Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 04.01.2022 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично
съдебно заседание на шести октомври две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА -
ТОНЕВА
Мл.
съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр.
д. № 1897 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.
258 – 273 ГПК.
С решение № 419192/31.05.2018 г. по гр. д. № 70152/2015 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 57
състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК по отношение на К.Б.М.,
ЕГН ********** и Б.К.М., ЕГН ********** (като наследници на Н.Ц.М., ЕГН **********,
починала на 25.08.2016 г., в хода на процеса),
че дължат разделно по ½ на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, заплащането на
сумите, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 11.02.2015 г. по ч. гр. д. № 5254/2015 г. по описа на
СРС, 57 състав, а именно: на основание чл. 79 ЗЗД
сумата от 4681,04 лв., представляваща стойността на незаплатена доставена и
използвана топлинна енергия за имот – апартамент № 47, находящ се в гр. София,
ж. к. „*****“, бл. *******за периода 01.12.2011 г. – 30.04.2014 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 02.02.2015 г. до окончателното
плащане, като е отхвърлен искът за разликата над 4681,04 лв. до пълния предявен
размер от 6729,74 лв.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 650,33 лв.,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение от
4681,04 лв. за периода 31.01.2012 г. – 06.01.2015 г., като е отхвърлен искът за
разликата над 650,33 лв. до пълния предявен размер от 1174,04 лв. Със същото
решение ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 140,35 лв. – разноски в заповедното производство и сумата от
511,33 лв. – разноски в първоинстанционното производство, „Т.С.“ ЕАД е осъдено
да заплати на К.Б.М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски по делото
съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер на 236,02 лв.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Н.“ ЕАД, ЕИК *******.
Срещу решението в частите, с
които са уважени исковете е подадена въззивна жалба от ответниците К.Б.М. и Б.К.М.
(починал на 20.11.2017 г., след приключване на устните състезания пред СРС на
13.06.2017 г. и заместен във въззивното производство по реда на чл. 227 ГПК от
наследника си по закон – К.Б.М., действаща лично, със съгласието на своята майка Д.Й.И.), чрез адвокат Л.П., с оплаквания за неправилност
поради противоречие с материалния закон и нарушения на процесуалния закон и със
събраните по делото доказателства. Твърди се,
че ищецът не е доказал съобразно разпределената му доказателствена тежест, при
условията на пълно и главно доказване, наличието на валидно възникнало
облигационно правоотношение по доставка на ТЕ, по силата на което да е доставил
ТЕ в твърдяното количество през процесния период – ищецът не е доказал, че
наследодателката на въззивниците е била собственик или ползвател на процесния
имот, с доводи, че нотариалният
акт от 2001 г. не доказва тези обстоятелства за исковия период, който е след
2001 г. От друга страна се сочи, че неправилно съдът е приел, че се дължат и
суми по Обща фактура № ********** от 31.07.2014 г. на стойност 2482,46 лв.
Твърди се, че фактурата е извън процесния период м. 12.2011 г. – м. 04.2014 г.,
съобразно извлечението по сметки, приложено към исковата молба. Срокът за
плащане на фактурата е 14.09.2014 г., след която дата и сумата по фактурата е
изискуема, т. е. тя не е била дължима към исковия период. Действително общата
фактура касае фактури за процесния период, но за тях са издадени кредитни известия, с
които те са сторнирани, т. е. ищецът не може да претендира сумите по унищожените фактури, а само сумата по общата фактура, която
отразява сторнираните фактури за съответния период и сумата по която е станала
изискуема след процесния период. Предвид изложеното се моли за отмяна на
решението в обжалваните части и за отхвърляне на исковете. Претендират се
разноски.
Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД
не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. С молби от 18.02.2020 г.,
от 02.06.2020 г. и от 05.10.2021 г. моли за отхвърляне на въззивната жалба и за
потвърждаване на решението в обжалваните части като правилно и законосъобразно,
претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за
недължимост, евентуално за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна.
