Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 30 ноември 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в публичното заседание на 02.11.2018 г. в състав:
Светлана
Атанасова
при участието на секретаря Косачева и
прокурор Панчева, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 4626/18
г., намери за установено следното:
Софийската районна
прокуратура е подала в срока и по реда на глава ХХІ от НПК въззивен протест
срещу постановената от СРС (НО, 100 с.) по н.о.х.д. № 9498/16 г. Присъда №
400101/03.05.2018 г., с която подсъдимите П.В.П. (ЕГН: **********) и И.М.П.
(ЕГН: **********) са били оправдани за това на 11/12.01.2015 г. да са осъществили (П. П.
– като извършител, а Ив. П. – като негов помагач) квалифицирано противозаконно
отнемане на МПС - л.а. „БМВ“, модел „650i“, с рег. № ********, от владението
на Г.А.К.(престъпление по чл. 346, ал.2, т.3, вр. ал.1, вр. чл. 20, ал.2 и ал.4 НК).
Протестът, поддържан от прокурора при СГП, е с
искане по чл. 336, ал.1, т.2 НПК и развити аргументи срещу начина, по който
първата инстанция е оценила доказателствата. Твърди се, че при тази оценка
неоснователно са игнорирани връзките между множеството отделни косвени факти,
сочещи че именно двамата подсъдими са отнели инкриминирания автомобил, както и
че Районният съд незаконосъобразно е отказал да използва показанията на
полицейския служител Ушатов, пред когото Ив. П. е разказал за своята съпричастност
към деянието и за ролята на неговия съпроцесник. Прокурорът настоява СГС да
квалифицира поведението на подсъдимите като съучастническо престъпление по
чл. 346, ал.2, т.3, вр. ал.1, вр. чл.
20, ал.2 и ал.4 НК и алтернативно – като
деяние по чл. 215, ал НК (във връзка с правомощието да се приложи закон за
по-леко наказуемо престъпление, без съществено изменение на обвинението – чл. 337,
ал.1, т.2 НПК).
Подсъдимите и техните
защитници молят протестът да бъде оставен без уважение.
Въззивният съд намери, че
следва да потвърди в цялост оспорваната присъда.
Невъзможността
подсъдимите да бъдат осъдени по „съответното обвинение“ в първата инстанция
(чл. 336, ал.1, т.2 НПК) произтича не само от липсата на доказателства, че
двамата са участвали в самото отнемане на чуждия автомобил (П. П. – като
извършител, и Ив. П. – като помагач), но и от заложените още при изготвянето на
обвинителния акт процесуални пречки дейността на двамата да бъде
преквалифицирана в укривателска (чл. 215 НК) спрямо инкриминираното превозно
средство.
От фактическа страна,
обвинението твърди, че малко след 22.00 ч. на 11.01.2015 г. подс. П. П. взел
решение да отнеме паркиран в гр. София (ж.к. „**********) л.а. „БМВ“, модел „650i“, с рег. № ******** (собственост на „Т.“ ЕООД и ползван от св. Г.К.),
като предварително бил „улеснен“ от подс. Ив. П., който му обещал, че ще му
окаже помощ след деянието като предостави собствения си гараж (в гр. София,
ж.к. „*********) за последващо укриване на колата. Така, според прокуратурата,
за времето между 23.00 ч. на 11.01.2015 г. и 02.50 ч. на 12.01.2015 г.
извършителят П. П. взломил (чрез разбиване на ключалката на вратата) превозното
средство, привел го в движение и го транспортирал в горепосочения гараж, където
го очаквал помагачът Ив. П., който от своя страна отворил ролетната щора на клетката
за паркиране и осигурил достъп за оставянето на автомобила в нея.
