№ 11817
гр. София, 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело
№ 20231110154661 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени от ищеца „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, *****, представлявано от Ярослав Янакиев срещу ответника Б. Л. Ц., ЕГН
**********, с адрес: ****, обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуването на вземане на ищеца
за следните суми, дължими по Договор за паричен заем № 4283168/11.10.2021 г. с „Изи
Асет мениджмънт“ АД: 800,00 лв. - главница, ведно със законна лихва от 02.03.2023 г.
до изплащане на вземането; договорна лихва в размер на 69,40 лв. за периода от
18.10.2021 г. до 07.03.2022 г.; обезщетение за забава в размер на 44,85 лв. за периода от
08.03.2022 г. до 21.02.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 11457/2023 г. по описа на СРС, 157 състав.
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД извежда съдебно
предявените права при твърдения, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
ответницата Б. Л. Ц. бил сключен Договор за паричен заем № 4283168/11.10.2021 г.
Посочва, че по силата на посочения договор за заем на ответницата е предоставен
паричен заем в размер на 800 лева, а същата следвала да върне общо сумата от 869,40
лв. с уговорената договорна лихва на 21 погасителни вноски, всяка в размер на 41,40
лв. За обезпечаване изпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора
за заем, между „Файненшъл България“ ЕООД и ответникът бил сключен договор за
предоставяне на гаранция № 4283168/11.10.2021 г., по силата на който гарантът се
задължил да сключи договор за предоставяне на гаранция с кредитодателя „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя пред „Изи
Асет Мениджмънт“ АД за всички задължения, възникнали във връзка с договора за
заем. Твърди, че ответникът не е върнал предоставения заем, поради което
кредитодателят е отправил покана до гаранта - „Файненшъл България“ ЕООД за
1
погасяване на задължението, като последното заплатило на кредитодателя сумата от
957,29 лв. на 02.06.2022 г. Поддържа, че гаранта „Файненшъл България“ ЕООД има
регресно вземане срещу ответника за платената от него сума в размер на 957,29 лв. по
процесния договор за заем, което вземане е прехвърлено на ищеца по силата на Рамков
договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 02.03.2020 г. и Приложение № 1
от 02.06.2022 г. Твърди, че въз основа на упълномощаване от цедента, ищецът е
изпратил уведомление за извършената цесия, като писмото е върнато като
непотърсено. При тези твърдения подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било
образувано ч.гр.д. № 11457/2023 г. по описа на СРС, 157 св., заповедта по която е
връчена на длъжника по реда на чл. 47 ГПК. За това предявя настоящия иск за
установяване на вземане в размер на 800 лв. главница, 69,40 лв. за периода от
18.10.2021 г. до 07.03.2022 г.; обезщетение за забава в размер на 44,85 лв. за периода от
08.03.2022 г. до 21.02.2023 г. Претендира и законната лихва върху главницата от датата
на подаване на заявлението до окончателното плащане, както и разноските по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника Б. Л. Ц., чрез назначения особен представител, с който оспорва предявените
искове при възражения, че не е предоставена процесната сума, както и, че
представителят на кредитодателя, подписал договора за заем не е управител на
дружеството и съответно липсва доказателства за представителната власт. Излага
съображения за недопустимост на цесията поради липса на решение на едноличния
собственик на капитала, а при условията на евентуалност твърди, че не е надлежно
уведомен за цесията. Оспорва гарантът да е заплатил сумата от 957,29 лв. в пола на
първоначалния кредитор, както и размера на претендираните суми. Моли исковете да
бъдат отхвърлени.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК е образувано ч.гр.д. № 11457/2023 г. по описа на СРС,
157 състав, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение в полза на ищеца за
процесните суми. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47,
ал.5 ГПК, поради което на ищеца - заявител са дадени указания за предявяване на иск
за установяване на вземането по издадената заповед, като в законоустановения срок
ищецът – заявител е предявил настоящия иск.
По делото е представен Договор за паричен заем № 4283168, сключен между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника за сумата 800 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент 40 %, ГПР 49,10 %, срок за връщане на сумата на 21 седмични
погасителни вноски, с последна вноска с падеж 07.03.2022 г.
