Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 10.10.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, в открито съдебно заседание
на втори октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕПА ТОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 13363 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от Н.С.П. и Л.Т.П.,
чрез надлежно упълномощен процесуален представител - адв. Х.П.-С. от САК, срещу
съдебно решение № 347269 от 26.02.2018 г., постановено по гр. д. № 8013/2017 г.
на CPC, IІI ГО, 113 състав, в частта, с което е признато за установено по реда
на чл. 422 от ГПК, че Н.С.П. и Л.Т.П. дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД сумата от
2 159.88 лв., представляваща главница за доставена в периода от м.05.2014 г. до
м.04.2016 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 072962, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 22.11.2016 г. до изплащане на вземането,
както и сумата от 167.78 лв., представляваща лихва за забава върху главното
вземане за периода от 15.09.2015 г. до 11.11.2016 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 29.11.2016 г. по ч. гр. д. №
66450/2016 г. на CPC, III ГО, 113 състав. Решението е постановено при участието
на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.“ ООД.
В отхвърлителната част решението от 26.02.2018
г., постановено по гр. д. № 8013/2017 г. на CPC, ІII ГО, 113 състав е влязло в сила, като необжалвано.
Във въззивната жалба се излагат доводи
за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението. Твърдят, че
между страните липсва облигационно правоотношение. Сочат, че по делото не е
доказано разпределението на топлинна енергия за процесния период, тъй като
договорът с „Т.“ ООД е
бил сключен със срок от две години, който срок е изтекъл преди процесния период. Молят съда да
отмени решението и да отхвърли изцяло предявените претенции от ищеца.
Претендират разноски за
двете инстанции. Не сочат нови доказателства.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД, както и третото лице - помагач „Т.“ ООД не изразяват становище по
жалбата. Не сочат доказателства и не претендират разноски.
С определение
от 13.11.2018г., постановено по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, въззивният
съдебен състав на основание чл. 227 от ГПК е конституирал на мястото на
починалия въззивник Л.Т.П., като въззивници по делото наследниците му по закон Л.Л.Т.,
ЕГН **********, адрес: *** и С.Л.Т., ЕГН **********, адрес: ***.
Новоконституираните въззивници не са изразили становище по подадената въззивна
жалба.
С писмена
молба от 02.10.2019г. въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, чрез представител по
пълномощие, поддържа да бъде отхвърлена въззивната жалба. Претендира разноски и
юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, както и за неговото основание и реално осъществяване на
престацията. Не представя списък по чл. 80 от ГПК. Не сочи нови доказателства.
В открито
съдебно заседание въззивницата Н.С.П., чрез представителя си по пълномощие,
поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения. В хода на устните състезания пледира
за отхвърляне на исковете по отношение на Н.С.П.. Представя писмена защита и списък по чл. 80 от ГПК.
В открито
съдебно заседание въззивницата Л.Л.Т. лично представя молба с която иска съда
да задължи въззиваемата страна да посочи банкова сметка ***дължението.
Въззивникът С.Л.Т.,
редвоно призован, не се явява и не изпраща представител в открито съдебно
заседание.
С възражение
от 02.10.2019г., въззивниците Н.С.П., Л.Л.Т. и С.Л.Т., са поискали събирането на доказателства от въззивния
съд, което искане е оставено без уважение.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД и третото лице - помагач „Т.“ ООД, редовно призовани, не се представляват и не сочат
доказателства.
Пред
въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе предвид подадената
въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми, приложими
към разглеждания спор и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа
и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2
от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение, в обжалваната част.
Решението е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по
исковете по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
От събраните
в първоинстанционното съдебно производство доказателства се установи, че със
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх. № 3077738/22.11.2016г.
на СРС, „Т.С.“ ЕАД е поискало да бъде издадена заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК срещу солидарните длъжници Н.С.П. и Л.Т.П., като претендира сумите: 2 254.52
лв. – главница, представляваща доставена от дружеството топлинна енергия за
битови нужди през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден
имот – ап. № 24, находящ се в гр. *******с аб. № 072962, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК – 22.11.2016
г. до окончателното плащане на вземането, както и за сумата от 168.83 лв. –
мораторна лихва върху главницата за периода от 15.09.2015г. до 11.11.2016 г.
Образувано е ч. гр.д. № 66450/2016г. на СРС, 113 състав по което за посочените
суми, както и за разноските по заповедното производство, е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 29.11.2016г., връчена на длъжниците лично
на 07.12.2016г. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК всеки от двамата длъжници е подал възражение от 21.12.2016г., с
което е оспорил изцяло задължението. Дружеството е уведомено за оспорването и
възможността да предяви установителен иск на 23.01.2017г. В изпълнение
указанията на съда е депозирана искова молба вх. № 2002592/09.02.2017г. на СРС,
като е образувано гр. д. № 8013/2017 г. на CPC, IІI ГО, 113 състав. От районния съд е поискано да
установи с решението си, че Н.С.П. и Л.Т.П. дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД сумите,
за които е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК, в производството
по ч. гр.д. № 66450/2016г. на СРС, 113 състав.
