РЕШЕНИЕ
№ 453
гр. Стара Загора, 17.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ваня Тенева
при участието на секретаря Ивелина Б. Костова
като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело №
20245530105457 по описа за 2024 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 146 ЗЗП за
прогласяване нищожност на Договор запотребителски кредит № ******
от 29.05.2021г. и чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщане на недължимо
платени суми по Договор за потребителски кредит №480590 от
23.12.2020г.
В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл.
26, ал.1 ЗЗД за нищожност на чл. 3.7 и чл. 8 от Договор за потребителски
кредит № ****** от 29.05.2021г.
Ищецът М. Г. В. твърди в исковата си молба, че между страните бил
сключен Договор за потребителски кредит № 480590 от 23.12.2020г. По силата
на този договор, ответникът се задължавал да предостави заемни средства в
размер на 800 лева на ищеца, а той се задължавал да ги възстанови, ведно с
възнаградителна лихва. Съгласно чл. 3.7. от договора, годишен лихвен
процент на заема бил 40,05%, а годишният процент на разходите бил 48.28%.
Уговореният срок на договора бил 10 месечни вноски.
Между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № ******
от 29.05.2021г. По силата на този договор, ответникът се задължавал да
предостави заемни средства в размер на 1100 лева на ищеца, а той се
задължавал да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 3.7.
1
от договора, годишен лихвен процент на заема бил 40,05%, а годишният
процент на разходите бил 47.89%. Уговореният срок на договора бил в 10
месечни вноски.
Действително приложеният в кредитните правоотношения годишен
процент на разходите обаче, бил различен от посочения в договорите и с
вписания от Кредитодателя, в във всеки от договорите за заем защото съгласно
всеки от договорите се дължала неустойка по смисъла на чл.8 от договорите, в
случай че ищецът не предоставил в тридневен срок от усвояване на заемната
сума по съглашенията, поръчител или банкова гаранция.
Ответникът, залагайки като клаузи на чл.8 в договорите за потребителски
кредит същност целил заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.
Използвайки заблуждаваща търговска практика той създавал
неравноправност, която го благоприятствала и увреждала ищеца. Ответникът
целил да заблуди ищеца в частта относно действителния годишен процент на
разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целите
договори, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във
връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на
договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора.
Годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора.
Съгласно чл. 6 от договорите за кредит, заемателят се задължавал в срок
от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави
обезпечение, представляващо поръчител или банкова гаранция, на което
обезпечение да била извършена предварителна проверка от страна на
Кредитора и едва след нея да сключил договор за поръчителство във връзка с
процесния договор за заем, като в противен случай се дължала неустойка.
Неустойката по Договор за потребителски кредит № 480590 от 23.12.2020г.
била в размер на BGN 889,62 лв., а по Договор за потребителски кредит №
****** от 29.05.2021г. била в размер на BGN 1228,20, която неустойка се
дължала пропорционално към всяка вноска по кредитите, отразена била в
погасителните планове и представлявала неразделна част от договорите.
Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по
кредитите, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР -
индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2
от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от
потребителските договори размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания такъв от кредитора в кредитните правоотношения.
Посочването в Договорите на размер на ГПР, който не бил реално прилагания
2
в отношенията между страните представлявал "заблуждаваща търговска
практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това
договорите за кредит били нищожни на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване
на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК.
Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП,
която давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика
търговска, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на
кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се
извършвала ако противоречила на изискването за добросъвестност и
професионална компетентност и било възможно да промени съществено
икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон
гласил, че заблуждаваща била такава търговска практика, при която се
съдържала невярна информация и следователно била подвеждаща или когато
по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждавала
или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако
представената информация била фактически точна и имала за резултат или
било възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той
нямало да вземе без използването на търговската практика. Така в чл. 6 от
процесните договори било уговорено заемите да били обезпечени с поръчител
или банкова гаранция, отговарящи на конкретни условия. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя, същият дължал „неустойка“ по
чл. 8 от договорите на кредитора, тоест сумите се начислявали
пропорционално към всяка вноска по кредитите. Кумулирала се месечната
вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало
значително - вноската по кредитите ставала двойно по-голяма. Същото това
кумулиране на неустойката към погасителните вноски води до скрито
оскъпяване на кредита и създавала предпоставка за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.
