Решение по дело №1673/2022 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. АПК и е образувано по касационна жалба от директора на Областна дирекция „Земеделие“ – Варна чрез процесуалния му представител гл.ю.к.С.К., против Решение №260030/20.10.2020г по гр.д. №1766/2019г на РС – Девня, ІІ с-в. Твърди се недопустимост на решението като постановено по непредявено пред съда искане, конкретно – такова за отмяна на заповедта, с оглед на което се претендира обезсилването му; в евентуалност се настоява за отмяната му, след което и отхвърляне на жалбата на „И.“ ООД с искане за обявяване нищожността на Заповед №РД 17-17-181/18.12.2017г за изменение на Заповед №РД17-17-106/02.10.2017г, двете на директора на ОД „Земеделие“ – Варна, за разпределяне на масивите за ползване в землището на с.Щипско, общ.Вълчи дол, обл.Варна, за стопанската 2017/2018г, в частта относно имот с идентификатор 84022.16.184. Изложени са конкретни и подробно мотивирани съображения за липса на основания за претендираното обявяване нищожността на Заповед №РД 17-17-181/18.12.2017г във всяка от хипотезите на чл.146 от АПК, респективно – и за незаконосъобразност на възприетото от ДРС правно основание за отмяна на заповедта. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на жалбата на „И.“ ООД, а в евентуалност – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ДРС; претендира се и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание жалбата се поддържа от ю.к.Б.Х., която прави искане за присъждане на разноски съгл. списък по чл.80 от ГПК.

С отговора си по касационната жалба „И.“ ООД изразява становище за нейната неоснователност и недоказаност, като оспорва всички възражения, изложени в нея, и изцяло споделя мотивите на ДРС за отмяна на атакуваната от тях заповед като обосновани и законосъобразни. Настоява за отхвърляне на жалбата, претендира присъждане на разноски, като прави и възражение за прекомерност на претендираното от касатора юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание, редовно призовано, дружеството не се представлява и не ангажира становище.

Занитересованите страни: Г.В.М., К.В.П., „Стили Агро“ ЕООД, „БГ АГРО Земеделска компания“ ЕООД, „Агрос Грейн Груп“ ООД, ЗК „Златен клас“, „Капро П.“ ЕООД, „Кристера Агро“ ЕООД, „Радиян 2001“ ООД, Г.И.А., „Хърватови“ ООД, „Агро ИС“ ЕООД, Д.С.Б., Е.Н.П., „Тони ЕМ 2008“ ЕООД, И.Т.Т., „Агро ГТ“ ЕООД, Е.И.К., „Крис 61“ ЕООД, А.И.Д., А.С.Д., В.Я.В., Г.З.Г., Г.С.Д., Д.М.Д., Д.Г.К., Д.В.Д., Д.В.Д., Ж.Д.Д., И.Д.Н., „Ийстленд“ ЕООД, К.Г.К., К.И.П., М.В.Ж., М.И.И., Н.Р.Н., П.П.П., П.П.П., С.Ф.А., С.Р.Г., Я.Д.С., П.Г.Н., Н.Д.Г., Г.Д.Г., К.А.П., П.А.К., З.Х.К., и П.Х.З. – всички редовно призовани, не се явяват, не се представляват и не са ангажирали становища по делото.

Участващият в производството представител на Варненска Окръжна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационният съдебен състав счита касационната жалба за основателна.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК и е образувано по жалба от „И.“ ООД – гр.Вълчи дол, представлявано от управителя Д.И.Н. (заинтересована страна в производството на лично основание), с искане за обявяване нищожността на Заповед №РД 17-17-181/18.12.2017г на директора на ОД „Земеделие“ – Варна, която не е била обжалвана в срока по чл.37в ал.5 от ЗСПЗЗ и е влязла в законна сила. С обжалваната Заповед №РД 17-17-181/18.12.2017г на осн.чл.99 т.2 от АПК е изменена Заповед №РД 17-17-106/02.10.2017г. на същия издател за разпределяне на масивите за ползване в землището на с.Щипско, общ.Вълчи дол, обл.Варна, за стопанската 2017/2018г, само по отношение на ползвателите „И.“ ООД и А.И.Д..

