Р Е Ш Е Н И Е
№…………./……...04.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н
А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание, проведено на четвърти
март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН
МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА
КАРАГЬОЗОВА
мл. с. ФИЛИП РАДИНОВ
при участието на секретаря Христина Атанасова,
като разгледа докладваното от съдия Карагьозова,
в.т.д. № 153/2020 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба №58669/09.08.2019г. от „Банка ДСК” ЕАД, гр.София, срещу
решение №3403/22.07.2019г., поправено и изменено по реда на чл.247 от ГПК и
чл.248 от ГПК с решение №3947/27.09.2019г., постановено по гр.д. № 10735/2018г.
на ВРС, в частта, с която предявеният срещу Л.С.С., гр.Варна, иск с правно основание чл.422 от ГПК,
вр. чл.430 от ТЗ е отхвърлен за сумата от 54.30 лева, представляваща разликата над 21568.69 лева до 21622.99
лева, претендирана като главница
по договор за кредит за текущо потребление от 8.10.2012г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен
лист по ч.гр.д. №18639/2017г. на ВРС.
В жалбата се поддържа, че по делото са доказани всички релевантни за
спора факти, за които ищецът носи доказателствена тежест, включително размерът
на процесните вземания, установен в пълния претендиран размер от заключението
на вещото лице, поради което предявеният иск се явява изцяло основателен.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна Л.С.С., чрез назначения особен
представител, в който оспорва въззивната жалба. Излага, че решението е основано
на допълнителното заключение на ССЕ, което е прецизирало изчисленията съобразно
извършените плащания, вследствие на което се е стигнало до коригиране на
първоначалното заключение, на което се позовава жалбоподателят. Като правилно
следва да се приеме допълнителното заключение, което е отстранило пропуските на
първоначалното. Възразява се срещу размера на претендираното от жалбоподателя
юрисконсултско възнаграждение.
Постъпила е и въззивна жалба №55877/30.07.2019г.
от Л.С.С.,
гр.Варна, чрез назначения му особен представител, срещу решение
№3403/22.07.2019г., поправено и изменено по реда на чл.247 от ГПК и чл.248 от ГПК с решение №3947/27.09.2019г., постановено по гр.д. № 10735/2018г. на ВРС, в
частта, с която по предявените от
„Банка ДСК” ЕАД, гр.София искове с правно основание осн. чл.422, от ГПК вр.
чл.415 от ГПК е призната дължимостта на вземанията за възнаградителна лихва за
периода 25.02.2017г. – 07.12.2017г. за
разликата над 1295.73 лева до 2 297,01лв., за неустойка за забава в
размер на 74,11лв. за периода от
25.03.2017г. до 07.12.2017г. и за такса за предсрочна изискуемост в размер на 120лв., по договор за кредит за текущо
потребление от 8.10.2012г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417
от ГПК по ч.гр.д.№18639/2017г. на ВРС, 26 състав, на осн. чл.422, от ГПК вр.
чл.415 от ГПК.
В жалбата са
възпроизведени всички вече релевирани в отговора на исковата молба възражения -
за необвързващия характер на неподписаното от кредитора Приложение № 2 към
договора – Промоционални условия по крeдитна програма „ДСК Престиж Плюс“; за
недопустимост на кумулирането на неустойка за забава и увеличената поради
забава възнаградителна лихва, тъй като последната е със санкционен характер; за
нищожност поради противоречие с добрите нрави и неравноправност на предвидените
санционни лихви, тъй като в своята съвкупност надхвърлят двукратно законната
лихва; за липса на изготвен изменен погасителен план; за недължимост на
възнаградителна лихва за период след датата на предсрочна изискуемост; за
недоказаност на реално извършени разноски за обявяване на предсрочна
изискуемост и нищожност на клаузата за такса предсрочна изискуемост поради
противоречие с чл.10а, ал.2 от ЗПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от
въззиваемата страна „Банка
ДСК” ЕАД, в който оспорва въззивната жалба. Поддържа, че договорът за кредит,
както и Приложение 2, към който препраща, са подписани от длъжника, поради
което са обвързващи за него. В изпълнение на договора по кредита е прилагана
преференциалната лихва от 9.95% до момента, в който кредитополучателят е спрял
да изпълнява условията по „Програма ДСК Престиж плюс“ – заплащане на комунална
услуга и превод на работна заплата, водещи до отпадане на преференцията.