Неизпълнението на задължението на ищеца да представи поръчител,
отговарящ на условията, посочени по-горе, вдигало лихвения процент на
кредита неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита
възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази неустойка
била уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил
недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължал само чистата
стойност на кредитите, без лихва или други разходи по кредитите.
Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на
договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този
3
смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не
кредитирали по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедирали по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото целило да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на
целта на Директива 2008/48, която се състояла, в предвиждането в областта на
потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица
ключови области, която се приемала, като необходима, за да се осигурило на
всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на
техните интереси и за да се улеснило изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити. Клауза, която предвиждала, че се
дължила неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение
ставало изискуемо до 3 работни дни от усвояване на заемната сума била в
пряко противоречие с целта на Директивата.
Посочените лихвени проценти в договорите за кредит от 40.05% не
отговаряли на действително приложените лихвени проценти, тъй като
уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва.
Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния
процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от
компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в
чл.3, ал.5 от договорите в действителния му размер, а това било в нарушение
на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК.
В случай, че съдът преценил, че договорите не били нищожни,
уговорените размери на договорната лихва по правоотношенията
противоречали на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Страните
уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.05%
годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви можели да се уговарят до
размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон,
страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора
не трябвало да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите
нрави.
Посоченият критерий не можел да бъде възприет за абсолютен, тъй като
противоречието на добрите нрави следвало да се прецени съобразно всеки
конкретен случай. Следвало да се има предвид съотношението между
уговорения размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и
4
характеристики на договорите, а именно: при липса на обезпечение,
неустойката по Договор за потребителски кредит № 480590 от 23.12.2020г.
била в размер на 889,62 лева, а по Договор за потребителски кредит № ******
от 29.05.2021г. била в размер на 1 228.20 лева. Отчитайки, че договорната
лихва била цена за предоставеното ползване на заетата сума, размерът на
лихвата от 40.05% противоречил на добрите нрави.
В случай, че съдът преценил, че нито един от договорите не бил
нищожен, уговорената неустойка в чл.8 от Договорите противоречила на
добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената неустойка се
целило единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази
разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в
т. 3 от Тълкувателно дело №1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесната неустойка била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП
и съответно била нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на
потребителите. Потребителят не могъл да влияе върху съдържанието й, тъй
като била предварително изготвена от ответника и съответно не била
индивидуално уговорена. Чл. 8 от процесните договори за потребителски
кредит и уговорената в него „неустойка“ представлявала неравноправна
клауза, тъй като била уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на
изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните.
С така уговорената неустойка се целило заобикаляне на закона, тъй като
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се
дължало само обезщетение в размера на законната лихва.
Ищецът заплатил, въпреки липсата на основание по Договор за
потребителски кредит № 480590 от 23.12.2020г., сумата от 599,82 лева. Тази
сума била недължимо платена сума от страна на ищеца към ответника за
възнаградителна лихва, неустойка и други такси към договора.
Искането е да се признае за установено, че Договор за потребителски
кредит № ****** от 29.05.2021г., сключен между „СИТИ КЕШ“ ООД, и М. Г.
В., е изцяло недействителен, поради противоречие с императивните
разпоредби на ЗПК и ЗЗП. В хипотезата на евентуалност, а в случай, че съдът
не прецени, че целият договор е недействителен, да се признае за установено,
че клаузите на чл. 3.7 и чл. 8 по сключения между "СИТИ КЕШ" ООД, и М. Г.
В., Договор за потребителски кредит № ****** от 29.05.2021 година, са
нищожни, както и да се осъди ответника да заплати на ищеца на основание чл.
55 от ЗЗД недължимо платените суми в размер на 599,82 лева, във връзка
Договор потребителски кредит № 480590 от 23.12.2020г. Претендира
разноски.
5
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
ответника, в който заявява, че оспорва исковата молба като нередовна и
неоснователна.