Първоначално по подадената жалба е било образувано адм.дело №1168/2018г по описа на Административен съд – Варна, прекратено с определение №1684/28.04.2018г, с което делото е изпратено по подсъдност на районен съд. В Районен съд – Девня е образувано гр.д. №768/2018г, приключило с решение №79/19.04.2019г, с което жалбата на „И.“ ООД е оставена без уважение. Касационното обжалване на това решение е приключило с решение №2482/18.12.2019г по к.адм.д.№2912/2019г на АС –Варна, за обезсилването му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Образуваното второ гр.д. №1766/2019г на Районен съд – Девня е приключило с решение №260030/20.10.2020г, предмет на проверка за законосъобразност в настоящото касационно производство.

Въз основа на събраните в хода на проведените две първоинстанционни производства по жалбата на „И.“ ООД се установява, че със Заповед № РД 17-17-106/02.10.2017г. на директора на ОД „Земеделие“ – Варна на осн.чл.37в ал.4 от ЗСПЗЗ са разпределени масивите за ползване в землището на с.Щипско, общ.Вълчи дол, обл.Варна, за стопанската 2017/2018г. Със заповедта на „И.“ ООД са разпределени за ползване масиви земеделска земя с обща площ 2096.003 дка, от които 131.925 дка в масив 70; а на А.И.Д. са разпределени за ползване масиви земеделска земя с обща площ 1005.695 дка, от които 33.752 дка в масив 31. Заповедта не е била обжалвана и е влязла в законна сила.

Началото на производството реда на чл.99 от АПК е поставено с писмо вх. № АУ-10-1077/09.11.2017г от заинтер. страна Г.М. в качеството му на собственик на земеделска земя – предмет на Заповед № РД 17-17-106/02.10.2017г, до ОД „Земеделие“ – Варна с искане за изменението й. Според изложеното в писмо вх. №РД-05-1543/01.12.2017г и Доклад вх. №РД-04-66(22)/05.12.2017г – двете от началника на ОС „Земеделие“ – Вълчи дол до директора на ОД „Земеделие“ – Варна, по искането на М. е извършена проверка и е установено наличието на: 1). Влязъл в сила съдебен акт - решение №76/25.01.2016г по в.гр.д.№3318/2015г на ОС – Варна с разрешен спор за собственост между наследниците на И. Масларова и Д.Н., и протокол от м. ноември 2016г за предаване владението върху имот с идентификатор 84022.16.184 с площ 15.757 дка съгл. скица изх. №15-94140/06.03.2017г на СГКК –Варна, съставляващ част от имот по предходен план №010018, от Д.Н. – представляващ „И.“ ООД, на собственика Г.М.; 2). Договор за наем от 20.04.2017г между собствениците Г.М. и К.П. като наемодатели и А.И.Д. като наемател за същия имот с идентификатор 84022.16.184 с площ 15.757 дка; и 3). Заявление вх. №441/28.07.2017г от „И.“ ООД чрез представляващия го Д.Н. с декларирано желание за участие в масивите за ползване по чл.37в от ЗСПЗЗ със същия имот с идентификатор 84022.16.184 с площ 15.757 дка. Установено е, че при издаване на заповедта по чл.37в ал.4 от ЗСПЗЗ неправилно са зачетени за участие в споразумението за стопанската 2017/2018г правата на „И.“ ООД по договора за аренда от м.08.2013г между Д.Н. и „И.“ ООД, вместо тези на наследниците на И. Масларова, произтичащи от съдебното решение, с което е признато правото им на собственост върху същия имот, и договора за наем с ползвателя А.Д., който също е подал заявление по чл.70 ал.1 от ППЗСПЗЗ за участие в разпределението за стопанската 2017/2018г, включващ процесния имот на основание сключения с наследниците на И. Масларова договор за аренда от 20.04.2017г. Във връзка с тези установености е направено предложение за изменение на Заповед № РД 17-17-106/02.10.2017г чрез намаляване на площта за ползване от „И.“ ООД в масив 70 с площта на имот 184, съответно – увеличаване площта за ползване от А.Д. в масив 31 със същата площ.

С оспорената Заповед № РД 17-17-181/18.12.2017г, позовавайки са на наличие на нови доказателства във връзка с влязъл в сила съдебен акт, които не са били известни към момента на издаване на заповедта по чл.37в ал.4 от ЗСПЗЗ, директорът на ОД „Земеделие“ я изменил в частта относно ползвателите „И.“ ООД и А.Д., чрез намаляване на определените за първия ползвател имоти в масив 70 с площ 15.245 дка – от 131.925 дка на 116.680 дка, съответно – увеличение на определените за втория ползвател имоти в масив 31 с 15.798 дка.

