№ 20002
гр. София, 04.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20221110153807 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и сл.
Образувано е по искова молба на А. И. Т., ЕГН **********, постоянен адрес ..,
съдебен адрес .. (ищца) чрез упълномощения процесуален представител адвокат М. М. от
Пловдивската адвокатска колегия. Ищцата твърди, че през 2020 г. е сключила с ответника
договор за паричен заем „Standard 14“ № ... Клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от него
предвиждали такса за експресно разглеждане и неустойка. Според нея тези уговорки са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради това, че са сключени в нарушение на
правилата на чл. 10а, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК предвид чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1 и чл. 146,
ал. 1 ЗЗП. Поддържа, че съответните клаузи противоречат на добрите нрави, защото
предвиждат парични задължения за потребителя в размер на 100 % от отпуснатия кредит и
драстично го оскъпяват. Освен това чл. 10а ЗПК забранява на кредитора да изисква
заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Излага и допълнителни доводи, че клаузите имат за цел или резултат заобикаляне
на изискванията на закона и са неравноправни. С тях се заобикаля изискването на чл. 19, ал.
4 ЗПК. Действителният годишен процент на разходите по кредита, изчислен и заедно с тях,
надвишавал петкратния размер на законната лихва. Намира, че това съставлява и
заблуждаваща търговска практика. Твърди, че е заплатила в полза на ответника сумата в
общ размер на 1 126 лева и 52 стотинки въз основа на съответните нищожни уговорки. Иска
от съда да установи нищожността на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем и
да осъди ответника да й заплати сумата 1 126 лева и 52 стотинки. Претендира разноски.
Ищцата своевременно предприе изменение на осъдителния иск чрез неговото
увеличаване, което съдът допусна при условие, че тя довнесе дължимата държавна такса.
Доколкото ищцата е представила документ за довнесена държавна такса в необходимия
размер (молба с вх. номер 146853 от 26. 05. 2023 г.), то осъдителният иск следва да се счита
увеличен до размера 1 466 лева и 52 стотинки на основание чл. 214 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „..“ ООД,
ЕИК .., седалище и адрес на управление .., чрез упълномощения процесуален представител
адвокат Атоанета Н., член на Монтанската адвокатска колегия. Ответникът признава, че е
1
сключил с ищцата договор за паричен заем, по силата на който тя е усвоила заемна сума в
размер на 1 600 лева, която да върне на 22 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 126
лева и 39 стотинки и включваща главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Оспорва
установителния иск на ищцата като недопустим, като заявява, че тя няма правен интерес да
предяви установителен иск, след като има на разположение осъдителен, позовавайки се на
съдебна практика. Ако съдът приеме установителния иск за допустим, то оспорва и двата
иска по същество като неоснователни. Излага подробни доводи, че е предоставил на ищцата
възможност да представи обезпечение по неин избор и че свързаната с това неустойка не
противоречи на добрите нрави. Твърди, че договорът е сключен при индивидуални условия,
а не при общи. Изтъква, че ищцата не е била принудена да сключи договора за кредит, както
и че е имала възможност да се откаже от него в 14-дневен срок от сключването му. Отрича
да е налице заблуждаваща търговска практика и заобикаляне на ограничението на годишния
процент на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК. Твърди, че неустойката и таксата за експресно
разглеждане не следва да бъдат включени в годишния процент на разходите, защото са за
доброволно избрани от ищцата разходи. Твърди също така, че съответните клаузи са
равноправни, както и че добросъвестно заплащането на неустойката и таксата за експресно
разглеждане е било разсрочено. Иска от съда да прекрати делото по установителния иск, а
евентуално изцяло да остави без уважение предявените два иска. Претендира разноски.
Прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, а освен това заявява и че при уважаване
на исковете на ищцата не следва да се присъждат разноски по установителния иск.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Ищцата е предявила два кумулативно съединени иска. Първият е установителен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). В тежест на
ищцата по този иск е да докаже което и да е от твърдените основания за частична
нищожност на договора за паричен заем – нарушение и заобикаляне на правилата на Закона
за потребителския кредит (ЗПК), нарушение на добрите нрави и неравноправност (че
клаузите за неустойка и такса за експресно разглеждане са сключени в нейна вреда и водят
до значително неравновесие между нейните права и задължения и тези на ответника, което
противоречи на изискването за добросъвестност). В тежест на ответника по този иск е да
докаже, че клаузите за неустойка и за такса за експресно разглеждане са били индивидуално
уговорени. Вторият иск е осъдителен и е с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
В тежест на ищцата по този иск е да докаже, че е заплатила сумата в общ размер на 1 466
лева и 52 стотинки във връзка с клаузите за неустойка и такса за експресно разглеждане.
Съдът намира, че двата иска са предявени от заинтересована страна чрез надлежно
упълномощен процесуален представител и са придружени с документ за внесена държавна
такса в необходимия размер. Доколкото исковата молба, с която двата иска са предявени,
отговаря и на останалите изисквания на чл. 127 и чл. 128 ГПК, те следва да се приемат за
процесуално допустими. Неоснователен е доводът на ответника за недопустимост на
установителния иск. Действително, ищцата е могла да предяви единствено осъдителния иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, в който случай произнА.нето по
осъдителния иск щеше да бъде обусловено от разрешаването на един предварителен
(преюдициален) въпрос – този за действителността на договора за кредит. Ищцата обаче има
правен интерес и да предяви установителен иск, с произнА.нето по който съдът изрично да
се произнесе и да бъде формирана сила на пресъдено нещо за началната нищожност (ако тя
бъде установена) на договора за кредит.
Страните не спорят, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява,
че на 20. 08. 2020 г. те са сключили по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние (ЗПФУР) договор за паричен заем „Standard 14“ № .., по силата на който
ответникът предоставил на ищцата парична сума в размер на 1 600 лева, а ищцата се
2
задължила да му възстанови тази сума и да му заплати възнаградителна лихва в размер на
40, 32 % (фиксирана, на годишна основа) на 44 двуседмични вноски. Наред с това ищцата
поела задължението да заплати на ответника сумата 880 лева, представляваща „такса за
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем“ (чл. 1, ал. 3 от
договора). Всяка от вноските била в размер на 126 лева и 39 стотинки (главница,
възнаградителна лихва и „такса за експресно разглеждане“). Ищцата освен това поела
задължението в тридневен срок от усвояването на сумата по кредита да предостави на
ответника определено персонално обезпечение, а именно поръчител, който да отговаря на
редица изисквания, или банкова гаранция в полза на ответника. При неизпълнение на
последното задължение ищцата трябвало да заплати на ответника и неустойка в размер на
586 лева и 52 стотинки, която страните уговорили да се разсрочи и да се заплаща успоредно
с вноските по кредита (чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора). При това положение съгласно
съдържанието на договора годишният процент на разходите възлизал на 49, 34 %.
В хода на съдебното дирене първостепенният съд приобщи към доказателствените
материали по делото експертно заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза,
изготвено въз основа на доказателствата по делото и счетоводството на ответника, данните
от което следва да бъдат кредитирани. Съгласно експертното заключение на вещото лице
ищцата е заплатила на ответника във връзка с процесния договор за кредит парична сума в
размер на общо 3 567 лева и 10 стотинки (в периода 03. 09. 2020 г. – 08. 11. 2021 г.).
Ответникът е отразил счетоводно така направените плащания към погА.ването на:
главницата по кредита в размер на 1 600 лева, договорна лихва в размер на 300 лева и 58
стотинки, „такса за експресно разглеждане“ в размер на 880 лева, неустойка в размер на
586 лева и 52 стотинки и разходи за събиране на вземането в размер на 200 лева. По-нататък
експертното заключение е дало два варианта на изчисляване на годишния процент на
разходите. Според първия, при който не са били включени нито неустойката в размер на 586
лева и 52 стотинки, нито „таксата за експресно разглеждане“ в размер на 800 лева (съдът
съобразява и уточнението на експертното заключение, направено от вещото лице в
откритото съдебно заседание на 17. 05. 2023 г.), годишният процент на разходите е в размер
на 46, 94 %. Ако ли обаче тези парични задължения бъдат включени при изчисляването на
годишния процент на разходите по кредити, то той се увеличава на 522, 38 %.