Лихвеният процент е изменен правомерно, като в интерес на длъжника промяната е
извършена 9 месеца след настъпване на условията за това. Касае се за отнемане
на предоставените по кредита преференции, а не за начисляване на наказателна
надбавка при забава, поради което развитите в жалбата съображения за
недопустимост на кумулирането на лихва и неустойка са неотносими. Новият
погасителен план се предоставя в офис на банката при явяване на
кредитополучателя, доколкото липсват уговорки относно начина на предоставянето
му. Относно неустойката за забава се поддържа, че същата съвпада по размер със
законната лихва, която е обичайно дължимото обезщетение за забава, като на основание
чл.19.1. от договора се дължи заедно с възнаградителната лихва. Уговорката за
такса при изискуемост не касае заплащане на предоставена услуга, поради което
не попада под забраната на чл.10а, ал.2 от ЗПК, като са цитирани мотивите към
законопроекта. Събирането на изискуем кредит не е услуга, а действия, които
кредиторът е принуден да извърши поради неизпълнението на длъжника. Посочването
им в Тарифа има за цел ограничаване на отговорността на кредитополучателя,
независимо от реално направените разходи.
За да се произнесе по спора, Варненски
Окръжен съд съобрази следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с предявени от „Банка
ДСК” ЕАД срещу Л.С.С.
евентуално съединени искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.430, ал.1
и 2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД, за установяване дължимостта на сумите, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№18639/2017г. на ВРС,
както следва: 21 622,99лв., главница по договор за кредит за текущо
потребление от 08.10.2012г., 2 297,01лв., договорна лихва по чл.8 от
договора за периода от 25.02.2017г. - 07.12.2017г., 74,11лв., неустойка за
забава по чл.19.1. и 19.2. от ОУ за периода от 25.03.2017г. до 07.12.2017г.,
120лв., еднократна такса за предсрочна изискуемост, начислена на основание чл.8
от ОУ, вр. чл.15 от договора за кредит и т. 11 от Тарифа за лихвите, Разходи
при изискуем кредит, ведно със законна лихва върху главницата считано от
07.12.2017г. до окончателното изплащане, а в условията на евентуалност
осъдителни искове с правно основание чл.430, ал.1 и 2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД за
същите суми.
В исковата молба ищецът
излага, че по силата на сключен договор
за кредит за текущо потребление от 08.10.2012г. банката
е предоставила на ответника кредит в размер на 32 100лв. с краен
срок за издължаване 08.10.2022г., като всички средства по отпуснатия кредит са
усвоени от кредитополучателя на 08.10.2012г. Уговорено е възнаградителна лихва
с преференциален лихвен процент в размер на 9,95% годишно при изпълнение на
условията по програма ДСК Престиж плюс, като при нарушаване на тези условия,
кредитополучателя губи правото си да ползва преференциите изцяло или частично и
приложимия лихвен процент се увеличава. По силата на чл.19.1 от Общите условия
при забава на плащането на месечната вноска от деня следващ падежната дата,
определена в договора за кредит, частта от вноската, представляваща главница се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер
на 10 процентни пункта. При допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става
предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Поради допусната забава в плащанията за период повече от
90 дни, на основание чл. 19.2 от ОУ банката е обявила кредита за предсрочно
изискуем, като е изпратила Уведомление изх.№ 06-20-02307/12.09.2017г.,
връчено на кредитополучателя на 31.10.2017г. чрез нотариус. Поради изпадането в забава на ответника ищецът се е
снабдил със Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, която е връчена по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, откъдето произтича правния
интерес от съдебно установяване на вземането. В условията на евентуалност, в
случай, че се приеме, че предсрочната изискуемост не е надлежно съобщена на
длъжника, отправя изявление за уведомяването му с връчване на исковата молба и
прави искане за осъждането му да заплати исковите суми, предмет на
установителните искове, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на осъдителния иск.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът чрез
назначения му особен представител е депозирал отговор
на исковата молба, с който оспорва исковете. Твърди, че липсват
доказателства, че заемната сума е предадена на кредитополучателя. Възразява, че
е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, като твърди, че волеизявлението
на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита не е достигнало до
длъжника. Поддържа, че клаузите на чл.8 от договора и на чл.19.1 от ОУ,
предвиждащи удвояване на стойността на договорната лихва, не са породили
действие, тъй като приложение №2, не носи подписа и на двете страни, поради
което не е постигнато съгласие за обвързването им от тези уговорки, както и че
в исковата молба не е конкретизирано коя от изброените в приложението хипотези
и условия е нарушена. Счита, че при липса на валидно допълнително споразумение
предадената на кредитополучателя сума следва да се олихвява по първоначално
уговорения годишен процент 9,95%. Възразява, че не е налице основание да се
претендира от ищеца едновременно възнаградителна лихва и санкционна надбавка,
както и че претенцията на ищеца за заплащане на увеличен размер на лихвата са
неоснователни, тъй като не е изпълнено задължението на кредитодателя да изготви
и представи на кредитополучателя актуализиран погасителен план. Възразява, че
липсват представени доказателства за установяване на размера на претендираната
такса по т.11, като счита че ако се касае за предварително установена такса, то
съответната клауза е нищожна поради противоречие със закона.