В срока по
чл. 131, ал. 1 от ГПК, пред първата инстанция ответникът Н.С.П. и Л.Т.П. са
депозирали писмен отговор на исковата молба. В същия оспорват да са в договорни
отношения с ищеца за доставка на топлинна енергия. Оспорват ищецът да е
доставил топлинна енергия на твърдяната стойност, която да е отчитана в
съответствие със закона.
За да
постанови решението си, първоинстанционният съд е обсъдил приетите писмени доказателства
и заключенията на СТЕ и ССчЕ в тяхната съвкупност. Районният съд е стигнал до
извод, че предявените искове са частично основателни и ги е уважил до доказаните
размери, разпределяйки и съответно разноските по делото.
По
основателността на подадената въззивна жалба досежно правилността на оспорения
съдебен акт настоящият съдебен състав намира следното:
Въззивната
жалба е неоснователна.
Възраженията
на въззивниците за оспорване на постановеното решение са в насока на неправилна
преценка на доказателствата и необоснованост на правните изводи на съда, което
е довело до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи.
Доводите във
въззивната жалба са изцяло неоснователни.
Настоящият съдебен състав споделя мотивите,
изложени в обжалваното решение. В допълнение, както и в отговор на наведените
във въззивната жалба доводи, съдът излага следните съображения:
Предявени са за разглеждане кумулативно
обективно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с
правно основание чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл.
150 от ЗЕ, както и във вр. с чл.86, ал. 1 от ЗЗД.
Спорните отношения между страните по
делото се развиват в периода от м. 05.2014 г. до м.04.2016г. вкл. През този
период отношенията се регулират от действащите правни норми на ЗЕ (обн. в ДВ
бр.107/09.12.2003г.) и Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването,
както и от общите условия (ОУ) за продажба на топлинна енергия, изработени от
ищеца и обвързващи него и неговите потребители, които не са възразили в срок
срещу тях.
За да се приеме, че ответниците дължат
сумите, търсени от тях като стойност на доставена ТЕ, ищецът следва да установи
при условията на главно и пълно доказване (създаващо сигурното убеждение у съда
за осъществяване на твърдения факт), че ответниците са потребители на ТЕ, че в абонатната
станция (АС) в сградата, където е техния имот има монтиран топломер, годно средство
за търговско измерване (СТИ), че дяловото разпределение е извършвано
законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на индивид.
разпределители от ФДР - „Т.“
ООД и правилно изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи
цената на доставената ТЕ. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че районният
съдия правилно е докладвал делото и е разпределил доказателствената тежест между
страните по спора.
Правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
Закон за енергетиката (ЗЕ) като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия (ОУ), предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ). Писмената форма на договора
не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна същност на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена през годините при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ
(чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и §. 1 от ДР на ЗЕ), които регламентират и
страните по договора при публично известни ОУ. Съгласно чл. 149 и чл. 150 от ЗЕ
страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани
жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на
писмен договор (чл. 138, ал. 1 от ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 от Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия
за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни ОУ. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените
от КЕВР публично оповестени ОУ на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са и страна по продажбеното правоотношение
с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. В този смисъл са и указанията по тълкуването на закона,
дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Договорът за търговска продажба на
топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен
с конклудентни действия - арг. от чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, а топлопреносното
предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите -
арг. чл. 150, ал. 2 от ЗЕ.
След като съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ „клиенти на топлинна
енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, то купувач (страна) по сключения договор за доставка
на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно тези субекти са и
задължени да заплащат продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. са в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Т.е.
разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно (без право на избор) установява кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно
право на ползване.
Въззивният съд приема въз основа на
приетите от първата съдебна инстанция доказателства, че в процесния период
именно Н.С.П. и Л.Т.П. са
носители на правото на собственост по отношение на топлоснабдения имот. Този
извод се основа на неоспореното от страните писмено доказателство – нотариален
акт за продажба на недвижим имот № 146, том ХV, дело № 2950/1995г. от
22.02.1995г. на нотариус Е.Б.. Видно от обективирания в този нотариален акт
договор за продажба, Л.Т.П. е придобил собствеността на описания в исковата
молба недвижим имот, като не е спорно, че към този момент негова съпруга е Н.С.П..
При наличие на
установено облигационно правоотношение между страните за исковия период и при
съобразяване на действащата нормативна уредба, регламентираща начина и
сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, следва,
че иска за главница за топлинна енергия е доказан по основание.
