Решение по дело №121/2021 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 260195
Дата: 16 март 2021 г. (в сила от 16 март 2021 г.)
Съдия: Недялка Пенева Пенева
Дело: 20212100500121
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 25 януари 2021 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер ІV – 15                     16.03.2021 г.                         град Бургас

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, четвърти въззивен състав

На двадесет и втори февруари, две хиляди двадесет и първа година,

В публично заседание в следния състав:

                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  НЕДЯЛКА ПЕНЕВА

                                          ЧЛЕНОВЕ:  ДАНИЕЛА МИХОВА

                                                      мл.с. ДЕТЕЛИНА ДИМОВА

Секретар   ВАНЯ ДИМИТРОВА

Прокурор  

като разгледа докладваното от съдията Н.ПЕНЕВА

въззивно гражданско дело  номер 121  по описа за 2021 година

 

Производството е по реда на чл.258 ГПК, вр. чл.17 ЗЗДН.

Образувано е по въззивна жалба на М.Д.Н. - ЕГН: **********,*** – ответник в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител адв.Стоева, срещу Решение №260023/23.12.20г., постановено от Районен съд Малко Търново по гр.д.№198 по описа за 2020г., с което е уважена молбата за защита, подадена от М.И.И. - ЕГН: **********, с адрес: *** - лично и в качеството му на баща и законен представител на малолетното дете И.М.И. - ЕГН: **********, както следва: на осн. чл.5, ал.1 т.1 ЗЗДН, въззивницата е задължена да се въздържа от извършване на домашно насилие –психическо и физическо по отношение на М.И. и И. И.; на осн. чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН е забранено на въззивницата, да приближава лично или чрез трето лице  М.И. и малолетното дете И. И. - ЕГН: **********, до жилището, което обитават- ***, местоработата му, детската градина посещавана от детето му, местата за социални контакти и отдих на двамата на разстояние по- малко от 50м. за срок от дванадесет месеца, считано от датата на постановяване на решението; въззивницата е осъдена на осн. чл.5 ал.3 от ЗЗДН да заплати глоба в размер на 200 лева в полза на Държавата по сметка на Районен съд - Малко Търново, да заплати държавна такса за производството в полза на Държавата по сметка на Районен съд-Малко Търново в размер на 25.00 лв., на основание чл.11 ал.2 от ЗЗДН, вр.чл.16 от Тарифата за Държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, както и 5.00лв, за служебно издаване на изпълнителен лист; въззивницата е осъдена да заплати на М.И. направените разноски по делото в размер на  400 лв.

Въззивницата изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната му, с постановяване на въззивно решение, с което молбата за защита да бъде отхвърлена. Излагат се съображения, че съдът е извършил избирателен и неправилен анализ и едностранчива и субективна преценка на доказателствата и е установил фактическа обстановка, каквато не е доказана в процеса. Обсъжда се доказателствената стойност на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН и оборимостта на твърденията в нея, като се изразява становище, че съдът е направил извод за евентуално осъществено насилие, без да е налице категоричност.

Извършва се анализ на твърденията в декларацията и показанията на св.Ф.И., досежно осъщественото спрямо детето И. насилие, за да се обоснове извод, че е налице противоречие между двете; според въззивницата, с оглед роднинската връзка и заинтересоваността на свидетеля, показанията й не следва да се кредитират.

Излагат се съображения, че дори въззивницата да е реагирала остро на отказа на молителя да й даде детето, то е, защото този отказ съставлява психическо и емоционално насилие над една майка. Доколкото тя е предложила да отидат в полицията, за да се разберат, поведението й не може да се квалифицира като домашно насилие – същото е проява на силна емоция, предизвикана от действията на молителя.

Оплаквания се излагат, че съдът не е кредитирал показанията на св.М., досежно упражнявано спрямо въззивницата домашно насилие от молителя и досежно факта на спокойната раздяла с детето пред офиса на молителя в 17.30, което е индиция че над детето не е причинен твърдяния емоционален стрес.

Според въззивницата, молбата за защита съставлява злоупотреба с право.