Третото лице помагач на ищеца – „Н.И.“
ЕАД, не взема становище по жалбата.
Първоинстанционното решение в частта, с
която са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК: иск с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ за разликата над 4681,04 лв. до пълния предявен
размер от 6729,74 лв.; и иск
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 650,33 лв. до пълния
предявен размер от 1174,04 лв. – лихва за забава върху претендираната главница,
не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.
Софийски градски съд, след като обсъди
доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е процесуално допустима
като подадена от надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, същата е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната
част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата,
с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от
ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В случая постановеното по делото решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. Въззивният съд намира, че решението е и правилно в
обжалваната част, като по оплакванията във въззивната жалба съдът намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно кумулативно съединени установителни искове, предявени по реда на чл.
422 ГПК срещу Н.Ц.М. (починала на 25.08.2016 г. и заместена
в хода на процеса по реда на чл. 227 ГПК от своите наследници по закон – К.Б.М. - съпруг и Б.К.М. - син), както следва:
- с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ за сумата от 6729,74 лв. -
главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м.
12.2011 г. - м. 04.2014 г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, община „*****ж.
к. „*****“, бл. *******ап. № **,
с аб. № 047622;
- с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1174,04 лв. - лихва за забава
върху главницата за топлинна енергия за периода 31.01.2012 г. - 06.01.2015 г.
Претендирана е и законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 02.02.2015 г.,
до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от 11.02.2015 г. по ч. гр. д. № 5254/2015 г. по описа на СРС, 57
състав, срещу която в срока по чл. 414 ГПК е подадено възражение от длъжника,
като по делото не е спорно, че исковете са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
За да се уважи главният иск по делото
следва да се установи, че за процесния период между страните е съществувало
валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на
ответниците (като правоприемници на Н.Ц.М.) топлинна енергия срещу
задължение на последните да заплащат стойността й, както и че ищецът е изпълнил
своите задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е
суми за същото съобразно с действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕ, вр.
Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007 г.), поради което и за ответниците е възникнало задължение за плащане
на стойността на доставената топлинна енергия. По отношение на
акцесорния иск ищецът следва да установи, че главното парично задължение е
възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размерът на
законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответниците следва да докажат
своите правоизключващи или правопогасяващи възражения.
Действащата към периода на облигационните
отношения между страните нормативна уредба, която ги урежда, се съдържа в Закона
за енергетиката (ЗЕ)
и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007 г.).
Съгласно разпоредбите на ЗЕ разпределението
на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва
по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в чл. 139 – чл. 148 ЗЕ и в действалата в процесния
период Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.).
Съгласно чл.
142, ал. 2 ЗЕ топлинната
енергия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите.
Съгласно чл.
145, ал. 1 ЗЕ топлинната енергия за
отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти.
Първият спорен по делото въпрос с оглед оплакванията във въззивната
жалба е имала ли е качеството потребител/клиент на топлинна енергия наследодателката на ответниците към процесния период и по
отношение на процесния имот. В тази връзка въззивният съд приема следното:
Понятието „потребител
на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1,
т. 42 от ДР на ЗЕ (отм.),
действал до 17.07.2012 г., а именно: физическо лице - собственик или ползвател
на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Съгласно разпоредбата на чл.
153 ЗЕ -
в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“. След отмяната на § 1,
т. 42 ДР на ЗЕ и
с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно § 1,
т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима
редакция след 17.07.2012 г.) „Битов
клиент“ е клиент, който купува електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди. Съгласно разпоредбата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл.
140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл.
36, ал. 3 ЗЕ.
Посочените от законодателя в разпоредбата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ клиенти
на топлинна енергия за битови нужди, са собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху имота. Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако
ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо имота лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна
енергия дължи цената ѝ на топлопреносното предприятие. Сключването
на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК
доказателствени средства, например с откриването на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на
факта на ползване на топлоснабдения имот (в този смисъл ТР № 2 от 17.05.2018 г.