На първо място, следвало да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на
целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея. Настоящият
случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените
параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.
Отделно от това действителността на договора в цялост, както и на
отделните му клаузи произтичала от това, че са покрити всички изисквания на
ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК
Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за
потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити ясно се сочело какъв е
размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19,
ал. 4 ЗПК „ГПР не можел да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
Постановление на МС на РБ“. При нормативно определен лимит на ГПР към
датата на сключване на договорите от 50% и ГПР определен в процесните
договори в размер на 48,28% и 47,89%, било видно, че в случая годишните
проценти на разходите не надхвърляли пет пъти размера на законната лихва за
забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на
изчисляването на годишния процент на разходите се определяли общите
разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за
кредит Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната
6
функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала
право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. Нещо
повече, в настоящия случай, освен че неустойката била дължима от
потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била
уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с
размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението,
което обезпечава.
Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на
потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със
съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в Погасителния план - имплементиран
в договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на
погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в плана
за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него било посочено, че тези суми
ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезщетение по кредита.
По отношение на действителността на клаузата, уговаряща договорната
лихва излага, че възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се
дължи за ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи.
В настоящия случай лихвата по кредита била фиксирано уговорена за
целия срок на договора, като при това обстоятелство „Сити кеш“ ООД не си
запазило правото да променя едностранно същата. Между страните било
уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските
по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер.
По този начин се целяло поставяне на кредитополучателя в по- благоприятно
положение, тъй като не бил ангажиран от връщане на суми в пълен размер в
кратки срокове. Моли да се има предвид, че в Част II от европейският
формуляр са посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде
изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят бил
напълно информиран за условията, преди да сключи съответния договор.
Погасителният план, който е неразделна част от Договора включвал пълна и
точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и каква част от вноската представлява главница и
каква лихва.
Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент е в противоречие
с добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти размера на законната лихва
7
били неправилни и необосновани. На първо място, доводът, че конкретно
съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на
законната лихва противоречи на закона и основополагащи правни принципи,
без подобен лимит да е законодателно уреден, и при ясно и недвусмислено
определен лихвен процент за целия срок на договора, не можел да намери
основание нито в закона, нито в правната доктрина. Наличието на
противоречие с добрите нрави се преценявало за всеки отделен случай като
меродавна за преценката била конкретната фактическа обстановка. На
следващо място, възнаградителната лихва се явявала част от ГПР, в същото
време в закона бил установен максималният размер на ГПР, който към датата
на сключване на договора бил 50,00%. От това следвало, че максималният
възможен размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и
опосредено.
Още към момента на сключването на договора , потребителят бил
уведомен за всички възможни суми, с които можел да се задължи към
кредидодателя. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на
договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал
възможността да се откаже от договора без последници при сключването му, а
и след това.
Намира за неверни твърденията, че неустойката представлява „добавка
към възнаградителната лихва“. Лихвата по кредита била възнаграждение за
кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Същата
представлявала задължителен и основен компонент от договора за кредит по
дефиниция и страните я уговаряли още преди сключването на договора за
кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката
да бъде изплащана на части, а не еднократно, и че всяка част от нея ще се
плаща на падежите по договора, не водело до превръщането й в лихва. Тази
уговорка се явявала изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределяла
задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и
лихва. Предвид изложеното с неустойката не се нарушавал чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК
Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска
практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР бил
ясно посочен в договора, неустойката не била част от него и това
недвусмислено било уговорено между страните. От договора и от
Стандартния европейски формуляр било видно, че преди сключването и при
подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва
неустойката и че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение
на кредита. Така текстовете на процесния договор не съдържали никаква
8
заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят бил
наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не
обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Намира оспорената неустойка за
действителна.
Намира за неоснователни и аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка
била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна
на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвиждал единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не можела да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето
на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: дружеството-кредитодател предоставило паричен
заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата
сума и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил
сключен изцяло по волята на ищцата, която била попълнила искане за
сключване на договор за кредит, получила подробна информация за желания
от нея кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и
имала пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл.
