Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 07.03.2022 година

 

           В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание девети декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                               

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                       мл.с.: Д. ЧЕРНЕВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №9561 по описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

            С решение №310675 от 30.12.2019г., постановено по гр.дело №61535/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 142-ри състав, се признава за установено по предявения от Д.М.Ц. срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД иск с правно основание чл.124, ал.1 вр. чл. 439 ГПК, че Д.М.Ц.  не дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД вземане за сумата в размер на 262.35 лв., договорна лихва за периода от 12.06.2014г. до  20.10.2014г., сумата от 5.20 лв., наказателна лихва за периода от   17.10.2014г. до 20.10.2014г., сумата от 120.00 лв., такса (неустойка), присъдени с издаден на 31.10.2014г. изпълнителен лист по гр.д. №57265/2014г. по описа на СРС, поради това, че са погасени по давност, като е отхвърлен иска в останалата му част над уважената сума в размер на 384.55 лв. до пълния предявен размер от 5355.59 лв., от които сумата в размер на 4666.95 лв., главница по договор за стоков кредит №27402 от 12.05.2014г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, и сумата в размер на 301.09 лв., разноски по гр.д.№57265/2014г. по описа на СРС, като неоснователен и недоказан. С решението е осъден „О.Ф.Б.“ ЕАД да заплати на Д.М.Ц. на основание чл.78, ал.1 ГПК направените по делото разноски в размер на 43.16 лв., адвокатско възнаграждение. С решението е осъдена Д.М.Ц. да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД на основание чл.78, ал.3 ГПК направените по делото разноски в размер на 92.77 лв., юрисконсултско възнаграждение.

            Постъпила е въззивна жалба от ищцата – Е.Ю.Н./конституирана с определение от 30.01.2020г. на основание чл.227 от ГПК на мястото на първоначалната ищца - Д.М.Ц., починала на 12.03.2019г. в хода на съдебното производство/, малолетна, действаща чрез настойника си Д.Д.Ц., чрез адв.П.К., с която се обжалва решение №310675 от 30.12.2019г., постановено по гр.дело №61535/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 142-ри състав, в частта, в която е отхвърлен предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК за недължимост на сумата в размер на 4666.95 лв., главница по договор за стоков кредит №27402 от 12.05.2014г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законната лихва, считано от 21.10.2014г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата в размер на 301.09 лв., разноски, предмет на издаден на 31.10.2014г. изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №57265/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти състав. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваната част като постановен в нарушение на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че първоинстанционният съд е обосновал погрешен извод, че вземанията за главница и разноски, предмет на издадения изпълнителен лист, не са погасени по давност и на това основание е отхвърлен предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК досежно тези вземания. Твърди се, че договорът за цесия, на основание на който ответникът се легитимира като кредитор на претендираните вземания по издадения изпълнителен лист, е нищожен, тъй като е сключен, без да са налице предвидените в закона предпоставки, на основание на които цедента – „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлил на „О.Ф.Б.“ ЕАД вземанията си по сключения с ищцата договор за отпускане на стоков кредит №27402/12.05.2014г.. Поддържа се, че клаузата на чл.16 от Общите условия на процесния договор за отпускане на стоков кредит и паричен заем, съгласно която се предвижда възможност „Банка ДСК“ ЕАД да цедира вземанията си по него, без преди това да се иска съгласие на ищеца-потребител, е неравноправна, тъй като не е индивидуално уговорена и като такава се явява нищожна. Излага се още, че ищцата не е била надлежно уведомена по смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД за извършената цесия, поради което не дължи изпълнение на цесионера - „О.Ф.Б.“ ЕАД, който на основание чл.429, ал.1 от ГПК се ползва от издадените в полза на цедента заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Релевира се възражение за погасяване по давност на вземането за главница и разноски, предмет на издадения процесен изпълнителен лист – твърди се, че след датата на издаването на изпълнителния лист – 31.10.2014г. в продължение на 5 години не са извършвани действия, довели до прекъсване на давността и към 31.10.2019г. следва да се счита, че вземанията са погасени по давност. Сочи се още, че в случая съдът е длъжен да се съобрази с разясненията, дадени в т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по т.дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които не са изпълнителни действия и не прекъсват давността действия по образуване на изпълнителното дело. По горните съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част и постанови друго, с което да уважи изцяло предявения отрицателен установителен иск като основателен и доказан. Претендира се присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.