„И.“ ООД твърдят нищожност на тази заповед на три основания: издадена е от некомпетентен орган, тъй като издателят й не е горестоящ орган спрямо издателя на поправената заповед; неспазена процедура по чл.99 и сл. от АПК предвид липсата на изготвен доклад от комисията, определена със заповед на директора на ОД „Земеделие“, вместо което докладът е изготвен еднолично от началника на ОС „Земеделие“ – Вълчи дол; неизпълнение на процедурата по чл.66 от АПК относно изискването за публично оповестяване или съобщаването по друг начин на заповедта на заинтересованите лица, липса на мотиви за издаване на акта, непосочване на форми на участие на заинтересованите лица в производството. Твърди се наред с това и материална незаконосъобразност на заповедта с аргумент, че с нея имот, за който дружеството има непрекратен, действащ договор за аренда, се предоставя на ползвателя А.Д. при липса на правно основание.

При тази фактология, по същество безспорна между страните, въззивният съд приел от правна страна, че всички твърдения на „И.“ ООД за нищожност на оспорената от тях заповед са неоснователни. Така ДРС изложил мотивирани съображения, че директорът на ОД „Земеделие“ – Варна е компетентният по см.чл.99 от АПК административен орган – издател и на изменената заповед, която не подлежи на оспорване по административен ред според §19 ал.1 от ЗИД АПК. Посочил е, че оспорената заповед е издадена в изискуемата писмена форма и при наличие на предпоставките по чл.99 т.2 от АПК – нови писмени доказателства от съществено значение за издаване на акта, които при решаването на въпроса от административния орган не са могли да бъдат известни на страната в административното производство, а именно – влязлото в сила на 06.10.2016г решение по гр.д. №3318/2015г на ВОС, с което Д.Н. (същият и представляващ „И.“ ООД) е осъден да предаде на Г.М., наследник на И.М., имот с идентификатор 84022.16.184 в землището на с.Шипско. Съдът е приел още, че в случая искането за изменение на заповедта е отправено от легитимиран субект по чл.101 от АПК - собственик на имот в обхвата на същата, и в срока по чл.102 ал.2 от АПК. ДРС е обосновал с ТП №2/03.04.2018г на ВКС и ВАС по т.д. №2/2017г становището си, че противно на поддържаното от „И.“ ООД заповедта за изменение на заповедта по чл.37в ал.4 от ЗСПЗЗ не е общ, а индивидуален административен акт, по отношение на който са неприложими специалните правила за предварително обявяване по чл.66 от АПК. Освен това съдът е посочил, че в случая не е необходимо изготвянето на нов доклад на комисията по чл.37в ал.4 от ЗСПЗЗ, тъй като инициативата за издаването й е на самия орган.

Независимо от горното съдът приел, че в производството по издаване на Заповед № РД 17-17-181/18.12.2017г е допуснато съществено процесуално нарушение на правилата на АПК за възобновяване на производството по издаване на ИАА по Глава седма от АПК, а именно – административният орган изобщо не е провел процедура по възобновяване съгл.чл.103 ал.2 от ГПК, т.е. по реда на Глава шеста от АПК (поредица от действия, вследствие на които да прецени допустимостта и основателността на искането и да откаже да допусне възобновяване или да се произнесе по същество, като посочи дали наличието на твърдяното основание обосновава основателност или неоснователност на искането за възобновяване). Освен това не са конституирани страните в това производство, не са им предоставени преписи от сезиращото искане и не им е предоставена възможност да ангажират доказателства. Предходният съдебен състав е приел, че допуснатото процесуално нарушение е от категорията на съществените съгл.чл.168 ал.4 от АПК и е достатъчно самостоятелно основание за отмяна на атакуваната заповед, без проверка на основанията по чл.146 т.4 и т.5 от АПК, след което административният орган следва да проведе ново производство, в което да конституира всички заинтересовани страни в производството по възобновяване, и да се произнесе наново по искането за изменение на заповедта за разпределение на ползването. С тези аргументи ДРС отменил Заповед РД 17-17-181/18.12.2017г, и без изричен диспозитив за връщане на делото като преписка на административния орган, го осъдил да заплати разноски на „И.“ ООД.

