№ 411
гр. София , 21.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесет и четвърти март, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20201000503194 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 26 от 25.06.2020 год., постановено по т.д.№ 109/2017 год. по описа на
Кюстендилския окръжен съд, С. И. С. е осъден да заплати на „Банка ДСК” ЕАД, на
основание чл.430 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 78 858.57 лева, представляващи
главница по договор за жилищен кредит от 04.04.2007 г. и допълнително споразумение от
16.10.2009 г., ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от 28.08.2017 г.
до окончателното й изплащане; сумата от 32 267.40 лева, представляващи договорна лихва
по посочените договор и споразумение; сумата от 302.58 лева - лихва за забава по т.20.1 от
ОУ и сумата 1642.45 лева такси и разноски. С решението са разпределени разноските в
производството.
Решението се обжалва от ответника С. И. С., като се излагат доводи за неправилност.
Правят се оплаквания досежно изводите на съда с които е прието, че не са налице
неравноправни клаузи в сключения договор за кредит и допълнителното споразумение, и
въз основа на това е достигнато до погрешен извод за дължимост на сумите. Посочва, че
основен елемент на договора за кредит е лихвата, а при положение, че клаузите за
определяне на лихва са нищожни, то това обстоятелство води до нищожност на целия
договор. От там извежда извод за недължимост. Моли за отмяна на решението и отхвърляне
на исковете. Претендира разноски.
Въззиваемия „Банка ДСК” ЕАД оспорва наведените по жалбата доводи като неоснователни
1
и моли за потвърждаване на решението.
Жалбата е депозирана в законоустановения срок, от надлежни страни в производството и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустимо.
Разгледано по същество е неоснователна.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира
решението в обжалваните части за валидно и допустимо. Преценявайки основателността на
жалбата съобразно изложените оплаквания, съдът намира следното:
Пред първоинстанционният съд e предявен иск с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл.430 от ТЗ, като ищецът „Банка ДСК” ЕАД твърди, че с ответника сключили на 04.04.2007
година договор за жилищен кредит, по силата на който е предоставила на С. И. С., в
качеството си на кридитопучател сума в размер на 84 300 лева, със срок за погасяване 300
месеца, съгласно погасителен план, приложение към договора за кредит. Кредитът е усвоен
изцяло на 06.04.2007 год. Твърди се, че към датата на сключване на договора за кредит БЛП
е 3,69 %, стандартната надбавка е в размер на 5 процентни пункта или лихвеният процент е
общо 8,69 %. Кредитополучателят е получил и приел с подписването на договора за кредит
Общи условия за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, и е запознат с
действащата към датата на сключване на договора за кредит тарифа. Уговорено е и плащане
на наказателна лихва в случай на забавено плащане на месечната вноска. На 16.10.2009
година е подписано Допълнително споразумение към договора за кредит, с което е
договорено разсрочено плащане на остатъка от дълга в размер на 82 988 лева с нов
индивидуално договорен погасителен план, който е неразделна част от допълнителното
споразумение, а лихвеният процент към датата на подписване на допълнителното
споразумение е в размер на 10,19 %. Поддържа, че месечните вноски по кредита са плащани
до 04.07.2013 година, а на 04.08.2013 година месечната вноска е погасена частично, но
останалите 45 броя месечни вноски до датата на подаване на настоящата искова молба не са
погасени. Поддържа още, че невнасянето на горепосочените вноски, от страна на
кредитополучателя, съставлява неточно и непълно изпълнение на поетите от последния
договорни задължения, а именно: кредитът да се погасява с месечни вноски, съгласно
предоставения погасителен план, поради което на основание т.21.1 буква „а“ от Общите
условия към договора за кредит, с предявяване на исковата молба обявява кредита за
предсрочно изискуем в размер на пълния му неплатен остатък.
Ответникът С. И. С. оспорва иска като навежда провоизключващи и правопогасяващи
твърдения за недължимост и моли за отхвърлянето му.
Фактическата обстановка по делото е изяснена от първоинстанционния съд въз основа на
подробен анализ на приетите доказателства, като по нея не се и спори между страните.