В чл. 4 от договора е уговорено задължение на заемателя в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора да представи на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят на
следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000
лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са заемател или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“; да
нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други
банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат
договор за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за дължимите
суми по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора, или 3) одобрено от заемателя дружество – поръчител, което
представя гаранционна сделка.
2
По делото е представен и Договор за предоставяне на гаранция №
4283168/11.10.2021 г., сключен между „Файненшъл България“ и ответника, с който
гарантът се е задължил да издаде гаранция за плащане на всички задължения по
договора за паричен заем със сума, покриваща задължението за главница в размер на
800 лв., задължението за възнаградителна лихва, законна лихва и разноски.
В чл.3, ал. 1 от Договора за предоставяне на гаранция е уговорено същият да
бъде възмезден, като заемателят дължи на гаранта възнаграждение в размер на 411,60
лв., платимо на 21 седмични вноски заедно с погасителните вноски по договора за
заем.
Приложен е погасителен план, с посочен падеж на седмичната вноска, общ
размер на вноската 61 лв., включваща главница, договорна лихва и по 19,60 лв. вноска
за възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция.
По делото е представено актуално искане за плащане от заемодателя „Изи Асет
Мениджмънт“ АД до гаранта „Файненшъл България“ ЕООД във връзка с Рамков
договор за предоставяне на гаранция, според което е отправено искане към гаранта за
заплащане на сумата от 957,29 лв. по процесния договор за паричен заем, включваща
800 лв. главница, 69,40 лв. договорна лихва, 60 лв. разходи за събиране на вземането и
27,89 лв. лихва за забава, въз основа на което гарантът „Файненшъл България“ ЕООД е
превел по сметка на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД сумата от 957,29 лв.,
видно от приложеното на л. 28 преводно нареждане, с посочено основание за плащане
кредит № 4283168.
С рамков договор за цесия, сключен на 02.03.2020 г. и Приложение № 1 от
02.06.2022 г., дружеството гарант „Файненшъл България“ ЕООД е прехвърлило на
ищеца в настоящото производство вземанията си срещу ответника за платените от
него, в качеството му на гарант суми за погасяване на задължението по процесния
договор за паричен заем, както следва: главница 800 лв., договорна лихва 69,40 лв.,
такси за извънсъдебно събиране 60 лв., лихва за забава 27,89 лв., 411,60 лв.
възнаграждение по договор за гаранция.
Цедентът „Файненшъл България“ ЕООД е потвърдил сключването на цесията на
основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, видно от приложеното потвърждение на л. 24 от делото.
Приложено е и уведомление за извършената цесия от цесионера до ответника, за
което първият е изрично упълномощен с приложено на л. 30 делото пълномощно.
По делото е прието заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът възприема изцяло като обективно и професионално изготвено. Вещото
лице след проверка в счетоводството на ищеца и документите, намиращи се в кориците
на делото и предоставените от ищеца, е установило, че на 11.10.2021г. ответникът е
усвоил сумата 800 лв., от които 622,19 лв. в брой при подписване на договора, а
остатъкът до 800 лв. и съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за заем е отнесена за погасяване
на друг Договор за паричен заем № 4230402 в размер на 177,81 лв. По договора за
заем не са извършвани никакви погасявания от страна на кредитополучателя, като
единственото плащане е към „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД на
дата 18.08.2022 г. в размер на 50 лв. Вещото лице е установило, че кредита е погасен
изцяло от „Файненшъл България“ ЕООД на 02.06.2022 г. с плащането на сумата от
957,29 лв. Размерът на непогасеното задължение на ответника по договора за заем
преди погасяването от гаранта е в общ размер на 869,40 лв., от които 800 лв. главница
и 69,40 лв. договорна лихва, като се дължи и мораторна лихва за забава в размер на
44,85 лв. С внесената на 18.08.2022г. от ответника сума в размер на 50,00 лв.