Първоинстанционният съд е
приел за доказани само част от горепосочените факти, като най-общо е свел установените
обстоятелства само до това, че: а)
около 20.00 ч. на 11.01.2015 г. св.К. паркирал ползвания от него л.а. „БМВ“, модел „650i“, с рег. № ******** (собственост на „Т.“ ЕООД) гр. София, ж.к. „**********,
където в периода между 20.00 ч. и 23.00 ч. неустановено по делото лице разбило
ключалката на вратата, влязло в превозното средство и го привело в движение без
знанието и съгласието на К., който забелязал липсата на колата едва към 23.00
ч.; б) в неустановен с точност
момент в следващите няколко часа (до 02.50 ч. на 12.01.2015 г.) автомобилът бил
транспортиран и паркиран в притежавана от
подс. Ив. П. гаражна клетка № 10, намираща се в столичния квартал „*********;
в) около 2.50 ч. на 12.01.2015 г. в
района на ул. „132“ полицейските служители Ч., Р. и Т.(СДВР/01 РУ) спрели за
проверка подс. Ив. П. в близост до паркирания от него л.а. „Сеат“, с рег. № ******, в който открили личната карта на
другия подсъдим (П. П.), а няколко минути по – късно покрай мястото преминал и
самият П. П., който (въпреки първоначалния опит за бягство от органите на реда)
също бил задържан, предавайки доброволно и 2 бр. дистанционни управления за
вратата на гаражните помещения, в една от чийто клетки (№ 10) бил паркиран
отнетият от владение на св.К. автомобил;
г) след задържането му в
СДВР/01 РУ подс. Ив. П. дал пред св. У.разяснения за това, че той и приятелят
му П. П. организирали отнемането на превозното средство и оставянето му във
въпросния гараж.
Първата инстанция е била
далеч по словоохотлива в описанието на фактите, но въззивният съд намери, че
следва да спести излишната белетристика, като акцентира единствено върху
обстоятелствата с пряко съставомерно значение и даде (съобразно чл. 339, ал.2 НПК) изчерпателен отговор на предявените с протеста възражения срещу
правилността на присъдата. Още повече, че представената от СРС картина на
събитията може да бъде споделена в цялост, което не налага
безпредметното й преповтаряне.
Напълно вярно е, че
съпричастността на двамата подсъдими към самото отнемане на процесния автомобил
е останала недоказана. Единствените източници на информация, на които обвинението
е стъпило, за да опише предварителната договорка между П. П. и Ив. П. и нейното
изпълнение (едноличното взломяване и отнемане на колата от П. П. и транспортирането
й до притежавания от Ив. П. гараж със съгласие и разрешение на последния) на
практика са показанията на св. Асен У.(л. 158, гръб от н.о.х.д.), който
твърди, че след задържането на подс. Ив. П. е провел се него оперативна беседа
и същият му е споделил споменатите подробности относно разследваното деяние. Цитираните
показания обаче, основателно са били изключени от доказателствения материал и
изложените в протеста на СРП доводи, че това е станало в нарушение на чл. 118,
ал.1 НПК не държат сметка за действието на други основни принципи в
наказателното производство. Няма пречка с показания на полицейски служители,
които не са разследващи органи, да се възпроизвеждат направени пред тях
изявления на трети лица, имащи пряко или косвено значение за предмета на
доказване, защото такава възможност е заложена преди всичко в разпоредбата на
чл. 117 НПК, придаваща универсален характер на този вид гласно доказателствено
средство.
Проблемът в случая не
касае принципната допустимост на подобни показания, а начина и обстановката на
събиране на сведенията, за които лицето свидетелства. Спрямо подс. Ив. П. това
е станало при условията на полицейско задържане (вж. Заповед по чл. 72 ЗМВР – т.І,
л. 18 от д.п.), при което той не само не е бил запознат с правото си да запази
мълчание, но в контекста на чл. 94, ал.1, т.6 НПК участието на защитник е било
абсолютно задължително. Вярно е, че цитираната разпоредба на НПК визира единствено
обвиняемите лица, а към момента на коментираната „оперативна беседа“
постановление за привличане на Ив. П. в това качество все още не е било
съставено. Но отказът показанията на св. У.(в тази им част) да бъдат използвани
е можело да бъде мотивиран с пряко позоваване на чл. 30, ал.4 КРБ и с правото
на справедлив процес по чл. 6 ЕКПЧ, което включва възможността лицето да не
свидетелства срещу себе си без присъствие на адвокат, когато е било задържано
от полицията (вж. „Саундърс с/у Обединетото Кралство“, „Б. с/у Русия – г.к.“,
„Навон и др. с/у Монако“, „Брюско с/у Франция“, „Стойкович с/у Франция и
Белгия“ и т.н.). Нещо повече, при непосредствения си разпит пред Районния съд
св. У.не си е спомнил за въпросната беседа, което е наложило нейното фактическо
съдържание да бъде приобщено чрез прочит на досъдебните му изявления (л.159 от
н.о.х.д. и т.І, л. 27-28 от д.п.). Така, на още по-силно основание, за двамата
подсъдими е действала гаранцията по чл. 281, ал.8 НПК, която не допуска
осъждането да се основава само на прочетени показания, дадени пред разследващия
орган, най-малкото - защото подобен подход би засегнал и правото на лицето да
участва в разпита на свидетелите, свидетелстващи против него (чл.6, пар.3, б. „d“ ЕКПЧ).
