№ 131
гр. Варна, 12.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Мария К. Терзийска
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно гражданско
дело № 20233100502329 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 5086/03.08.2023 г., уточнена с
молба вх.№ 7627/15.11.2023 г. при ПРС депозирана от „Фератум България“
ЕООД, ЕИК *********, гр. София против Решение № 178/11.07.2023 г.,
постановено по гр.д. № 20223130100953 на същия съд, с което е признато за
установено спрямо Й. И. Й. - Д., гр. Провадия, че сключеният между страните
от разстояние договор за потребителски кредит № 983376/11.02.2021 г. е
недействителен, на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
В жалбата си въззивникът излага становище за неправилност и
необоснованост на решението. Оспорва направените от първоинстанционния
съд изводи, че договорът е нищожен като настоява, че ГПР съответства на
изискванията за яснота съгласно ЗПК, че осигуряването на поръчител от
страна на потребителите чрез „Фератум Банк“ ЕАД не е задължително
условие за сключване на договора, че възнаграждението на поръчителя не се
включва в общите разходи по кредита, тъй като нито се уговоря, нито се
дължи на кредитодателя, а при формирането на ГПР участват само тези
разходи, които са му известни. Сочи, че уговарянето на задължение за
обезпечаване на отпуснат кредит, поето доброволно от страната, не нарушава
закона и не представлява неравноправна клауза. Твърди, че потребителят е
бил запознат с това изискване още на етап кандидатстване чрез електронната
заявка и се е съгласил с него. Оспорва и присъденото адвокатско
възнаграждение. Като се позовава на относима според него практика, моли за
отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски.
1
Становището на въззиваемата страна е за неоснователност на жалбата.
Поддържа, че ГПР не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, а невключването на такса поръчителство в погасителния план се
сочи като нарушение на чл.11, ал.1, т. 11 от ЗПК. Твърди, че събирането на
такива разходи е част от дейността по управление на кредита, поради което
това, че не са част от ГПР представлява заблуждаваща търговска практика,
която води до това реално прилаганият в отношенията между страните ГПР,
да не съответства на посочения в договора. Поддържа, че недействителността
на клаузата за ГПР води до нищожност на целия договор по аргумент от чл.
22 от ЗПК. Сочи съдебна практика, която счита за относима. Настоява, че
решението на ВРС е законосъобразно и правилно и моли за неговото
потвърждаване. Претендира присъждане на разноски.
В съдебно заседание страните не се явяват /включително процесуални
представители/.
В писмени молби по хода на делото поддържат собствените си доводи и
отправените искания.
Съдът, след като прецени, че е сезиран с редовна и допустима за
разглеждане жалба, подадена от лице, легитимирано чрез правен интерес от
обжалване акта на ВРС и като съобрази доводите на страните, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Производството пред ПРС е образувано по обективно евентуално
съединени искове, предявени от Й. Д. против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД за прогласяване недействителност на сключен от разстояние договор
за потребителски кредит № 983376, в условие на евентуалност иск за
прогласяване недействителност на клаузата по чл. 5 от договора на
посочените в ИМ основания и при правилно определена от първостепенния
съд правна квалификация на правата.
В исковата молба е заявено, че страните са обвързани от договор за
кредит под № 983376, сключен от разстояние, който е недействителен поради
противоречие на съдържанието му с императивни правни норми. По-
специално се акцентира, че не са посочени условия по прилагането на
лихвения процент и дали е фиксиран или не за целия срок на договора
/нарушение по чл. 11 ал.1 т.9 от ЗПК/, погасителният план към договора не
отговаря на изискванията по чл. 11 ал.1 т.11 от ЗПК, защото компонентите на
погасителната вноска не са посочени по пера. Ищецът открива и нарушение
по чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК на плоскостта на така определения в договора ГПР,
тъй като не било ясно какво се включва в общите разходи за потребителя. На
самостоятелно основание счита недействителност поради противоречие с чл.
19 ал.4 от ЗПК, тъй като в действителния размер на ГПР би следвало да се
включи и сумата за гарант/поръчител, което ако бе сторено би се
констатирало, че размерът надвишава в пъти допустимият по цитираната
законова разпоредба. Поставянето на сумата за гарант извън ГПР води,
според ищеца, до заобикаляне на закона – самостоятелно основание за
недействителност на договора.
В условията на евентуалност, моли ако съдът приеме договора за
действителен, да прогласи нищожност на клаузата по чл. 5 от същия като
неравноправна и сключена във вреда на потребителя.
Според ответника страните са валидно обвързани от договора за кредит,
чиито разпоредби в атакуваната част са изцяло съобразени с императивите по
2
ЗПК и не е налице твърдяната недействителност. В отговора си излага
конкретни аргументи в подкрепа на твърденията си и моли съдът да отхвърли
заявените искови претенции.