С
първоинстанционното решение установителните искове се уважени изцяло с
изключение на иска за главница за сумата от 54 лева, представляваща разликата
над 21568.69 лева до 21622.99 лева,
който е отхвърлен в тази част. С оглед отхвърляне на установителния иск за
разликата от 54 лева, е разгледан предявеният евентуален осъдителен иск за този
размер, който същo e
отхвърлен като неоснователен. В частта, с която осъдителният иск за разликата
от 54 лева е отхвърлен, решението не е обжалвано и е вляло в сила. Решението е влязло в сила като необжалвано и
в частта, с която е уважен установителният иск за главница до размера от 21568.69
лева.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата
и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбите, инициирали настоящото въззивно произнасяне, са подадени в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите
на нарушение на императивна правна норма.
От материалите по приобщеното ч.гр.д. №18639/2017г. на ВРС, се установява, че в
полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за изпълнение за
претендираните суми, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Искът е
предявен в хипотезата на чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок, което обуславя
допустимост на производството и правен интерес от воденето му за ищеца.
По предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2
от ЗЗД и чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл.92 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже елементите от фактическия състав на претендираното право,
а именно валидно облигационно задължение по договор за кредит, възникването и
надлежното упражняване на факта на предсрочна изискуемост, наличието на валидно
уговорена мораторна и компенсаторна неустойка, размера на претендираното
вземане по отделни пера и изпълнение на задълженията му, произтичащи от
императивните правила за защита на потребителите.
В разглеждания случай между страните не е налице спор, а
и от събраните по делото доказателства се установява фактът на сключен между
страните договор за кредит за текущо потребление от 08.10.2012г. с падеж 08.10.2022г. за сумата от 32100 лева.
По отношение на главницата в размер на 21568.69 лева първоинстанционното решение е
влязло в сила и е формирало сила на пресъдено нещо относно правопораждащите
факти на вземането и неговата изискуемост. Установителното действие на
решението се разпростира и относно факта на валидно сключен договор за кредит и
настъпване на предпоставките за предсрочна изискуемост. С оглед изложеното тези
предпоставки и въведените в тази връзка възражения не следва да бъдат
преразглеждани, тъй като са преклудирани от силата на пресъдено нещо,
включително въпросът за наличието или липсата на актуализиран погасителен план,
като условие за валидност на договора.
Спорът за дължимостта на главницата е пренесен
пред настоящата инстанция само по отношение на сумата от 54 лева,
представляваща разликата над установения до претендирания размер, като се
обжалва единствено решението по главния установителен иск, но не и по
евентуалния осъдителен иск. По отношение на тази част от вземането е налице
влязло в сила решение на първоинстанционния съд по евентуалния осъдителен иск,
с което претенцията е отхвърлена. Формираната с първоинстанционното решение
сила на пресъдено нещо за недължимост на сумата има за последица отричане
съществуването на вземането по основание и размер. Забраната за пререшаване на
спора в тази част обуславя извод неоснователност на подадената въззивна жалба от „Банка ДСК” ЕАД, което
обезсмисля произнасяне по същество по наведените в нея оплаквания.
