Решение по дело №8096/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 5348
Дата: 9 септември 2020 г. (в сила от 9 септември 2020 г.)
Съдия: Йоана Милчева Генжова
Дело: 20191100508096
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 19 юни 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………………../09.09.2020 г., гр.София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми юли през две хиляди и двадесета година, в състав:   

                                                  

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

        ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

  мл.с. КРИСТИНА ГЮРОВА

  

при участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело № 8096 по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №450161/13.07.2018г., постановено по гр.д. №63815/2016г. по описа на СРС, 72 състав, е отхвърлен предявеният от Р.М.С. срещу „Г.з.“ ЕАД иск с правно основание чл.208 във вр.  чл.199а от КЗ (отм.) във вр. с чл.99 от ЗЗД за осъждане на ответника да плати сумата от 2678,10 лева – цедирано на ищцата вземане, представляващо обезщетение по групов договор за застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите на „Банка ДСК“ ЕАД. С решението е осъдена Р.М.С. да заплати на „Г.з.“ ЕАД сумата от 200 лева – разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца в производството Р.М.С., чрез пълномощника адв. Р. И., с която първоинстанционното решение се обжалва изцяло. В жалбата са направени оплаквания, че решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като съдът не се е произнесъл по всички изложени от ищеца аргументи и доказателства. Жалбоподателката поддържа, че представените от застрахователното дружество общи условия не я обвързват, тъй като не са подписани от нея, не са й били предоставени, както и били оспорени по съдържание. Оспорва извода на първоинстанционния съд за наличие на свързаност, като поддържа, че решението за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата е взето от едноличния собственик на дружеството. Счита, че е налице покрит риск по договора за застраховка и отказът на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение е неоснователен. С оглед изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.

          В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна „Г.з.“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт А.К., в който се излага съображения, че решението на първоинстанционния съд е правилно, обосновано и постановено при съобразяване на материалния и процесуалния закон. Оспорва твърденията на въззивницата, че общите условия не са й били предоставени, както и, че не ги е приела, като поддържа, че в представения по делото сертификат №4000000026334/08.02.2012г. същата е декларирала, че е получила и се е запознала с условията по групова застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите, приела ги е и те са неразделна част от сертификата, удостоверено с подписа й. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че между ищцата и „А..бг“ ЕООД са били налице условия на свързаност по смисъла на пар.1, т.12 от ДР на КЗ (отм.)., като поддържа и, че посоченото в заповедта основание за прекратяване на трудовия договор – „закриване на част от предприятието и съкращаване на щата“, не отговаря на истината, тъй като към датата на прекратяване на трудовия договор в ТР е имало само един вписан управител на дружеството, а именно ищцата, поради което длъжността не би могла да бъде съкратена. Счита, че представените по делото от ищцата документи са с цел същата да се облагодетелства неправомерно с уговореното в полицата застрахователно обезщетение без да е налице реално застрахователно събитие. С оглед изложеното моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.    

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо.

Установява се от събраните по делото доказателства, че ищцата е кредитополучател по сключен с „Банка ДСК“ ЕАД договор за кредит за текущо потребление от 08.02.2012г. в размер на 36000 лева. За обезпечаване на вземанията на банката към кредитополучателите бил сключен от „Банка ДСК“ ЕАД с ответното дружество групов договор за застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите при приложими общи условия на застрахователя, като на 08.02.2012г. въз основа на Сертификат №4000000026334 ищцата Р.С. била включена в групата на застрахованите лица по застраховката с предмет живота, здравето и трудовата заетост на застрахованото лице. Покрити рискове по договора са, както следва: смърт, трайна неработоспособност и нежелана безработица на застрахованото лице, продължила минимум 60 дни без прекъсване, настъпила в срока на индивидуалното застрахователно покритие и след изтичане на 90-дневен отлагателен период. Застрахователната сума за риска „нежелана безработица“ е в размер на месечната погасителна вноска за не повече от 6 месеца. Срокът на индивидуалното застрахователно покритие е до изтичане първоначалния срок на кредита. При извършена справка в ТР се установява, че за периода от 30.07.2009г. до 18.11.2014г. ищцата е била вписана като управител на „А..бг“ ЕООД. Представен е по делото протокол от общо събрание на съдружниците в дружеството от 04.07.2014г., на което били приети решения за прекратяване на договора за управление на Р.М.С. и да бъде назначена Р.М.С. на трудов договор, считано от 07.07.2014г., като е възложено на Р.С. в качеството й на управител да предприеме необходимите действия за изпълнение на решението. Представен е трудов договор от 07.07.2014г., сключен между „А..бг“ ЕООД, представлявано от Р.М.С., и Р.М. Статева като работник/служител,  в който е посочено, че работодателят възлага, а работникът (служителят) приема да изпълнява длъжността „управител финансово кредитна и паричнообменна обезпеченост“. На общо събрание на съдружниците в „А..бг“ ЕООД, проведено на 31.10.2014г., било прието решение за освобождаване на ищцата като управител на дружеството и избиране на нов управител – Б.Г.. На 31.10.2014г. със заповед на управителя на дружеството „А..бг“ ЕООД Р.С. същата е прекратила трудовото си правоотношение поради закриване на част от предприятието и съкращаване на щата. С разпореждане на НОИ, ТП София град от 17.12.2014г. на Р.С. е отпуснато парично обезщетение за безработица, считано от 01.11.2014г. до 31.08.2015г., като времето от 01.12.2014г. до 01.10.2015г. е зачетено като трудов стаж по чл.9 от КСО, видно от извършеното отбелязване в трудовата книжка на ищцата. На 22.04.2016г. „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила на ищцата вземанията си, произтичащи от договора за застраховка „Сигурност“ във връзка с настъпилия риск „нежелана безработица“ поради прекратяване на трудовия договор на 01.11.2014г. в размер на 2678,10 лева. Представена е по делото и двустранна кореспонденция между страните във връзка с отправени от ищцата искания до застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение и респективно отказ на застрахователя за изплащане на такова.