Решението на ВРС в обжалваната част е валидно и допустимо ,
поради което и съдът е ограничен при преценка законосъобразността на акта
от доводите, развити в жалбата. Доколкото вземанията произтичат от договор
за потребителски кредит, съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи.
По иска за недействителност на договора.
Между страните по спора е сключен договор за потребителски кредит
от разстояние с № 983376/11.02.2021 г., по който „Фератум България“ ЕООД
е отпуснал на потребителя Й. Д. сумата от 3200 лева с първа падежна дата
13.03.2021 г., брой на погасителните месечни вноски – 5, при възнаградителна
лихва 10.22%, равна на 327.04 лева за срока на договора и ГПР, съгласно чл. 4
в размер на 49.03%, който според цитираната разпоредба включва
възнаградителната лихва и други разходи, които са определени по реда на чл.
8 т.4 от ОУ към договора.
Според чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от Ferratum Bank, или избран от кредитополучателя поръчител.
Договорът е анексиран двукратно, съответно на 21.05.2021 г. в посока
увеличаване на предоставения паричен ресурс със сумата от 2000 лева и
увеличение на дължимия лихвен процент на 23% както и на ГПР на 49.11%, и
втори път на 03.11.2021 г. като по последното съглашение за изменение е
предоставена още сума от 1400 лева без промяна в лихвения процент и ГПР.
Увеличен е и периодът на погасяване на кредита. Към договора и анекса са
представени погасителни планове, които съдържат дата на падежа на
вноската и компоненти – главница, възнаградителна лихва и обща сума.
Сумата по поръчителството не е посочена като част от месечната вноска.
Според съдебно-техническата експертиза, приета в производството пред
първоинстанционния съд, чието заключение се кредитира от настоящата
инстанция, процесът по подписване на договора от разстояние е реализиран
чрез извършени последователни стъпки от потребителя в сайта на ответното
дружество www.ferratum.bg. След избиране на бутона „кандидатствай“ са
посочени желаните сума и срок, три имена, имейл и телефон за контакт, ЕГН.
След потвърждение с бутон „продължи“ са отваря страница, в която се
въвеждат други лични данни като номер на лична карта и адрес, включително
настоящ, данни за заплата и сфера на трудова заетост, цел на заема и други,
след което се потвърждава информацията с бутон „кандидатствай“. На
предоставения от потребителя имейл се изпраща преддоговорна информация
с размера и падежите на вноските, на мобилния телефон се изпраща СМС с
парола за достъп до персонален профил и линк към инструкции за
идентификация. В конкретика експертът е установил, че на 11.02.2021 г. в
16.05 часа заявителят е получил уебкод за потвърждение през сайта на
ответника, но е потвърдил заявката за заем в 16.19 часа от телефонния номер
чрез изпращане на СМС със съответно дължимото съдържание. Експертизата
е констатирала, че при заявката за кредит трябва да се посочи гарант, която
стъпка не може да бъде избегната. Опциите са за избор на гарант, посочен от
кредитната институция или посочване на лице от потребителя. Освен това на
етапа от кандидатстване за кредит, приложението изисква потвърждение, че
3
кандидатът се е запознал в ОУ и със съответната преддоговорна информация.
При установеното съдът дава следното разрешение:
Доказателствата по делото установяват възникнала облигационноправна
връзка между страните по спора по гореупоменатия договор за потребителски
кредит. Следва да се посочи, че съдържанието на договора, извън чл. 5 от
него, за което съдът ще изложи аргументи по-долу, отговаря на
императивните изисквания на ЗПК и не страда нито от посочените в ИМ
пороци, нито съдът констатира други, които да налагат прогласяване
недействителност на договора като цяло.
По-специално на потребителя е предоставена необходимата
преддоговорна информация /чл. 5 и сл. от ЗПК/, която го запознава както с
общия размер на дълга, така и с размера и падежа на съответните погасителни
вноски. В част 3, т.2 изрично е акцентирано върху това, че лихвеният процент
остава непроменен за срока на договора, а в чл. 4.4. е посочено, че разходите
по кредита и в частност размера на възнаградителната лихва могат да търпят
промяна при конкретни параметри. В ОУ към договора в т.2 Дефиниции,
Лихва и чл. 8.2. е посочено също, че възнаградителната лихва не търпи
промяна за срока на договора. Така, на първо място в противовес на
твърденията по ИМ, договорът съдържа елементите по чл. 11 ал.1 т.9 от ЗПК,
защото лихвеният процент е конкретно посочен, същият не е променен за
срока на договора и съгласно преддоговорната информация и ОУ остава
такъв, дължимата лихва за целия срок на договора е посочена и в абсолютна
стойност в лева.