По отношение на претенцията за възнаградителна лихва се установява, че процесният договор за кредит е сключен при преференциални
условия в хипотезата на т.1.1. от Приложение №2 – Промоционални условия по кредитна програма „ДСК Престиж
плюс”. Съгласно чл.8 от договора кредитът се олихвява с преференциален
променлив лихвен процент в размер на 9.95% годишно или 0.03% на ден, при
изпълнение на Условията по програма „ДСК Престиж плюс”, подробно описани в
Приложение №2 към договора. Уговорено е, че
при нарушаване на условията кредитополучателят губи правото си да ползва
преференции изцяло или частично и приложимият лихвен процент се увеличава съгласно
условията, като максималният размер, който може да достигне е променливият
лихвен процент, приложим по стандартен потребителски кредит. Приложение №2, както и общите условия за предоставяне на кредити и
погасителния план, са подписани от кредитополучателя, поради което представляват
неразделна част от договора. Положените подписи за кредитополучател под
посочените документи не са оспорени от ответника, поради което се ползват с обвързваща
формална доказателствена сила по отношение на него. Липсата на подпис на
кредитора в представения по делото екземпляр от Приложение №2 не го опорочава, предвид съдържащото се в договора
изрично препращане към него, както и с оглед извършеното в исковата молба
потвърждаване на волеизявлението, посредством изявеното от ищеца намерение да
се ползва от документа.
Предвидените в Приложение №2 предпоставки за ползване на преференциалните условия са
кредитополучателят да работи във фирма или учреждение, одобрени за
преференциално кредитиране от банката, превод на работна заплата по
разплащателната сметка в банката и заявяване на плащане на една комунална
услуга. В разглеждания случай видно от представената справка от Регистъра на
трудовите договори към НОИ, трудовото правоотношение на ответника като шофьор
на товарен автомобил е прекратено на 06.04.2016г., а видно от приетото извлечение за движението по
обслужващата кредита разплащателна сметка с титуляр ответника, последният
превод на работна заплата е извършен на 22.04.2016г., след което считано от
15.06.2016г. до 20.05.2019г. е изплащано единствено обезщетение за безработица.
По този начин е проведено пълно доказване на факта, че основанията за ползване
на преференциалните условия са отпаднали, поради което считано от 22.04.2016г.
са налице предпоставките за начисляване на възнаградителна лихва за стандартен
потребителски кредит. Видно от приложение №1
към заключението на първоначалната ССЕ, лихвеният процент е увеличен от 9.95 %
на 10.45 % считано от 25.05.2016г., т.е. в месеца, следващ настъпване на
предпоставките за отпадане на привилегията. Липсва спор, че увеличената ставка
съответства на приложимата за стандартен потребителски кредит на банката,
поради което следва да се приеме, че изменението на лихвения процент е
извършено в съответствие с уговореното. Клаузата не се явява неравноправна, тъй
като отпадането на привилегията е в резултат от неизпълнение на условията за
ползването й от страна на кредитополучателя, а увеличаването на лихвата е
ограничено до ставки, приложими за стандартни депозити, при което длъжникът не
се поставя в по-обременително положение спрямо останалите потребители на
банката.
Извършеното считано от 25.03.2017г. увеличаване на
лихвения процент от 10.45% на 14.95% не е в резултат на индивидуално
договаряне, а на едностранно наложени от кредитора обременителни условия, които
не се основават на конкретна договорна клауза или обективни критерии. С оглед
изложеното следва да се приеме, че извършеното едностранно увеличаване на
лихвата е без правно основание и не отговаря на изискването за добросъвестност,
поради което за този период лихвата следва да бъде преизчислена съобразно
действително приложимия лихвен процент - 10.45%.
По отношение на периода на дължимост на възнаградителната
лихва съдът намира претенцията за доказана за периода 25.02.2017г. - 14.11.2017г. Видно от ССЕ към
началната дата на исковия период – 25.02.2017г. е налице просрочие на
задължението за възнаградителна лихва. Тази констатация не подлежи на
ревизиране предвид формирания извод, че начисляваната до този момент лихва е
определена въз основа на валидна договорна клауза и не се налага корекция в
размера на дълга и преизчисляване съобразно извършените плащания. За краен
момент на дължимост на възнаградителна лихва съдът определя датата на
предсрочната изискуемост - 14.11.2017г., когато е изтекъл 14-дневеният срок от
връчване на нотариалната покана чрез залепване на уведомление по реда на чл.47
от ГПК на 31.10.2017г. Това е така, защото при
обявяване на кредита за предсрочно изискуем, договорът се изменя в частта за
срока на изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума,
като се преобразува от срочен в безсрочен. При настъпване на предсрочната
изискуемост отпада занапред действието на погасителния план. Тъй като
уговорената в договора лихва представлява възнаграждение за предоставянето и
ползването на паричната сума, а упражненият избор на кредитора да иска
изпълнение преди първоначално определения срок преустановява добросъвестното
ползване на паричната сума от длъжника, то уговореното възнаграждение за
ползване за последващ период – след настъпване на предсрочната изискуемост, не
се дължи.
