Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 02.02.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и трети април през
2014 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
АНЕЛИЯ ЯНЕВА
при
секретаря А.М., като разгледа докладваните от съдия Попколева гражданско дело №
8089 по описа за 2012 г. и гражданско дело № 1568/2014 г. съединени за
разглеждане в едно производство на основание чл.213 ГПК, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството по гр.д. № 8089/2012 г. е по
реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 19.03.2012
г. на Н.М.Н. против решението от 24.01.2012 г. по гр. дело № 21721/2009 г. на
Софийския районен съд, 37 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя
срещу О.С. –Р. и Районен съд – гр. Р. искове по чл. 49 ЗЗД за солидарно заплащане
на сумата 5 100 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, предявен като частичен иск, чиито пълен
размер е 500 000 лв., за заплащане на сумата 1 100 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - претърпени
загуби, предявен като частичен иск от пълен размер от 5 000 лв., сумата 1 100 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди-пропуснати ползи предявен като частичен иск от
пълен размер на иска - 30 000 лв. и за заплащане на сумата от 100 лв., предявен като частичен иск от
пълен размер на иска -18 000 лв., ведно с лихва за забава от 23.06.2005 г.
до окончателното изплащане на сумите, които вреди са причинени от поведение на съдебни
състави на посочените съдилища, изразяващо се в незаконосъобразни действия,
довели до забавяне на производството при разглеждане на подадена от ищеца тъжба
от 03.09.2005 г. срещу лицето С.А.Х.
В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано
СРС е приел, че исковете са неоснователни. Поддържа, че исковете по чл.49 ЗЗД,
които са предявени на основание забавяне на наказателното дело над изискването
за разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС, причинено от действията на разгледалите го
съдилища, са основателни, поради което моли решението на СРС да бъде отменено
изцяло, като вместо него се постанови друго, с което предявените искове да
бъдат уважени.
Въззиваемите страни О.С. – Р. и Районен съд –
гр. Р. не вземат становище по жалбата.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Н.М.Н.
с искова молба от 21.04.2009 г., уточнена с молба от 23.07.2009 г., с която
срещу О.С. – Р. и Районен съд – гр. Р., Министерство на правосъдието и
Държавата, представлявана от инистъра на финасите, са били предявени искове по
чл. 49 ЗЗД за солидарно заплащане на сумата 5 100 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
предявен като частичен иск, чиито пълен размер е 500 000 лв., за заплащане
на сумата 1 100 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди-претърпени загуби, предявен
като частичен иск от пълен размер от 5 000
лв.,сумата 1 110 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди-пропуснати ползи предявен като частичен иск от пълен размер на иска - 30 000 лв. и за заплащане на
сумата от 100 лв., предявен като частичен иск от пълен размер на иска
-18 000 лв., ведно с лихва за забава от 23.06.2005 г. до окончателното
изплащане на сумите.
С
влязло в сила на 03.08.2010 г. определение на СРС от 11.02.2010 г., на
основание чл.118, ал.1 и ал.2 ГПК делото, в частта по предявените искове срещу
Държавата, чрез министъра на финансите и Министерство на правосъдието, е
изпратено на Административен съд – София град и производството по образувано
пред СРС гражданско дело в тази част е прекратено.
В
исковата молба се твърди, че по подадена от ищеца срещу С.А.Х., тъжба за
престъпление по чл. 148 НК, било образувано н.ч.х.д. № 741/2005 г. по описа на Р.ския
районен съд, който с определение от 18.01.2007 г. прекратил наказателното
производство на основание чл.24, ал.4, т.5 НПК /поради неявяване на тъжителя/.
С въззивно решение от 09.07.2007 г. постановено по в.н.ч.х. № 75/2007 г., ОС-Р.
приел, че причината за неявяването на тъжителя е уважителна, но преценил, че е
налице друго основание за прекратяване на производството, поради което
потвърдил определението на районния съд и оставил без разглеждане предявените
граждански искове. С решение от 06.03.2008 г., постановено по н.д. № 41/2008 г.
