Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 02.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и осми януари
през 2020 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 12437 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от
03.05.2019 г. на ищцата Д.В.Г. и по въззивна жалба от
19.04.2019 г. на ответника „ЗАД Д.Б.: Ж.и З.“ АД срещу решението от 29.03.2018
г. по гр. дело № 51515/2018 г. на Софийския районен съд, 126 състав.
Въззивникът-ищец обжалва решението на СРС в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.432, ал.1 вр.
чл.477 КЗ за разликата над 7 500,00 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на
настъпило на 29.01.2018 г. ПТП в гр.Казанлък, ведно със законната лихва от
10.04.2018 г. до окончателното плащане и за разликата над 11,60 лв. до пълния
предявен размер от 47,56 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в разходи за болнично лечение на настъпилите в резултат на
настъпило на 29.01.2018 г. ПТП, телесни увреждания, съгласно фактура №
166617/31.01.2018 г., издадена от „МБАЛ Д-р Хр. Стамболски“
ЕООД, ведно със законната лихва от 20.08.2018 г. до окончателното изплащане.
Въззивницата-ищца поддържа, че
решението е неправилно поради допуснато нарушение на
материалния закон, а именно на чл.52 ЗЗД, като поддържа, че присъдения
размер на обезщетението за
претърпените от нея
неимуществени вреди е силно занижен с оглед
характера на уврежданията, които е получила при ПТП,
интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, икономическата конюктура и установените в КЗ лимити на застрахователните
суми. На второ място поддържа, че съдът не е съобразил и обсъдил в достатъчна
степен събраните по делото доказателства. В жалбата са цитирани решения на САС
във връзка с доводите, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е
силно занижен, както и съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, с която се приема, че независимо от функционално обусловената отговорност
на застрахователя от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие, следва да се
отчитат и конкретните икономически условия, но като ориентир за размерите на
обезщетенията следва да се имат предвид и съответните нива на застрахователно
покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент.
Предвид изложеното жалбоподателката
моли въззивния съд да отмени решението на СРС за
разликата над присъдените суми до пълните предявени размери от 20 000 лв.
–обезщетение за неимуществени вреди, съответно 47,56 лв.-обезщетение за
имуществени вреди и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените
искове изцяло.Претендира разноски.
Насрещната страна – ответник „ЗАД Д.Б.: Ж.и З.“
АД оспорва въззивната жалба и моли същата да бъде
оставена без уважение.
Въззивникът – ответник ищец обжалва решението на СРС в частта, с която са уважени предявените искове с правно основание чл.432, ал.1 вр. чл.477 КЗ за сумата от 7 500,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на настъпило на 29.01.2018 г. ПТП в гр.Казанлък
и за сумата от 11,60 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в разходи за болнично лечение на настъпилите в резултат на
настъпило на 29.01.2018 г. ПТП, телесни увреждания, съгласно фактура №
166617/31.01.2018 г., издадена от „МБАЛ Д-р Хр. Стамболски“
ЕООД, ведно със законната лихва от 20.08.2018 г. до окончателното изплащане.
Въззивникът-ответник поддържа, че решението на СРС в частта по иска за заплащане на обезщетение
за имуществени вреди е недопустимо, тъй като този иск е недопустим, доколкото
подобна извънсъдебна претенция към застрахователя не е предявявана от ищцата.
По отношение на решението, с което е уважен иска за заплащане на неимуществени
вреди се поддържа, че решението е неправилно поради неправилна преценка на
установените по делото факти и обстоятелства, релевантни за спора и
по-конкретно степента, интензитета и характера на претърпените от ищцата болки
и страдания, периода на възстановяване, което от своя страна е довело до
нарушаване и разпоредбата на чл.52 ЗДД, като се поддържа, че определеното от
СРС обезщетение е прекомерно завишено и се позовава на съдебна практика на СРС
и СГС по дела за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, настъпили в
резултат на сходни травматични увреждания.