Въззивният съд приема, че въз основа
на приетите от първата съдебна инстанция доказателства, следва, че през периода
от м.05.2014г. до м.04.2016г. Н.С.П. и Л.Т.П. са били потребители на топлинна
енергия в топлоснабдения имот – ап. 24, находящ се в гр. ********* с аб. № 072962.
Настоящият съдебен състав счита, че придобитото веднъж качество на потребител
на ТЕ законът не свързва със срок и не го поставя под условие, в зависимост от
различните нови основания (формални или не) за пораждане на търговски отношения
с нови потребители на ТЕ. Загубването на това качество става при отчуждаване на
топлоснабдения имот или настъпване на други законоустановени факти,
прекратяващи облигационните отношения. Доколкото няма данни между страните да е
сключен индивидуален писмен договор уреждащ техните отношения, то като
съдържание на съществуващото между тях отношение следва да се считат посочените
в ЗЕ и в общите условия права и задължения на страните, против които въззивника
да е възразил по смисъла на чл. 150, ал.3 от ЗЕ. Законът облича фактическите
отношения по потреблението на ТЕ в договорна форма, като приема, че ако
физическо лице ползва ТЕ за битови нужди, а „Т.С.“ ЕАД му доставя такава ТЕ, то
между тези страни съществува договорна връзка, неформална, със съдържание
посочено в закона и в ОУ. Съгласно чл. 153, ал. 2 и ал. 3 от ЗЕ, следва най-малко
две трети от носителите на собствеността в сградата - етажна собственост,
следва да са поискали прекратяване на топлоснабдяването. В този смисъл съдът
приема извод, че въззивниците не губят качеството на потребители на ТЕ и ако не
ползват ТЕ в имота поради свалянето на радиаторите и др. конструктивни елементи
от помещенията в имота. Въззивният съд приема за обоснован от приетите
доказателства извода на районният съд за наличието на договорна връзка между
страните. Следва, че при постановяването на този извод не е допуснато нарушение
на материалния закон. По така изложените съображения съдът счита, че през
процесния период въззиваемото дружество е имало задължение да доставя топлоенергия
в имота на жалбоподателите, а те - да я заплащат. Не се установи потребителите Петрови
да са се възползвали от правото си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – в срок до 30 дни
след влизането в сила на общите условия (ОУ) да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да са предложили специални условия.
Следва, че за продажбата на ТЕ се прилагат публично известните ОУ.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ
регламентира, че разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148).
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл.142,
ал.2 от ЗЕ), като според чл.145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на
имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
Обстоятелството колко точно
количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на
ответника, е от значение единствено към доказването размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му
съгласно чл.162 от ГПК. От приетото заключение по СТЕ се установява, че в АС на
сградата, където е жилището на въззивниците е монтиран общ топломер - годно СТИ,
а дяловото разпределение се извършва от „Т.“ ООД. Според заключението на вещото лице по приетата СТЕ,
кредитираната от съда като обективно и безпристрастно дадено, се установи, че количеството
отдадена в имота топлинна енергия е изчислено при спазване на ЗЕ, Наредба
№16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването и ОУ. Съгласно приетото в чл. 32, ал.
1 от действащите през процесния период ОУ (одобрени с решение № ОУ-02 от 03.02.2014
г. на ДКЕВР) месечната дължима сума за доставена топлинна енергия се формира
въз основа на определения за абоната дял от енергията за разпределение в
сградата и обявената за периода цена на енергията, като ежемесечно се издава
фактура (лист 11 от делото на СРС). Впоследствие след отчитане на средствата за
дялово разпределение се издава фактура за реално потребеното количество ТЕ за
отчетния период – чл. 32, ал. 2 от ОУ.
Настоящият въззивен състав приема
извод, че общото количество ТЕ, измерено от топломера в АС се разпределя от „Т.“ ООД законосъобразно. Като
следствие на изложеното съдът счита, че по делото е установено, че въззивникът дължи
за процесния период сума в размер на 2159.88 лв. – видно от заключението на
кредитираната СТЕ (лист 77 от делото на СРС), като сумата по фактурите е
намалена със сумата за връщане на абоната в размер на 505.70 лв., за доставена ТЕ
в процесното жилище за имот – ап. № 24, аб. № 072962.
Страните не спорят, че имота е
придобит възмездно през време на брака между Н.С.П. и Л.Т.П., поради което следва
че е придобит в бездялова съпружеска имуществена общност. С настъпването на
смъртта на Л.Т.П., починал на 06.06.2018г., тази общност е прекратена и
собствената ид. част от имота на наследодателя е преминала в патримониума на всеки
от неговите наследници по закон, доколкото не се съдържат твърдения и
доказателства за разпореждане с правото на собственост за този имот. Не се
твърди наследниците да са се отказали от наследството на Л.Т.П., или да са го
приели по опис, поради което те поемат както позитивите, така и негативите (в
случая задълженията за заплащане на топлинната енергия за процесния период) на
наследеното имущество.