ВКС отменил решението на въззивната инстанция и върнал делото за ново
разглеждане от друг състав на въззивния съд, като дал указания за събиране на
доказателства, свързани с възможност за реализиране на наказателна отговорност
на подсъдимата, а именно назначаване на тройна съдебно-психиатрична експертиза,
която да даде заключение за психичното състояние на подсъдимата към момента на
извършване на деянието, с оглед възможността й да участва в наказателния процес
и да носи наказателна отговорност. С оглед невъзможността на вещите лица да
изпълнят възложената им задача, поради факта, че подсъдимата е напуснала
страната, с протоколно определение от 02.06.2008 г. по в.н.ч.х. № 81/2008 г. Р.ският
О.С. спрял наказателното производство. Този съдебен акт отново бил обжалван от
ищеца, но с разпореждане на ОС-Р., жалбата му била приета за процесуално
недопустима и върната. Разпореждането за връщане било отменено от ВКС и жалбата
била администрирана. С решение от 10.10.2008 г. на ВКС по н.д. № 361/2008 г.
протоколно определение от 02.06.2008 г., постановено по в.н.ч.х. № 81/2008 г. Р.ският
О.С. било отменено, а наказателното производство по н.д. № 361/2008 г. по описа
на ВКС било прекратено, тъй като след постановяване на определението за
спиране, била изтекла абсолютната давност за наказателно преследване по чл.81,
ал.3 НК. Твърди се, че нарушаването на процесуалните норми за наличие на
основания за прекратяване на наказателно производство, от съдебните състави на РС-Р.
и ОС-Р., е попречило извършителят на престъплението да бъде осъден и да получат
защита правата на ищеца като пострадал, като довело и до нарушаване правото на ищеца
на справедлив съдебен процес в разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС. Твърди се, че от
това ищецът претърпял редица имуществени вреди, изразяващи се в направените
разноски във връзка с наказателното производство /държавни такси, адвокатски
хонорар, разходи по пътуване на ищеца и адвокатите му до гр.Р. и за нощуване/,
както и имуществени такива под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в
неприсъдени парични суми, които биха били присъдени на ищеца по предявения от
него граждански иск. Освен това се твърди, че ищецът е претърпял и неимуществени
вреди, изразяващи се в негативно отражение на психическото му състояние,
притеснения, уронване на доброто му име в обществото, честта и достойнството
му, провалена била и адвокатската му кариера.
Към настоящото дело е приложено в цялост н.ч.х.д.
№ 741/2005 г. на Р.ски районен съд към което са приложени в.н.ч.х.д. № 81/2008
г. на Р.ски О.С., н.д. № 361/2008 г. на ВКС, н.д. № 41/2008 г. на ВКС, н.ч.д. №
626/2007 г. на ВКС, в.н.ч.х.д. № 75/2007 г. на Р.ски О.С., от материалите по
които се установява следното:
Ищецът Н.М.Н. е подал в Районен съд Р. тъжба
с вх. № 2523/07.09.2005 г., за извършени спрямо него от С.А.Х. престъпления от
частен характер по чл. 148, ал. 2 във вр. ал.1, т. 2 вр. чл.147, ал.1 НК и по
чл.148, ал.1, т.2 вр. чл.146, ал.1 НК, като е предявил и граждански иск по чл. 45 ЗЗД в размер на 30 000 лв.. С разпореждане от 13.09.2005 г. на съдията-докладчик
е даден ход на тъжбата, по която е образувано наказателно производство от
частен характер под № 741/2005 г. По делото са проведени 8 съдебни заседания, от
които само в три заседания е даден ход на делото, като в заседанието от 18.01.2007
г. производството е прекратено на основание чл.24, ал.4, т.5 НПК /поради
неявяване на тъжителя без уважителни причини/. Това определение е обжалвано от
ищеца и с решение от 13.07.2007 г., постановено по в.н.ч.х.д. № 75/2007 г. Р.ският
О.С. е потвърдил определението от 18.01.2007 г. на РРС за прекратяване на
производството по делото и е оставил без разглеждане гражданските искове,
предявени от тъжителя против подсъдимата. За да постанови този съдебен акт,
въззивният съд е приел, че с оглед представените писмени доказателства,
неявяването на тъжителя се дължи на уважителни причини, поради което
прекратяването на производството се явява незаконосъобразно, но тъй като е
налице друго основание за прекратяване на същото-чл.24, ал. 1, т.5 НПК, е
потвърдил крайния съдебен акт на районния съд. Това решение е обжалвано от
ищеца, но с разпореждане на РОС от 03.09.2007 г. същата е върната, като съдът е
приел, че жалбата е процесуално недопустима. Разпореждането за връщане на
жалбата е отменено с решение от 03.12.2007 г. на ВКС и делото е върнато на РОС
за администраране на същата на ВКС, който е компетентен да се произнесе по нея.