по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).
В мотивите на тълкувателното
решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към
които са адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. С оглед на изложеното, собственикът или титуляр на
вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция
на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По
силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното
им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната
мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
В случая, при доказателствена тежест за
ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият е доказал пълно и
главно твърдението си, че ответницата (заместена от своите правоприемници) е
била в процесния период собственик на топлоснабдения имот и като такава –
потребител (клиент) на топлинна енергия за битови нужди. Това обстоятелство не е оспорено с
отговора на исковата молба, а и се установява от приетия по делото Нотариален
акт за продажба на недвижим имот № 39, том II, рег. № 04484, дело № 211 от 2001
г., видно от който на 07.05.2001 г. Я.А.Ч.и М..П.Ч.са продали на Н.Ц.М. процесния
апартамент № 47 в гр. София, ж. к. „*****“, бл. *******ведно с избено помещение
и съответните идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право
на строеж върху мястото.
По делото няма данни впоследствие правото на собственост да е било прехвърлено
или да е било учредено вещно право на ползване на друго
лице, като доказателствената тежест за това е на ответниците. Не се твърди и не
се установява през процесния период трето лице да е било в облигационни
правоотношения с ищеца за доставка на топлинна
енергия, изключващи правоотношението между
ищеца и собственика на имота за процесния период. Поради това съдът намира, че към
процесния период именно Н.М. е била собственик на процесния имот и доводите на
въззивниците в обратната насока са неоснователни. От ответницата е подадена и молба – декларация
за откриване на партида за процесния топлоснабден имот, в която е посочено, че
семейството ѝ се състои от 1
член. Както се посочи, договорът
с топлофикационното дружество възниква по силата на закона, при наличие
качеството собственик на
ответницата, а общите условия (от 2008 г. и от 2014 г.) уреждат съдържанието на
това правоотношение, без да е необходимо изрично изявление на ответника -
потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия. Разпоредбата на чл.
150, ал. 3 ЗЕ предоставя
за потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите
условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответницата и нейните правоприемници
не твърдят и не се установява
да са упражнили това право срещу Общите условия на
„Топлофикаци София“ ЕАД от 2008 г. и от 2014
г., поради което настоящият съдебен състав намира, че ответниците са ги приели.
Изложените обстоятелства обосновават извод,
че за исковия период между Н.Ц.М. и
топлопреносното предприятие е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет – доставка
на топлинна енергия за
битови нужди относно процесния имот и отговорността на ответницата в
лицето на нейните правоприемници към ищеца за заплащането на
топлинната енергия може да се ангажира.
По
делото не е спорно, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата -
етажна собственост (в която се намира) е била присъединена към топлопреносната
мрежа.
За установяване количеството и стойността
на доставената до имота в процесния период топлинна енергия в хода на първоинстанционното
производство са приети заключения на съдебно – техническа (СТЕ) и съдебно –
счетоводна експертизи (ССчЕ), които по реда на чл. 202 ГПК въззивният съд
кредитира като пълни и обосновани. От заключението на СТЕ се установява, че
сградата - етажна собственост на адрес ж. к. ********. В се топлоснабдява от
една абонатна станция, постъпилата в абонатната станция топлинна енергия се
измерва от общ топломер, който се отчита по електронен път в началото на всеки
месец. Технологичните разходи в абонатната станция са определяни по Наредбата за топлоснабдяването и са
отчислявани ежемесечно от отчетената по общия топломер ТЕ, съгласно нормативните изисквания.