            Въззиваемата страна - „О.Ф.Б.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Г. Г., депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Твърди се, че постановеното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че вземанията за главница и разноски, предмет на изпълнителен лист, издаден на 31.10.2014г. по гр.дело №57265/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти, въз основа на който е образувано изп.дело №20187800400014 по описа на ЧСИ В.Л., с рег. №780 на КЧСИ, не са погасени по давност. Поддържа се, че по образуваното изпълнително дело са извършвани изпълнителни действия, които са довели до прекъсване на давностния срок и към датата на подаване на исковата молба в съда същият не е изтекъл, поради което направеното правопогасяващо възражение за изтекла давност досежно сочените вземания се явява неоснователно. Сочи се още, че правилно СРС е приел за неоснователно възражението на ищцата за нищожност на договора за цесия поради неравноправна клауза на чл.16 от Общите условия към договора за стоков кредит №27402/12.05.2014г. поради незасягане на правата и законните интереси на длъжника при прехвърляне на вземанията по договора за стоков кредит на трети лица чрез цесия. Излага се още, че правилно е прието от първоинстанционния съд, че без значение за основателността на иска по чл.439 от ГПК срещу новия кредитор на вземанията – цесионера - „О.Ф.Б.“ ЕАД е установяване на надлежно уведомяване на длъжника по смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД за извършената цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането – то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не се освобождава длъжника от отговорността за погасяването му. По тези аргументи се твърди, че правилен и законосъобразен е обоснованият краен извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения отрицателен установителен иск за недължимост на сумата в размер на 4666.95 лв., главница по договор за стоков кредит №27402 от 12.05.2014г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законната лихва, считано от 21.10.2014г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата в размер на 301.09 лв., разноски, предмет на издаден на 31.10.2014г. изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№57265/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти състав, и като такъв е отхвърлен. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 360.00 лв.. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност относно претендирани от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

            Предявен е от Д.М.Ц. /починала в хода на съдебното производство и конституирана с определение от 30.01.2020г. на основание чл.227 от ГПК нейния законен наследник - Е.Ю.Н., малолетна, действаща чрез настойника си Д.Д.Ц./ срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК за недължимост на сумата в размер на 4666.95 лв., главница по договор за стоков кредит №27402 от 12.05.2014г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законната лихва, считано от 21.10.2014г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата в размер на 301.09 лв., разноски, предмет на издаден на 31.10.2014г. изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№57265/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти състав.

            С оглед предмета на постъпилата въззивна жалба на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение, в частта, в която е отхвърлен предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК за недължимост на сумата в размер на 4666.95 лв., главница по договор за стоков кредит №27402 от 12.05.2014г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законната лихва, считано от 21.10.2014г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата в размер на 301.09 лв., разноски, предмет на издаден на 31.10.2014г. изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№57265/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти състав. Постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК като необжалвано е влязло в сила.

            Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

       Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

  Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична неоснователност на предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за недължимост на сумата в размер на 4666.95 лв., главница по договор за стоков кредит №27402 от 12.05.2014г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законната лихва, считано от 21.10.2014г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата в размер на 301.09 лв., разноски, предмет на издаден на 31.10.2014г. изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№57265/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти състав. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи в частта, в която е прието, че предявеният иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК е неоснователен, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В случая с подадената искова молба ищцата оспорва дължимостта на сумите, предмет на изпълнителен лист, издаден на 31.10.2014г. по гр.дело №57265/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти състав, въз основа на който е образувано изп.дело №20187800400014 по описа на ЧСИ В.Л., с рег. №780 на КЧСИ, което обуславя правната квалификация на иска като такъв по чл.439, ал.1 ГПК. Предвид разпоредбата на чл.154 ГПК при предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК в тежест на ответника е да докаже, че претендираните от него и оспорени от ищцата вземания съществуват, а именно: да докаже: възникналото облигационно отношение между страните, валидно сключен договор за цесия, както и изискуемост на вземането, а в тежест на ищцата е да докаже: изпълнение, както и всички правоизключващи и правопогасяващи възражения