Спорно между страните е дали застрахователят основателно е отказал изплащане на застрахователно обезщетение на основание чл.5, ал.1, т.5 и т.6 от общите условия по застраховка „Сигурност“. Неоснователно се явява направеното от ищцата възражение, че общите условия не са й предадени и не я обвързват. Видно от приетия като доказателство по делото сертификат №4000000026334 на застраховано лице по Групов застрахователен договор за застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите на „Банка ДСК“ по големи кредити, застрахователен пакет „Максимум“, в същия е отразена декларация на ищцата, че е получила и е запозната с условията по Групова застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите, в т.ч. Глава І и Глава ІІІ от Общи условия по застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите, приети от компетентния орган на „Групама Животозастраховане“ ЕАД на 09.03.2010г. и Глава І и ІІІ от Общи условия по застраховка „Сигурност“ приети от компетентния орган на „Г.З.“ ЕАД на 03.03.2010г. и специални договорености по пакет „Максисум“, приема ги и те са неразделна част от сертификата, като за неуредените в сертификата случаи се прилагат общите условия. Поради изложеното съдът приема, че в случая са изпълнени установените в чл.186, ал.1 от КЗ (отм.) изисквания за писмено приемане и удостоверяване на получаването на общите условия, поради което същите обвързват ищцата, като общите условия са индивидуализирани с датата на приемането им, съгласно разпоредбата на чл.186, ал.2 от КЗ (отм.) и са същите, на които се позовава ответникът в настоящото производство. Ищцата, чиято е доказателствената тежест в процеса да установи наличието на евентуално несъответствие между предадените й при сключването на договора общи условия, и представените по делото от ответника, в случай, че такова се твърди, не е ангажирала доказателства в тази насока. Поради изложеното съдът приема, че представените от ответника общи условия, приети писмено от ищцата, са приложими в отношенията между страните.

Съгласно разпоредбите на чл.5, ал.1, т.5 и т.6 от общите условия отговорността на застрахователя не покрива безработица, настъпила в резултат на прекратяване на трудовото/служебното правоотношение, когато прекратяването е на договор за управление и контрол (мениджърски договори), както и когато е реализирано докато застрахованият и работодателят са свързани лица по смисъла на пар.1, т.12 от ДР на КЗ (отм.). В случая не е спорно между страните, че ищцата е била управител на „А..бг“ ЕООД, като същата твърди, че е заемала тази длъжност по трудово правоотношение. Съгласно разпоредбата на чл.141, ал.7 от ТЗ отношенията между дружеството и управителя се уреждат с договор за възлагане на управлението. Договорът се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на съдружниците, или от едноличния собственик. В случая между ищцата и „А..бг“ ЕООД е сключен договор №4/07.07.2014г., който макар и озаглавен трудов, има характеристиките на договор за възлагане на управление. По въпроса относно правния характер на договора за управление е налице постоянна практика на ВКС, формирана с решение №88 от 22.06.2010г. по т. д. №911/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №306 от 25.06.2012г. по гр. д. №1387/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №204 от 28.07.2014г. по гр. д. №983/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение №150 от 29.05.2015г. по гр. д. №5272/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., Решение №222/10.05.2019 по дело №2972/2017 на ВКС, ТК, I т.о., в които се приема, че правоотношението, което възниква по договор за управление на търговско дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между управителя, съответно членовете на съвета на директорите и на управителния съвет, от една страна, и дружеството, от друга, се уреждат с договор за възлагане на управлението, който следва да е писмен. Този договор е мандатен - договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което лицето, на което е възложено управлението няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Поради изложеното съдът приема, че в случая е налице изключен риск по застрахователния договор, съгласно приложимите общи условия, а именно прекратяването е на договор за управление, а не на трудово правоотношение, поради което не е възникнало задължение за застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение.

Поради съвпадане на крайния извод на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 100 лева.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІІ-г въззивен състав

 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №450161/13.07.2018г., постановено по гр.д. №63815/2016г. по описа на СРС, 72 състав.

ОСЪЖДА Р.М.С. да заплати на „Г.з.“ ЕАД сумата от 100 лева разноски за въззивното производство.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       ЧЛЕНОВЕ : 1.                         2.