Изчислен служебно от съда при ставка 10.45 % размерът на възнаградителната
лихва за периода 25.02.2017г. - 14.11.2017г.
възлиза на 1824.03
лева, при съобразяване, че за периода след 25.03.2017г. месечната лихва
е в размер на 188.30 лв. (10.45% х 21622,99 лв.)
: 12 м.). До този размер искът се явява
основателен и следва да бъде уважен, а за разликата до 2 297,01 лева и за периода 15.11.2017г. - 07.12.2017г. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Претенцията за неустойка за забава се явява изцяло неоснователна, тъй като
е основана на нищожна неустоечна клауза, уговорена в противоречие с чл.33 от ЗПК. Цитираната императивна правна норма предвижда лимит на размера на обезщетението за забава, съизмерим със законната лихва. Към
датата на сключване на договора за потребителски кредит размерът на законната
лихва е 10%, при основен лихвен процент определен от БНБ към тази дата 0.00%
плюс десет пункта. Съгласно клаузата на чл.19.1 и
чл.19.2. от Общите условия, от която ищецът твърди, че произтича вземането за
неустойка, същата е определена в размер на договорения лихвен процент, увеличен
с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта или в случая 20.45%. Констатираното
противоречие с императивна правна норма, представлява абсолютно основание за
нищожност на неустоечната клауза. Самостоятелно специално основание за
недействителност на клаузата представлява нейната неравноправност, доколкото
същата е уговорена във вреда на кредитополучателя, не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Не може да бъде споделено поддържаното
от ищеца тълкуване на клаузата на чл.19.1 и чл.19.2.
от Общите условия в смисъл, че уговорения в тях размер на неустойката съвпада
със законната лихва, която се дължи ведно с възнаградителната лихва.
Систематичното място на клаузите в раздел „Отговорности и санкции” и словесното
описание на алгоритъма за формиране на лихвата, сочат на предвидена в клаузите
мораторна неустойка. Клаузите обективират формула за изчисляване на вземане за
обезщетение, съставена от две събираеми величини, а уговорка за кумулативно
начисляване на две вземания с различни основания. Коментираните договорни
клаузи допускат кумулативно начисляване на възнаградителна лихва и мораторна
неустойка в размер на възнаградителната лихва, увеличена с 10 пункта, като по
този начин се стига до двукратно оскъпяване на кредита. Предложеното от ищеца тълкуване на клаузата не може да се
приеме за меродавно, тъй като предвиденото в чл.19.2. от ОУ начисляване на
възнаградителна лихва след предсрочната изискуемост, противоречи на коментираните
по-горе последици от преобразуването на договора след упражнено право по чл.60
от ЗКИ. По тези съображения процесните неустоечни клаузи се явяват
неравноправни по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП (обн. ДВ. бр.99 от
09.12.2005г.), поради което и недействителни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП,
предвид липсата на ангажирани доказателства да са индивидуално уговорени. С
оглед изложеното искът с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД следва
да бъде отхвърлен.
Предвид изложените в исковата молба фактически твърдения претенцията за
сумата от 120.00лв. следва да се квалифицира като компенсаторна неустойка, тъй
като уговарянето й предварително в договора, препращащ към тарифата в определен
размер, цели да обезщети вредите от неизпълнението, изразяващи се в разходите
за извънсъдебно събиране на вземанията. Наименованието на това задължение от
ищеца като такса, вместо неустойка, съставлява опит да се представи същата като
възнаграждение за извършването на допълнителни услуги, които съгласно чл.10а,
ал.1 от Закона за потребителския кредит са разрешени. Дейността обаче по
събирането на просрочено задължение не съставлява
предоставяне от страна на кредитора на допълнителна услуга, за която
потребителят да дължи възнаграждение. По същество така
начислената неустойка е в пълно противоречие с ограничението в чл. 33 от ЗПК, тъй като предвижда различен от разрешения от закона вид обезщетяване на
вредите от неизпълнение на главното задължение. По изложените съображения в тази част искът също
се явява неоснователен, поради което подлежи на отхвърляне.