Видно е от събраните доказателства, че на 04.04.2007 год. между „Банка ДСК” ЕАД в
качеството на кредитор, от едно страна и С. И. С., в качеството на кредитополучател от
2
друга е сключен договор за жилищен кредит за сумата от 84 300 лева, за рефинансиране на
кредит към „Уникредит Булбанк" АД в размер 41 393.67 лева и ремонт и подобрения на
жилище в гр.***. Срокът за издължаване на кредита е 300 месеца, считано от датата на
неговото усвояване - на части със срок до 04.04.2008 г., на два етапа: 61 393.67 лева - за
рефинансиране на другия кредит и за външна топлоизолация и дограма, и 22 906.33 лева за
ОиВ, настилки, облицовки, боядисване и др. Предвидено е погасяването му да става на
месечни вноски, съгласно погасителен план, на 4-то число. В чл.7 от договора е уговорена
възнаградителна лихва в размер, както следва: първоначална лихва за срок от 1 година - в
размер на 1.5 %, за останалия срок- лихва в размер на базов лихвен процент за този вид
кредит, определян периодично, и надбавка, подлежаща на намаляване с отстъпка, съгласно
Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма ДСК „Уют", като
размерът на базовия лихвен процент към датата на сключване на договора е определен на
3.69%, а стандартната надбавка 5 процентни пункта, или лихвения процент по кредита е
определен на 8.69 %.
В допълнително споразумение от 16.10.2009 г. са постигнати следните договорки: остатъкът
от дълга към датата на подписване на споразумението е определен на 82 988.62 лева, от
които главница в размер на 80 549.93 лева, възнаградителна лихва в размер на 2 438.69 лева
и наказателна лихва в размер на 200.72 лева. Кредиторът се е отказал от вземането си за
наказателна лихва в размер на 200.72 лева, за периода от 23.09.2009г. до 16.10.2009 г.
Предвидени са и други условия за погасяване на остатъка от дълга в размер на 82 988 лева,
като гратисен период за издължаване на главницата за срок от 6 месеца, без промяна на
крайния срок, без плащане на лихва по погасителен план с изключение на лихва до 370 лева;
капитализиране на непогасената част от лихвата към остатъка от главницата, на първия
работен ден - следващ последната падежна дата от периода по т.1; изключена е
капитализация на лихвата при настъпване на предсрочна изискуемост на кредита по време
на гратисния период; лихва в размер на 10.19 %; уточнено, че при предсрочна изискуемост
на кредита, настъпила след изтичане на гратисния период, поради осъществяване на някое
от обстоятелствата, предвидени в Общи условия, капитализацията по т. 1.2 отпада, считано
от датата на предсрочната изискуемост и капитализираните суми се считат отново за
дължими; уточнен е нов погасителен план за дължимите месечни вноски, след първата
падежна дата, следващ датата на сключване на споразумението; посочена е друга
разплащателна сметка за погасяване на кредита - №02/13766325; начисляване на сторнирана
лихва, при неплащане на две поредни погасителни вноски по новия погасителен план.
От приетата пред първоинстанционният съд експертиза се установява, че лихвения процент
по кредита е променян 3 пъти до 02.06.2017 год. /датата на подаване на исковата молба/,
както следва: 1/ на 04.04.2008 год. съгласно решение на КУАП от 1,50 % на 9,69 %; 2/ на
21.10.2008 год. съгласно решение на КУАП от 9,69 % на 10,69 % и 3/ на 04.11.2009 год.
съгласно подписаното допълнително споразумение на 16.10.2009 г. към договора за кредит
№ П/13776146 лихвения процент по кредита се променя от 10,69 % на 10,19 %. Вещото лице
установява, че ако не се взима предвид увеличението на лихвения процент, съгласно
3
решенията на КУАП за периода от 04.04.2008 г. до 16.10.2009 г., непогасеният остатък по
кредита до момента на получаване препис от исковата молба е както следва: главница -
78 858.57 лева; договорна лихва - 32 734.90 лева; лихва по т.20.1 от ОУ-327.66 лева.
При така възприетата фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи по
повдигнатия с въззивната жалба въпрос досежно наличието на неравноправни клаузи:
Сключения договор за жилищен кредит и допълнителното споразумение към него, са
подписани от посочените в тях лица, поради което и при липсата на оспорване авторството
следва да се приеме, че изявленията са направени именно от тези лица.