Неоснователно е възражението на
въззивниците, че представеното извлечение от сметки не може да бъде
доказателство за претендираните от ищеца суми. Всички писмени доказателства
(вкл. и извлечението от сметки), преценени в своята съвкупност, изцяло
кореспондират с кредитираните от съда и неоспорени от страните заключения по
СТЕ и ССчЕ, които установяват релевантните за спора факти по потребената от
ответника ТЕ. Не е поискано повторна експертиза по допуснатите СТЕ и ССчЕ,
съгласно чл. 201 от ГПК. Следва, че не е оборена доказателствената сила на това
доказателствено средство (заключението по СТЕ и по ССчЕ). В този смисъл са неоснователни
както възражението, че извлечението от сметки са в нарушение на чл. 5, ал. 2 от
ЗЗП, тъй като не съдържали необходимата информация, така и че ищецът обосновава
своите права само въз основа на тези частни свидетелстващи документи.
Въззивният съд счита за неоснователно
възражението на въззивницата Н.С.П., че не е доказано разпределението на
топлинна енергия за процесния период, тъй като договорът с „Т.“ ООД е бил сключен със срок от две
години, който срок е изтекъл преди процесния период. Действително по делото е
представен единствено договор с рег. инд. У-№ 324 от 15.07.2011г. по силата на
който ищецът е възложил на „Т.“ ООД да извършва услугата „дялово разпределение“ на топлинна енергия
между потребителите в сгради етажна собственост (лист 13-17 от делото на СРС).
Видно от т. ІІ, 1 от същия, договорът е сключен за срок от една година, като
първият изравнителен период, предмет на договора е от 01.05.2011г. до
30.04.2012г. Същевременно от договор № 181/26.04.2002г. (лист 30-31 от делото
на СРС) се установява, че етажната собственост с адрес: гр. ******, е възложила
на „Т.“ ООД да извършва
индивидуалното измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно
разпределение на разходите за отопление и топла вода съгласно определена
методика. Следва, че правоотношенията между етажната собственост и „Т.“ ООД, по повод отчитане
доставената от ищеца ТЕ в имота на ответниците значително предхождат по време процесния
период. След като от заключението на СТЕ се установява по безспорен начин, че
„Дяловото разпределение през процесния период е извършвано от „Т.“ ООД….“ (отговор по т. 2 по лист
75 от делото на СРС), то следва, че това е дружеството извършвало разпределението
на топлинна енергия в имота на ответниците. По делото не са изложени твърдения и не са ангажирани
доказателства от които съда да обоснове извод, че друго лице, а не третото лице
– помагач на ищеца, е осъществявало дейността по дяловото разпределение през
процесния период за имота на въззивниците.
Във въззивната жалба не са изложени
никакви възражения в частта за уважения иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 от ЗЗД - за сумата от 167.78 лв., представляваща лихва за забава
върху главното вземане за периода от 15.09.2015 г. до 11.11.2016 г., поради
което и на основание чл.269, изр.2 от ГПК, съдът намира първоинстанционното
решение за правилно и в тази част.
Други възражения във въззивната жалба
не се излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма при постановяване на оспореното
първоинстанционно решение.
По така изложените съображения,
въззивната жалба е неоснователна. Тъй като изводите на въззивната инстанция изцяло
съвпадат с тези на районния съд, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
Предвид цената на исковете и на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не
подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
Разноски във въззивното производство
са претендирани своевременно от страната, която има право на такива, поради
което съдът дължи произнасяне и за разноските пред СГС.
С оглед липсата на реално извършени
процесуални действия във въззивното производство, настоящият съдебен състав
приема, че на въззиваемия-ищец не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 347269 от 26.02.2018 г., постановено по гр. д. № 8013/2017 г. на Софийския районен съд, IІI ГО, 113 състав, в обжалваната част, с която е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че Н.С.П., ЕГН ********** и Л.Т.П., ЕГН **********, последният починал в хода на въззивното производство и заменен на основание чл. 227 от ГПК от наследниците си по закон Л.Л.Т., ЕГН **********, адрес: *** и С.Л.Т., ЕГН **********, адрес: ***, дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б: сумата от 2 159.88 лева, представляваща главница за доставена в периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. топлинна енергия в имот с адрес: гр. *********, ап. 24 и абонатен № 072962, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.11.2016 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 167.78 лева, представляваща лихва за забава върху главното вземане за периода от 15.09.2015 г. до 11.11.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 29.11.2016 г. по ч. гр. д. № 66450/2016 г. на CPC, III ГО, 113 състав.
Съдебно решение № 347269 от 26.02.2018 г., постановено по гр. д. № 8013/2017 г. на Софийския районен съд, IІI ГО, 113 състав, в останалата част е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице – „Т.“ ООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.