С оглед изложеното, моли въззивния
съд да отмени решението в обжалваните от него части и вместо него да постанови
друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски за държавна такса по въззивната жалба и за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Предмет на въззивното
производство е и частна жалба от адв.П.К. –
пълномощник на ищцата Д.В.Г. срещу определението на СРС от 08.07.2019 г., с
което е отхвърлена молбата й по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта
за разноските.
Насрещната страна е депозира отговор на частната жалба, в
който поддържа, че същата е неоснователна.П
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, вкл. и в частта, с която СРС се е произнесъл по
иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи
за болнично лечение, като становището на първоинстанционният
съд за допустимост на иска за имуществени вреди е съобразен с практиката на
ВКС, постановена по реда на чл.274, ал.3 ГПК по въпроса следва ли съдът при
проверка на допустимостта на иска по реда на чл.130 ГПК, да съобрази
разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК, която е обективирана
в определение № 332/19.07.2018 г. по ч. т.д. № 1614/2018 г., определение №
224/15.05.2019 г. по ч.т.д. № 805/2019 г. и двете на I
т.о. на ВКС и др. Според тази практика, при проверка на предпоставките,
обуславящи правото на иск, включително и от въззивната
инстанция, се дължи самостоятелна проверка както на общите условия, от които
зависи съществуването на правото на иск, така и на допълнителните предпоставки
- в конкретния случай започнала процедура за доброволно плащане на
застрахователно обезщетение и изтичане на тримесечния срок по чл.496, ал.1 ГПК.
В настоящия случай исковата молба е заведена на 03.08.2018 г., към който момент
е бил изтекъл тримесечния срок, считано от датата на предявяване на претенцията
пред застрахователя – 10.04.2018 г. и по нея застрахователят не се е произнесъл
с мотивиран отказ по основателността на претенцията. Изискването от страна на
застрахователя на допълнителни документи, извън представените от ищцата по
чл.498, ал.2 КЗ, представлява недобросъвестно поведение, в разрез със
законовото му задължение да даде мотивиран отговор по застрахователната
претенция в законоустановения срок, както е и
недопустимо отклонение от забранителната разпоредба на на
чл.106, , ал.5 КЗ.
Решението е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло мотивите на СРС, поради което
на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбите на
ищцата и на ответника, следва да се добави следното:
Неоснователно е възражението на въззивницата, че присъдения размер на обезщетението за
претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 7 500 лв. е занижен,
както и възражението на ответника, че този размер е силно завишен. Прилагайки законоустановения принцип за справедливост при определяне на
дължимото на ищеца обезщетение за възмездяване на понесените от него неимуществени
вреди, съдът следва да съобрази задължителните указания по приложението на
чл.52 ЗЗД, съдържащи се в т.II на ППВС № 4/1968 г.,
според които понятието „справедливост“ по смисъла, вложен от законодателя и
посочената норма, не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и
обективно съществуващи обстоятелства – начинът на извършване на деликта, характерът на увреждането, произтичащите от него
физически и психологически последици за увредения, техния интензитет, възраст
на пострадалия, осакатявания, загрозявания и др. На следващо място съгласно
трайната съдебна практика, обективирана освен в ППВС
№ 4/68 г., а и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК /
решение № 749/05.12.2008 г., по т.д. № 387/2008 г. на II
т.о., № 124/11.11.2010 г. по т.д. № 708/2009 г. на II
т.о., № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г., № 31/25.03.2014 г. по т.д. №
1203/2013 г. на II т.о. и други/, понятието
„неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на
пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост
негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но
създаващи социален дискомфорт за определен период от
време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното
състояние. Критерият за справедливост, поради паричния израз на обезщетението,
е всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюктура и от общественото му възприемане на даден етап от
развитие на самото общество в конкретната държава, т.е. при определяне размера
на обезщетението, от значение са още и моментът на настъпване на вредата с
характерните за него конкретни икономически условия / елемент от който са и
нивата на застрахователно покритие/ и общественото възприемане на
справедливостта на конкретния етап от развитието на обществото в страната.
