РЕШЕНИЕ
№
…..
гр.
София, 23.01.2023г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:
Татяна Димитрова Членове: Михаил Малчев
Божидар
Стаевски
при
участието на секретаря Алина К. Тодорова
като
разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело №
20211101003609 по описа за 2021 година
Производството
е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С
решение № 20246448 от 09.11.2020г., постановено по гр. д. № 63568/2018г. на
Софийски районен съд, 57 състав, е признал за установено по предявените от „Б.Г.“
ЕООД срещу К.М.Б. искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.82
от ЗЗД, че К.М.Б. дължи на „Б.Г.“ ЕООД, солидарно заедно с „К.-ТМС“ ЕООД заплащането
на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
18.07.2018г. по ч. гр.д. № 681/2018г. по
описа на Районен съд- Харманли, като на основание чл.92 ал.1 от ЗЗД сумата от
1250,00 лв. представляваща неустойка
представляваща авансово платено възнагражение за рекламна дейност по
чл.14 от договор за продажба на стоки от
18.02.2016г., ведно със законната лихва считано от 12.07.2018г. до окончателното
й изплащане. В решението е отхвърлен предявения по реда на чл. 422 от ГПК
от „Б.Г.“ ЕООД, иск с правно основание
чл.92 от ЗЗД срещу К.М.Б. за признаване
за установено, че солидарно с „К.-Т.“УООД
дължи заплащане на сумата от 9179,10 лв. – неустойка по чл. 9 от договор от
18.05.2015г. в размер на стойността на неизкупеното минимално количество кафе
при предсрочно прекратяване на договора и за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 18.07.2018г. по ч. гр.д. № 681/2018г. по описа на Районен
съд- Харманли.
Решението
е обжалвано в частта, с която е уважен предявеният от ищеца иск с правно
основание чл. 92 ЗЗД във връзка с чл. 14 от договора от 18.05.2015г., който е
подписан между страните. Моли съдът да се задължи ищеца да внесе по делото
разноски за възнаграждение на особения представител на ответника и за втората
съдебна инстанция.
Ответникът
по въззивната жалба – „Б.Г.“ ЕООД, действащ чрез процесуалния си представител
адв. Н., е депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В
отговора се излагат съображения за правилност и законосъобразност на решението
на районния съд и се оспорва като неоснователна въззивната жалба. Не се иска
присъждане на разноски от въззиваемото дружество.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по предмета на
въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с
мотивите на решението.
При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във
въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при
приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално
правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
В
случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не
се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд
споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги
повтаря. Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Въззивният
съд не установи при служебната проверка нарушение на приложими императивни
материално правни норми от страна на районния съд, включително липсват
неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, на които да се основава дължимостта на
процесното вземане на „Б.Г.“ ЕООД.
За
да постанови обжалваното съдебно решение, с което исковете са уважени, първоинстанционният
съд е приел за установено, че на
18.05.2015г. между ищеца от една страна и юридическото лице „К.-ТМС“ ЕООД е сключен договор със
съдържание описано в представения писмен документ, а ответника – физическо лице е солидарен длъжник и той
обезпечава задълженията юридическо лице, но същия няма правата предвидени за ЮЛ
- ползвател. По силата на договорното правоотношение ищецът се е задължил да предостави на
ответното дружество за временно ползване един брой кафемашина, един брой
кафемелачка, а последното се е задължило да закупува ежемесечно и за целия срок
на действие на договора определено минимално количество стоки /кафе „Спетема
ПРЕМИО ЕСПРЕСО БАР“/, по 10 кг. месечно или 360кг. за целия срок на действие на
договора от ищеца на цени съгласно ценова листа, представляваща приложение към
договора /чл. 4, т. 9 от договора/.
Съдът е аргументирал, че съгласно чл. 3 от договора, срокът на договора е 3г. като при условие, че до
изтичането на този срок ползвателя не е изкупил уговореното минимално
количество кафе, то срока се продължава автоматично до закупуване на пълното количество кафе. В исковата
молба е посочено, че ответникът не е изпълнявал тези си задължения, поради
което, на основание чл. 8, т. 3 от договора, той е развален. Съдът правилно е
преценил, че при установяване на развален договор, поради виновно действие по
вина на „К.-ТМС“
ЕООД, според чл. 9 от договора, неустойката е договорена и в хипотезата на
разваляне. В този смисъл е ТР № 7 от 13.11.2014г. по т.д. № 7/2013г., ОСГTК на ВКС. Неустойката има относително самостоятелен договорен характер, който
запазва действието й и след като основната сделка е престанала да съществува, в
случая, в частта на неизкупеното кафе.
