Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 05.06.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на шестнадесети
май
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА
ПЕТРОВА
при секретаря Поля
Георгиева, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 12838 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
430371 от 14.06.2018
г. по гр. д.
№ 41920/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 60 състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Н.С.
и В.Д.С. искове с правно основание чл. 415 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД съдът е
признал за установено в отношенията между страните, че С.Н.С., ЕГН ********** и В.Д.С., ЕГН **********, в условията на солидарна отговорност дължат на „Т.С."
ЕАД сумите както следва: сумата от 2 532,48 лева, представляваща стойността на
доставена топлинна енергия за периода от м.12.2011 г. до м.04.2014 г. до
следния топлоснабден имот, а именно: апартамент № 42, находящ се в гр. София,
ж.к. „********, с абонатен № 361313, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда -
30.10.2014 г., до окончателното изплащане на дължимата сума, което вземане е
предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
12.01.2015 г. по ч. гр. д. № 58994 по описа за 2014 г. на Софийски районен съд,
Второ гражданско отделение, 60 състав, като е отхвърлил предявения иск за
разликата над уважения размер от 2 532,48 лева до пълния предявен размер от 2
807,59 лева, както и сумата от 450,14 лева, представляваща лихва за забава
върху главницата за периода от 31.01.2012 г. до 03.10.2014 г., което вземане също
е предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.01.2015 г. по ч. гр. д. № 58994 по описа за 2014
г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60 състав.
Със същото решение
С.Н.С. и В.Д.С. са осъдени да заплати на „Т.С." ЕАД на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК всеки един от тях сумата от по 461 лв., представляващи разноски в
първоинстанционното и заповедното производство.
Недоволен
от така постановеното решение, в частта, с която исковете с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. Чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД са отхвърлени, както и в частта за
разноските, е останал въззивникът-ищец «Т.С. ЕАД, който в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК го обжалва с оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно и
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. По-конткретно се
поддържа, че съдът е следвало да кредитира изготвената в първоинстанционното
производство ССчЕ, която е дала вярно заключение относно дължимите суми,
начислени на база реално потребление на ТЕ, а не СТЕ. Обжалва решението и в
частта за разноските, при евентуално уважаване на въззивната жалба.
Въззиваемите страни и ответници в
първоинстанционното производство С. и В. С.не вземат становище по въззивната
жалба и не представят доказателства.
Третото лице помагач на ищеца „Т.Н.И.“ ООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. От представените по делото нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 95, том III, peг. № 2915, н.д. № 475/1999 г. на нотариус С.Т.,
peг. № 065, с район на действие СРС, нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека върху недвижим имот № 020, том II, per. № 5791, н. д. № 193 от 2002 г.
на нотариус Д.Ж., per. № 101, с район на действие СРС, и молба от „Първа
инвестиционна банка“ АД до СВ за заличаване на договорна ипотека от 03.06.2005
г. се установява, че процесният недвижим имот е собственост на ответника В.С. и
на съпругата му - ответницата С.С., като по делото не се установява правото на
собственост да е било прехвърлено от ответниците или да е било учредено вещно
право на ползване в полза на трето лице през процесния период. Анализът на
събраните по делото доказателства обосновава извода, че въззиваемите С. и В. С.имат
качеството на потребители на
топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г.
е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г.
и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответниците С. и В. С..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответниците. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение
на ответниците С.за сума в размер на 2 532,48 лв. за периода от м.12.2011
г. до м.04.2014 г. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на събраните
по делото писмени доказателства, включително чрез заключенията на
съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи. От заключенията на изслушаните пред първоинстанционния съд СТЕ и ССчЕ,
които съдът кредитира като обективни и компетентни, се установява, че сумите за
топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с
действащата към съответния период нормативна уредба.
Съгласно
заключението на СТЕ се установява,
че данните от общия топломер били отчитани ежемесечно към 24 часа на последния
ден от месеца съгласно нормативните правила. Количествата енергия били реално
доставени и потребени в етажната собственост. От отчетените стойности били
приспаднати технологичните разходи. Вещото лице установило по представените от
„Н.И.” ООД главни отчети, че в процесния апартамент се разпределяла топлинна
енергия само за отопление на 5 броя топлинни разпределители, монтирани на
отоплителните тела в апартамента. Битово горещо водоснабдяване не се ползвало. Установява
се още, че топлинната енергия за сградна инсталация била изчислена съгласно
методиката, определена в т. 6.1.1. от приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба
№ 16-334 за топлоснабдяването и в зависимост от пълния отопляем обем на
процесния имот - 239 куб. м. За исковия период от ищеца ежемесечно били
изготвяни фактури за дължимите суми за доставената топлинна енергия по
прогнозни данни за потребление, като общата сума по фактури в размер на 2 749,02
лева не включвала просрочени суми за периоди преди процесния. Изравняването на
сумите от третото лице - помагач за абонатен № 361313 било извършено съгласно
действащите през съответния период цени на топлинната енергия и възлизало общо
на - 216,54 лева (за получаване) за целия исков период. Общият топломер бил
обект на метрологичен контрол и първоначални и последващи периодични проверки
от лицензирани лаборатории през м. 01.2010 г. и м. 09.2012 г.
Доколкото
купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне дължимата цена следва да се
вземат предвид не стойностите на прогнозния дял, а тези, които се формират в
резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки. Според вещото лице по ССчЕ стойността на доставената
топлинна енергия за периода м.12.2011 г. - м.04.2014 г. е общо в размер на 2 532,48
лева.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 30 от Общите условия, купувачът
е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, като при забава в плащането
потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва.
Настоящият въззивен
състав споделя извода на СРС, че общият размер на обезщетението за забава върху
вземанията за главница в размер на 2 532,48 лева за периода от м.12.2011 г. -
м.04.2014 г., считано от датата на настъпване на изискуемостта на всяко от
вземанията - т.е. за периода от 31.01.2012 г. до 03.10.2014 г., възлиза общо на
450,14 лева, до който размер искът по чл. 86 ЗЗД е основателен.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 430371 от
14.06.2018
г. по гр. д.
№ 41920/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 60 състав в обжалваните части, вкл.частта
за разноските.
Решението е постановено при участието
на трето лице помагач на ищеца „Т.Н.И.“
ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.