№ 589
гр. Бургас, 16.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА Въззивно
гражданско дело № 20222100500440 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК и е образувано пред
настоящата съдебна инстанция по повод въззивна жалба на ответникът Г. К. Г. , ЕГН:
**********, с адрес: гр. Б., ж.к. “С.“, бл. ***, вх. *, ет. *, ап. **, подадена от чрез
упълномощения му процесуален представител адв. Цветомир Милатов против решение №
261201 от 22.11.2021г. по гр.д. № 922/2021г. по описа на РС-Бургас , с което е осъден да
заплати на ищеца Г. Л. Б., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „К.с.“, бл. ***, вх, и, ет. **,
ап. ** на основание чл. 79 ал. 1 предл. 1, във връзка с чл. 240 ал. 1 и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД
сумата от 11 000 евро, представляваща заета сума по сключен между страните в устна
форма договор за заем от 24.11.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата от
депозиране на исковата молба в съда – 13.02.2020 г. до окончателното изплащане на
задължението и сумата от 1240.56 евро, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода от 01.01.2019 г. до 10.02.2020 г., както и сумата от 2424.03 лв.,
представляваща направени по делото съдебно – деловодни разноски, от които сумата от
957.62 лв. -държавна такса и сумата от 1466.41 лв. - адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 78 ал. 1, вр. ал. 5 от ГПК, вр. чл. 7 ал. 1 т. 4, във връзка с чл. 7 ал. 9 от НМРАВ
№ 1 от 9 юли 2004 г.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от обжалваното решение на
първоинстанционния съд, като се сочи, че същото е неправилно, постановено в нарушение
на материалния закон и процесуалните правила, като се иска отмяната му.
На 18.01.2022г., извън срока за въззивно обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК изтекъл
на 17.12.2021г., въззивникът е депозирал допълнителна молба към вече подадената в срок
въззивна жалба, в която е изложил подробни съображения относно наведените доводи за
неправилност на обжалваното решение в няколко пункта. Счита, че решението е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при грубо нарушение на
процесуалните правила.
1
В допълнителната си жалба на първо място въззивникът е посочил, че е налице
допуснато от районния съд нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в
изготвяне на непълен и неточен доклад, което е довело до пропуск да изследва относимите
по делото факти и обстоятелства и правилното разпределяне на доказателствената тежест.
На второ място се твърди, че ищецът не е успял да докаже при условията на пълно и
главно доказване сочения от него правопораждащ юридически факт, поради което районния
съд е следвало да зачете съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест
неблагоприятните за това последици за ищеца.
На трето и четвърто място жалбоподателят е изложил собствения си анализ на
ангажираните по делото доказателства с твърдения, че съдът е допуснал процесуални
нарушения, довели до неправилен извод за основателността на иска, вследствие на който е
постигнато неоснователно обогатяване на ищеца.
На пето място в допълнението към жалбата се излагат оплаквания, че неправилно
районният съд е приел за безспорно между страните, че на 24.11.2018г. по между им е бил
сключен в устна форма договор за заем за сумата от 11 000 евро, подлежаща на връщане в
срок до 31.12.2018г., като счита, че изложеното в писмения отговор по чл. 131 от ГПК сочи
обратното.
На шесто място въззивникът счита, че неправилно първоинстанционния съд е счел, че
поради забраната на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК не следва да кредитира показанията на
свидетелите, установяващи погасяване на задълженията по заема, предвид обстоятелството,
че не се касае до установяване на писмени съглашения на стойност над 5000 лв., а за
установяване на погашение на задължения,които не са установени с писмен акт.
На последно място в жалбата се сочи, че ответникът не е извършвал признание на
иска по чл. 175 от ГПК. Възразява между страните да е имало две правоотношения – това
по предварителния договор и това по договора за заем. Счита, че между страните е имало
единствено уговорено комисионно възнаграждения, за това, че ищецът е следвало да уреди
ответника за извършване на СМР в Германия за 2018г. -2019г., което обаче не се е случило.