В конкретния случай първоинстанционният
съд е съобразил в пълнота тези указания. Последният е отчел естеството и
интензивността на телесните увреждания продължителността на лечебния и
възстановителен период, установени със заключението на СМЕ и свидетелските показания, а именно: контузия на главата с получено
лекостепенно мозъчно сътресение и дисторзия
/навяхване/ на лявото рамо, които са причинила временно разстройство на З.то,
неопасно за живота; хоспитализация в болнично заведение за три дни; проведено
медикаментозно лечение във връзка с контузията на главата и направена имобилизация на ляв горен крайник за 3 седмици, без
извършване на оперативни интервенции; оздравителен процес, протекъл за около 20
дни по отношение на травмата на главата и 25 дни за контузията на рамото; пълно
възстановяване на здравословното състояние; липса на трайни последици за З.то от
уврежданията. Правилно СРС е приел, с оглед заключението на вещото лице по СМЕ,
че по делото не са установява твърдението на ищцата, че възстановителния процес
в раменната става продължава и след датата на подаване на исковата молба. При
липса на медицинска документация, вещото лице е заявило, че отокът в раменната
област, отразен в издаден лист за преглед от 04.04.2018
г., може да се дължи и на други фактори, без отношение към събитието от
29.01.2018 г., доколкото травматичния оток е бързо преходно нарушение, което се
наблюдава само до няколко дни след травмата. Въззивният
съд приема, че първоинстанционният съд е отчел в
достатъчна степен и преживения от ищцата първоначален стрес от самото ПТП и отражението на събитието върху психиката й/ съгласно свидетелските
показания ищцата изпитва страх от шофиране и вече не шофира, както и дискомфорт при пътуване в МПС/. Съобразен е и момента на
настъпване на увреждането. Към 29.01.2018 г. лимита на застрахователните суми
за неимуществени вреди при смърт или телесно увреждане на едно лице е 10 000 000
лв., а размерът на минималната работна заплата в страната е 510,00 лв.
Следва да се посочи, че в посочената от процесуалния
представител на ищцата съдебна практика на Софийски апелативен съд се, са претендирани обезщетения за неимуществени вреди, настъпили
в резултат на много по – тежки от процесните травми /
черепно-мозъчна травма, протекла с пълно безсъзнателно състояние, т.е. мозъчна
контузия, с настъпили усложнения и неясна прогноза за пълно възстановяване, или
множество травми, придружени с вътрешни кръвоизливи, довели да интензивни болки
и страдания за срок от един месец и настъпило стабилизиране на здравословното
състояние, но с намален обем на движенията с 10 градуса на десния горен
крайник. Същевременно с посочените от ответника влезли в сила решения на СРС,
постановени по гр.д. № 65759/2016 г. и по гр.д. № 45880/2013 г., са присъдени
обезщетения за неимуществени вреди, получени в резултат на по-леки травматични
увреждания от процесните и за застрахователни
събития, настъпили през 2015 г., съответно 2013 г.
С оглед изложеното и при съобразяване на
съдебната практика на ВКС за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди вследствие
на контузия на главата /мозъчно сътресение/, неопасна за живота, съчетана с
контузия на крайник, които са близки и по-тежки от процесните
- не само относно вида на увреждането, но и относно момента на настъпване на
увреждането, въззивният съд приема, че определеният
от СРС размер на обезщетението от 7 500 лв. за преживените от ищцата телесни и психически
увреждания отговаря на критериите на чл.52 ЗЗД за справедливост. Въззивният съд приема, че така определеният от СРС размер
на обезщетението е съобразен в пълна степен с обема на претърпените от ищцата,
както телесни болки и страдания, така и психическите изживявания /стрес/ при
настъпване на ПТП и настоящ дискомфорт при пътуване в
МПС, с факта на пълното й възстановяване към м.11.2018 г. и при съобразяване на
конкретните икономически условия и нивата на застрахователното покритие към
момента на увреждането.
Ето защо, поради съвпадане на изводите на въззивната
инстанция с тези на СРС, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед неоснователността и на двете жалби,
на страните не следва да се присъждат разноски за въззивната
инстанция.
