Р Е Ш Е Н И Е
№ …………….
гр. Варна, .........................г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, VІІ касационен състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и трети
юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
В.
ПЕЛОВСКИ
При участието на прокурора при ОП -
Варна СИЛВИЯН И. и секретаря Камелия Александрова, разгледа докладваното от
съдия Т. Димитрова кас. адм. нак. д. № 1188/2022 г. на АдмС – Варна, като, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава
ХІІ от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63в от Закона за административните
нарушения и наказания (ЗАНН).
Образувано е по жалба от Директора
на Дирекция „Инспекция по труда” (ДИТ) Варна, подадена чрез процесуалния
представител Д. О. , срещу Решение № 260004 от 10.05.2022
г., постановено по АНД № 4998/2020 г. на Районен съд – Варна (РС - Варна),
с което е отменено Наказателно постановление (НП) № 03-009242
от 16.03.2018 г., издадено от Директора на ДИТ - Варна, като с последното на
В.И.В. е наложено административно наказание „глоба“
в размер на 3 000 лева.
С жалбата се настоява, че решението
на РС - Варна е незаконосъобразно, като постановено при неправилно тълкуване на
приложимия закон „от установената фактическа обстановка“. Сочи се, че при
преценката на гласните доказателства по делото въззивният съд „неправилно е
посочил изводите си за отмяна на наказателното постановление“. Изтъква се, че
за да отмени наказателното постановление, районният съд е взел предвид представените
за сведение решения, които не кореспондират с действителното и не са
преюдициални за тази инстанция. Изтъква се, че лицето, което контролните органи
са установили да работи без трудов договор, няма как да твърди, че е дошъл да
се разходи, след като има извършени трудови дейности и други видове СМР, но в
същото време по време на проверката декларира всички елементи на възникнало и
съществуващо трудово правоотношение. Поддържа се, че са събрани достатъчни
доказателства за установяване наличие на елементи на трудово правоотношение в
обекта на контрол и се установило, че тези лица не са приятели, познати и не са
били в такива отношения, а са работили на този обект преди проверката, видно от
броя на разхвърляните оръдия на труда за тази дейност – лопати и търмъци за
разстилане на бетона. Сочи се, че при трудовия договор целият материален и
технически ресурс се осигурява от работодателя, докато при гражданския договор,
изпълнителят ползва лични ресурси, а в случая целият материален и технически
ресурс е осигурен от наказаното лице, като същият е посочил в какви времеви
период да се извършва и няма краен резултат, а повторяемост на трудовите функции.
Според касатора е обществено неприемливо да черпиш права от своето
недобросъвестно поведение, като наемаш да работят за теб и след това да ги
представяш за „приятели“, „а как е заплатено на тези „приятели“ за положения
труд“. Искането е да се отмени обжалваното решение и да се потвърди НП. В хода
по същество, ст. юриск. Р.Б. поддържа направените с жалбата искания и твърдението
за наличие на трудово правоотношение. Претендира се присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът – В.И.В., чрез адв. К.К.,
поддържа становище за неоснователност на жалбата, като настоява, че обжалваното
решение е правилно, законосъобразно, поставено при липса на съществени
процесуални нарушения и обосновано. Изтъква се, че още по административнонаказателната
преписка са постъпили възражения, че В.В. не е ангажиран по никакъв начин с
ремонтните работи в имот, че същият не е работодател, че не познава лицето Н.
Г. У. и че по никакъв начин не му е възлагал работа, като тези обстоятелства са
потвърдени изцяло и от У. в негова писмена декларация, приета от
административния орган и приложена по преписката. Правилен, според ответника, е
изводът на съда за неправилно приложение на материалния закон, т.к. не се установява
В. да е извършил нарушението. Поддържа се, че е допуснато нарушение на чл. 52,
ал. 4 ЗАНН, като не е проведено необходимото разследване на оспорените
обстоятелства и не е попълнена преписката с категорични и безспорни
доказателства за наличието на трудово правоотношение. В същия смисъл е и
Решение № 2101 от 02.11.2018 г. по адм. дело № 1187/2018 г. на АдмС – Варна, с
което със сила на присъдено нещо е установено, че В. не е притежавал качеството
„работодател“ на конкретната дата спрямо лицето У., в каквото качество е
санкциониран с процесното наказателно постановление. Искането е да се остави в
сила обжалваното решение на РС – Варна, което искане се поддържа от
процесуалния представител на ответника и в хода по същество на делото. Претендира
се и присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение за
касационната инстанция.
Участващият по делото прокурор дава
заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставяне в
сила на обжалвания съдебен акт като постановен при спазването на процесуалните
правила и закона.
Административният съд, като взе
предвид доводите на страните, обсъди фактите, извеждащи се събраните по делото
доказателства, мотивите на обжалвания съдебен акт и заключението на участващия
по делото прокурор, в рамките на наведените от жалбоподателя касационни
основания и в обхвата на касационната проверка, очертан в разпоредбата чл. 218,
ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е редовна и допустима -
подадена е от страна, участвала във въззивното съдебно производство и в срока по чл. 211,
ал. 1 АПК.