В съдебно заседание, въззивникът, чрез адвокатския си представител поддържа
въззивната си жалба. Представя писмено становище. Претендира присъждане на разноските
по делото.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият не е депозирал писмен отговор, не е взел
становище по въззивната жалба и не е направил доказателствени искания. В съдебно
заседание, редовно призован не се явява и не изпраща представител. Депозира писмено
становище с искане за потвърждаване на обжалваното решение. Счита, че депозираната
въззивна жалба е бланкетна, тъй като не е посочена в какво се изразява порочността на
решение, поради което такава същата се явява неоснователна. Що се касае до
допълнителната въззивна жалба се излага становище за няма основание съдът да я приеме за
разглеждане, тъй като същата е подадена след срока за обжалване. Претендира присъждане
на разноските пред въззивната инстанция за платено адвокатско възнаграждение.
Бургаският окръжен съд като взе предвид направените оплаквания с жалбата,
изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства
намира за установено следното:
Производството пред районният съд е образувано по предявени искове от Г. ЛЮБ. Б.
за осъждане на ответника Г. К. Г. да му заплати сумата от 11 000 евро – главница,
представляваща предоставена в заем и невърната на падежа 31.12.2018г. сума по сключен
между страните договор за паричен заем от 24.11.2018г. в гр. Берлин, и сумата в размер на
1240.56 евро, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от
01.01.2019 г. до 10.02.2020г., ведно със законна лихва върху главницата от депозиране на
2
исковата молба в съда – 13.02.2020 г. до окончателното изплащане на задължението.
Районният съд е квалифицирал предявените искове с правно основание - чл. 79 ал. 1
предл. 1, във връзка с чл. 240 ал. 1 и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 24.11.2018г. в гр. Берлин страните са сключили договор за
паричен заем, съгласно който ищецът е предоставил на ответника в заем сумата от 11 000
евро, която последният се е задължил да му върне в срок до 31.12.2018г. Сочи, че за
доказване на заемния договор, ответникът е изготвил саморъчно и е подписал декларация, в
която се съдържат основните права и задължения по договора, като копие от същата е
нотариално заверена като препис от нотариус в гр. Берлин. Твърди, че в уговорения срок
ответникът не е върнал предоставената му в заем сума, поради което претендира осъждането
му да я върне, заедно с лихвите за забавено плащане.
В писмения си отговор по чл. 131 от ГПК ответникът е заявил, че не оспорва, че
съгласно подписана от него декларация сумата от 11 000 евро му е била предоставена в заем
от ищеца, но твърди, че същата е погасена. Сочи, че по молба на ищеца сумата е заплатена
по сметка на нотариус Миленкова за погасяване на негови задължения за нотарални такси
чрез банкови предовид от 21.12.2018г. и 09.01.2019г. на сумите съответно в размер 3500 ево
и 5000 евро или общо 8500 евро, а останалата част е изплатена в брой на ищеца в
присъствието на свидетели.
С обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че по делото е доказано,
че страните не спорят, че помежду им е сключен догогор за заем, по силата на който ищецът
е предал на ответника сумата от 11 000 евро, срещу задължението на последния да я върне в
срок до 31.12.2018г. Счел е, че представените писмени доказателства за плащания на сумата
от общо 8500 евро по сметка на нотариус Миленкова касаят друго правоотношение между
страните, различно от заемното. Досежно ангажираните по делото свидетелски показания за
плащане на сумата от 5000лв. първоинстанционният съд независимо, че ги е разпитал е
приел, че същите не следва да се кредитират предвид забраната по чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Независимо от това е посочил, че дори да са допустими свидетелските показания не
установяват по несъмнен начин, че предадената от ответника на ищеца сума от 5000 лв.
касае погашение на задължение по процесния договор за заем, тъй като вида на дълга не е
уточнен от свидетелите, а по делото е установено, че освен заемно правоотношение, между
страните съществува и друго – по предварителен договор.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно за валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното
решение въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност и
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо.
Що се касае до правилността на решение, съгласно разясненията, дадени в ТР №
1/2013 г., т. 1 на ОСГТК на ВКС, въззивният съд служебно поверява и правилността на
първостепенния съдебен акт в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с
оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на
императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Във всички
останали случаи, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на
въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания.