Дяловото разпределение е осъществявано от „Н.“ ЕАД. В процесния имот топлинните
разпределители не са сменени с нови уреди, има водомер, който е от 21.05.2010
г. без пломба. В процесния период за имота е начислявана ТЕ за отопление на
имот, БГВ и сградна инсталация. През исковия период в имота има три отоплителни
тела. Поради липса на монтирани нови топлоразпределители, фирмата за дялово разпределение (ФДР) е
начислила служебен разход на максимална мощност по реда на т. 6.5 от Наредбата за топлоснабдяването. Количеството
потребена топла вода е изчислено на база 3 бр. потребители, посочени от
упълномощеното лице. Сумите са изчислени съобразно чл. 69, ал. 2 от Наредбата,
според която при липса на узаконен водомер в имота се начисляват по 0,14 куб. м. за човек на денонощие. Изчисленията
на енергията за сградна инсталация са извършени от ФДР на основание чл. 143,
ал. 1 ЗЕ от 2006 г. по т. 6.1.1. от Методика за дялово разпределение на ТЕ в СЕС към Наредба № 16-334/06.04.2007 г.
Получената енергия е разпределена между абонатите
пропорционално на пълния отопляем обем на жилището по
проект - 147 куб. м. Сумите за топлинна енергия,
дължими от ответниците за процесния период с ДДС са сумите, начислени от „Т.С.“
ЕАД, коригирани с тези, начислени при дяловото разпределение: 6438,96 лв. (7020,46
лв. – фактурирана сума от „Т.С.“ ЕАД, (-) 581,50 лв. – резултат от
изравнителни сметки) – при изчисление на топлата
вода за трима потребители. В експертизата е посочено, че
всички суми за топлинна енергия са без предишни неплатени и просрочени суми и
без начислявания на лихви по тях, както и без сторниране на суми, платени по
време или след исковия период. Цените на топлинната енергия, по които „Т.С.“
ЕАД е начислявала дължимите суми, са в съответствие с решение на ДКЕВР и
действащата нормативна уредба. ТЕ за отопление и БГВ в изравнителните сметки са
изчислени от ФДР съобразно нормативната уредба при неизправни, неотчитащи
топлоразпределители и при водомер без пломба. Дължимите суми за топлинна
енергия за процесния период при изчисление на топлата вода за един потребител
(съгласно посоченото в молба – декларация от 07.02.2002 г.) е 4681,04 лв.
(фактурирана сума – 7020,46 лв. и резултат от изравнителни сметки – (-) 2339,42
лв.).
От ССчЕ се установява, че за процесния
абонат няма данни за извършени плащания на суми за топлинна енергия, касаещи
процесния период. За процесния период резултатът от изравнителните сметки е
сума за възстановяване – (-) 684,88 лв. Общо дължимата сума е 4697,36 лв., а
законната лихва – 650,33 лв.
При обосноваване на изводите
си относно дължимостта на процесните суми районният съд правилно е приел
сумата, посочена в СТЕ за 1 бр. потребител на топла вода, с оглед
обстоятелството, че по делото няма данни топла вода да е използвана от 3 бр.
потребители, за колкото е изчислена сумата от „Т.С.“ ЕАД, като е приел, че
ответниците дължат сумата от 4681,04 лв. (при условията на разделност). По
възражението за недължимост на сумата по Обща фактура № ********** от 31.07.2014 г. на
стойност 2482,46 лв., на първо място видно от данните по делото районният съд не е присъждал
суми по тази фактура, които не касаят процесния период с крайна дата - м. 04.2014 г. Съдът е
съобразил заключението на СТЕ, в което вещото лице е изчислило дължимите суми
само за периода м. 12.2011 г. – м. 04.2014 г. (т. е. не е взело предвид сумите
по посочената фактура за месеците май, юни и юли 2014 г., които са извън
процесния период), като е приспаднало сумата от изравнителната сметка – таблица
от заключението на л. 104 от делото на СРС. Или, сумата от 4681,04 лв.
