№ 22
гр. Гълъбово, 23.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на девети септември,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:И.Р.
при участието на секретаря А.Д.
като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20205550100372 по
описа за 2020 година
Предявени са регресни искове с правно основание чл. 143 ЗЗД.
Ищцата В. ЗЛ. Г. твърди в исковата си молба, че с ответницата били осъдени да заплатят
на П. сумата от 7800 лева по договор за револвиращ кредит № **********/05.04.2011 г.,
който ответницата усвоила изцяло, а ищцата поръчителствала за връщането му и по този
начин била солидарен длъжник по заема. В резултат на това било образувано изпълнително
дело № 20148380402466 по описа на ЧСИ № 838 за сумата от 9000 лева, която била
изплатена изцяло от ищцата през 2019 г. Същата отправила покана до ответницата да й я
върне, но тя не й я заплатила. След допуснатото по искане на пълномощника на ищцата
увеличение в размера на предявения от нея частичен иск за главница, искането по същество
е да се осъди ответницата да й заплати сумата от 1454 лева за главница от съдебно предявена
част от регресно вземане за изплатени от ищцата, като поръчител, суми по изпълнително
дело № 20148380402466 по описа на ЧСИ М.Б., което било образувано по издаден въз
основа на арбитражно решение по дело № 0755/2012 г. изпълнителен лист, по което
страните били осъдени солидарно да заплатят на П. сумата от 7800 лева по договор за
револвиращ кредит № **********/05.04.2011 г., със 100 лева за съдебно предявена част от
мораторна лихва от 01.05.2020 г. до 09.09.2020 г. и законна лихва върху главницата от
09.09.2020 г. до изплащането й, както и разноските по делото.
Ответницата М. Г. СТ., редовно призована, не е подала писмен отговор, а в съдебно
заседание не се явява, не изпраща представител и не взема становище по предявените
искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с
искането и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяването на исковете
1
факти, имащи значение за спорното право, намери за установено следното:
Според нормата на чл. 143, ал. 1 ЗЗД, поръчителят разполага с личен обратен иск
срещу главния длъжник при наличието на три условия. Първото е да е погасил дълга на
главния длъжник към кредитора чрез изпълнение. Второто е изпълнението да има
погасителен ефект спрямо главния длъжник. И третото е поръчителят да е уведомил главния
длъжник, че има намерение да изпълни или че е предявен от кредитора иск за изпълнение
срещу него. Неизпълнението на третото условие има две последици. Поръчителят губи
личния си обратен иск срещу главния длъжник в случай, че последният изпълни
задължението си към кредитора преди да е бил уведомен от поръчителя за направеното от
него плащане (чл. 143, ал. 2, изр. 1 ЗЗД). Втората е, че ако поръчителят е изпълнил
задължението, без да е уведомил за това длъжника и без последният да го е изпълнил, не
губи обратния си иск срещу него, но трябва да търпи възраженията на длъжника, които е
могъл да направи на кредитора при изпълнението (чл. 143, ал. 2, изр. 2 ЗЗД). Именно поради
това ВКС приема, че когато кредиторът предяви вземането си срещу поръчителя
(законодателят използва термина "иск" в материалноправното му значение на "вземане"),
последният трябва да уведоми длъжника, за да узнае възраженията му. Инак рискува да
плати недължимо или в повече. А и длъжникът, ако не знае за извършеното плащане от
поръчителя, може да продължи да изпълнява на кредитора. Задължението на поръчителя да
уведоми длъжника е уредено, за да бъдат избегнати тези усложнения. Когато обаче
поръчителят има доверие на кредитора, той плаща на свой риск (за да избегне разноските по
делото и разноските по принудителното изпълнение) и ако задължението е съществувало,
получава регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня на
плащането. При неуведомяване длъжникът запазва поради това единствено възраженията си
срещу кредитора, защото само тях той може да противопостави на платилият поръчител,
защото не получава никакви права срещу него поради неуведомяването (Р 229-2012-IV г.о.
и Р 306-2014-IV г.о.).
В случая по делото страните не спорят, а се установява и от представеното от ищцата и
неоспорено от ответницата арбитражно решение, че на 05.04.2011 г. ответницата, като
главен длъжник, е сключила при общи условия с П., като кредитор, договор за револвиращ
заем № **********, в който е бил инкорпориран и сключен между ищцата, като поръчител
и П., като кредитор, договор за поръчителство (л. 5-7). По силата на договора за заем П. е
предоставило на ответницата уговорения в него заем, а последната се задължила да му го
върне с уговорените лихви при уговорените в договора срок и условия. А по силата на
инкорпорирания в този договор и договор за поръчителство между ищцата и П., ищцата се
задължила спрямо този кредитор на ответницата да отговаря за изпълнението на цялото й
задължение към него по договора за заем.