(7,83+42,17=50,00) са погасени задължения по процесния кредит, както следва:
договорна лихва в размер на 7,83 лева, мораторна лихва (лихва за забава) в размер на
42,17 лв. След извършените погасявания, непогасените задължения на ответника са в
размер на 909,88 лв., както следва: главница 800,00 лв., договорна лихва 61,57 лв. и
законна лихва 44,85 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Съдът намира искът за допустим – предявен в срока по чл. 415 ГПК за вземане,
3
за което е издадена заповед за изпълнение, произтичащо от същото основание, която
заповед е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
За основателността на исковете в тежест на ищеца е да докаже, че между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и ответника е сключен Договор за паричен заем №
4283168/11.10.2021 г., съответстващ на изискванията на ЗПК, по силата на който на
ответника е предоставена претендираната главница и е била уговорена претендираната
договорна лихва, а ответникът се е задължил да върне заетата сума при уговорените
условия и в уговорените срокове, в това число с възнаградителна лихва в
претендирания размер, както и настъпване изискуемост на вземанията – главница и
възнаградителна лихва; че между „Файненшъл България“ ЕООД и ответника от една
страна, и между „Файненшъл България“ ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен договор за предоставяне на гаранция № 4283168/11.10.2021 г. за обезпечаване
задълженията по договора за заем, както и че „Файненшъл България“ ЕООД като
солидарен длъжник е заплатил в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД сумата от
957,29 лв. В тежест на ищеца е докаже и сключен между „Файненшъл България“ ЕООД
и ищеца договор за цесия, въз основа на която е прехвърлено процесното вземане,
както и уведомяване на ответника за цесията.
Съдът намира, че въз основа на събраните по делото доказателства ищецът се
легитимира като кредитор спрямо ответника въз основа на договор за цесия, сключен с
„Файненшъл България“ ЕООД. Уведомлението за цесията, както и пълномощното, с
което цесионерът е упълномощен да изпрати уведомление до длъжника са приложени
като доказателства към исковата молба и същите са надлежно връчени на ответника.
При тези обстоятелства следва да се приеме, че уведомяването на ответника за
прехвърлянето на вземането срещу него е станало в хода на исковото производство,
което следва да бъде съобразено от съда, като факт настъпил в хода на делото (в този
смисъл - Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. и др.). В тази връзка,
константна е практиката на ВКС, че уведомяването за цесията по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
може да бъде от пълномощник на цедента, какъвто в случая е цесионерът (в този
смисъл - Решение №78 от 09.07.2014г. по т.д.№2352/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и
Решение №109/13.07.2016 по дело №1050/2015 на ВКС, ТК, I т.о.). Горното важи и в
случаите, когато кредитополучателят – ответник е представляван от особен
представител. Назначаването на особен представител е резултат от неуспешните
усилия ответникът да бъде открит, за да участва в процеса. На основание чл.47, ал.6
ГПК, при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК, с оглед охрана
интересите му, е назначен особен представител. Фигурата на последния се припокрива
с тази на упълномощения процесуален представител относно получаване на книжа по
делото. И в двата случая представителят има право да извършва всички
съдопроизводствени действия, с изключение на тези, свързани с разпореждане с
предмета на делото, за които се изисква изрично упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК,
респ. чл. 29, ал. 5 ГПК. Връчването на уведомлението за цесия на особения
представител не представлява приемане на материалноправно изявление, равняващо се
на разпореждане с предмета на делото, тъй като това би означавало кредиторът да бъде
поставен в ситуация на невъзможност да предяви правата по договора за цесия по
съдебен ред, поради неуспешното издирване на длъжника и невъзможността за лично
връчване на уведомлението за цесията (вкл. и при евентуална недобросъвестност от
страна на последния). Същевременно в съдебна практика е прието, че действието по
уведомяване на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на
договора за цесия. Целта на уведомяването е длъжникът да знае на кого да плати. В
4
тази връзка, той има интерес да оспорва уведомяването тогава, когато е платил на
ненадлежен кредитор, което не се установява. В конкретния случай липсват твърдения
за плащане, а според заключението на ССчЕ след сключването на договора за цесия е
постъпило плащане именно в полза на цесионера, което свидетелства, че ответникът е
наясно с факта кой е новият му кредитор. Ето защо съдът приема, че връчването на
всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици (в този смисъл Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, I
т.о.).