да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора
,задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят
разполагал с 14 дни, в които можел да упражни правото си на отказ от
договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което бил поличил още със
стандартния европейски формуляр.
Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП, поради
изброените по-горе причини. На следващо място, неустойката имала
предварително определен начален и краен момент, също така била с
фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото преценката за
нищожност на неустойката на това основание се правела за всеки конкретен
случай, както задължава Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. №
969/2009 г., IV г. о., ГК, смята, че в разглеждания такъв противоречие с
9
добрите нрави не е налице.
При сключване на процесния договор кредитополучателят не
предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от
връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липсата на
такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в неустойката по чл. 18, като дал възможност и допълнителен
срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща
неустойката.
Счита, че не е налице неравноправност по ЗЗП. Всички доводи за
нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба,
били неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените не били
във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност и не
водели до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. В случая не била налице нито една от хипотезите на
чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите били уговорени индивидуално
с потребителя, същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя
яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити били посочени
разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на
неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В Погасителния
план към договора били изчерпателно посочени компонентите на всяка една
възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че
такова не бъде дадено. В самия договор били посочени условията за
предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката
били фиксирани и ясно описани в договора, така че за клаузите нямало нужда
от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви
условия се задължава. Стойността на неустойката била посочена в общ
конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при
които се дължи били точно и изчерпателно изброени, както и начинът на
плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на
договора.
Така кредитополучателят бил информирана за условията за ползване на
продукта на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да
представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че
не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално
определен размер. Предвид това била изключена възможността М. В. да не е
бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните
10
договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП.
Всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане на
предоставения кредит се явявали неоснователни, предвид факта, че клаузите
на договора били съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147
ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях били недвусмислено
посочени в договора, който съдържал и погасителен план на вноските за целия
период на кредита.
Изложеното изключвало възможността потребителят да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключения договор за
кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
На самостоятелно основание, всички изложени твърдения за нищожност
на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2020г.-
2021г., ищецът бил сключил общо два договора, които съдържали уговорката
за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.
Наличието на 2 договора за идентични кредитни продукти, всеки от който
съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергавал
твърденията на ищеца за липса на достатъчно информация за това какъв би
бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора и че
клаузите накърняват добрите нрави.
Въпреки твърденията си за нищожност на процесния договор М. Г. В.
сключил с ответното дружество 2 договора с уговорка за плащане на
неустойка. Предвид това, не можело да се твърди липса на индивидуално
договаряне на клаузите по договорите, както и липса на информираност с
условията и последиците от процесиите клаузи, доколкото г- н В. се е
запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се
задължава с тях, но сама е избирала да направи обратното. От
неоснователността на установителния иск за обявяване на нищожност на
договора в цялост и на доводите за недействителност на неустоечната клауза
следвала и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора,
респективно клаузата за неустойка. В случая договорът и отделните му клаузи
били действителни по изложените в настоящия отговор съображения, поради
което всички платени от ищеца суми са получени на валидно правно
основание и не подлежали на връщане.
Искането до съда е да постанови решение, с което да отхвърли исковите
претенции като неоснователни. Претендират се разноски, като се прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание ищецът е подал молба по реда на чл.214 ГПК за
увеличение на размера на предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД,
като същият да се счита предявен за сумата от 1 080 лв. Съдът е допуснал
11
изменението в размера на предявения иск.
В съдебно заседание ищецът се представлява от пълномощника си, който
поддържа исковата молба, съгласно изменението.
В съдебно заседание ответното дружество „СИТИ КЕШ“ ООД – гр.
София, редовно призовано, не изпраща представител, а депозира становище
по делото, с което поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното:
По делото не се спори и се установява от представените писмени
доказателства, че между ищеца М. Г. В., в качеството на кредитополучател, и
„СИТИ КЕШ“ ООД – гр. София, в качеството на кредитодател, са сключени
следните договори за кредит: Договор за потребителски кредит
№480590/23.12.2020 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца
потребителски кредит, в размер на 800 лева срещу задължението на последния
да го върне в срок от 10 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент от
40,05% и ГПР в размер на 48.28%, както и Договор за потребителски кредит
№******/29.05.2021г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца
потребителски кредит, в размер на 1100 лева срещу задължението на
последния да го върне в срок от 10 месеца, при фиксиран годишен лихвен
процент от 40,05% и ГПР в размер на 47.89%.