В конкретния случай не е спорно по делото обстоятелството, което се установява и от събраните доказателства, че за вземанията на „Банка ДСК” ЕАД, произтичащи от сключен с ищцата договор за стоков кредит №27402 от 12.05.2014г., е била издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и издаден въз основа на нея изпълнителен лист на 31.10.2014г. по гр.дело №57265/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти състав. Не е спорно още и обстоятелството, че след издаването на процесния изпълнителен лист е бил сключен договор за цесия на 15.07.2015г., с който „Банка ДСК” ЕАД в качеството на цедент надлежно е цедирала вземанията си спрямо ищцата по издадения изпълнителен лист на ответника - „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството на цесионер, който след това на 12.01.2018г. е подал молба за образуване на изпълнително дело пред ЧСИ В.Л., с рег. №780 на КЧСИ. Настоящият състав приема, че по отношение на валидно възникналото вземане за главница по договор за стоков кредит и разноски в полза на ответника се прилагат правилата на общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, както и са приложими основанията за прекъсване и спиране на давността, уредени в чл.115 и чл.116 от ЗЗД.

Не може да бъде споделен доводът въззивникът, че не дължи суми на ответника, тъй като договорът за цесия на основание на който се легитимира като кредитор на претендираните вземания по процесния изпълнителен лист, е нищожен, като сключен, без да са налице предвидените в закона предпоставки, на основание на които цедента – „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлил на „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството на цесионер вземанията си по сключения с ищцата договор за отпускане на стоков кредит №27402/12.05.2014г.. Неоснователно е възражението, че клаузата на чл.16 от Общите условия на процесния договор за отпускане на стоков кредит и паричен заем, съгласно която се предвижда възможност „Банка ДСК“ ЕАД да цедира вземанията си по него, без преди това да се иска съгласие на ищеца-потребител, е неравноправна, тъй като не е индивидуално уговорена и като такава се явява нищожна. Релевираното възражение относно нищожността на отделна клауза от Общите условия, които са неразделна част от договор за отпускане на стоков кредит №27402/12.05.2014г. е недопустимо да бъде въвеждано в настоящото производство, доколкото е налице стабилитет на изпълняемото право чрез влизане в законна сила на заповедта за изпълнение, което влече след себе си стабилитет в принудителното изпълнение. Твърди се, че след влизането в сила на заповедта за изпълнение всички факти, настъпили преди нея се стабилизират, поради което релевираното в исковата молба обстоятелство за недължимост на сумите, не попада в хипотезата на чл.439 ГПК. 

Без значение за основателността на иска по чл.439 ГПК срещу новия кредитор /цесионер/, инициирал образуваното на изпълнителното производство, е установяване на надлежното уведомяване на длъжника /ищцата/ по смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД за извършената цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземанията - те съществуват и следва да бъдат удовлетворени принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването им. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга си - в този смисъл решение №209 от 28.11.2018г. на ВКС по т.д. №2530/2017 г., I Т.О., Т.К.. Предвид на изложеното релевираното от въззивника възражение относно липсата на доказателства за надлежното уведомяване на ищцата по смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД за извършената цесия се явява неоснователно.