На следващо място съдът не споделя изложеното от потребителя, че към
договора няма погасителен план или същият не удовлетворява изискванията
за съдържание по чл. 11 ал.1 т.11 от ЗПК. Обратно както към договора, така и
към всеки от анексите е представен погасителен план, който съдържа
падежните дати, размерът на главницата, възнаградителната лихва и общата
сума.
Що се отнася до ГПР и начина на определянето му, трябва да се настои,
че в конкретния случай договорът съдържа съответните предвиждания. Той
препраща към чл. 8.4. от ОУ към договора, където са изяснени съответните
допускания и е даден конкретен пример за прилаганата от финансовата
институция формула за изчисляване, поради което няма нарушение на чл. 11
ал.1 т.10 от ЗПК. Размерът на ГПР е определен първоначално на 49.03%, а в
последствие при подписване на двата анекса увеличен до 49.11%,
респективно не надвишава императивно посочения в чл. 19 ал.4 от ЗПК
лимит. Съдът не споделя аргумента на ищеца, че в ГПР трябва да се включи
сумата за такса гарант, респективно това би завишило ГПР значително над 5
пъти размера на законната лихва.
Такова механично прибавяне към общия разход по договора и на този за
възнаграждение по договора за поръчителство, не намира опора в
доказателствата по делото, на първо място защото страните по двете
правоотношения не са идентични и на следващо, защото клаузата по чл.5 от
договора за кредит е недействителна, за което ще стане дума при разглеждане
на заявената претенция в условията на евентуалност. Без тази клауза
договорът за потребителски кредит може да съществува и поражда валидни
правни последици с произтичащите за страните права и задължения, поради
което искът за прогласяване на неговата недействителност е неоснователен и
4
следва като такъв да бъде отхвърлен.
Поради сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на
предявения в условията на евентуалност иск за прогласяване
недействителността на клаузата по чл. 5 от договора за кредит, съдът дължи
съответно произнасяне, което е изцяло в положителен за ищеца смисъл.
Чл. 5 от договора предвижда задължително поръчителство, което по
избор на потребителя се предоставя чрез посочване на конкретно физическо
лице или чрез сключване на договор за поръчителство с Ferratum Bank,
каквато опция е избрана от ищцата. Тази разпоредба е нищожна поради
нейната неравноправност и противоречие с добрите нрави. Това е така,
защото на първо място и съгласно чл. 16 от ЗПК, в тежест на кредитора, а не
на по-слабо икономическата страна е възложено преди сключване на
договора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчно информация. Уговорката, даваща право, всъщност ограничаваща
правото на потребителя до избран от кредитната институция поръчител, при
това свързано лице по см. на §1 ДР на ТЗ, прехвърля риска от изпълнение на
горното задължение върху длъжника по правоотношението. Това, че
теоретично се предоставя право длъжникът да посочи друго лице като
поръчител всъщност е привидно с оглед личностните и професионални
качества, които това лице следва да притежава, съпоставени с факта, че
поръчителят трябва да бъде посочен преди финализиране на етапите по
сключване на договора. Последното поставя всъщност кредитополучателя в
състояние на обективна невъзможност да избере другата опция освен
обременителната за него, доколкото без съмнение изборът на дружество,
което професионално се занимава с такава дейност води до начисляване на
разходи. Не без значение е и факта, че ответникът не доказва по делото, че
преди вземането на решение за сключване на договора, потребителят е бил
запознат с размера на възнаграждението за гарант. Това както и безспорно
видимото, че дължимата сума за гарант е близка до предоставения по
договора за кредит паричен ресурс налага извод, че клаузите за
поръчителство както в договора за кредит, така и в този за поръчителство
противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл. 143 от
ЗЗП като уговорени изцяло във вреда на потребителя. Поради това и
недействителността на разпоредбата на чл. 5 от договора за кредит ще бъде
прогласена.
В контекста на изложеното поради несъвпадение в изводите на
настоящата инстанция с тези на ПРС, обжалваното решение ще бъде
отменено, главният иск отхвърлен, респективно уважен този, предявен в
условията на евентуалност.
Разноски при този изход на спора се следват на двете страни.
По държавните такси и разноските за експертизи.
За първа инстанция в полза на ищеца ще се присъди държавна такса в
размер на 80 лева /определена от съда по чл. 71 ал.1 изр.2 от ГПК/ с оглед
уважения неоценяем иск както и държавната такса от 15 лева в
производството по възз.ч.гр.д. № 911/2023 г. по описа на ОС Варна. За
въззивна инстанция такива разходи не са направени.