В т.6 от процесните договори е посочено, че заемателят се задължава, в
срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави едно
от изброените обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Предвидено е,
че обезпечението следва да отговаря на условията на чл. 23, ал. 1 от ОУ към
договорите за заем, като при неизпълнение, в тридневен срок от сключването
им да предостави обезпечение, заемателят дължи на заемодателя неустойка,
както следва: По отношение на Договор за паричен кредит
№480590/23.12.2020г. – неустойка в размер на 889,62 лева и по отношение на
Договор за паричен заем Кредирект №******/29.05.2021г. – неустойка в
размер на 1228,20 лева.
С оглед установяване фактите по делото е назначена съдебно-счетоводна
експертиза. От заключението на вещото лице по същата се установява, че
посочените в договори за кредит от 23.12.2020г. и този от 29.05.2021г.
размери на годишния процент на разходите по кредита - 48,28% за договора за
кредит от 23.12.2020г. и годишен процент на разходите по договор за кредит
от 29.05.2021г. – 47,89%, включват единствено договорената между страните
възнаградителна лихва по всеки договор, като в посочения размер не е
включена договорната неустойка. При включване на сумата от договорната
неустойка в годишния процент на разходите, размерът на последния би
12
възлязъл на 170,23% по договор за кредит от 23.12.2020г. и 170,38% по
договор за кредит от 29.05.2021г.
Вещото лице установява, че във връзка с процесните договори за кредит,
ищецът е заплатила на ответното дружество сума в размер на 1880,00лв., от
които - неустойка в размер на 889,62лв., договорна лихва в размер на 190,38лв.
и главница в размер на 800,00лв. по договор за паричен кредит №480590 от
23.12.2020г. и сума в размер на 2528,00лв., от които - неустойка в размер на
1228,20лв., договорна лихва в размер на 261,80лв. и главница в размер на
210,84лв. и такси – 827,16 лв. по договор за паричен кредит №****** от
29.05.2021г.
Като взе предвид изложената фактическа обстановка, съдът стига до
следните правни изводи:
Безспорно установено по делото е, че между страните са възникнали
облигационни правоотношения въз основа на сключени на 23.12.2020г. и
29.05.2021г. договори за потребителски кредити. Няма спор между страните,
че ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД представлява финансова институция по
смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9,
ал. 4 ЗПК . Безспорно е и обстоятелството, че ищецът е потребител, по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Процесните договори по своята правна
характеристика и съдържание представляват такива за потребителски
кредити, поради което за тяхната валидност и последици важат изискванията
на специалния закон ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договорите за потребителски кредити, свързано с изискването за формиране
на годишния процент на разходите /ГПР/, както и с разминаването на
посочения ГПР в процесните договори с действителния такъв.
Годишният процент на разходите представлява вид оскъпяване на
кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е
13
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР по договора за заем от
23.12.2020г. е в размер на 48.28%, а при договора от 29.05.2021г. - в размер на
47.89%, като и при двата договора възнаградителната лихва е 40,05 %, но от
съдържанието на договорите не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво
представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.
Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание.
Освен това е видно, че с включването на неустойката в ГПР, размерът в
процентно съотношение ще бъде много по-висок от 48 % т.е. ще надхвърля 50
% (забраната за размера на ГПР да е над 50 % се основава на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК).
В тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на
процесните договори е предвидено, че неустойката по чл. 6.2 ще се заплаща
разсрочено, заедно с всяка вноска по съответния договор. Така въведените
изисквания в цитираните клаузи от процесните договори за вида обезпечение
/банкова гаранция или поръчители/ и срока за представянето му /тридневен/,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне
на условията по кредитите.
В случая е предвидено неустойката по процесните договори да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване
на кредитите. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя.