При това положение първостепенният съд направи следните изводи.
При сключването на процесния договор няма данни ищцата, физическо лице, да е
действувала във връзка с упражнявана от нея търговска дейност или професия. Тогава
следва да се приеме, че тя е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от Допълнителните
разпоредби към Закона за защита на потребителите, съответно чл. 9, ал. 3 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК). При това положение и доколкото не е налице някое от
изключенията по чл. 4 ЗПК, то следва да се приеме, че спрямо процесния договор се
прилагат правилата на ЗПК. Според тях договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа данни за годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите (чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК). Въпросният годишен процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК) и не може да надвишава петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет (чл. 19, ал. 4 ЗПК). А според законовото определение на пар. 1, т. 1 от
Допълнителните разпоредби към ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
3
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В дадения случай таксата за „експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем“ в размер на 880 лева трябва да се приеме за разход по кредита. Това е така,
защото задължението за заплащането й възниква по силата на самия договор за
потребителски кредит (чл. 1, ал. 3 от договора) и изпълнението на задължението е
разсрочено на вноски, съвпадащи с вноските за главница и възнаградителна лихва по
кредита. Това е индикация, че уговорката за „такса за експресно разглеждане на
документи“ съставлява фактическо условие на търговеца за сключването на договора за
потребителски кредит. По същия начин стоят нещата и с уговорената неустойка по чл. 4, ал.
2 от договора за кредит. Възникването на неустоечното задължение е на практика „сигурно
събитие“. Още при сключването на договора за потребителски кредит страните са
предвидили, че ищцата няма да изпълни обуславящото го задължение за предоставяне на
персонално обезпечение, защото изпълнението на последното е било уговорено в твърде
краткия тридневен срок от усвояването на кредита и е било свързано с редица изисквания
към характеристиките на персоналното обезпечение. Наред с това страните още при
сключването на договора за кредит са предвидили заплащането на тази неустойка
разсрочено и успоредно с вноските за главница, възнаградителна лихва и „такса за
експресно разглеждане“, което също е индикация за сигурността на разхода за неустойка.
При това положение и в двата случая става въпрос за разходи, които са пряко свързани с
договора за потребителски кредит, били са известни на кредитора и потребителят е трябвало
да се задължи да ги заплати, за да бъде сключен договорът. Поради тези съображения
настоящият състав на първостепенния съд кредитира варианта на експертното заключение
по съдебно-счетоводната експертиза, според който действителният годишен процент на
разходите по договора за потребителски кредит възлиза на 522, 38 %.
Тогава, от една страна, клаузите за „такса за експресно разглеждане на документи“
(чл. 1, ал. 3 от договора) и за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора противоречат на
императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и следователно са нищожни.
Същевременно, от друга страна, първостепенният съд отчита също така, че страните са
посочили в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите по него, който
се отклонява от действителния. Пропускът на страните да посочат действителния размер и
начина на формирането на годишния процент на разходите в договора за потребителски
кредит обуславя недействителността му на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Смисълът на изискването в договора за потребителски кредит да бъде посочен тъкмо
действителният годишен процент на разходите и начина на формирането му произтича от
правото на потребителя да може да прецени правилно икономическите последици от
сключването на договора, както и да може да направи адекватно сравнение с предложения за
сключването на други договори за потребителски кредит (така че да може евентуално да
„рефинансира“ кредита). В сходен смисъл е трайната съдебна практика на почитаемия
Софийски градски съд (решение № 3609 от 04. 07. 2023 г. на СГС, II – А въззивен състав, по
в. гр. дело № 8049/2022 г.; решение № 4456 от 11. 08. 2023 г. на СГС, II – Е въззивен състав,
по в. гр. дело № 1898/2022 г.; решение № 4304 от 02. 08. 2023 г. на СГС, IV – Е въззивен
състав, по в. гр. дело № 8430/2022 г.; решение № 4067 от 20. 07. 2023 г. на СГС, II – В
въззивен състав, по в. гр. дело № 9689/2022 г.; решение № 4058 от 20.07.2023 г. на СГС, II –
В въззивен състав, по в. гр. дело № 7753/2022 г.; решение № 3868 от 13. 07. 2023 г. на СГС,
II – Б въвззивен състав, по в. гр. дело № 62/2023 г.; решение № 3480 от 06. 07. 2023 г. на
СГС, II – Д въззивен състав, по в. гр. дело № 9659/2022 г.; решение № 2449 от 16. 05. 2023 г.