Оттук нататък, игнорирайки
разказа на св. А.У., първостепенният съд законосъобразно е приел авторството на
деянието по чл. 346 НК за недоказано. Без тези показания не може да се изясни
нито дали някой от подсъдимите е съпричастен към самото отнемане на автомобила,
нито (ако това е така) – кой от тях точно е осъществил въпросното деяние.
Липсват оставени от тях трасологични следи във вътрешните помещения на колата,
както и открити вещи, които пряко да ги свързват с акта на отнемането.
По-съществен е
повдигнатият с въззивния протест проблем за евентуалната преквалификация на обвинението
в по-леко наказуемото престъпление по чл. 215 НК, за което втората инстанция
прецени, че съществуват процесуални пречки, заложени в съдържанието на самия
обвинителен акт. Прокурорът е напълно прав, че установените по делото
обстоятелства налагат да се обсъди дали дейността на двамата подсъдими
съставлява укривателство на вещ, придобита от другиго чрез престъпление,
доколкото в тази насока са налице редица косвени индиции – намирането на лекия
автомобил в притежавана от подс. Ив. П. гаражна клетка само няколко часа след
отнемането на колата; афиширането на подс. П. П. с друга самоличност като
„собственик“ на въпросния гараж пред съседите в блока; първоначалните опити за
заблуждаване на пристигналите на място полицейски служители от подс. Ив. П.
(който е излъгал, че не знае къде се намира приятелят му) и от подс. П. П.
(който е опитал да избяга от тях).
Напълно вярно е, че
деянието по чл. 215, ал.1 НК е по-леко наказуемо престъпление от това по чл.
346, ал.2, т.3 НК и че в принципен план – позовавайки се на правомощието си „да
осъди оправдан подсъдим, ако е имало съответно обвинение в първата инстанция“
(чл. 336, ал.1, т.2 НПК), въззивният съд може да отмени оправдателната присъда
и да признае подсъдимия за виновен в престъпление, което макар и с друга правна
квалификация, като факти продължава да бъде „съответно“ на обвинението (в този
смисъл: р. 16/04-І, 526/03-І, 367/11-І, 502/09-ІІ). Вярно е също изтъкнатото от
прокурора правно положение, че оправдателна присъда следва да бъде постановена,
само ако деянието не изпълва никакво престъпление, а не просто –
престъплението, квалифицирано според обвинителния акт (р.273/00-ІІІ, 409/02-ІІ,
433/01-І, 452/01-І и т.н.). Процесният случай не е аналогичен, защото приложимостта на
подобен подход се намира в пряка връзка с регламента на чл. 287, ал.1 НПК.