Съдът не споделя и възражението на ответника, че договорът за цесия не е
породил действие поради липса на взето решение на общото събрание, тъй като за
сключването на тези вид договор ТЗ не изисква да бъде взето предварително решение
на общото събрание, предвид изчерпателно посочените действия в чл. 137, ал.1 ТЗ,
които са от изключителна компетентност на общото събрание, а правото на преценка е
предоставено на управителя, който освен това носи отговорност пред дружество за
сключени неизгодни сделки.
Доказано бе и съществувалото договорно правоотношение между
първоначалния кредитор „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника по силата договор
за паричен заем в размер на 800 лв., който е усвоен на 11.10.2021 г. Възраженията на
ответника относно липсата на представителна власт на служителите на заемодателя
при сключването на договора за паричен заем не следва да се обсъждат, тъй като при
липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от
името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници (в
този смисъл са разясненията, дадени с ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на
ОСГТК).
Така сключеният договор за паричен заем несъмнено е потребителски – страни
по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична
сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит), са използвани за цели, извън професионална и търговска
дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си
същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това
процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на
чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на
които съдът следи служебно. Освен това съдът дължи и самостоятелна преценка на
действителността на правоотношението при предпоставките, обсъдени в ТР №
1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл.
10, ал. 1 от ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или
друг траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора. Въведено е и задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
5
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал
повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В контекста на горното и предвид данните по делото за поето на основание чл. 4
от договора за паричен заем задължение заемателят да осигури едно от посочените
обезпечения, както и сключеният възмезден договор за предоставяне на гаранция,
съдът следва да подложи на анализ дали възнаграждението па гаранционната сделка е
намерило отражение при изчисляването и посочването на ГПР, както и дали същият е в
размер, съобразен с максимално предвидения такъв в ЗПК. При тълкуването на
разписаното в чл. 4 от договора задължение, може да се обоснове извод, че
осигуряването на поне едно от обезпеченията е задължително, т.е. същото
представлява условие за сключване на договора. Първите два вида обезпечения съдът
намира, че са трудно изпълними, доколкото обезпечението предпоставя не едно, а две
физически лица, и при това те трябва да отговарят на завишените изисквания за
финансова обезпеченост, безсрочен трудов договор и положителен кредитен рейтинг.
Същото се отнася и до другия вид обезпечение – банкова гаранция, която предвид
характера на договора, чието вземане ще обезпечава би било невъзможно
предоставянето му. Всичко това води до единствения възможен извод, че кредиторът е
въвел едно изискване за предоставяне на обезпечение по отношение на първите две,
което е неизпълнимо от кредитополучателя и същият се явява принуден да осигури
третото обезпечение – одобрено от заемателя дружество – гарант и то срещу
възнаграждение. Същевременно от извършена служебно справка в Агенция по
вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява,
че едноличен собственик на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД, е кредитодателят
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
При граматически, систематични и телеологическия анализ на чл. 114 и чл. 169
от ДФЕС и Хартата на основните права – чл. 38 следва извод, че ПЕС изисква висока
степен на защита на потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта
на защитата на потребителите освен това допринася за правилното функциониране на
вътрешния пазар. То има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските
субекти и потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага
общото благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставя, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я тълкува и
прилага в духа и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984
по делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от
Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и
Chiappero, C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от
Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да
6
тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред.
Следователно за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и
изпълнение на завишения стандарт за това е необходимо, когато се изследва въпроса за
няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съда
да изследва релациите и връзките в отделните договори, но не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба, в който случай
различните правни средства и ползвани договори обслужват икономическата дейност.
Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между
такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при
проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и
добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни клаузи.
В този смисъл и доколкото предоставянето на обезпечение, чрез гаранционна
сделка със свързано със заемодателя дружество е задължително, то разходите по
обезпечаването на кредита, които са били изначално ясни за заемодателя следва да
намерят отражение при изчислението на ГПР, както и да бъде отразено при посочване
на общата сума, дължима от потребителя (в този смисъл са Решение № 24 от
10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по
в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по
в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.). В случая това не е сторено, като видно от информацията,
посочена в чл. 3 от договора общата сума, дължима от заемателя е в размер на 869,40
лв. и се състои от размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за
целия срок на договора и е изчислена към момента на неговото сключване,
следователно в нея не е включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този
разход не е взет предвид при посочване размера на годишния процент на разходите
(49,10%), а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и
съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно
надвишава размерът, посочен в договора.