С представеното по делото и влязло в сила на 10.01.2013 г. арбитражно решение
страните са били осъдени да заплатят солидарно на П. сумата от общо 7014.86 лева по
договора за заем и законна лихва върху същата от 10.01.2013 г. до изплащането й, както и
2
разноските по арбитражното дело, от която сума 4419.09 лева е главница от невърнатия заем
по договора и 2595.77 лева е уговорената в него договорна неустойка (л. 6-7). На 30.05.2013
г. СГС е издал на П. изпълнителен лист по чл. 51, ал. 1 ЗМТА въз основа на това
арбитражно решение, по който страните по делото са били осъдени да заплатят солидарно на
този кредитор сумата от 7014.86 лева със законната лихва от 10.01.2013 г. до изплащането й,
с 530.59 лева юрисконсултско възнаграждение и 85 лева разноски по арбитражното дело,
както и 50 лева държавна такса за производството по издаване на изпълнителния лист (л. 13
от приложеното изп.д. № 2466/2014 г.). Въз основа на този изпълнителен лист П. е подало
на 06.03.2014 г. молба и е било образувано срещу страните приложеното в копие
изпълнително дело № 2466/2014 г. по описа на ЧСИ М.Б., което е било прекратено срещу
ищцата с влязло в сила постановление от 20.06.2019 г. на ЧСИ на основание чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК (л. 154 от изп.д. № 2466/2014 г.).
От първоначалното и допълнително заключения на назначената по делото съдебно-
икономическа експертиза, които съдът възприема, поради липсата на противоречие с
останалите доказателства, се установява още, че от образуването на изпълнително дело на
06.03.2014 г. до прекратяването му по отношение на ищцата с постановлението от
20.06.2019 г., същата е платила по това изпълнително дело за погасяване на дълга на
ответницата по договора за заем сумата от общо 1454 лева, от която 1020 лева са й били
удържани от запорираното й по същото изпълнително дело трудово възнаграждение –
последно на 14.01.2015 г., а 434 лева - от запорираната й банкова сметка в О. (л. 60 и 97).
По делото няма данни ищцата да е извършвала други плащания за погасяване на
заема на ответницата, нито да я е уведомявала за намерението си да плати посочените суми.
Вместо това на 01.05.2020 г. пълномощникът й е изпратил на ответницата покана да й върне
твърдените в същото като платени от нея 9000 лева по изпълнителното дело (л. 3-4). Други
релевантни доказателства няма представени по делото.
При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявените
регресни искове са доказани напълно в своето основание (чл. 143, ал. 1 ЗЗД). С договора за
поръчителство ищцата е поела към кредитора на ответницата валидно задължение да
отговаря за изпълнение на задълженията й към него по сключения между тях горепосочен
договор за заем (чл. 138 ЗЗД). На 30.05.2013 г. обаче кредиторът на ответницата се е снабдил
с изпълнителен лист по чл. 51, ал. 1 ЗМТА въз основа на влязлото в сила арбитражно
решение, с който страните са били осъдени да му заплатят солидарно сумата от 7014.86 лева
по договора за заем със законната лихва от 10.01.2013 г. до изплащането й, както и 530.59
лева юрисконсултско възнаграждение, 85 лева разноски по арбитражното дело и 50 лева
държавна такса за издаване на изпълнителния лист. Въз основа на последния е било
образувано срещу страните на 06.03.2014 г. и приложеното в копие изпълнително дело №
2466/2014 г. на ЧСИ М.Б., което с влязло в сила постановление от 20.06.2019 г. е било
прекратено по отношение на ищцата на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, от която
принудително са били събрани по същото до 14.01.2015 г. общо 1454 лева за погасяване на
3
дълга на ответницата по заема. Поради това съдът намери, че до 14.01.2015 г. ищцата е
платила с погасителен ефект на кредитора на ответницата именно тази част от 1454 лева от
задължението й към него по договора за заем. С изпълнението на тази част от това чуждо
задължение, за ищцата е възникнало на датата на изпълнението му на 14.01.2015 г.