С решение от 06.03.2008 г. по н.д. № 41/2008 г. ВКС е отменил решение №
127/13.07.2007 г. на РОС по в.н.ч.х.д. № 75/2007 г. и евърнал делото за ново
разглеждане на същия съд, от фазата „допускане на доказателства”, като е дал
указания за събиране на доказателства, а именно за назначаване на тройна
съдебно-психиатрична експертиза, която да даде заключение за психичното
състояние на подсъдимата към момента на извършване на деянието, с оглед
възможността й да участва в наказателния процес и да носи наказателна
отговорност.
При второто разглеждане на делото от РОС с
определение от 31.03.2008 г. е назначена тройна съдебно-психиатрична експертиза
в изпълнение на указанията на ВКС, като подсъдимата е изпратено съобщение да се
яви на преглед в Психиатрично отделение при МБАЛ – Р.. С протоколно определение
от 02.06.2008 г. по в.н.ч.х.д. № 81/2008 г. РОС е спрял наказателното
производство на основание чл.290, ал.1 вр. чл.25, т.2 НПК за издирването на
подсъдимата, която не е била намерена на посочения адрес. Това определение е
обжалвано от тъжителя с касационна жалба пред ВКС, който с решение от
10.10.2008 г. по н.д. № 361/2008 г. е приел, че при постановяване на
атакуваното определение въззивната инстанция не е допуснала нарушение на
процесуалните правила, че постановеният съдебен акт не представлява отказ от
правосъдие, както и че не е налице нарушение на процесуалните правила,
изразяващо се в разглеждане на делото от незаконен състав. Приел е също така,
че след постановяване на въззивното определение е настъпило основание за
прекратяване на наказателното производство, а именно изтичане на абсолютната
давност по чл.81, ал.3 НК, която е тригодишна / съгласно обвинението, предявено
с тъжбата, деянието е довършено на 10.07.2005 г. и абсолютната давност е
изтекла на 10.07.2008 г./ Посочено е също така, че съгласно чл.88, ал.3 НПК гражданските
искове не следва да бъдат разглеждани поради прекратяване на наказателното
производство, като няма процесуална пречка да бъдат предявени по реда на ГПК.
При тези мотиви ВКС е постановил решение, с което е отменил протоколно
определение от 02.06.2008 г. на РОС и е прекратил наказателното производство по
н.д. № 361/2008 г. по описа на ВКС.