Касационният съдебен състав счита за основателно оплакването, че предходният съд се е произнесъл плюс петитум по искане, с каквото не е бил сезиран. Жалбата на „И.“ ООД безспорно е подадена след срока по чл.149 ал.1 от АПК, поради което единственото поддържано основание за отмяна на оспорената заповед е нейната нищожност. Законосъобразното съдебно произнасяне по тази жалба е чрез обявяване на претендираната нищожност или чрез отхвърляне на жалбата с това искане. С оглед характера на това съдебно производство и предвид липсата на такова искане, съдът не разполага с компетентност да отмени заповедта като незаконосъобразна, понеже изтеклия срок за оспорването й препятства извършване на проверка за законосъобразност на основанията по чл.146 от АПК, с изключение на това по неговата т.1. В конкретния случай съдът недопустимо е извършил проверка за законосъобразност с оглед спазване на процесуалните правила в административното производство по АПК, без да изложи съображения за нищожност на заповедта, в какъвто смисъл е отправеното пред него искане, и се е произнесъл за отмяната му, вместо за обезсилването му – било в положителен, или в отрицателен смисъл.

Изложеното налага обезсилване на проверяваното съдебно решение. Доколкото настоящото касационно производството е повторно, и трето връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд е недопустимо, настоящият съдебен състав следва да се произнесе по същество на спора.

Както вече беше посочено, съдебният контрол за законосъобразността на оспорения ИАА в настоящия казус е ограничен единствено до изследване на основанията за нищожност. Според разбирането, наложено от контантната съдебна практика, нищожността е положение на абсолютна недействителност на административния акт. Тя е състояние на пълна липса на правно действие на един акт, привидно издаден като административен – поради това нищожният акт не е породил и никога не може да породи очакваните правни последици. В тази връзка обявяването на нищожността на ИАА няма конститутивно значение, тъй като нищо не изменя и не преустановява, а само констатира пълната незаконосъобразност на акта. Основание за обявяване на нищожност на административен акт от съда е налице, когато ИАА е обременен с толкова тежко нарушение на изискванията за законност, поради което актът, независимо че притежава външни белези на административен акт, не поражда правни последици.

В АПК не са уредени изрично основания за нищожност на административните актове. Съдебната практика и правната теория са възприели критерия, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл.146 от АПК в случай, че нарушенията им са особено съществени. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, още от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен. Теорията е изградила следните критерии кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост: 1. Всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта; 2. Порокът във формата е основание за нищожност само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма, съответно на липса на волеизявление (т.е. липса и на акт); 3. Нарушенията на административнопроизводствените правила са основание за нищожност само ако са толкова съществени, че нарушението е довело до липса на волеизявление (например – поради липса на кворум); 4. Принципно нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора – т.е. не е издаден на основание нито една правна норма, и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма, и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност на посоченото основание; 5. Превратното упражняване на власт (несъответствието с целта на закона) също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило, и само ако преследваната цел – различна от законоустановената – не може да се постигне с никакъв акт, нито на същия, нито на който и да е друг орган, посоченият порок води нищожност.

Съобразявайки наведените в жалбата твърдения за нищожност и с оглед разпоредбата на чл.168 от АПК, съдът намира, че следва да се произнесе по валидността на акта, като разгледа поотделно всяко едно от петте основания за оспорване на административните актове по чл.146 от АПК.

По отношение на компетентността на издателя на оспорената Заповед предходният съдебен състав е направил доказателствено обвързан и законосъобразен извод, че ИАА е издаден от компетентен орган. Такъв орган в производството по изменение на влезли в сила административни актове е по-горестоящият административен орган съгл.чл.9 от АПК, освен ако актът не подлежи на оспорване по административен ред. Съгл.чл.37в ал.5 от ЗСПЗЗ издадената от директора на ОД „Земеделие“ – Варна заповед подлежи на обжалване по реда на АПК, т.е. административното оспорване не е задължителна предпоставка за съдебното такова, а е предоставено на избора на лицата, чиито права и законни интереси са засегнати с него. Поради това и след като първоначалният му акт не подлежи на задължително оспорване по административен ред, точно неговият издател, в случая директорът на ОД „Земеделие“, е единствено компетентен да го измени по реда на чл.99 и сл. от АПК. От изложеното следва, че оспорената по делото заповед е издадена от компетентен административен орган, поради което не е налице това основание за обявяване на нищожността й.