регресното право/вземане по чл. 143, ал. 1 ЗЗД да иска плащането от ответницата на сумата
от 1454 лева, която е платила по изпълнителното дело за погасяване на задълженията й за
главница, неустойка, законни лихви и разноски по заема (чл. 143, ал. 1 ЗЗД и Р 74-1959–
ОСГК). В случая е без правно значение, че ищцата не е уведомила ответницата за плащането
й до поканата на пълномощника й от 01.05.2020 г. Не само защото ответницата не е
възразила, нито по делото има доказателства да е платила същата сума на кредитора до
приключване на съдебното дирене, поради което отговаря пред ищцата за това, което
последната е платила за погасяването й (чл. 143, ал. 2, изр. 1 ЗЗД). Но и защото, макар и в
случая ищцата да е платила същата сума на кредитора без да уведоми ответницата,
последната не й е противопоставила по делото никакви възражения, които би могла да
направи на кредитора си при изпълнението. Поради това неуведомяването й не
представлява основание за отхвърляне на предявения от ищцата против нея регресен иск по
делото (чл. 143, ал. 2, изр. 2 ЗЗД). Поради това е основателен предявеният от ищцата главен
регресен частичен иск за връщането й от ответницата. Ето защо съдът намери, че този
главен регресен частичен иск е доказан напълно в своето основание (чл. 143, ал. 1 ЗЗД).
По отношение на размера му, съдът намери, че поръчителят има право да иска от
главния длъжник заплащането само на тези суми, които е изплатил на кредитора за
погасяване на задължението му, заедно със законната лихва от деня на плащането им (чл.
143, ал. 1 ЗЗД). В случая с оглед изложеното по делото се установи, че цялата
платена/събрана принудително от ищцата по изпълнителното дело сума от 1454 лева,
ответницата е дължала по договора за заем на кредитора си и поради това плащането
й/принудителното й събиране от ищцата по изпълнителното дело е погасило същата част от
дълга на ответницата по договора за заем. Следователно. До тази сума предявеният от
ищцата главен частичен регресен иск по чл. 143, ал. 1 ЗЗД за връщането й се явява
основателен и следва да се уважи, заедно с акцесорното нему искане за присъждане и на
законна лихва върху същата сума от подаване на исковата молба в съда до изплащането й.
При основателността на този частичен главен иск, частично основателен се явява и
предявеният в обективно съединение с него акцесорен регресен иск по чл. 143, ал. 1, изр. 2
ЗЗД за присъждане на мораторна лихва върху главницата от 1454 лева, считано от
претендираната с този акцесорен частичен иск по-късна дата на получаване от ответницата
на 01.05.2020 г. на поканата на пълномощника на ищцата, до подаване на исковата й молба
по делото в съда на 09.09.2020 г. За този претендиран от ищцата период, съдът сам изчисли
по реда на чл. 162 ГПК тази лихва в размер на законната лихва и намери, че за забавата си за
същия период от 01.05.2020 г. до 09.09.2020 г. да й върне сумата от 1454 лева, ответницата
дължи на ищцата 53.31 лева мораторна лихва, до който размер поради това предявеният от
нея акцесорен частичен регресен иск за плащането й следва да се уважи, като основателен, и
4
отхвърли, като неоснователен, в останалата му част, над тази сума до предявената с него по-
голяма от 100 лева (чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД).
При този изход на делото, сторените от ищцата разноски за същото в общ размер от
1318.16 лева (от които 68.16 лева внесена за производството д.т., 1000 лева платено
адвокатско възнаграждение и 250 лева внесено възнаграждение за вещото лице), следва да
бъдат възложени в тежест на ответницата съразмерно с уважената част от исковете или
сумата от 1278.56 лева (чл. 78, ал. 1 ГПК). При този изход на делото и ответницата има
право да иска присъждане на разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете, но по
делото няма данни същата да е сторила разноски, нито е налице нейно искане за
присъждането им, поради което такива не й се присъждат (чл. 6, ал. 2 и чл. 78, ал. 3 ГПК).
Воден от горните мотиви, Гълъбовският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА длъжника М. Г. СТ., с ЕГН **********, с адрес -, да заплати на поръчителя
В. ЗЛ. Г., с ЕГН **********, с адрес -, сумата от 1454 лева за главница от съдебно предявена
част от регресно вземане по чл. 143, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за изплатени до 14.01.2015 г. главница,
лихви, неустойки и разноски по изпълнително дело № 20148380402466 по описа на ЧСИ
М.Б., за погасяване на задълженията на длъжника по договор за револвиращ заем №
**********/05.04.2011 г., с 53.31 лева съдебно предявена част от мораторна лихва от
01.05.2020 г. до 09.09.2020 г., и законна лихва върху главницата от 09.09.2020 г. до
изплащането й, както и сумата от 1278.56 лева за разноски по делото съразмерно с
уважената част от иска, КАТО ОТХВЪРЛЯ като неоснователeн предявения регресен
частичен иск за мораторна лихва В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, над сумата от 53.31 лева до
претендираните 100 лева.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
Съдия при Районен съд – Гълъбово: _______________________
5