
4
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Във връзка с доводите относно неговата правилност съдът намира
следното:
Съдът е сезиран с главни искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК
за прогласяване нищожността на Договор за заем № ******* г. и Договор за допълнителни
услуги към заем № ******* г., сключени между И. К. Т. и „М.К.“ АД. При условията на
евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за
прогласяване нищожност на клауза в Договор за заем № ******* г., даваща право на
ответното дружество да получи плащане на еднократна административна такса в размер на
225 лева.
С оглед процесуалното поведение на страните и предвид доводите, наведени във
въззивната жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият състав намира
за безспорни във въззивното производство следните обстоятелства: 1./ между страните по
делото е сключен Договор за заем № ******* г., по силата на който „М.К.“ АД – като
заемодател, е предоставил на И. К. Т. – като заемател, сумата в размер на 3 300 лева; 2./
няма спор и относно конкретното съдържание на договора – заемна сума в размер на 3 300
лева, срок на договора – 18 месеца, размер на месечната погасителна вноска – 231,92 лева
съгласно приложен погасителен план, фиксиран лихвен процент – 31,21 %, ГПР – 50%,
обща стойност на плащанията – 4 174,56 лева, в т. ч. и еднократна административна такса в
размер на 225 лева; 3./ заеманата сума е реално усвоена от заемателя в брой на каса на
Изипей; 4./ за усвояване на сумата на каса на Изипей заемателят е заплатил такса за
усвояване в размер на 15,38 лева.
Между страните не е спорно, че едновременно с подаване на искане за заем CrediGo
№ 5341-00011338, ищцата е подала пред „М.К.“ АД и искане за ползване на допълнителни
услуги в пакет CrediGo, наименувано „Искане за допълнителни услуги към заем № 5341-
00011338“, предложени от същия доставчик в обем, описан в Приложение № 1, което
недвусмислено свързва предоставянето им като допълнително улеснение за клиент по
договорен заем срещу фиксирано допълнително възнаграждение, обявено от кредитора в
искането на клиента. В приложението, съставляващо прилаГ. от доставчика общи условия
/ОУ/ за това допълнително обслужване, са описани два пакета, като съответен на
процесното договаряне е комплект CrediGo, включващ пет дейности, две от които съвпадат с
тарифирани базисни услуги (внасяне на платежна вноска в офис на заемодателя, след
предварителна уговорка и разглеждане на искане на добросъвестен платец за предоговаряне
на условия за погасяване или разсрочване), които са обявени като безплатни с изрично
посочване, че избора на общо платения пакет изключва прилагане на таксите по тарифата.
Останалите три дейности (разглеждане до минути, преференциално обслужване и
информиране за промоции) са предложени само като включени в такъв пакет (без отделни
цени по общата тарифа) и задълженията, които доставчика поема по тях са оповестени само
в това приложение, като включват: фиксиран кратък срок от 120 минути за произнасяне на
търговеца по параметри на отправеното от кандидата за кредитиране искане за заем;
персонално обслужване в офиса с предимство пред други, неползващи подобен пакет
клиенти; право на клиента да се ползва от бъдещи отстъпки или облекчения на предлаГ. от
същия доставчик продукти. За орГ.зирането на така обявените допълнителни услуги,
доставчикът е посочил, че ще се наложи да прави допълнителни разходи и те се възмездяват
с обща цена, дължима при сключване на договора, но за облекчение на клиента фиксираната
стойност се разсрочва на месечни вноски, конкретизирани в искането на клиента. В случая
кандидатстващия за кредитиране заемател е заявил готовност за поемане на вноска от 165
лева за срок от 18 месеца, като това искане е било подадено едновременно с искането за
предоставяне на заем от 3 300 лева – главница по договор за заем, с готовност за нейното
погасяване на 18 погасителни вноски от 231,92 лева.
По делото е безспорно, че по повод направеното искане за ползване на допълнителни
услуги между страните е бил сключен и Договор за допълнителни услуги към заем №
******* г., съгласно който „М.К.“ АД – като изпълнител, предоставя на И. К. Т. – като
клиент, пакет от допълнителни услуги „CrediGo“, включващ: безплатно внасяне на вноска
директно в офис на ответника, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема,
разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на участие в специални
5
промоции, срещу насрещно задължение на клиента за предоставените допълнителни услуги
да заплати на изпълнителя възнаграждение в размер на сумата от 2 970 лева, платима в срок
от 18 месеца, при уговорена месечна погасителна вноска от 165 лева.