По отношение
на частната жалба на адв.П.К.-пълномощник на ищцата Д.В.Г. срещу
определението на СРС от 08.07.2019 г., с което е отхвърлена молбата й по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските и по-конкретно в частта за
размера на присъденото адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна
правна помощ, настоящият въззивен състав намира
същата за основателна.
В частната жалба се поддържа, че съдът неправилно е
определил размера на адвокатското възнаграждение, тъй като същият не е
съобразен с чл.2, ал.5 и чл. 7, ал.2, т.1 и т. 4 от Наредба № 1/2004 г. Поддържа
се, че размерът на адвокатското възнаграждение съобразно уважената част на
исковете е 596,34 лв. с вкл. ДДС. В конкретния случай дължимото на процесуалния
представител на ищцата възнаграждение за оказана безплатна правна помощ,
определено по реда на чл. 7, ал.2, т.1 и т. 4 вр.
чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. е в размер на общо 1 716,00 лв. с
вкл.ДДС по двата обективно съединени иска. Съобразно уважената част на
исковете, дължимото възнаграждение възлиза на 596,34 лв. с ДДС. Принципно
настоящият въззивен състав споделя изразеното от СРС
становище, че с оглед отговора по т.1 на Решение от 23.11.2017 г. по съдединени дело С-427/2016 и С-428/2016 на СЕС по
тълкуването на чл.101 параграф 1 ДФЕС вр. чл. 4,
параграф 3 ДЕС, при определяне на възнаграждение при условията на безплатна
правна помощ, съдът не е обвързан от установените от ВАС минимални прагове на
адвокатските възнаграждения. Видно от текста на решението обаче, касае се не за
априорно установено противоречие, а се изисква извършване на съответна преценка
от съда в светлината на всички необходими обстоятелства, в това число дали в
конкретната хипотеза би могло да се говори за ограничаване на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар. В конкретния случай предоставилият безплатна правна
помощ адвокат е извършил надлежно възложената му работа-депозирал е искова
молба с направени в нея доказателствени искания, взел
е аргументирано становище по възраженията на ответника, изложени в отговора по
чл.131 ГПК, преупълномощен от него адвокат е участвал
в проведеното съдебно заседание и е защитавал активно позицията на клиента си
чрез съответни изявления и въпроси към вещото лице и е депозирал писмена
защита, т.е. участвал е във всички дължими и възможни процесуални действия пред
първата инстанция и е упражнявал добросъвестно правата си. При тези
обстоятелства, макар и спорът да не се отличава със съществена правна сложност,
е изисквал активни действия във връзка с изясняване му от фактическа страна,
вкл. и с помощта на вещо лице, поради което присъждането на пълномощника на
ищеца на адвокатско възнаграждение в минималния размер не би могло да се
разглежда като хипотеза, в която приложението на Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения да води в конкретния случай до
прекомерност на възнаграждението и налагане на ограничения, които не отговарят
на легитимни цели, респективно до ограничаване на конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на чл.101 параграф 1 ДФЕС.
С оглед изложеното, определението в обжалваната му част
следва да бъде отменено, като на адв. К. се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на още 109,24 лв. на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
Настоящото решение
не подлежи на касационно
обжалване предвид ограничението на чл.280, ал.3 ГПК. Спорът има търговски
характер, тъй като има основанието си в застрахователен договор /абсолютна
търговска сделка/, сключен от ответното дружество като застраховател и
последиците му.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 05.04.2018
г. по гр. дело № 67956/2015 г. на Софийския районен съд, 45 състав в останалата
обжалвана част.
ОТМЕНЯ по частна жалба на адв.П.К.- пълномощник на ищцата
Д.В.Г., определението на СРС от 08.07.2019 г., постановено по гр.д. №
51515/2018 г. в частта, с която е отхвърлена молбата й по чл.248 ГПК за
изменение на решението в частта за дължимото й се възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ, като вместо него постановява:
ОСЪЖДА „ЗАД Д.Б.: Ж.и З.“ АД, ЕИК ******** да заплати на адвокат П.К. от САК още
109,24 лв.-адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. за производството пред СРС.
Решението не подлежи на обжалване
предвид ограничението на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.