В едно от последните си решения по преюдициално запитване на
български съд, а именно по дело C‑714/22г., СЕС постанови, че не само
липсата или неясното посочване на годишен процент на разходите (ГПР) в
договора за потребителски кредит, но и неточното му обявяване – без да са
включени всички разходи, води до нищожност и длъжникът връща само
14
главницата по заема, без лихви и разноски.
С Определение № 50536 от 03.11. 2023 г. на ВКС по т.д. 1646/2022 II т.о.
ТК касационният съд е допуснал въпрос относно правните последици при
недействителност на съществен елемент от императивно уреденото
съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност това по чл.
11, ал. 1 т. 9 и т. 10 ЗПК, с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК. С Решение №
50013 от 5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК ВКС е отговорил, че
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от
императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит,
попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените
в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит.
Следва още да се посочи и че с предвиждането на тази неустойка се
заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото тя не е включена в ГПР,
а иначе представлява част от общите разходи по кредитите и по този начин се
постига неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера
на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за
добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на
насрещните престации, а също е в нарушение на добрите нрави.
Ето защо съдът намира, че противоречието на клаузата в договорите за
потребителски кредит, в която формално е посочен ГПР (но всъщност
размерът е много по-висок) противоречи на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, тъй като
следва да се приравни на липса на посочен ГПР. От друга страна дори и да се
прецени нищожност само на тази клауза от договора, то тя като съществен
елемент влече недействителност на целите договори. Не е необходимо да се
разглеждат другите възражения на ищеца за нищожност на договорите за
потребителски кредити поради противоречие със закона с конкретно посочени
разпоредби, макар и всяка от тези разпоредби (изрично изброени по чл. 22 да
представлява самостоятелно основание за нищожност).
В случая е предявен установителен иск за нищожност на Договор за
потребителски кредит № ****** от 29.05.2021г., по който съдът ще се
произнесе с отделен диспозитив, а установяването на нищожност на другия
Договор за потребителски кредит № 480590 в мотивите на решението води до
предпоставки за разглеждане и уважаване на осъдителния иск за
неоснователно обогатяване.
С оглед уважаването на главния иск за прогласяване недействителността
на Договор за кредит №******/29.05.2021г., съдът не дължи произнасяне по
евентуално предявените от ищеца искове за прогласяване недействителността
15
на отделни клаузи от същия договор.
По иска по чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД.
За да е налице фактическият състав на чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД -
връщане на даденото при начална липса на основание, съдът следва да
установи в мотивите си, че е налице изначална недействителност на целия
потребителски договор и да приложи чл. 23 от Закона за потребителския
кредит. Ищецът твърди, че на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК,
договорът за кредит е нищожен, тъй като не бил налице съществен елемент от
неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по
кредита. Както беше посочено по –горе грешното посочване на кредита
следва да се приравни на хипотезата на непосочен кредит. Освен това ГПР
бил посочен единствено като процент. Липсата на ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита, била в пряко противоречие с императивните
изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК.
Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число
възнаградителна лихва и неустойка) водели до различен размер на ГПР от
посочения.
Тук следва да се цитира отново, че в едно от последните си решения по
преюдициално запитване на български съд, а именно по дело C‑714/22г, СЕС
постанови, че не само липсата или неясното посочване на годишен процент на
разходите (ГПР) в договора за потребителски кредит, но и неточното му
обявяване – без да са включени всички разходи, води до нищожност и
длъжникът връща само главницата по заема, без лихви и разноски.
По делото са поставени следните два въпроса:
- Следва ли чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48 да се тълкува в
смисъл, че неправилното посочване на ГПР в договор за кредит, сключен
между търговец и потребител - кредитополучател, следва да се приеме за
липса на посочване на ГПР в договора за кредит и националният съд да
приложи последиците на вътрешното си право, предвидени за непосочване на
[ГПР] в договор за потребителски кредит?
- Следва ли чл. 22, пар. 4 от Директива 2008/48 да се тълкува в смисъл, че
предвидена от националния законодател санкция нищожност на договора за
потребителски кредит, при която се връща само отпуснатата главница, е
пропорционална за случаите, в които договор за потребителски кредит не
съдържа точно посочване на ГПР?