В производството пред СРС са разпитани
свидетелите Галина Вескова Н., Н. П. Г. и Марияна Стоянова М.. Първата
свидетелка-технически сътрудник на ищеца заявява, че прекратяването на
наказателното дело се отразило негативно върху адвокатската практика на ищеца,
тъй като клиентите се съмнявали в неговата компетентност, след като не могъл да
защити собствените си интереси. Освен това установява, че ищецът изживявал
много болезнено всяко едно заседание и всеки път когато пътувал за заседание
изпитвал известен страх от това какво ще предприеме съдът. Трудно му било да
организира и работата си като адвок, тъй като се налагало да подрежда графика си
съобразно съдебните заседания, да отлага възложени от клиенти дела, за да се
явява на личното си дело.Свидетелят Г., който познава ищеца от 1989 г. и е бил
стажант в кантората му, установява че е пътувал до Р. по повод наказателното
дело, което ищецът водел, но поради дългото му водене и протакане, последното
било прекратено поради изтекла давност. Заявява, че прекратяването на делото
имало имало катастрофален ефект върху живота на ищеца, тъй като същото добило
публичност в региона / Шуменско и Р.ско/ и клиентите се отдръпнали, което
наложило затварянето на кантората на адвоката в Шумен и офиса му в Р. през 2006
г., както и до проваляне на политическата му кариера.Свидетелката М., която е
била процесуален представител на ищеца по наказателното дело от частен
характер, заявява, че поради безкрайното отлагане, отводи на съдебни състави и
незаконосъобразно прекратяване на делото от състави на РРС и РОС, последното
било прекратено от ВКС поради изтекла абсолютна давност. Това се отразило
негативно на ищеца – станал подтиснат, разсеян, изолирал се от хората.
При така установената фактическа обстановка
съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна.
Исковете на ищеца се основават на твърдения
за причинени му имуществени и неимуществени вреди от незаконни актове и
действия на държавни органи и длъжностни лица. За подобни вреди отговорност
носи държавата съгласно общия принцип на чл. 7 от Конституцията, чиито норми
имат непосредствено действие – чл. 5, ал. 2. Отговорността е имуществена, като
целта на разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да посочи в чия
правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда
– този на държавата. Същевременно, разпоредбата не следва да се тълкува
буквално, а разширително, така както и всички конституционни норми,
предоставящи права на правните субекти. Тя не ограничава възможния ответник по
подобен иск единствено до държавата, като частноправен субект. Конституционно
допустимо е ответник по иск за реализиране на тази отговорност да бъде и всяко
държавно учреждение – юридическо лице, към което организационно се числи
длъжностното лице, извършило съответния незаконен акт. Това е така, защото
държавата съществува и осъществява функциите си единствено чрез системата от
държавни учреждения, като отговорността на държавните учреждения е идентична с
тази на държавата в материалноправен аспект. Държавните учреждения не
притежават собствено имущество, а стопанисват и управляват държавно имущество,
чрез което осъществяват дейността си, поради което именно държавата отговаря
имуществено за задълженията на държавните учреждения. Следователно,
отговорността по чл. 7 от Конституцията може да се реализира както пряко срещу
държавата, като частноправен субект, така и срещу съответното държавно
учреждение, тъй като и в двата случая задължението за обезвреда настъпва
единствено в имуществения патримониум на държавата. В този ред на мисли, всички
предвидени в обикновеното законодателство хипотези, при които може да се
ангажира отговорността на държавата или
държавните учреждения за незаконни актове и действия на длъжностни лица,
представляват частни случаи на проявление на общия принцип по чл. 7 от Конституцията.
Част от тези хипотези са уредени в специалния Закон за отговорността на
държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, който в чл. 1 и чл. 2 разграничава
основанията за отговорност според вида на държавната дейност – за дейността на
администрацията е предвидена отговорност за всички незаконни актове, действия
или бездействия, а за дейността на правозащитните органи е предвидена
отговорност само за описаните в чл. 2 действия. За тези хипотези ЗОДОВ урежда
условията и реда, по който се осъществява отговорността, както и нейния обем,
като предвижда, че по тези искове процесуално легитимирани да отговарят са
съответните държавни учреждения /чл. 7/. Доколкото в чл. 1 и чл. 2 изрично е
предвидено, че материалноправната отговорност е на самата държава /а това
следва и от заглавието на закона/, то без съмнение в тези случаи държавните
учреждения участват с процеса като нейни процесуални субституенти – в този
смисъл и решение № 430/23.09.2009 г. по гр. д. № 6017/2007 г. на ВКС, IV г. о.