Възможността за преквалифициране на обвинението в по-леко наказуемо
престъпление, без съществена промяна във фактите, касае случаите, в които на
същото деяние се дава нова правна оценка (аргумент за това е
съпоставката между текстовете на чл. 287,
ал.1, чл. 301, ал.1, т.2, чл. 336, ал.1, т.2 и
чл. 337, ал.1, т.2 НПК). Твърдяното от прокурора „укривателско“ деяние
обаче, е съвсем различно от деянието по противозаконното отнемане на
автомобила, за което е била ангажирана наказателната отговорност на
подсъдимите. На практика протестът съдържа алтернативно искане до СГС, в
случай, че приеме за недоказано самото отнемане на процесното МПС от двамата
съучастници, те да бъдат осъдени не за същото, а за друго деяние (чл. 215 НК) с
по-леко наказуема правна квалификация. Като резултат това би довело единствено
до недопустимо внасяне на съществено изменение в обстоятелствената част на
обвинението. Описаното в обвинителния акт деяние по отнемането на колата, което
прокурорът е квалифицирал по чл. 346, ал.2, т.3 НК, коренно се отличава по
време, място и начин на извършване от фактите, свързани с паркирането на
отнетия автомобил в притежавания от подс. Ив. П. гараж. Посочването на тези
допълнителни факти в обстоятелствената част на обвинението не ги превръща в
съставомерни обстоятелства, щом СРП е приела, че следва да търси наказателна
отговорност по чл. 346 НК, а не по чл. 215 НК. Освен това, винаги, когато съдът
с присъдата инкриминира за първи път деяние, различно от първоначално
предявеното, той внася съществено изменение в обвинението в разрез с правото на
защита.
Съществува и друг
процесуален проблем отговорността на подсъдимите да се ангажира по чл. 215,
ал.1 НК. В обвинителния акт е допуснало противоречие, което не е било отстранено
по реда на отменената редакция на чл. 249, ал.1, вр. чл. 248, ал.2, т.3 НПК (в
сила до 05.11.2017 г.). В обстоятелствената част е посочено, че помагачеството
на подс. Ив. П. към отнемането на автомобила (чл. 20, ал.4 НК) се състои в
направено пред съучастника му П. П. обещание, че ще „…му окаже помощ след
деянието, предоставяйки му собствения си гараж“, а в диспозитива е формулирана
съвсем различна обвинителна теза – че Ив. П. като помагач „…умишлено е улеснил
извършването на престъплението, чрез
оказване на помощ след деянието,
като предоставил собствения си гараж…“. Двете конструкции са несъвместими една
с друга, защото помагачеството се проява само преди или по време на деянието и
никога след неговото довършване. Последващата дейност би могла да съставлява
само укривателство, но ако деецът е узнал за престъплението след неговото
реализиране (р. 54/72-І, 322/75-І, 37/77-І, 51/77-ОСНК, 585/80-І, 780/91-І). На
практика, още при дефиниране на първоначалното обвинение прокурорът не е бил
наясно каква е официалната му позиция спрямо подс. Ив. П. – дали той е помагач
към престъпление по чл. 346 НК или самостоятелен извършител на последващо
укривателство по чл. 215 НК.
Първоинстанционният съд
не е констатирал това противоречие, но с постановената оправдателна присъда е
дал по-стабилна откъм интензитета си защита на подсъдимите. Втората инстанция
също е лишена от възможността да върне делото на прокурора за поправяне на
обвинителния акт, защото след измененията в чл. 335, ал.1 НПК (ДВ, бр.63/17
г.) въззивният съд вече не разполага с
подобно правомощие (то е отменено дори за заварените производства със започнато
съдебно следствие преди 05.11.2017 г. – по аргумент от пар. 114 на ПЗР към
ЗИДНПК). Дори коментираното противоречие да бъде игнорирано, няма как да бъде
удовлетворена заложената в протеста алтернативна претенция дейността на подс.
Ив. П. да бъде преквалифицирана от помагач към отнемането на една вещ (според
обвинителния акт) към извършител на нейното укривателство. Подобна промяна (от твърдение за помагачество
към осъждане за извършителство) без намеса на прокурора по реда на чл. 287,
ал.1 НПК при всички положения би рефлектирала върху правото на защита, доколкото
извършителството по дефиниция е по-тежко укорима форма на съучастието от
поведението на помагача, спрямо което дори може да се прилага привилегията по
чл. 58, б. „б“ НК (р.117-2000-І н.о.).
Всичко изложено дотук
мотивира въззивната инстанция да приеме, че единственият законосъобразен начин
за приключване на делото е първоинстанционната оправдателна присъда да бъде
потвърдена, поради което и на основание чл. 338 НПК, Софийският градски съд,
НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Присъда № 400101/03.05.2018 г.
по н.о.х.д. № 9498/16 г. по описа на СРС (НО, 100 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.