На тези въпроси СЕС е отговорил, че член 10, параграф 2, буква ж) и член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
16
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Също така посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в
лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на
ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова
нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Предвид
гореизложеното може да се направи извод, че е налице недействителност на
Договора за кредит – този от 23.12.2020г. и на връщане подлежи всичко освен
главницата по заем. Вещото лице е изчислило, че по Договора за
потребителски кредит 480590 е надплатена над главницата сумата от 1080
лева.
Предвид горното следва, че са налице всички елементи от фактическия
състав на чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД – предаване и получаване на сума при начална
липса на основание т.е. исковете по чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД следва да се
уважат в цялост
Предвид установената в мотивите на настоящото решение
недействителност и на Договор за кредит №480590/23.12.2020г. по същите
съображения, основателен се явява и иска с правно осн. чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Съответно, съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. В случая,
по Договор за кредит №480590/23.12.2020г. ищецът е получил сумата от 800
лева, а е върнал на кредитора „СИТИ КЕШ“ ООД, сума, в размер на 1880,00
лева. Надплатената сума, в размер на 1080,00 лева подлежи на връщане на
ищеца, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска до
окончателното плащане.
По разноските.
Ищецът е направил искане за присъждане на разноски в размер на 153,60
лв. държавна такса и 200 лв. възнаграждение за вещо лице, както и определяне
на адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство
при условията на чл.38 ал.2 от ЗА по 480 лв. с ДДС по всеки иск.
Пълномощника на ищеца е поскал определяне и присъждане на
възнаграждение при условията на чл.38 ал.2 от ЗА. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие, в който е обективирано изявление, че
договореното възнаграждение е съгласно чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Съдът счита, че
следва да уважи искането. Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска
помощ на лице от кръга на визираните в т.1–т.3 на чл.38 ал.1 ЗА, е установено
17
със закон. В конкретния случай са налице всички необходими предпоставки за
възникване на право в полза на процесуален представител на ищеца да
претендира и да получи възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска
помощ и съдействие, на основание чл.38 от ЗА - реално осъществена
безплатна правна помощ и основание за ангажиране на отговорността на
насрещната страна - ответник за разноски за процесуално представителство на
ищеца.
Предвид горното съдът счита, че в полза на процесуалния представител
на ищеца следва да бъде определено адвокатско възнаграждение, но не при
условията на чл.2 ал.5 от на Наредба №1 от **********г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения за защита и съдействие по всеки иск,
а едно възнаграждение за цялото производство в размер на 480 лв. с ДДС.
Съображенията за това са, че делото не се отличава с фактическа или правна
сложност, проведено е едно съдебно заседание; действително с исковата
молба са предявени два иска, но съществува обилна съдебна практика по
идентични казуси, поради което не може да се приеме, че при осъществяване
защита на интересите на ищеца са положени по-специални усилия
На основание чл.78 ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
направените разноски общо в размер на 353,60 лв. Водим от горните мотиви,
съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от М. Г. В., ЕГН
**********, от гр. ********** против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, р-н Средец, ул. Славянска
№ 29, ет. 7, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, че сключеният между
тях Договор за потребителски кредит №******/29.05.2021г. е недействителен,
на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ул.„Славянска“ №29, ет.7, представлявано от
Николай Пенчев Пенчев да заплати на М. Г. В., ЕГН **********, с адрес гр.
**********, сумата в размер на 1080,00лв. (хиляда и осемдесет лева), като
получена без основание по недействителен договор за потребителски кредит
№480590/23.12.2020г., както и сумата в размер на 353,60лв. (триста петдесет и
три лева и шестдесет стотинки), представляваща сторени по делото разноски
за държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ул.„Славянска“ №29, ет.7, представлявано от
Николай Пенчев Пенчев да заплати на ЕАД М., представлявано от адв. М.,
18
ЕИК *********, с адрес: гр. Стара Загора, бул. Ал. Батенберг № 28, ет. 5, офис
42, сумата 480 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение по чл.
38, ал. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Старозагорски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
19