Извън хипотезите на чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ,
отговорността за други незаконни актове и действия на държавни органи може да
се реализира по реда на общото гражданско законодателство /чл. 49 ЗЗД/, тъй
като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че държавата е
възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, но
това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения,
с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни правоотношения, по
силата на които престират работната си сила срещу заплащане /така и т. 6 от ТР
№ 3/22.04.2005 г., решение № 579/10.12.2010 г. по гр. д. № 377/2009 г. на ВКС,
IV г. о. и др./. Следователно, допустимо е отговорността по чл. 7 от Конституцията да се осъществи и по реда на чл. 49 ЗЗД, както срещу държавата,
така и срещу съответното държавно учреждение. На практика ЗОДОВ и чл. 49 ЗЗД
покриват всички /или почти всички/ случаи на отговорност по чл. 7 от Конституцията, но за теоретично необхванатите от тези или други закони случаи
няма пречка отговорността на държавата да се ангажира и по силата на пряко
приложимата конституционна норма.
В конкретния случай ищецът е предявил четири
искови претенции за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, които са
очертани в исковата молба с основанието и петитума си. Основанието на иска са
фактите, от които ищецът счита, че се извлича претендираното право на
обезщетение, а не правната квалификация на претенцията, която съдът следва
служебно да направи. Ето защо съдът следва да отговори дали претендираното
право на обезщетение принципно може да се изведе от така наведените факти,
което налага тяхната преценка през призмата на всички възможни правни
основания. Що се отнася до основателността по същество на исковете съдът намира
следното:
От внимателния прочит на исковата молба,
уточнена с молба от 23.07.2009 г., се установява, че ищецът извежда претенциите
си за обезщетение от твърдения за извършени от съдебни състави към двете
съдилища – ответници нарушения на негови права, а именно: 1) от това, че поради
допуснато от съдилищата нарушаване на процесуалните норми се е стигнало до
забавяне на образуваното по негова тъжба от 07.09.2005 г. срещу С.А.Х. наказателно
производство от частен характер, до изтичането на срока на абсолютната погасителна
давност за престъпление, от което ищецът пряко е пострадал, и в крайна сметка –
до осуетяване на наказателното преследване, с което ищецът бил лишен от
възможността да възстанови достойнството си, доброто си име и авторитет на
човек, на гражданин и адвокат, и 2) от това, че същите действия на съдебните
състави на двете съдилища са довели в съвкупност до забавено разглеждане на
делото и до нарушаване на правото на ищеца на справедлив съдебен процес в
разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС. В този смисъл въззивният съд споделя становището на СРС, че ищцовата
претенция се основава и на нарушеното право на ищеца на разглеждане на делото в
разумен срок – това ясно е изтъкнато в исковата молба.
Първото от изложените фактически основания на
исковите претенции не покрива нито един от предвидените в законодателството
деликтни фактически състави, даващи право на обезщетение за вреди. От една
страна, не е налице нито едно от основанията по чл. 2 ЗОДОВ за ангажиране
отговорността на държавата за вреди от действия на правораздавателните органи,
а и самият ищец не го твърди. От друга страна, не са налице и основания за
ангажиране отговорността на държавата, вкл. и чрез двете държавни учреждения –
съдилища, по общите деликтни състави на чл. 49 ЗЗД и чл. 7 от Конституцията,
тъй като липсва основна предпоставка – противоправността, която в областта на
деликтното право има специфично съдържание и се изразява не просто в
нарушаването на някаква правна норма, водеща до незаконност на съответните
държавни актове, а в нарушаване и на норма, уреждаща конкретно субективно право
на ищеца. Както бе посочено по-горе, ищецът твърди, че допуснатите от двете
съдилища нарушения на процесуалните норми относно основанията за прекратяване
на наказателното производство, както и допуснатото нарушение на въззивния съд
по повод връщането като недопустима на депозираната от ищеца касационна жалба, са
довели като краен резултат до осуетяване на наказателното преследване от частен
характер, поради изтичане на срока на абсолютната давност, и до лишаването на ищеца