на СГС, IV – А въззивен състав по в. гр. дело № 87/2022 г.; решение № 1407 от 22. 03. 2023
4
г. на СГС, IV – Д въззивен състав, по в. гр. дело № 1167/2022 г.). При това положение
целият договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, но
поради ограниченията на диспозитивното начало първостепенният съд следва да прогласи
нищожността само на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от него.
Излишно е да бъдат обсъждани и останалите доводи на ищцата за нищожност на
атакуваните уговорки.
Предвид нищожността на уговорките по чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договора за
потребителски кредит, потребителят дължи само чистата стойност на кредита (тоест само
главницата). Потребителят не дължи лихви или други разходи по кредита (чл. 23 ЗПК). Така
от всички заплатени от ищцата суми по недействителния договор за потребителски кредит
(3 567 лева и 10 стотинки) ответникът правилно и законосъобразно е отчел погА.ването само
на равностойността на главницата в размер на 1 600 лева. Всички останали суми в размер на
1 967 лева и 10 стотинки, в това число и сумите за „такса за експресно разглеждане“ и
неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора (в общ размер 1 466 лева и 52 стотинки), са били
заплатени от ищцата при начална липса на основание. При това положение предявеният иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД също е основателен и поради
ограниченията на диспозитивното начало следва да бъде уважен до предявения размер.
Разноски. При този изход на делото ответникът следва да заплати на ищцата
сторените от нея разноски. Те се изразяват в заплатената държавна такса (общо 117 лева и
66 стотинки) и депозита за възнаграждение на вещото лице (300 лева). Ищцата освен това е
поискала ответникът да заплати адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния й
представител адвокат М. М.. От приложения по делото електронно заверен препис от
договор за правна защита и съдействие (л. 31, гръб) се установява, че той й е предоставял
безвъзмездна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ от Закона за
адвокатурата. Предвид приложимата към момента на сключването редакция на Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед на броя на исковете
минималното възнаграждение възлиза на 1 119 лева и 19 стотинки с ДДС. Евентуалното
възражение на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е ирелевантно, защото при безвъзмездна
правна помощ съдът винаги присъжда адвокатско възнаграждение в минимален размер
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите в отношенията между ищцата А. И. Т., ЕГН **********,
постоянен адрес .., и ответника „..“ ООД, ЕИК .., седалище и адрес на управление .., че
уговорките на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем „Standard 14“ № .. от 20.
08. 2020 г. са нищожни.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и
договорите ответника „..“ ООД, ЕИК .., седалище и адрес на управление .., да заплати в
полза на ищцата А. И. Т., ЕГН **********, постоянен адрес .., сумата 1 466 лева и 52
стотинки, представляваща заплатени въз основа на нищожните уговорки на чл. 1, ал. 3 и чл.
4, ал. 2 от договор за паричен заем „Standard 14“ № .. от 20. 08. 2020 г. парични средства.
ОСЪЖДА ответника „..“ ООД, ЕИК .., седалище и адрес на управление .., да заплати
в полза на ищцата А. И. Т., ЕГН **********, постоянен адрес .., сумата 417 лева и 66
стотинки, представляваща разноски в първоинстанционното производство.
5
ОСЪЖДА ответника „..“ ООД, ЕИК .., седалище и адрес на управление .., да заплати
в полза адвокат М. В. М., член на Пловдивската адвокатска колегия, на основание чл. 38, ал.
2 от Закона за адвокатурата сумата 1 119 лева и 19 стотинки, представляваща адвокатско
възнаграждение за безвъзмездно процесуално представителство в първоинстанционното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6