(изчислена за 1 бр. потребител на топла вода) не включва суми по фактури извън
процесния период. Въззивният съд намира за преклудиран, тъй като е заявен едва
с въззивната жалба, довода, че доколкото изискуемостта на фактурата от 31.07.2014
г. настъпва на 14.09.2014 г. – след процесния период, вземанията по нея не се
дължат (конкретно за м. 02 – м. 04.2014 г., включени във фактурата). Единствено
за пълнота следва да се посочи, че е и неоснователен. Моментът на издаване на
обобщената фактура от ищеца за задълженията за целия отоплителен сезон не е от
естество да промени момента на възникване на вземането
и изискуемостта му. В случая вземанията са възникнали в момента на
осъществяването на доставката на енергията и за всяко от тях са
издавани ежемесечните
фактури. Изискуемостта на месечните вземания се определя съгласно приложимите
към договорните отношения между страните Общи условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, в сила от
14.02.2008 г. (приложими
за задълженията, възникнали преди 12.03.2014 г.),
и Общи условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, в сила от 12.03.2014 г. (приложими за
задълженията, възникнали след 12.03.2014 г.), като вземанията за м. 02 – м.
04.2014 г., част от процесния период, са били изискуеми към датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК. Издаването на общата фактура би могло да има
значение единствено за
изискуемостта на вземането от изравнителната сметка (в случай, че е налице
сума за доплащане),
съответно за поставянето на ответника в забава, но не влияе върху дължимостта
на отделните месечни вземания, включени в нея.
По отношение на лихвата за
забава, начина на изчислението ѝ и момента на изпадане на ответниците в
забава, във въззивната жалба не са изложени никакви конкретни
оплаквания, поради което с оглед правомощията на въззивната инстанция по чл.
269 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в тази част.
С оглед изложеното, исковете за главница
за топлинна енергия и лихва за забава правилно са уважени до приетите от
първата инстанция размери - решението в обжалваната част е правилно и следва да
се потвърди, включително и в частта за разноските.
При този изход на спора разноски се дължат
единствено на въззиваемата страна (ищец) в размер на 50 лв. -
юрисконсултско възнаграждение (определено от съда на основание чл.
78, ал. 3 и ал. 8 ГПК,
вр. с чл.
273 ГПК, вр.
с чл.
37 ЗПП и чл.
25, ал. 1 НЗПП с оглед фактическата и
правна сложност на делото пред въззивния съд).
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 419192/31.05.2018 г. по гр. д. № 70152/2015 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО,
57 състав, в обжалваните части, с които е
признато за установено по реда на чл. 422 ГПК по отношение на К.Б.М., ЕГН **********
и Б.К.М., ЕГН ********** (като наследници на Н.Ц.М., ЕГН **********, починала
на 25.08.2016 г.) – последният починал на 20.11.2017 г. и
заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследника
си по закон – К.Б.М., ЕГН **********, действаща лично,
със съгласието на своята майка Д.Й.И., ЕГН **********, че дължат разделно по ½
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, заплащането на сумите, предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.02.2015 г. по ч. гр. д. №
5254/2015 г. по описа на СРС, 57 състав, а именно:
на основание чл. 79 ЗЗД сумата от 4681,04 лв., представляваща стойността на
незаплатена доставена и използвана топлинна енергия за имот – апартамент № 47,
находящ се в гр. София, ж. к. „*****“, бл. *******за периода 01.12.2011 г. –
30.04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
02.02.2015 г. до окончателното плащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата
от 650,33 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното
задължение от 4681,04 лв. за периода 31.01.2012 г. – 06.01.2015 г., както и в частите, с които ответниците
са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 140,35
лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 511,33 лв. – разноски в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА
К.Б.М.,
ЕГН **********, с адрес: *** и К.Б.М., ЕГН **********, действаща лично, със съгласието на майка си Д.Й.И., ЕГН **********, двете със
съдебен адрес: *** (като наследници на Н.Ц.М., ЕГН **********,
починала на 25.08.2016 г. и на Б.К.М.,
ЕГН **********, починал на 20.11.2017 г.)
да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8, вр. с чл. 273 ГПК
сумата от общо 50 лв. – разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението в отхвърлителните части е влязло
в сила.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Н.“ ЕАД.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.