Поради частично несъвпадение в крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
призната дължимостта на вземането за възнаградителна лихва за разликата над 1824.03 лева до 2 297,01 лева, претендирана за периода 25.02.2017г. -
07.12.2017г., на вземането за мораторна неустойка в размер на 74,11 лева и на
вземането за такса за разходи за предсрочна изискуемост в размер на 120 лева,
като вместо него следва да бъде постановено друго, с което исковете бъдат
отхвърлени, а в останалата част относно главница в размер на 54 лева и
възнаградителна лихва в размер на 1824.03 лева
за периода 25.02.2017г. - 14.11.2017г., решението следва да бъде потвърдено.
По отговорността
за разноски:
Формираният извод за частична неоснователност на
иска налага да бъде ревизирано първоинстанционното решение и в частта за
разноските, като в тази част същото бъде отменено изцяло.
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, в полза на въззивника „Банка ДСК” ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за заповедното
производство съразмерно с уважената част от исковете в размер на 516.36 лева,
от общо 532,28 лева, изразяващи се в заплатена държавна такса (482,28 лева
държавна такса и 50 лева ю.к. възнаграждение).
За първоинстанционното производство в полза на
въззивника „Банка ДСК” ЕАД се следват разноски съразмерно с
уважената част от исковете в
размер на 1628.98 лева от общо 1679,21 лева, до който размер първоинстанционното
решение е обвързващо за въззивния съд поради липсата на подадена от ищеца молба
по чл.248 от ГПК, респективно частна жалба.
Във въззивното производство сторените от
въззивника „Банка ДСК” ЕАД са в общ размер на 625 лева, от които 25
лева държавна такса, 300 лева за възнаграждение за особен представител и 300
лева за юрисконсултско възнаграждение. Същите следва да бъдат разпределени при
съобразяване на факта, че страната е осъществила защита по две въззивни жалби,
изходът по които е различен. Заплатената държавна такса в размер на 25 лева,
както и сумата от 300 лева, представляваща ½ от останалата част от
разноските, следва да останат за сметка на въззивника, поради отхвърляне на
подадената от него въззивна жалба. От остатъка от 300 лева в полза на „Банка ДСК”
ЕАД се следват разноски в размер на 132.58 лева съразмерно с отхвърлената част
от обжалваемия интерес по въззивната жалба на Л.С.С. (жалбата е отхвърлена за
528.30 лева от общо 1195.39 лева).
На основание чл.78, ал.6 от ГПК въззивникът „Банка ДСК” ЕАД следва да бъде осъден да заплати по
сметка на ВОС дължимата държавна такса съразмерно с уважената част от
въззивната жалба на Л.С.С., за която поради подаването й от особен
представител, държавна такса не е внесена предварително на основание чл.83,
ал.1, т. 5, от ГПК. С оглед изложеното въззивникът „Банка ДСК” ЕАД следва да
бъде осъден да заплати по сметка на ВОС държавна такса в размер на 41.85 лева
от общо 75 лева (по 25 лева за всеки от предявените три кумулативно съединени
искове за лихва, неустойка и такса).
Разликата над 40.04 лева до 75 от лева в размер на 33,15 лева следва да бъде възложена в тежест на
въззивника Л.С.С. съразмерно с отхвърлената част от подадената от неговия
особен представител държавна такса (528.30 лева от общ обжалваем интерес
1195.39 лева), на основание чл.77 от ГПК.
Воден
от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №3403/22.07.2019г., поправено и изменено по реда на чл.247 от ГПК и
чл.248 от ГПК с решение №3947/27.09.2019г., постановено по гр.д. № 10735/2018г.