На ответника за въззивна инстанция, с оглед уважаването на
евентуалния иск се следва от заплатената държавна такса, присъждане на
сума от 114.18 лева /без 40 лева д.т. по неоценяемия иск за въззивна
5
инстанция/. Що се отнася до разноските за експертизи в първата инстанция,
същите остават в тежест на ответника. Това разрешение държи сметка, че
експертизите обслужват процеса по доказване, проведено от ответника и за
двата заявени иска, един от които е уважен в настоящото въззивно
производство.
По адвокатското възнаграждение.
На процесуалния представител на ищцата се следва и възнаграждение за
осъществената безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗАдв. Противно
на аргументите изложени от „Фератум България“ ЕООД, не е необходимо да
се провежда процес по доказване неплатежоспособността на потребителя за
уважаване на претенцията за разноски по цитираната разпоредба.
При определяне на размера, който следва да се присъди на адвоката за
защитата по неоценяемия иск трябва да се държи сметка, че за процесуално
представителство по неоценяеми искове, съгласно чл. 7 ал.1 т.4 от Наредба №
1/2004 г. е предвидено възнаграждение от 1000 лева като минимален праг. В
същото време минимума за защитата по оценяемия главен иск с оглед
интереса, определен съгласно чл. 7 ал.2 т.2 от Наредбата би бил 1070.90 лева.
Като се има предвид обема на предоставената защита по главния иск както и
това, че всъщност аргументите за недействителност на клаузата по чл.5 от
договора са част от доводите по главния иск, налага се извод, че определяне
на възнаграждение за неоценяемия иск в минимален размер по Наредбата е
несъответен на качеството и обема на предоставената правна услуга по този
иск. От друга страна съдът зачита и постановеното решение на СЕС по дело
С-438/2022 г. и по-специално т.60 според която цената на услуга, която е
определена в споразумение или решение, прието от всички участници на
пазара /в частност Наредба № 1/2004 г., приета от ВАдвС/, не може да се
счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите
от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, е пречка именно за
прилагането на реални пазарни цени. Поради това и с оглед разрешението на
СЕС, дадено в т.61 настоящата инстанция намира за необходимо да
подчертае, че адекватната парична оценка на представената адвокатска услуга
е в размер на 180 лева без ДДС или съответно 216 лева с ДДС, съответен на
възнаграждението, което адвокатът би получил по чл. 23 т.4 от НЗПП и
каквото би му се присъдило, ако потребителят бе ползвал безплатна правна
помощ по конкретното дело. Поради същите аргументи, за въззивното
производство, доколкото е изготвен отговор по жалба без явяване в съдебно
заседание съдът счита за разумно възнаграждението от 150 лева без ДДС или
съответно 180 лева с ДДС /чл. 25а ал.3 от НЗПП/.
На ответника за първа инстанция за процесуална защита съдът
присъжда юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лева по чл. 25 ал.1
от НЗПП. Идентичен размер присъжда и за изготвяне на въззивна жалба без
явяване в съдебно заседание – 100 лева /чл. 25а ал.3 от НЗПП/.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Й. И. Й. - Д., ЕГН **********, гр.
Провадия против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* гр. София иск с
6
правно основание чл. 26 от ЗЗД, за приемане установено в отношенията
между страните, че сключеният от разстояние договор за потребителски
кредит № 983376/11.02.2021 г. е недействителен, на основание чл.26, ал.1,
пр.1 ЗЗД.
ПРОГЛАСЯВА за недействителна, на осн. чл. 146 от ЗЗП и чл. 26 ал.1
пр.3 от ЗЗД клаузата на чл. 5 от сключения между Й. И. Й. - Д., ЕГН
**********, гр. Провадия и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* гр.
София, от разстояние договор за потребителски кредит № 983376/11.02.2021
г. по иска, предявен от Й. И. Й. - Д., ЕГН **********, гр. Провадия против
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* гр. София.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* гр. София да
заплати на Й. И. Й. - Д., ЕГН **********, гр. Провадия сумата от 95
/деветдесет и пет/ лева държавна такса в производството пред ВРС и в
производството по възз.ч.гр.д. № 911/2023 г. по описа на ОС Варна, на осн.
чл. 78 ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* гр. София да
заплати на адв. М. В. М., АК Пловдив адв. № ********** сумата от 396
/триста деветдесет и шест/ лева адвокатско възнаграждение за първа и
въззивна инстанция, на осн. чл. 78 ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Й. И. Й. - Д., ЕГН **********, гр. Провадия да заплати на
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* гр. София сумата от 314.18
/триста и четиринадесет и 0.18/ лева разноски в производството пред първа и
въззивна инстанция, на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд на Р
България в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7