от възможността да защити достойнството си и доброто си име в обществото чрез
осъждането на извършителя. Несъмнено, основно конституционно право на всеки
гражданин е правото на защита срещу посегателство върху неговата чест,
достойнство и добро име – чл. 32, ал. 1, изр. 2 от Конституцията. Конституцията
не определя конкретния вид на защитата, която дължи държавата
/наказателноправна, гражданскоправна или административноправна/, поради което е
допустимо в обикновеното законодателство държавата да предвиди само даден вид
защита. Първите два вида защита се осъществяват чрез реализиране на
наказателната или административнонаказателната отговорност, даващи право на
държавата да наложи наказание на дееца, да изпълни наложеното наказание и да го
третира като наказван. Страни по материалното правоотношението, в което се
изразяват тези два вида отговорности, са само държавата и дееца, поради което
само в тяхната правна сфера настъпват последиците от налагане на отговорността,
а не и на пострадалия. Третият вид защита /гражданскоправната/ се осъществява
чрез имуществената деликтна отговорност, имаща изцяло обезщетителен характер,
която деецът носи пряко спрямо пострадалия. Следователно, правото на защита по
чл. 32, ал. 1, изр. 2 от Конституцията в първите два случая има косвен ефект
върху пострадалия /с това, че наложеното наказание въздейства възпитателно и
възпиращо върху дееца да извърши бъдещо ново нарушение от същия вид спрямо
пострадалия, който превантивен
ефект обуславя и несъмнения интерес на пострадалия да иска от държавата
налагане на подобно наказание/, а в третия случай има пряк ефект върху правната
сфера на пострадалия. В случая, за деянието, което ищецът твърди, че е било
извършено спрямо него от лицето С.Х., държавата е предвидила наказателноправна
или административноправна защита /чл. 148 НК, чл. 78а НК/, както и
гражданскоправна такава /чл. 45 ЗЗД/, като и в трите хипотези държавата е
предоставила надлежно правно средство на ищеца да реализира правото си на
защита – в първите две чрез правото му на тъжба, а в третата – чрез правото му
на иск. Несъмнено, прекратяването на наказателното производство поради
изтичането на абсолютната давност препятства реализирането на наказателната или
административнонаказателната защита за това деяние, но само ако действително са
били налице основанията за налагането й, т. е. ако действително деянието е било
престъпно. Очевидно ако деянието не е престъпно, то и няма основание за
наказателна или административнонаказателна отговорност, а следователно – и
ищецът няма право на подобна защита. Дали процесното деяние е престъпно обаче
не може да бъде установено в настоящото исково производство, а единствено с
надлежен съдебен акт – присъда или решение на наказателния съд или решение на
гражданския съд по чл. 97, ал. 4 ГПК – отм. /респ. чл. 124, ал. 5 ГПК/, каквито
в случая липсват. Ето защо не е установен престъпния характер на това деяние,
поради което не е доказано, че ищецът има право на наказателна или
административнонаказателна защита. Същевременно, прекратяването на
наказателното преследване не е преградило възможността на ищеца да търси защита
от твърдяното деяние по гражданскоправен ред чрез предявяването на осъдителен
иск за реализиране на деликтната имуществена отговорност на извършителя на
деянието по чл. 45 ЗЗД, който да бъде разгледан по общия исков ред на ГПК, още
повече, че към момента на прекратяването /10.10.2008 г./ не е била изтекла
5-годишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Дори и след прекратяването на наказателното
производство на разположение на ищеца е била и възможността да предяви иск по
чл. 97, ал. 4 ГПК /отм./ за установяване на извършеното престъпление, ако това
е било от значение за реализирането на гражданската отговорност по чл. 45 ЗЗД,
от което ищецът също не се е възползвал. Следователно, прекратяването на
наказателното преследване не е довело до лишаване на ищеца от правото му на
защита срещу накърненото му право на чест, достойнство и добро име, тъй като не
го е лишило от всички правни способи на защита срещу този вид нарушение, предвидени
в законодателството. Ето защо и самото прекратяване на наказателното
производство не представлява деликт спрямо ищеца, дори и да е резултат от
допуснати от съдилищата процесуални нарушения при разглеждане на наказателното
дело.