на ВРС, В ЧАСТТА,
с която предявеният от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК121830616 със седалище и адрес на
управление гр.гр.София, ул.”Московска” №19, срещу Л.С.С., ЕГН ********** ***,
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК,
вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.430, ал.1 от ТЗ е отхвърлен за
сумата от 54.30 лева, представляваща
разликата над 21568.69 лева до 21622.99 лева, претендирана като главница по договор за кредит за
текущо потребление от 8.10.2012г., за която сума е издадена заповед за изпълнение
по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. №18639/2017г. на ВРС, по
въззивна жалба №58669/09.08.2019г. от
„Банка ДСК” ЕАД,
гр.София.
ОТМЕНЯ решение №3403/22.07.2019г., поправено и изменено по реда на чл.247 от ГПК и чл.248 от ГПК с решение №3947/27.09.2019г., постановено по гр.д. №
10735/2018г. на ВРС,
В ЧАСТТА, с която е прието за установено в отношенията между страните,
че Л.С.С., гр.Варна, дължи на „Банка ДСК” ЕАД, гр.София, разликата над 1824.03 лева до 2 297,01 лева, претендирана като възнаградителна лихва за периода 25.02.2017г.
- 07.12.2017г., сумата от 74,11 лева, мораторна неустойка за периода от
25.03.2017г. до 07.12.2017г. и сумата от 120 лева, такса за предсрочна
изискуемост, както и в частта за разноските, по въззивна
жалба №55877/30.07.2019г. от
Л.С.С.,
гр.Варна, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК” ЕАД,
ЕИК121830616 със седалище и адрес на управление гр.гр.София, ул.”Московска”
№19, срещу Л.С.С., ЕГН ********** ***, искове с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК, вр. чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр.чл.240, ал.2 от ЗЗД и чл.430, ал.2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи разликата над 1824.03 лева до 2 297,01 лева, претендирана
като възнаградителна лихва по чл.8 от Договор за кредит за текущо
потребление от 8.10.2012г. за периода 25.02.2017г.
- 07.12.2017г., сумата от 74,11 лева,
представляваща мораторна неустойка по чл.19 от Общите условия за периода от
25.03.2017г. до 07.12.2017г. и сумата от
120 лева, представляваща компенсаторна неустойка (такса за предсрочна
изискуемост по чл.8 от ОУ, вр. чл.15 от договора за кредит и т. 11 от Тарифа за
лихвите, за които е издадена заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. №18639/2017г. на ВРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение №3403/22.07.2019г., поправено и изменено по реда на чл.247 от ГПК и чл.248 от ГПК с решение №3947/27.09.2019г., постановено по гр.д. №
10735/2018г. на ВРС,
В ЧАСТТА, с която е прието за установено в отношенията между страните,
че Л.С.С., ЕГН ********** ***, дължи на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК121830616 със
седалище и адрес на управление гр.гр.София, ул.”Московска” №19, сумата от 1824.03 лева,
представляваща възнаградителна лихва по
чл.8 от Договор за кредит за текущо потребление от 8.10.2012г. за периода 25.02.2017г. – 14.11.2017г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.д. №18639/2017г. на ВРС.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Л.С.С.,
ЕГН ********** ***, да заплати на „Банка ДСК” ЕАД,
ЕИК121830616 със седалище и адрес на управление гр.гр.София, ул.”Московска”
№19, сумата
от 516.36
лева, представляваща съдебни разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. №18639/2017г. на ВРС съразмерно с уважената
част от иска, сумата от 1628.98 лева,
представляваща сторени в първоинстанционното производство съдебно-деловодни
разноски съразмерно с уважената част от иска и сумата от 132,58 лева, представляваща
съдебно-деловодни разноски във въззивното производство съразмерно с
отхвърлената част от подадената от него въззивна жалба, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „Банка
ДСК” ЕАД, ЕИК121830616 със седалище и адрес на управление гр.гр.София,
ул.”Московска” №19, да заплати в
полза на Държавата по бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски окръжен
съд, сумата от 41.85 лева, представляваща дължима държавна такса съразмерно с
уважената част от въззивна жалба №55877/30.07.2019г. от Л.С.С., на основание чл.78, ал.6 от ГПК.
ОСЪЖДА Л.С.С.,
ЕГН ********** ***, да заплати в
полза на Държавата по бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски окръжен
съд, сумата от 33.15 лева, представляваща дължима държавна такса съразмерно с
отхвърлената част от въззивна жалба №55877/30.07.2019г. от Л.С.С., подадена чрез особен представител, на
основание чл.77 от ГПК.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл. 280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.