Производството пред районния съд е
образувано по жалба на В.И.В. срещу НП №
03-009242 от 16.03.2018 г., издадено от Директора на ДИТ - Варна, с което на основание чл. 416, ал.
5, във вр. с чл. 414, ал. 3 КТ, на В. е наложена глоба в размер на 3 000 лв. за
извършено нарушение на чл. 62, ал. 1, във вр. с чл. 1, ал. 2 и чл. 61, ал. 1 от
Кодекса на труда (КТ).
Според наказателното постановление В.И.В., в качеството на работодател е
допуснал лицето Н. Г. У. да престира труд в негова полза, изпълнявайки трудови
функции на длъжност „общ работник“ с определено работно място – строителен
обект – жилищна сграда, находяща се в гр. Варна, кв.
„Аспарухово“, СО „Боровец-север“, ПИ 10135.5401.2580, с определено работно
време от 12:00 часа до 19:00 часа и договорено трудово възнаграждение, без да е
налице сключен трудов договор в писмена форма между страните по трудовото
правоотношение. В НП е посочено, че нарушението е извършено на 13.02.2018 г., в
строителен обект - жилищна сграда, находяща се в гр. Варна, кв.
„Аспарухово“, СО „Боровец-север“, ПИ 10135.5401.2580, към който момент е следвало да
има сключен трудов договор в писмена форма. За извършеното нарушение на 07.03.2018
г. е съставен акт за установяване на административно нарушение (АУАН). Наказващият
орган е обективирал и извод, че нарушението не представлява маловажен случай,
поради категоричната забрана за предоставяне на работна сила без сключен писмен
трудов договор, с оглед защита на трудовите и социалните права на работниците и
служителите, осигурителната и данъчна система.
РС – Варна е приел, че не са налице
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: АУАН е съставен от
длъжностно лице със съответната компетентност и съдържа необходимите реквизити,
изброени в чл. 42 ЗАНН, като е надлежно предявен по реда на чл. 43 ЗАНН; Наказателното
постановление е издадено от компетентен орган и отговаря на изискванията на чл.
57 ЗАНН.
За да отмени наказателното
постановление, РС – Варна приема, че не се установява свидетелят У. да е бил в
трудово правоотношение с жалбоподателя. Въззивният съд е посочил, че
действително се установява, че лицето е изпълнявало трудови функции, свързани с
извършването на довършителни строителни работи в проверявания обект, но не и че
е правил уговорки с В. за работа. Съобразявайки елементите на трудовото
правоотношение, РС – Варна посочва, че не всяко заплащане на труд е плащане по
трудово правоотношение, като не следва да се изключва утвърденото в правния мир
наличие на редица други договори като договор за поръчка, договор за изработка
и др. Прието е, че не са налице доказателства, че В. е наел по трудово
правоотношение работници, включително У. или да е упълномощил трети лица от
негово име и за негова сметка да наемат работници за извършване на ремонт на
обекта, като въззивният съд се позовава и на решението на АдмС - Варна по адм.
дело № 1187/2018 г.
Направен е извод, че В.В. е наказан
за нарушение, което не е извършил и следва НП да бъде отменено поради
неправилно приложение на закона. Посочено е, че в административнонаказателната
преписка са налични доказателства (декларации и писмени обяснения), от които се
установява, че ремонтните дейности са възложени не от наказаното лице, а от
неговия зет – П. И. П., като работниците на обекта са наети от В. С. Г. , на когото П. е възложил извършването на ремонта. От така
установяващото е направено заключението, че именно П. П. е
встъпил в правоотношение с В. Г. , което
обаче е гражданско, а не трудово по характера си, видно от неговия предмет –
извършване на определени СМР на строителен обект. Съдът е приел, че в случая не
става въпрос за изпълнение (безсрочно или за договорен срок от време) на
конкретни повтаряеми се трудови задължение на установено работно място при
фиксирано дневни и седмично работно време и при изплащане на определено трудово
възнаграждение, а само за постигането на конкретно определен между страните по
договора резултат – ремонт на покрива и други належащи ремонтни работи по
сградата, вкл. и полагане на бетон, където е нужно, срещу заплащането за този
резултат на договореното възнаграждение. Съдът подчертава, че именно в
естеството на дължимата престация е основната разлика между трудовия и
гражданския договор (съответно по чл. 61 КТ и чл. 258 ЗЗД), като посочва, че
докато при трудовия договор става въпрос за договорено между страните
осъществяване на повтарящи се многократно и систематично във времето едни и
същи трудови функции без необходимостта от посочване на определен от страните
краен резултат, то при договора за изработка се дължи постигането на конкретно
договорен резултат – изработване на нещо по уговорка между страните, като с
осъществяването на резултата и изплащането на уговореното за него
възнаграждение се прекратява и съществуващото между тях гражданско
правоотношение, което е изпълнило своето предназначение.
С обжалваното решение въззивният
съд е присъдил в полза на наказаното лице претендираното от него адвокатско
възнаграждение.
Решението на РС – Варна е правилно.