Съдът правилно е стигнал до извода, че по отношение на
иска за неустойка по чл. 10 от договора, съгласно мотивната част на т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно за нищожността й поради нарушаване на добрите
нрави. Съдът е бил задължен да извърши преценка на валидността на клаузата за
неустойка преди да изследва дали са се осъществили предвидените в нея
обстоятелства, които пораждат вземането за неустойка, дори и да не е направено
възражение в тази насока от страна на ответника. В този смисъл са и Решение №
178/ 2015 г. по т.д. № 2945/ 2013 г. на ІІ ТО, ВКС, Решение № 229/ 2013 год. по
т.д. № 1050/ 2011 г. на ІІ ТО, ВКС, Решение № 43/ 2016 г. по т. д. № 3027/ 2014
г. на I TO, ВКС. Съгласно разясненията, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение №
1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД следва
да се разбират като морални норми с правно значение, които не са писани,
систематизирани или конкретизирани, а съществуват като общи принципи, като
принципа на справедливостта, на добросъвестността и на предотвратяване на
несправедливото облагодетелстване. Нормите на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са приложими и
към търговските правоотношения на основание чл. 288 ТЗ. Преценката за нищожност
на клауза за неустойка следва да бъде направена към момента на сключването на
договора, като бъдат взети предвид естеството на задълженията и размерът им;
дали изпълнението на задължението е обезпечено по друг начин (чрез
поръчителство, залог, ипотека); вида на уговорената неустойка и вида на неизпълнение
на задължението; съотношението между размера на неустойката и очакваните от
неизпълнението вреди; както и други обстоятелства с оглед на конкретния случай.
Нищожна е неустойка, при която единствената цел, с оглед на която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Първоинстанционният съд правилно е мотивирал, че освен
обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката притежава и санкционен характер, тъй като не е
необходимо да се установяват действително причинените вреди, поради което
стимулира страните към точно изпълнение на поетите договорни задължения. Но
очевидно е, че така уговореният в процесния договор размер на описаната
неустойка не е насочен към заплащане на обезщетение за действително причинените
вреди, а сочи на несправедливо по съдържание съглашение поради обективната
неравностойност при съотношението на главното и акцесорното парични задължения.
Така неустойката уговорена в чл. 9 е нищожна
на основание чл.26 от ЗЗД, поради
противоречие с добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция.
Така
изложените правни аргументи на районния съд са законосъобразни, обосновани са,
при правилно прилагане на закона и след анализ на събраните по делото
доказателства, поради което настоящият състав счита, че постановеното решение е
правилно и следва да се потвърди.
От
събраните по делото доказателства, безспорно се доказва, че „Б.Г.“ ООД
добросъвестно е изпълнил задълженията си като е предостваил на насрещната
страна машини за кафе, предоставил е възможността за закупуване на
преференциални цени и е заплатил възнаграждение, за да бъде рекламиран.
Поради
незипълнение на задължението да закупува договореното кафе, договорът е
прекратен, а именно при прекратяването му, в договора е уговорена неустойка,
която е претендирана в настоящото производство.
Твърденията за нищожност, които са изложени
във въззивната жалба като се препраща към законната лихва за парично
задължение, е неприложима в конкретния случай, тъй като не е договорена
неустойка като процент от някаква сума и няма парично задължение, върху което
да се начислява неустойката. Неустойката е конкретизирана в определен размер и
се дължи при прекратяване на договора.
Предвид
изложеното, несъмнено правилен и в съответствие с материалния закон е изводът
на районния съд, че е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, че К.мкр
М.Б., дължи солидарно с „К.-ТМС“ ЕООД на „Б.Г.“ ЕООД, сумата в размер на
1250,00 лв., на осн. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, представляваща авансово платено
възнаграждение за рекламна дейност по чл. 14 от договора ведно със законната
лихва от 12.07.2018г. до окончателното изплащане.
Правилно
първоинстанционният съд е отхвърлил искът за заплащане на сумата от 9179,10
лв., представляваща неустойка по чл. 9 от договор от 18.05.2015г. в размер на стойността на
неизкупеното минимално количество кафе при предсрочно прекратяване на договора
и за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 18.07.2018г. по ч. гр.д. №
681/2018г. по описа на Районен съд- Харманли.
Напълно
неотносими към предмета на съдебното производство са останалите, обективирани
във въззивната жалба общи възражения, че независимо, че в мотивите на
обжалваното решение се приема, че се уважава иск за връщане на даденото, в
действителност това не е така и това вземане на ищеца остава непогасено.
Поради
съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди
изцяло.
С
оглед правилността на постановения от районния съд резултат, решението следва
да се потвърди и в частта за разноските, които правилно са разпределени от
съда.
Поради
неоснователността на въззивната жалба, на въззивника не се следват разноски.
Въззиваемият не е претендирал такива.
Воден от изложеното,
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20246448 от 09.11.2020г., постановено по гр. д. № 63568/2018г. на
Софийски районен съд, 57 състав.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване в едномесечен срок, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател:
Членове:
1.
2.