Проверяваната заповед не е обременена и с толкова съществен порок на формата, който на собствено основание да резултира в липса на акт изобщо и да представлява основание за обявяването й за нищожна. Напротив – тя е издадена в изискуемата за валидността й от формална страна писмена форма, а от съдържанието й се установява, че съдържа всички изискуеми и за редовността й реквизити по см.чл.59 от АПК, включително мотиви и разпоредителна част, поради което представлява ясно и разбираемо волеизявление на компетентен административен орган.

Съдът в настоящия си състав намира, че в този случай не са допуснати и такива съществени процесуални нарушения, резултиращи в нищожност на оспорения ИАА, а именно – приравняващи го на липса на волеизявление.

На първо място следва да бъде посочено, че действително в хода на административното производство са допуснати процесуални нарушения по чл.103 от АПК, предвиждащо извършването на поредица от действия, предвидени в Глава VІ от АПК, в резултат на които административният орган преценява допустимостта и основателността на искането за изменение на ИАА. Вярно е, че А.Д., „И.“ ООД и Д.Н. не са уведомени за постъпилото искане от легитимирания съгл.чл.100 пр.2 вр.чл.99 т.2 от АПК – Г.М., не са им връчени преписи от искането му и не им е предоставена възможност да изразят становища и да представят доказателства. От друга страна по делото е безспорно, че Д.Н. е бил страна в гражданското производство, в който Г.М. и сестра му като наследници на И.М. са признати за собственици на имоти с идентификатори 84022.16.184 и 010090 в землището на с.Шипско, запознат е с решенията на двете съдебни инстанции и определението на касационната инстанция, нещо повече – той фактически е предал владението на имотите на Г.М., и то преди да подаде заявлението за участие в разпределението за стопанската 2017/2018г. Точно тази конкретика на казуса налага еднозначен извод, че с процесната заповед не са засегнати реално съществуващи негови законни права и интереси в качеството му на физическо лице. На още по-голямо основание – и като управител и представляващ „И.“ ООД Д.Н. е наясно, че владението върху имоти с идентификатори 84022.16.184 и 010090, за които дружеството има сключен предходен договор за аренда, са реално предадени на собствениците им, които са различни от самия него, т.е. че договорът за аренда с „И.“ ООД е недействителен поради несъществуващ предмет – несъществуващото право на собственост на самия Н. върху същите имоти към момента на подаване на заявлението за участие в споразумението за стопанската 2017/2018г. Същевременно за А.Д. – новият арендатор на имотите, собственост на Г.М. – оспорената заповед за изменение на заповедта по чл.37в от ППЗСПЗЗ, е благоприятна, т.е. никакво процесуално нарушение в производството по изменение на заповедта, приключващо с издаване на изменената в негова полза заповед, не би могла да увреди законните му права и интереси. В обобщение на изложеното следва да бъде подчертано, че съществено процесуално нарушение в производството по АПК е конкретно онова, чието недопускане би резултирало в различно по същество произнасяне на административния орган с издадения от него ИАА. В настоящия казус дори при изготвен доклад, при конституиране на страните, при предоставяне на възможност да изразят становища и да представят доказателства не би се стигнало до различен по същество и съдържание акт – заповед за изменение на заповедта по чл.37в от ЗСПЗЗ, и то в смисъл, различен от постановеното с влязлото в сила съдебно решение по гражданския спор за собственост на имотите, и от последвалото му реално изпълнение. Действително в съдебно производство, образувано в срока по чл.149 ал.1 от АПК, тези процесуални нарушения биха довели до отмяна на заповедта като незаконосъобразна, но доколкото жалбата, по която се е развива настоящото съдебно производство, е предявена извън този срок, възможността за преценка и произнасяне от страна на съда по основанията за унищожаемост на този ИАА е преклудирана.

От друга страна, както правилно е приел и ДРС с проверяваното си решение – оспорената заповед не е общ, а е индивидуален административен акт, по-точно – сбор от множество индивидуални административни актове (подобна на заповедта за одобряване на ПНИ например), поради което претенциите на жалбоподателя за приложение, съответно – за нарушения на процедурата по чл.66 от АПК са ирелевантни.