Те обективират съгласието им да се обвържат с договора при условията, при които е
сключен, заедно с последващите изменения.
Съгласно действаща към момента на сключване на договорите за банков кредит нормативна
уредба - чл. 143 от ЗЗП неравноправна е клаузата в договор, сключван с потребител, ако е
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Съгласно чл.146 от ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално, като е в тежест на търговеца да установи, че клауза от договора или ОУ,
която го ползва, е индивидуално уговорена. Законодателят е предоставил неизчерпателен
списък с видове неравноправни клаузи в чл.143 от ЗЗП. Съгласно чл. 147 и чл.145, ал.2 от
ЗЗП неравноправна е клаузата, която не е съставена на ясен и разбираем език и не касае
определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или
възнаграждението от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или
извършена в замяна. В разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП са установени хипотези, при които не
се прилагат правилата на чл.143 от ЗЗП за неравноправни клаузи. В случая пред въззивната
инстанция не се поддържа спор, че страните по договора за банков кредит, както и
последващото споразумение са потребител и търговец по смисъла на пар.13, т.т.1 и 2 от ДР
на ЗЗП и следователно регламентацията по ЗЗП е приложима в отношенията между тях.
Съдът в настоящия си състав намира, че нищожни са клаузите досежно изменението на
лихвата, каквито са предприети за периода до подписване на допълнителното споразумение,
в което е бил фиксиран лихвеният процент и което има действие занапред по отношение на
ответника, който го е подписал. В този смисъл не следва да се вземат предвид сочените
изменения на лихвения процент в този период. Правилно е възприето, че изключението на
чл.144, ал.2, т.1 от ЗПП даващо възможност за едностранно изменение на цената при сделки
с финансови инструменти, е приложимо към договорите за банков кредит, само ако същите
по ясен и недвусмислен начин формулират начина на изменение на дължимата се насрещна
престация /лихвата по кредита/, и то в зависимост от обективни критерии, които не са под
контрола на страните по договора. Не се установява изменението да е било с оглед
договорно очертана методиката за определяне на лихвения процент, с която да бъде
конкретизиран видът, количествените изражения и относителна тежест на отделните
4
компоненти , съответно всеки едни от тях следва да бъде обвързан с обективни критерии,
чието настъпване е онзи юридически факт, който предполага добросъвестност при
упражняване правото на кредитодателя за едностранна промяна на лихвения процент, при
което изменение на база решения на КУАП не следва да се отчетат и това води до промяна
на структурата и размера на дълга към момента на допълнителното споразумение.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че лихвата е основен елемент на договора и
липсата му води до нищожност на целия договор. На първо място следва да се посочи, че
лихвата има акцесорен характер и в тази връзка е вторичен елемент на договора за кредит.
Сумите, дължими за лихви и таксата за управление, представляват цената на заетите
парични средства. По делото бе приета недействителност на клаузата на чл.7 от договора за
кредит и въз основа на това се посочи, че не следва да се вземат предвид сочените
изменения на лихвения процент в този период /04.04.2008 год.-16.10.2009 год./.
При горните изводи и действителността на клаузите в останалите им части, с оглед на
общите правила за тълкуване на договорите, съдържащи се в чл.20 от ЗЗД, при което съдът
няма право да се намесва в отношенията между страните, като изменя сключените договори
или да допълва съдържанието им, а е длъжен да ги тълкува в полза на потребителя, т.е.
следва да се вземат предвид направените от вещото лице преизчисления и обсъдено по-горе.
В тази връзка исковете са основателни за уважените със съдебното решение суми.
Поради съвпадане в изводите на двете инстанции решението на първоинстанционният съд
следва да се потвърди.
При този изход на делото пред въззивния съд, въззивникът следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100 лева,
съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ и въз основа на чл.37,
ал.1 от Закона за правната помощ.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 26 от 25.06.2020 год., постановено по т.д.№ 109/2017 год. по
описа на Кюстендилския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. И. С. да заплати на „Банка ДСК” ЕАД юрисконсултско възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивния съд в размер на 100 лева.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6