Във въззивната жалба, депозирана от ищцата И. К. Т., се релевират оплаквания за
недействителност на сключения между страните Договор за заем CrediGo № 5341–
00011338/07.06.2019 г., на основание чл. 22 ЗПК и чл. 23 ЗПК.
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството
„потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
При извършване на преценка относно действителността на договора за заем съдът не
е обвързан от посочените от ищеца основания, тъй като нормите, уреждащи нищожността са
от такИ. от императивен порядък и за тях съдът следи служебно. В този смисъл е и
изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК, вменяваща служебно задължение на съда да следи
за съществуването на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. С оглед
изложеното, настоящият състав дължи цялостна проверка за наличие на основания за
недействителност на сключения договор за кредит, която проверка се обхваща от пределите
на чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
На първо място, въззивницата отправя искане към съда за прогласяване на
нищожността на договора за кредит поради уговаряне на възнаградителна лихва в
нарушение на добрите нрави. В разглеждания случай в договора за заем е посочен фиксиран
размер на годишната договорна лихва – 31,21 %, посочен е общият размер на задължението,
определен към крайния срок на издължаването – 4 174,56 лева. Ето защо за въззивницата е
налице яснота относно финансовата тежест, която поема чрез сключването на оспорения
договор за заем, като е обезпечена възможността да извърши обоснована преценка
относно общия размер на задължението, което произтича от договора за заем. Следва да се
отбележи, че преценката относно валидността на уговорената възнаградителна лихва в
размер от 31,21 % годишно е обвързана с краткия срок на договора, в рамките на който
заетата сума следва да бъде върната. Също така се касае за предоставен необезпечен кредит.
Уговореният лихвен процент е в рамките на пределите, установени в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България (50 %). Същият
е обвързан и от разходите, които финансовата институция прави, с риска, който носи, както
и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. С оглед на това възраженията
на въззивницата – ищец в тази насока са неоснователни.
Относно наведеното твърдение от въззивницата – ищец, че действителният ГПР е
различен от вписания в договора, настоящият въззивен състав намира следното:
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В процесния договор за заем е посочен процент на ГПР 50%, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно предвиденото в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
6
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Спорни по същество във въззивното производство са въпросите следва ли
уговореното между страните възнаграждение по Договор за допълнителни услуги към заем
№ ******* г. да се включи в годишния процент на разходите като общ разход по смисъла на
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и относно действителността на посоченото съглашение.
Във връзка със сключения между страните договор за допълнителни услуги
въззивникът – ответник релевира доводи за третиране на същия като самостоятелно
уговорено ползване на услуги, извън потребителското кредитиране, и съответно оспорва
приложимостта на специалната уредба на ЗПК спрямо него. Настоящият въззивен състав
намира, че конкретно посоченото в приложение № 1 към процесния договор съдържание на
предмета на услугата категорично изключва тази теза. В последното кредиторът, който
несъмнено е изготвил тази част от писменото съглашение като предлаган на клиент
типизиран продукт, явно признава, че целта на пакетното обслужване е определеният
клиент, който вече ползва кредитиране, да бъде третиран по-благоприятно при ползване на
вече договорен кредит, като „пакетираните“ услуги, заплащани с общо конкретно
възнаграждение следва да заместят общо предлаГ. срещу уеднаквени по тарифа за всички
клиенти цени. Именно защото е било обявено от доставчика като незадължителна
алтернатИ. на задължителна, според общите условия тарифа за съпътстващи услуги, няма
основание за отделянето на съдържането на това договаряне от основния кредитен договор.
Очевидно е, че „допълнителният“ договор няма самостоятелен предмет, който да може да се
предостави на потребител, необвързан с доставчика по заем, а това налага общото третиране
на двата договора като един продукт и прилагане на уредба, ограничаваща договорна
свобода както по основен, така и по добавени договори.