 

Препис от въззивната жалба на ответника е връчен на ищеца М.И.И. на 13.01.21г. В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН – на 20.01.21г. са подадени писмени възражения. С тях се излагат подробни съображения за потвърждаване на решението. Извършва се анализ на показанията на св.И., М., за да се обоснове извод, че те подкрепят изложените в декларацията обстоятелства, предвид установеното че през годините ответницата многократно е изоставяла детето и е живяла на различни адреси.

Подробно се излага се хронологията на отношенията между страните, довела до тяхната раздяла, прояви на вербална агресия и отправяне на обиди от ответницата спрямо молителя, поради които на 06.10.20г., молителят посрещнал ответницата на автобусната спирка. Излага се фактологията, изложена в молбата за защита и декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН и в този аспект се обсъждат показанията на св.И. и М..

На следващо място подробни аргументи се развиват и по отношение на оплакванията във въззивната жалба. Според въззиваемия, съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, в т.ч. и показанията на св.М., за да обоснове извода си за осъществено домашно насилие. Излагат се съображения, че вербалната агресия, проявена и в детската градина сама по себе си съставлява психическо и емоционално насилие над детето.

Оспорва се твърдението, че молбата за защита съставлява злоупотреба с право и се излагат съображения, основани на хронологията на отношенията между страните.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН, от лице, за което е налице правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, поради което същата е допустима.

Бургаският окръжен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред Районен съд е образувано по молба на М.И.И., с правно основание чл.8, т.1 ЗЗДН - за защита от домашно насилие извършено върху него и върху малолетното му дете И.М.И. на 06.10.2020г. В молбата като извършител на домашно насилие е посочена М.Д.Н., с която молителят е живял във фактическо съпружеско съжителство, която е майка на детето И..

В молбата за защита, молителят сочи, че на 06.10.20г., ответницата се обадила на ищеца, че ще дойде в ***, за да вземе детето. Ищецът й обяснил че възразява тя да отведе детето, че ще й предостави възможност да го вижда и да прекарва време с него. Ответницата се ядосала и започнала да го обижда, да му се заканва. Поради това ищецът е посрещнал на автобусната спирка в ***. Помолил я да не взема детето, но ответницата се разкрещяла и започнала отново да го обижда и да му се заканва. Тръгнала афектирана към детската градина, която детето посещава и през цялото време го обиждала и му се заканвала. Това се повторило и пред детската градина. След това ответницата поела към полицията, като ищецът я последвал. Там бил съставен предупредителен протокол. Със съдействието на полицаите, страните се разбрали бащата да вземе детето от детската градина и да го заведе в полицията, за да се проведе среща с майката. Въпреки присъствието на детето, майката продължавала да обижда бащата, да му се заканва. В опит да удари бащата, ответницата ударила детето. Детето се разстроило и се разплакало на път към дома заявило, че не иска да го дават повече на майка му и че се страхува от нея. Вечерта спало неспокойно и бълнувало.

Тези обстоятелства молителят декларира и в декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН. Претендира да бъде дадена защита на него и на детето срещу поведението на ответницата, което според него съставлява домашно насилие.

 

Ответникът М.Д.Н. оспорва молбата за защита. Заявява, че твърденията на молителката не отговарят на истината. Според нея при слизане от автобуса в *** избухнал скандал, през време на който и двете страни си отправяли обиди. Ответницата предложила да отидат в полицията, с оглед оказване на съдействие в спора. Там им бил представен предупредителен протокол, който подписали. Оспорва твърдението, че в опит да удари бащата, ударила детето. Според ответницата тя и синът й имат добра емоционална връзка, но бащата се опитва да ги отчужди и да задържи детето при себе си. Това според нея е целта на настоящото производство. 

За установяване твърденията на страните в качеството им на свидетели са разпитани Ф.М.И. – майка на молителя и А.Д. М. – баба на ответницата. И двете свидетелки не са очевидци на инцидента, а преразказват казаното им от страните. Свидетелката И. заявява, че е била пред полицията, когато страните са отишли там и след като молителят довел детето от детската градина. Свидетелката М. пристигнала след 17.00 часа, когато ответницата отишла в офиса на молителя и видяла страните и детето да излизат от офиса спокойни.