В обобщение на изложеното – според касационния съдебен състав никое от допуснатите в случая процесуални нарушения не води до липса на волеизявление, а това е единствената хипотеза, повличаща нищожност на оспорената заповед. Напротив – производството по издаването й е проведена по съществуващ, изрично уреден от законодателя процесуален ред, тя е валидно издадена от компетентен административен орган, с ясно и недвусмислено, ерго – с подлежащо на изпълнение съдържание. В този смисъл липсва основание да се приеме порок във формата на оспорения ИАА в каквато и да е форма, още по-малко – липса на форма или липса на волеизявление поради допуснати съществени процесуални нарушения като основание за обявяване на нищожността му.

Единственото твърдение за материалноправна незаконосъобразност на заповедта за изменение на заповедта по чл.37в от ЗСПЗЗ визира факта, че с нея имоти, за които „И.“ ООД има непрекратен, действащ договор за аренда, се предоставят на ползвателя А.Д. при липса на правно основание. Както вече беше посочено по-горе, от една страна в случая е налице правно основание за предоставяне на имотите на А.Д. – това е валидно сключения и действащ към 2017/2018г договор за аренда между него и признатите с влязло в сила съдебно решение собственици на имотите, от друга страна материалноправно основание за предприетото изменение на заповедта е това по чл.99 т.2 от АПК. Доколкото проверявания ИАА в тази му част е издаден въз основа на конкретни, съществуващи правни норми и от компетентен орган, и независимо, че засяга по отрицателен начин „И.“ ООД, въпросът относно действителността на договора за аренда за същите имоти с дружеството-жалбоподател е ирелевантен в производство, образувано извън срока по чл.149 ал.1 от АПК, и не резултира в неправилното приложение на материалния закон в степен, достатъчна да обоснове нищожност на административния акт. Дори да е налице твърдяното от „И.“ ООД неправилно приложение на материалния закон в цитирания смисъл, то би представлявало типична проявна форма на незаконосъобразност, която при своевременното обжалване на ИАА би резултирала в унищожаемост, но не е основание за обявяването му за нищожен. Акт с подобно съдържание е по принцип допустим от правния ред, тъй като е приет от компетентен орган и въз основа на съществуващи правни норми, в преследване на законоустановена цел, което изключва както противоречието му с целта на закона, така и превратното упражняване на власт при приемането му. Разпоредените с него правни последици не са нетърпими като противоречащи на правопорядъка по начин, изключващ въобще настъпването им – именно до тези хипотези е ограничена нищожността на административните актове. Обратното разбиране на практика би довело до саниране на пропуска на заинтересованата страна – „И.“ ООД, да упражни в законоустановения срок правото си на жалба, до отричането на валидността на отменяеми актове, и превръщане на производството по искане за обявяване на нищожност в редовен способ за проверка на законосъобразността на актовете на администрацията, какъвто той не е.

В обобщение на изложеното – никое от поддържаните от жалбоподателите основания за нищожност на заповедта на директора на ОД „Земеделие“ – Варна, не е налице в случая, а други такива не бяха установени и в хода на задължителната служебна проверка по чл.168 ал.1 от АПК. Горното мотивира извод за неоснователност на жалбата и налага отхвърлянето й.

При този изход на делото претенцията на „И.“ ООД и на заинтересованите страни И.Н. и Д.Н. за присъждане на разноски са неоснователни. Тази на процесуалните представители на ответната администрация е основателна, и следва да бъде уважена чрез присъждане на сторените в цялото производство до момента разноски в пълния им претендиран размер от 1200лв. съгл. представения пред настоящата инстанция списък по чл.80 от ГПК, предвид наличието на своевременни искания пред всеки от четирите различни състава, които са разглеждали производството, и на доказателства за реалното им извършване.

Мотивиран от изложеното и на осн.чл.222 ал.1 т.1 от АПК касационният съд

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА Решение №260030/20.10.2020г по гр.д. №1766/2019г на РС – Девня, ІІ с-в, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „И.“***, ЕИК *********, с искане за обявяване нищожността на Заповед № РД 17-17-181/18.12.2017г за изменение на Заповед №РД17-17-106/02.10.2017г, двете на директора на ОД „Земеделие“ – Варна, за разпределяне на масивите за ползване в землището на с.Щипско, общ.Вълчи дол, обл.Варна, за стопанската 2017/2018г.

ОСЪЖДА „И.“ ООД, ЕИК *********, да заплати на Обастна дирекция „Земеделие“ – Варна разноски в производството в размер на 1200 (хиляда и двеста) лева.

Решението е окончателно.

	Председател:
	Членове: