Р Е Ш Е Н И Е
№ 350
Пловдив, 25, 02, 2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ХІХ
състав, в открито заседание на 25,01,2022 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ БОТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА ПЕТРОВА
ПЕТЪР КАСАБОВ
при секретаря Б.К. и участието на прокурора АНЕЛИЯ ТРИФОНОВА, като
разгледа докладваното от председателя
к. а. н. дело № 3206 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на глава дванадесета
от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285, ал. 1 от
Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Образувано е по касационна жалба от М.Г.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, в момента в
Затвора-Пловдив, чрез адв.В.С., против
Решение № 2243 от 19.11.2021 г., постановено по адм. д. №2783 по описа
за 2020 г.
С горното решение съдът ОСЪЖДА Главна
Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, да заплати на М.Г.М. обезщетение
в размер на 1 100 лв. за периодите от 29.03.2019г. до 17.11.2019г., от
22.11.2019г. до 18.07.2020г., от 24.07.2020г. до 10.09.2020г. и от 25.09.2020г.
до 28.10.2020г. /датата на предявяване на исковата молба/, включително, в
резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се в липса на достатъчно
жилищна площ в условията на Затвора-Пловдив, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 28.10.2020г. датата на предявяване на иска до
окончателното изплащане на сумата и ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част за
периодите от 28.10.2020г. до 04.11.2020г., от 13.03.2012 г. до 27.11.2012 г.,
от 27.11.2012г. до 22.03.2019г., от 22.03.2019г. до 28.03.2019г., от
18.11.2019г. до 21.11.2019г., от 19.07.2020г. до 23.07.2020г. и от 11.09.2020г.
до 24.09.2020г., като НЕОСНОВАТЕЛНА И НЕДОКАЗАНА
Касаторът М.М. счита, че обжалваното
решение е неправилно и незаконосъобразно, като твърди , че пред
административният съд е доказал
твърденията си и е следвало искът да бъде уважен в пълен размер.
По касационна жалба от Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) гр. София към Министерство на
правосъдието, чрез старши юрисконсулт - Т.Ч.е постъпил отговор в който се твърди , че оспореното съдебно решение е
обосновано и справедливо, като претендира и юк. Възнаграждение.
Участвалият по делото прокурор,
представител на Окръжна прокуратура - гр. Пловдив, дава заключение, че жалбата
е неоснователна.
По допустимостта на касационната жалба, съдът счита същата за подадена в
предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен
интерес, поради което се явява ДОПУСТИМА.
От фактическа страна съдът
установи, че Административен съд
- Пловдив е разгледал по реда на глава единадесета от АПК във връзка с чл. 285,
ал. 1 от ЗИНЗС искова молба предявена от М.Г.М.
за претендирана сума в размер на 50000 лв. за периодите от 13.03.2012г.
до 04.11.2020, за претърпени
неимуществени вреди.
В исковата молба / л.2/ е посочено,
че ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 50
000 лв., за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в болки и
страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност за периода от 13.03.2012г. до 04.11.2020г..
В хода на съдебното дирене по адм. дело № 2783/2020г. съдът е събрал множество доказателства от
страна на ГД “Изпълнение на наказанията“, касаещи престоя на ищеца, за
условията на пребиваване , като са разпитани и посочени от ищеца свидетели – Т.Д.Т.
и М.
Р.Л., за условията в затвора в Пловдив.
Съдебния състав е обсъдил нормите на
чл. 3 и чл. 43, ал. 2 и ал. 5 от ЗИНЗС, че всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие, а арестите - за поддържане на
физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на
задържаните лица, както и нормата на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС , касаеща изискването за минималната жилищна площ в
спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м.
Обсъдени са количеството дневна
светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване,
достъпът до санитарни възли, течаща вода, както и минимумът обзавеждане на
спалните помещения, определени съгласно правилника
за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на
санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.
При така установената фактическа
обстановка, административният съд е намерил, че искът е процесуално допустим и
частично основателен, а конкретният размер на следващото се обезщетение за
претърпените неимуществени вреди съдът определил при съблюдаване изискването на
чл.52 от ЗЗД.
За да постанови този резултат, съдът
е приел, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на
ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на оплакването
относно пренаселеността на местата, в които е бил настаняван, а именно за
периодите от 29.03.2019г. до 17.11.2019г., от 22.11.2019г. до 18.07.2020г., от
24.07.2020г. до 10.09.2020г. и от 25.09.2020г. до 28.10.2020г.
Прието е че за посочените периоди,
ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е
отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда
по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м.,
Същевременно е прието, че за
периодите от 27.11.2012г. до 01.01.2018г. архивът е унищожен, съгласно представена справка от Затвора Пловдив и че администрацията не разполага с конкретно
съхранена информация, като съдът е намерил че
в случая не е налице отказ от страна на администрацията , за представяне
на такава, а изявление, че специализираните органи по изпълнение на наказанията
не разполагат с достатъчно конкретна информация.
На второ място, съдът е намерил за недоказана по какъвто и да било
начин исковата претенция на ищеца, за периодите от 27.11.2012г. до 01.01.2018г, доколкото същата не е подкрепено от нито едно
от останалите доказателства по делото и то по достатъчно категоричен начин,
така, че да може да обуслови и съответна отговорност за неимуществени вреди.
Решението е неправилно.
Настоящият касационен състав счита ,
че неправилно е разпределена доказателствената тежест на страните относно ,
твърдението за „унищожения архив“ в затвора на гр. Пловдив.
С оглед доказателствената тежест в
процеса, съдът счита , че отговорността на държавата за причинените вреди по
чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина
на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата
отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при
изпълнение на административната дейност, които са последица от
незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са
причинени виновно от тях.
В конкретния случай ищецът твърди
определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал
наказание „лишаване от свобода“ за периодите от 27.11.2012г. до 01.01.2018г и
посредством ангажирани от негова страна доказателствени искания, в т.ч.
свидетелски показания, тези твърдения
следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито
от негова страна са ангажирани доказателства, които да ги оборят.
Ето защо и всички обстоятелства касаещи
пребиваване на ищеца в пренаселени
килии, лошите битови условия и претърпените от него лишения в своята съвкупност
могат да се определят като уронващи човешкото достойнство, което предпоставя
наличието на увреждане на ищеца като последица от претърпените лишения и
неудобства от неблагоприятната жизнена среда. Тези обстоятелства, съгласно
практиката на Съда по правата на човека, включително в пилотното решение
„Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно
основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително
отношение в разрез с разпоредбите на чл.3 ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.
При това положение, съдът намира, че
е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД
„Изпълнение на наказанията“ по отношение на така установените факти по делото,
които водят до извода, че битовите условия в Затвора - Пловдив създават
предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода,
създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Тези
неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение
към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им поради
липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти.
В случая безспорно се установява, че
е налице незаконосъобразно фактическо бездействие от ответника, защото негови
длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол
върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание, не са изпълнили
задълженията си да осигурят на ищеца в посочения период такива условия на
живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, които да не създават
предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и за
нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЗИНЗС. Според практиката на ЕСПЧ, а
вече и на националните съдилища, начинът на изтърпяване на наказанието не
трябва да излага лишения от свобода на отчаяние или изпитание, които надхвърлят
по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора. В
многократно цитираното тук пилотно решение на ЕСПЧ по делото „Нешков и други
срещу България“ се сочи, че крайната липса на място в затворническа килия има
голяма тежест при оценката на това дали условията на задържане са в нарушение
на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и
унизителни условия на задържане. Ако затворниците имат на разположение по-малко
от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността трябва да се счита за
толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл.3 от Конвенцията. В този смисъл са решенията по делото Нешков и
др. срещу България, делото Тореджани, делото Червенков срещу България , Бизжак
–Словения и други. При това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с
ал.1 ЗИНЗС налага да се приеме, че М.М. е претърпял твърдените от него
неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни
психически състояния.
Неправилното приложение на
материалния закон налага отмяна на
оспорения съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг
състав на същия съд, за определяне на справедливо обезщетение за целия период
по исковата молба.
Така мотивиран, на основание чл. 222,
ал. 2, предл. първо АПК, Пловдивският административен съд, ХIХ касационен
състав,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 2243 от 19.11.2021
г., постановено по адм. д. №2783 по описа за 2020 г. на Административен съд –
Пловдив, ХІІ-ти състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от
друг състав на съда съобразно изложеното в мотивите на настоящото решение.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.