 

Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на осн. чл.269, ал.1 ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. След като взе пред вид становищата на страните и събраните по делото и пред настоящата инстанция доказателства, намира, че същото е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Мотивите на първоинстанционния съд въззивната инстанция споделя на осн. чл.272 ГПК.

В допълнение и по изложените във въззивната жалба съображения следва да се каже: според нормата на 13, ал.3 ЗЗДН, ако не са представени други доказателства, декларацията за осъществено домашно насилие сама по себе си съставлява доказателство и задължава съда да даде защита по реда на този закон. Тази презумпция за достоверност на твърденията в декларацията се основава на житейския факт, че в повечето от случаите, домашно насилие се осъществява в среда и обстановка, в която присъстват само осъществяващият насилието и пострадалото лице, без присъствие на свидетели. Тогава за постигане целите на закона, на твърденията на пострадалия се придава значението на оборима презумпция. Декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН се кредитира безрезервно в случаите, когато липсват други доказателства, установяващи обратното.

Тежестта да докаже липсата на домашно насилие тежи върху ответника, който следва да проведе доказване, оборващо презумптивната доказателствена сила на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН. Това следва да се извърши с доказателства, които категорично да изключват възможността да е упражнено насилие по времето и начина, който се заявява от молителя. Само ако ответната страна представи доказателства, оборващи твърдението на молителя, декларацията следва да се преценява на база всички доказателства по делото.

В настоящия случай и двете страни са ангажирали гласни доказателствени средства за установяване на твърденията си, чрез разпита на свидетелите И. и М.. Свидетелите не са очевидци на посочения в молбата за защита инцидент, а преразказват споделени им от страните твърдения за фактите. С тях нито се потвърждава, нито се оборват изявленията в декларацията. Показанията на св.М. не оборват твърдението на молителя, че декларирания от него акт на домашно насилие се е осъществил.

Така въззивната инстанция намира, че от представената и необорена декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, се установяват твърденията на молителя за осъществен на 06.10.20г. акт на психическо насилие, което попада в приложното поле на легалната дефиниция на чл.2 ЗЗДН. За пълнота следва да се каже, че дори опитът за такова насилие се санкционира от нормите на Закона.

Ето защо, съобразно установените факти и направените изводи, въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, досежно установеното домашно насилие.

Въззивната инстанция намира, че срокът на мярката, наложена за защита на малолетното дете И.М.И., съставляваща забрана майката да приближава детето за срок от 12 месеца от датата на първоинстанционното решение, е завишен. Детето е на възраст под 4 години. Едногодишна забрана за среща с майката би довела до пълното му отчуждаване от нея и би повлияло необратимо негативно на отношенията родител – дете. Всъщност доказателствата сочат, че отношенията между родителите са тези, които влияят и стресират детето. Няма данни майката пряко да му въздейства по начин опасен или вреден за развитието му. Ето защо, въззивната инстанция намира, че забраната за приближаване на детето на разстояние от 50 метра, следва да продължи за срок от 6 месеца, считано от датата на постановяване на първоинстанционното решение – 23.12.2020г. В тази част решението като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде изменено.

Предвид частичното уважаване на жалбата, разноските следва да бъдат понесени от страните така, както са направени.

Въззивницата следва да бъде осъдена да заплати държавна такса за въззивно обжалване, в размер на 15.00 лева.

С оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд

 

Р Е Ш И :

 

ИЗМЕНЯ Решение №260023/23.12.20г., постановено от Районен съд Малко Търново по гр.д.№198 по описа за 2020г., досежно срока на мярката по чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН, КАКТО СЛЕДВА:

На осн. чл.5, ал.1 т.3 ЗЗДН, ЗАБРАНЯВА на М.Д.Н. ЕГН**********,***, да приближава на по-малко от 50 метра малолетното дете И.М. И. ЕГН ********** - жилището, което обитава в ***, детската градина посещавана от детето и местата за социални контакти, за срок от шест месеца, считано от датата на постановяване на първоинстанционното решение – 23.12.2021г.

ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕТО в останалата част.

 

ОСЪЖДА М.Д.Н. - ЕГН: **********,***, да заплати по сметка на Бургаски окръжен съд, държавна такса, в размер на 15.00 лева.

 

Настоящото решение е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ:   1.

 

 

 

 

 

 

                                                                           2.