При това положение и като съобрази съдържанието на предмета на договора за
допълнителни услуги, въззивният съд намира за приложима към предложеното на клиента
допълнително пакетно обслужване нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, забраняваща събиране на
възнаграждения под формата на такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, когато те представляват действия, свързани с усвояване и
управление на кредита или не са ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит. Забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК следва да се тълкува съвместно и със задълженията
на кредитора да извърши задълбочена оценка по смисъла на чл. 16 ЗПК за
кредитоспособност на бъдещия клиент, респ. да се въздържа да обслужва клиенти с неясни
възможности да осигурят необходими за изпълнение на задълженията си източници на
приходи, както и изискването по чл. 19 ЗПК за оповестяване предварително на клиента на
цената на цялостната сделка чрез унифициран показател ГПР, формиран от всички разходи,
включително и тези по съпътстващите ползването услуги и такси (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК). В
разглеждания случай допълнителните услуги по пакет “CrediGо“, предложени на клиента
срещу допълнително заплащане, не са били отчетени като оскъпяване на основния кредит,
въпреки че дейностите, които търговецът е предложил са така тясно свързани с
обслужването на клиента, че не могат да бъдат отделени от нужното съдействие на
кредитора за приемане на изпълнението. Това е така, тъй като и без заплащания отделно
допълнителен пакет, заемополучателят пак ще е обвързан както с тарифа, изискваща
плащане на таксите за приемане на касови вноски в офис или чрез предпочетената от
клиента мрежа Изипей, така и с такса за промени в параметрите на ползване и срокове за
връщане, но цените по тарифата са много по-ниски и ако са отразени в ГПР по основния
договор, не дават реална представа за този показател при завишена „пакетна цена“ по
допълнителния договор. Водещите за интереса на клиента преференции при обслужване
(разглеждане до минути и предимство при явяване в офис) са добавени извън тарифираните
разходи, и затова допълнителното съществено оскъпяване следва да може да се обоснове
добросъвестно със справедливо обосновани разходи, така както търговецът е посочил в
предмета на договора, предлаган на клиента. Като отчита общоприетите критерии на
обществения морал, установени в мотивите към т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд намира, че уговаряне на цена на допълнителна услуга не може да надхвърля
прекомерно икономическите интереси до степен да се превърне в неморално средство за
обогатяване. В тази връзка легитимният интерес на доставчика да получи
разходообоснована престация се определя от спецификата на предоставената от него услуга
на пазар, различен от този на банковото кредитиране, и ползван от потребители, за които по-
ниските лихвени нИ. на банкови продукти обичайно са недостъпни. ТакИ. доставчици
поемат много по-висок риск за обвързване с „лоши“ кредити и съответно разходите за
7
цялостната им търговия са повишени с предвидими по-високи загуби от несъбираеми
кредити. Затова и принципно на пазара на „бързи“ и необезпечени кредити на потребители
небанковите кредитни институции, предлагащи за ползване срещу възнаграждение свои, а
не набрани от вложения средства, могат да обосноват по-високи свои разходи.
Добросъвестността изисква обаче тази обоснованост на завишената цена да се уговори като
типична насрещна престация за експресен кредит (лихва или възнаграждение за
заематодателя), а не като допълнителни „изнесени“ извън кредита „преференциални“
услуги, представени като облекчения, а не като повишена финансова тежест за клиента,
каквато реално съставляват. Подобно договаряне покрИ. забранения от законодателя модел
на изкуствено отделяне на разходогенериращи пакети услуги от основното съдържание на
кредита, което позволява на кредитора да заобиколи изискването за оповестяване на общия
разход и забраната размера му да не надвишава 50 %. При тази констатация настоящият
въззивен състав намира за доказано несъответствие на процесната потребителска сделка с
императивните ограничения на договорната свобода, а последицата от това е
недействителността на договора за допълнителни услуги към договора за заем (чл. 26 ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК). Като е достигнал до същия извод, законосъобразно Софийски районен
съд е прогласил нищожността на сключеното между страните допълнително съглашение.