Изводите на въззивния съд се
основават на обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по
делото, които се извеждат от приобщените по делото доказателства, разгледани
поотделно и в съвкупност. Правилно са установени фактите и правилно са отнесени
към приложимите правни норми.
Административният съд напълно
споделя изводите на РС – Варна и на основание чл. 221, ал. 2 АПК препраща към
тях. Правилно въззивният съд приема, че наказателното постановление не страда
от пороци от процесуалноправно естество, които да влекат неговата отмяна. РС –
Варна не е допуснал неправилно приложение на материалния закон.
Касационната жалба е неоснователна.
От обективна страна, за
съставомерността на деянието по чл. 62, ал. 1, вр. чл. 1, ал. 2 и чл. 61, ал. 1
от КТ е необходимо да се установи, че работникът полага труд за работодателя и
са налице елементите на трудово правоотношение - работно място, уговорено
трудово възнаграждение, работно време, като полагането на труд се осъществява
без сключен трудов договор между страните по трудовото правоотношение.
Процесното вменено нарушение не се
установява безспорно да е извършено от В..
В съдебното производство,
образувано по жалба срещу НП, тежестта да се докаже извършването на вмененото
нарушение е на административнонаказващия орган. Районният съд е обсъдил
задълбочено фактите, които се установяват от писмените и гласни доказателства
по делото и е стигнал до правилен извод, че извършването на процесното
административно нарушение не се установява безспорно по делото. Разгледани
поотделно и в съвкупност доказателствата по делото сочат, че наказващият орган
не се е справил с доказателствената тежест.
Неоснователно касаторът настоява,
че описаната в НП фактическа обстановка се установява и потвърждава от
събраните доказателства по административната преписка.
Правилно въззивният съд е стигнал
до извод, че В.И.В. не е имал качеството на „работодател“ на Н. Г. У. ,
доколкото по отношение на У., В. не е упражнявал работодателска власт. Фактът,
че имотът, в който е извършван ремонтът е собственост на В. не обосновава автоматичен
извод за обективна и субективна съставомерност на деянието. Обоснован и
правилен е изводът на районния съд за липсата в случая на елементите на
трудовото правоотношение. Не е налице упражняване на работодателска власт от
страна на В., свързана с ангажирането на У. да реализира трудова функция при
конкретно работно време, работно място и дължимо трудово възнаграждение,
системно да престира работна сила в полза на В. при предоставени от него
материални условия за осъществяването. Подробно и правилно е обоснован от
въззивния съд изводът за наличие на гражданско правоотношение между В. С. Г. , на когото зетът на В. е възложил
извършването на въпросния ремонт, както и че работещите на обекта са наети от В.
Г. , а не от В.. В подкрепа на този
извод са доказателствата по делото: Възражението на В. от 09.03.2018 г., в
което се сочи, че не познава У. и не му е възлагал работа; декларацията на У. от
13.02.2018 г., че помага на П. П. в ремонтната дейност; Обяснението на П. И. П.
от 26.02.2018 г., че П. П. е възложил на В. Г. ремонта; Констативният протокол, в който е
посочено само че е за проверка на строителния обект, собственост на В., без
работещите на обекта да декларират, че работят по възлагане именно от В.. В
този смисъл и конкретните твърдения в касационната жалба за заявеното от
работниците и работодателя се явяват напълно несъстоятелни и неотносими към
конкретния казус.
Несъстоятелно е и твърдението на
касатора, че неправилно районният съд се позовава на решението на
административния съд, с което е отменено по жалба на В. постановлението за
обявяване съществуването на трудово правоотношение между В. и У.. Съгласно чл. 177,
ал. 1 АПК, ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението
има действие по отношение на всички. Тоест процесното решение на АдмС - Варна има действие и за
ДИТ – Варна, и за РС – Варна. От друга страна, въззивният съд е изложил
самостоятелни мотиви, основани конкретно на установяващите се по делото факти и
е формирал самостоятелни и обосновани изводи за несъставомерност на вмененото с
НП деяние.
Обжалваното решение
не страда от посочените в касационната жалба пороци, което обуславя липсата на
касационни основания за отмяна по чл. 348, ал. 1 НПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН.
При извършената служебна
проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с
материалния закон, за което касационната инстанция е задължена, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира, че решението
не страда от пороци, които да са
основания за отмяна, обезсилване или обявяване на нищожността му.
При този изход на
спора, искането на ответника по касация за присъждане на разноски е основателно
и следва да му бъде присъдена сумата в размер на 350 лева, съобразно
доказателствата за действително направените такива за адвокатско възнаграждение,
което не се явява прекомерно, предвид чл. 18 от № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а и касаторът не сочи конкретни доводи за прекомерност.
На основание чл. 221, ал. 2, първо предл. АПК, във
връзка с чл. 63в ЗАНН, съдът
Р Е
Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №
260004 от 10.05.2022 г., постановено по АНД № 4998/2020 г. на Районен съд –
Варна.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Главна
инспекция по труда“ да заплати на В.И.В., ЕГН **********,*** сумата в размер на
350 (триста и петдесет) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
касационната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.