Въззивният съд приема, че относими към настоящия материален спор са единствено твърдените от ищцата новонастъпили факти - изтекла давност за времето след издаването на изпълнителния лист на 31.10.2014г., от която дата е започнал да тече предвидения в нормата на чл.110 от ЗЗД общ петгодишен давностен срок, който настоящият състав приема, че е бил прекъснат с предприемането на действия за принудително изпълнение по аргумент на чл.116, б."в" от ЗЗД. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т.10 от ТР №2 от 26.06.2015г. на ВКС по тълк.дело №2/2013г., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл.18 ЗЧСИ/, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В конкретната хипотеза от данните по делото се установява, че след като е било образувано изп.дело №20187800400014 по описа на ЧСИ В.Л., с рег. №780 на КЧСИ, на основание подадена на 12.01.2018г. молба от „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството на цесионер, са настъпили обстоятелства по смисъла на чл.116, б.”в” от ЗЗД за прекъсване на давностния срок относно валидно възникналите вземания, предмет на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и издаден въз основа на нея изпълнителен лист на 31.10.2014г. по гр.дело №57265/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти състав. По искане на взискателя, обективирано в молбата за образуване на изпълнителното дело, са били извършвани действия във връзка с удовлетворяване на кредитора, като за такива съдът приема изпращането и получаването на запорните съобщения до трети задължени лица, като първото запорно съобщение е било изпратено на 26.02.2018г. и е било получено от третото лице - „Банка ДСК” ЕАД на 01.03.2018г., а второто запорно съобщение също е било изпратено на 26.02.2018г. и е било получено от „П.И.Б.” АД на 02.03.2018г.. Въззивният съд счита, че изпращането на запорно съобщение до банка представлява действие по налагане на запор. Разпоредбите на ГПК не обуславят действието на запора от изискване за наличие на суми по банковата сметка към момента на връчване на запорното съобщение, нито от изискуемостта на вземането. Наличието на суми по банковата сметка към датата на връчване на запорното съобщение и положителното /кредитното/ салдо на сметката, не са елементи от фактическия състав по налагането на  запора. Те имат значение по отношение на последиците на наложения запор - дали изпълнителният способ ще бъде реализиран и взискателят удовлетворен. Запорът върху вземания на длъжника по банкова сметка по реда на ГПК се извършва от съдебния изпълнител чрез връчване на запорното съобщение на банката. С изпращането на запорно съобщение от съдебния изпълнител до съответната банка се налага  запор на евентуално съществуващите вземания на длъжника по банковите сметки и на практика се забранява на банката да извършва плащане от водените при нея банкови сметки по нареждане или с предварително съгласие на техния титуляр. Запорът се считан наложен от момента, в който третото задължено лице получи запорното съобщение. Следователно следва да се приеме, че изпращането на запорно съобщение е изпълнително действие, което води до прекъсване на погасителната давност, като от датата на получаването му от третото задължено лице започва да тече нов давностен срок. В случая от анализа на доказателствата по делото се установява, че 5-годишната погасителна давност за оспорените вземания за главница по договора за стоков кредит и разноски по заповедното дело, не е изтекла, тъй като считано от 31.10.2014г. /дата на издаване на изпълнителен лист, въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№57265/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти състав/ давността е била прекъсната с активно изпълнително действие на взискателя и съдебния изпълнител съответно на 01.03.2018г. и на 02.03.2018г. /дати на които са получени запорните съобщения от третите задължени лица/, от който момент е започнал да тече нов давностен срок и същият не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба в съда – 19.09.2018г.. По тези аргументи неоснователен се явява наведения от въззивника довод за недължимост на сумите за главница и разноски по процесния изпълнителен лист поради погасяването им по давност. Предявеният отрицателен установителен иск в частта за недължимост на сумата в размер на 4666.95 лв., главница по договор за стоков кредит №27402 от 12.05.2014г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, ведно със законната лихва, считано от 21.10.2014г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата в размер на 301.09 лв., разноски, предмет на издаден на 31.10.2014г. изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№57265/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти състав, е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Първостепенният съд като е достигнал до същия краен правен извод е постановил правилно и законосъобразно решение в обжалваната част включително и в частта за разноските, което следва да бъде потвърдено на чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

При този изход на спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна –ответник и заявената в този смисъл претенция за присъждане на разноски е основателна. На основание чл.78, ал.3 вр. с ал.8 ГПК (изм. и доп.,бр.8/24.01.2017г.) въззивният съд определя юрисконсултско възнаграждение за ответника – въззиваем в размер на 100.00 лв., съгласно чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, чийто размер се определя с оглед фактическата и правна сложност на спора и при съобразяване с извършените от процесуалния представител правни действия – подаден писмен отговор и процесуално представителство в едно съдебно заседание. Въззивникът - Е.Ю.Н., малолетна, действаща чрез настойника си Д.Д.Ц., следва да бъдат осъдена да заплати на въззиваемия - „О.Ф.Б.“ ЕАД разноски във въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лв..

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №310675 от 30.12.2019г., постановено по гр.дело №61535/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 142-ри състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА Е.Ю.Н., с ЕГН **********, малолетна, действаща чрез настойника си Д.Д.Ц., с ЕГН **********, с адрес: град София, ул.“********вх.В, ет********; да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: град София, бул.“********; на правно основание чл.78, ал.3 вр. с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

                        

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           ЧЛЕНОВЕ : 1./                         2./