При горните мотиви досежно категорично установената обвързаност между
процесния договор за заем и договора за допълнителни услуги към него, налагаща общото
им третиране като един продукт, настоящият състав счита за неправилен изводът на СРС
относно действителността на договор за заем Microcredit № ******* г. При извършения
съвкупен анализ на доказателствата по делото се установи, че ответникът – заемодател е
обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия заем по начин, изключващ
възможност за възприемане от страна на потребителя на действително поетата финансова
тежест, като е предложил отделно цени на кредита и на пакета допълнителни услуги и е
оповестил ГПР без да включи в него значителния добавен разход по втория договор. Това
договаряне е позволило на кредитора да заобиколи изискването за оповестяване на общия
разход и забраната размера му да не надвишава 50 % (като петкратен размер на законната
лихва), доколкото при включване на разходите за допълнителни услуги в ГПР съгласно
заключението на ССчЕ, което въззивният съд изцяло кредитира като обективно и
компетентно изготвено, размерът на ГПР се увеличава с 246,23 %. Така посоченият ГПР
значително надвишава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което очевидно е
мотивирало кредитора да прикрие реалния процент на разходите, като не е включил
разходите за допълнителни услуги в ГПР.
Доколкото в процесния случай в уговорения ГПР не са включени всички
действителни разходи /тези по допълнителното съглашение/, то съдът намира, че е налице
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Текстът на тази норма
не следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно определен
ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него,
за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер,
не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последицата, свързана
с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК,
която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен,
поради което доводите на въззивницата – ищец в тази насока се явяват основателни. При
тези съображения въззивният съд намира за основателен предявеният иск за прогласяване
недействителността на Договор за заем № ******* г., като противоречащ на чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции частично не съвпадат,
първоинстанционното решение следва да се отмени – във връзка с основателността на
въззивната жалба на ищцата И. К. Т., в частта, в която е отхвърлен предявеният главен иск
за прогласяване нищожността на Договор за заем № ******* г., и се постанови друго
решение, с което искът се уважи. В останалата обжалвана част – с оглед неоснователността
на въззивната жалба на ответника „М.К.“ АД, решението на СРС като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
8
С оглед изхода на спора в полза на ищцата следва да се присъди сумата от още 27
лева – разноски в производство пред СРС за депозит за възнаграждение на вещо лице по
ССчЕ.
Относно разноските във въззивното производство
При този изход на правния спор право на разноски за настоящата съдебна инстанция
има въззивницата – ищца, като същата претендира разноски за платена държавна такса в
размер на 83,49 лева. На основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в полза на адвокат
Д. Ф., САК, следва да се присъди сумата от 522,22 лева – адвокатско възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство на въззивницата в производството
пред Софийски градски съд. Релевираното от насрещната страна възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за
адвокатурата е неоснователно, доколкото същото е претендирано в минималния размер
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /ред. ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г./.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV A
въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20168807/06.08.2021 г. по гр. д. № 40286/2020 г. по описа на
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав, в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, в
която е отхвърлен предявеният от И. К. Т., ЕГН **********, срещу „М.К.“ АД, ЕИК
*******, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на
договор за заем Microcredit № ******* г., сключен между страните, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА
ПРОГЛАСЯВАЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по иска на И.
К. Т., ЕГН **********, срещу „М.К.“ АД, ЕИК *******, като противоречащ на чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, Договор за заем Microcredit № ******* г., сключен между И. К.
Т., ЕГН **********, срещу „М.К.“ АД, ЕИК *******.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20168807/06.08.2021 г. по гр. д. № 40286/2020 г. по
описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав, в ОСТАНАЛАТА
ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА „М.К.“ АД, ЕИК *******, да заплати в полза на И. К. Т., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от още 27 лева – разноски в производство пред
Софийски районен съд.
ОСЪЖДА „М.К.“ АД, ЕИК *******, да заплати в полза на И. К. Т., ЕГН **********,
на основание чл. 273 ГПК, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 83,49 лева – разноски
във въззивното производство за платена държавна такса.
ОСЪЖДА „М.К.“ АД, ЕИК *******, да заплати в полза на адвокат Д. Л. Ф., САК, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата в размер на 522,22 лева –
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие за
осъщественото процесуално представителство на И. К. Т. в производството пред Софийски
градски съд.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
9
2._______________________
10