В контекста на изложеното по-горе съдът съобрази, че размерът на
възнаграждението за предоставяне на гаранция – 411,60 лв. надвишава многократно
размера на дължимата лихва за целия на срок на договора – 69,40 лв., което налага
извода, че действителният ГПР по договора за кредит е значително по-висок от
обявения в него от 49,10%, в който е включена само възнаградителната лихва от 69,40
лв. При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021
г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от
10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.),
като доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК
сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. Последиците от обявяването на тази недействителност са
регламентирани в разпоредбата на чл.23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по
кредит. Съдът намира, че за установяване дължимостта на чистата стойност на кредита
може да се извърши в настоящото производство по чл.422 ГПК, а не в отделно
7
производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако
се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто
смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК (в този
смисъл Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС, ІV го).
Предвид изложеното и като взе предвид, че чистата стойност на предоставения
кредит, съгласно заключението по приетата ССчЕ е в размер на 800 лв. – сумата, която
е получил ответника и като взе предвид постъпилите плащания в общ размер на 50,00
лв., намира, че дължимата и незаплатена главница е в размер на 750 лв., до който
размер се явява основателна исковата претенция. В останалата част исковете следва да
се отхвърлят като неоснователни.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
При този изход на делото право на разноски имат и двете страни, но искане в този
смисъл е направил единствено ищецът. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят
(ищец) има право на направените от него разноски в заповедното производство в
размер 25 лева – заплатена държавна такса в заповедното производство и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева, определено от съда съгласно чл.
78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 26 от Наредба за заплащане на правната помощ,
при съобразяване извършените действия, материалния интерес, фактическата и правна
сложност на делото), от които съобразно уважената част на иска следва да се присъди
сумата от 61,53 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят (ищец) има право на
направените от него разноски в исковото производство в размер на 25 лева – платена
държавна такса в исковото производство, 400 лв. депозит за вещо лице, 400 лв. платен
депозит за особен представител на ответника и юрисконсултско възнаграждение
определено от съда в размер на 100 лева съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, при съобразяване
извършените действия, материалния интерес, фактическата и правна сложност на
делото, от които съобразно уважената част на иска следва да му се присъди сумата от
758,82 лв.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, *****, представлявано от Ярослав Янакиев, че Б. Л. Ц., ЕГН **********, с
адрес: **** ДЪЛЖИ НА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, *****,
представлявано от Ярослав Янакиев, на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК сумата от 750,00 лв. - главница по Договор за паричен заем № 4283168/11.10.2021
г. с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ведно със законна лихва от 02.03.2023 г. до
изплащане на вземането, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
11457/2023 г. по описа на СРС, 157 състав.
8
ОТХВЪРЛЯ предявените от ищеца „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
*****, представлявано от Ярослав Янакиев срещу ответника Б. Л. Ц., ЕГН **********,
с адрес: ****, обективно кумулативно съединени положителни установителни искове
по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и
чл. 86 ЗЗД за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата над 750,00
лв. до 800,00 лв. - главница по Договор за паричен заем № 4283168/11.10.2021 г. с
„Изи Асет мениджмънт“ АД, ведно със законна лихва от 02.03.2023 г. до изплащане на
вземането; за сумата 69,40 лв. - договорна лихва за периода от 18.10.2021 г. до
07.03.2022 г.; и за сумата 44,85 лв. - обезщетение за забава за периода от 08.03.2022 г.
до 21.02.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 11457/2023 г. по описа на СРС, 157 състав, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Б. Л. Ц., ЕГН **********, с адрес: **** ДА ЗАПЛАТИ НА
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, *****, представлявано от Ярослав
Янакиев, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 61,53 лв. – разноски в заповедното
производство, както и сумата от 758,82 лв. – разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9