В случая в срока за въззивно обжалване, в депозираната от ответника въззивна жалба
същият е навел бланкетно оплаквания за неправилност на първоинстанционното решене
като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, без
конкретни доводи, които са посочват в какво се изразяват твърдените закононарушения.
3
С допълнението към въззивната си жалба, подадена извън преклузивния срок за
въззивно обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК, но в рамките на срока за отстраняване на
нередовностите на първоначалната въззивна жалба, оставена без движение не защото е
бланкетна, а на друго основание /за представяне на дължима държавна такса и
пълномощно/, жалбоподателят е изложил съображения си за неправилност на обжалваното
решение в няколко пункта. Съдебната практика приема, че подадената след срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК допълнителната молба, съдържаща уточнение на основанията за въззивно
обжалване, все пак обвързва съда, но доколкото съдържа оплаквания за нищожност,
недопустимост и неправилност поради неправилно приложение на императивна
материалноправна норма, които въззивният съд е длъжен да провери служебно и без да са
наведени от страните. /в т см. решение 216 от 19.01.2015г. по гр.д. 2008/2014г. на ВКС,
докладчик съдията Гълъбина Генчева/. В случая обаче, такива оплаквания, свързани с
обхвата на задължителната въззивна проверка – нищожност, недопустимост и нарушение на
императивна материалноправна норма, не са направени нито в първоначалната, нито в
допълнителната уточнителна въззивна жалба. Изложените от жалбоподателя съображения в
първоначална жалба са бланкетни без конкретика, а уточнените в допълнението касаят
нарушения на процесуалните правила, от които само доводите за неправилно приложение на
чл. 164, ал. 1, т 4 от ГПК се отнасят до нарушение на императивна норма, която обаче е
процесуална, а не материална. Що се касае до оплакванията, касаещи доклада на
първоинстанционния съд, както и тези, свързани с необоснованост на решението поради
твърдения за недоказаност на исковете, в т.ч. поради доводи за липса на признание на факт
по чл. 175 от ГПК, тъй като същите са направени в уточнителната молба, извън срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, съдът няма задълженията да се произнася по тях, доколкото не са част от
служебните правомощия при ограничения въззивен контрол, т.е. не отнасят до нарушение на
императивна правна норма /в т.см. т. 2 ТР № 1/2013 г., т. 1 на ОСГТК на ВКС /. По
отношения на въведените в уточнителната жалба нови факти за наличие на друго
правоотношение между страните, същите не следва да се обсъждат с оглед ограничението по
чл. 266, ал. 1 от ГПК.
След извършена служебна проверка, настоящата инстанция не установи пороци,
водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, нито неправилно
приложена от първоинстанционния съд материалноправна норма.
В случая с обжалваното решение правилно е установено въз основа на данните по
делото, в т.ч. изходящата от ответника писмена декларация и признанието му по чл. 175 от
ГПК, направено в писмения отговор по чл. 131 от ГПК на факта, че същият е получил от
ищеца сумата от 11 000 евро срещу задължението да му я върне, че между страните е
възникнало материално правоотношение, основано на договор за заем по смисъла на чл. 240
от ЗЗД, сключен в устна форма. Досежно твърдените от ищеца правопораждащи факти,
следва да се отбележи, че няма пречка същите да бъдат доказани с признание от ответника,
което е допустим от закона способ на доказване. Що се касае до факта на плащане, няма
категорични данни предоставената в заем сума да е върната изцяло или частично на
кредитора /независимо дали в случая е приложима забраната по чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК/,
поради което правилен се явява извода на районния съд, че искът се явява доказан по
основание и в претендирания размер, ведно с последиците за забава.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанция за основателност на
исковете за главницата, мораторната и законната лихва, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, вкл. и в частта за разноските.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 80 от ГПК в полза на
4
въззивника следва да бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски
за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261201 от 22.11.2021г. по гр.д. № 922/2021г. по описа
на РС-Бургас.
ОСЪЖДА Г. К. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. Б., ж.к. “С.“, бл. ***, вх. *, ет. *, ап.
**, ДА ЗАПЛАТИ на Г. Л. Б. , ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „К.с.“, бл. ***, вх, и,
ет. **, ап. ** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените във въззивното производство
разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1200
лв.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5