Що се отнася до твърдението, че действия на
съдебните състави на двете съдилища са довели в съвкупност до забавено
разглеждане на делото и до нарушаване на правото на ищеца на справедлив съдебен
процес в разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС, въззивният съд намира следното:
Изискването за провеждане в разумен срок на съдебния
процес, воден от или срещу определено лице, е въздигнато във фундаментално
човешко право в чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита на правата на
човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/, която съобразно чл. 5, ал. 4 от Конституцията е част от вътрешното право на страната и има предимство пред тези
норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. Съобразно
установените в практиката на Европейския съд по правата на човека критерии разумният
характер на срока на дадено производство се преценява според обстоятелствата по
делото и по-специално – сложността на делото, поведението на страните и
поведението на компетентните власти.
В конкретния случай наказателното
производство от частен характер, което ищецът е водил срещу лицето С.А.Х., е
продължило над 3 години – от 07.09.2005 г. /когато е била подадена тъжбата/ до 10.10.2008
г. /когато е постановено прекратителното решение/. По отношение сложността на
делото съдът констатира, че то е било относително просто от фактическа и правна
страна. Почти всички факти по случая са били безпорно изяснени още в началния
етап на производството, предвид начина на извършване на деянието – чрез депозиране
на молба по н.ч.х.д. № 420/2005 г. по описа на РРС, подписана от подсъдимата. Почти всички доказателства по
случая са били събрани в две заседания пред РС - Р., когато са приети писмените
доказателства и са разпитани свидетелите по делото. По отношение на поведението
на страните, и по-специално – на подсъдимата, съдът отбелязва, че именно то е
било в основата на четири отлагания на делото в производството пред РС-Р., а
именно – заседанията от 27.10.2005 г., 05.12.2005 г., 25.01.2006 г. и 13.03.2006
г., на които не е бил даден ход на делото, поради заболявания или други
препятстващи явяването на подсъдимата причини, следователно – то е причинило
забавяне около половин година. Същевременно, установява се, че делото е било прекратено
/първо от РС-Р. с определение от 19.01.2007 г. на едно основание, а след това и
от ОС-Р. с решение от 13.07.2007 г. на друго основание/, като последвалото
разпореждане от 03.09.2007 г. за връщане на жалбата на тъжителя от въззивния
съд срещу решението му за прекратяване на производство, което е отменено от ВКС
с решение от 03.12.2007 г., е причинило забавяне с още пет месеца. Именно
поради нарушаване на процесуалните правила във връзка с отказа на съда да
назначи нова или разширена експертиза относно психическото състояние на
подсъдимата и последвалото прекратяване на наказателното производство, след
отменителното решение на ВКС от 06.03.2008 г. относно този съдебен акт на
въззивния съд, разглеждането на делото е започнало отново от възивния съд от
фазата „допускане на доказателства”, 2 години и половина след началото му. Следователно,
несъмнено е, че основната причина за тази продължителност на производството е
именно допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения в хода на
производството, образувано по повод проверката на прекратителното определение на районния
съд и неправилното връщане на подадената от тъжителя жалба срещу акта на
въззивния съд. Ето защо въззивният съд приема, че съдебните състави от ОС-Р., не
са изпълнили надлежно процесуалните си задължения по изясняване на
обстоятелства от съществено значение за правилното решаване на делото, а именно
досежно наказателната отговорност на подсъдимата, както и тези, свързани с
преценка допустимостта на жалбата на тъжителя срещу прекратителното определение
на въззивния съд, което е една от причините, довели до нарушаване изискването
за разумен срок по чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС, наред с поведението на подсъдимата. Нарушаването
на ЕКЗПЧОС обуславя наличието на противоправност, като елемент от деликтния
състав на чл. 49 ЗЗД. По отношение на другия елемент от деликтния състав –
вредите – въззивният съд отбелязва, че на обезщетяване подлежат само вреди
/имуществени или неимуществени/, които са в пряка причинно-следствена връзка именно с установеното конкретно
нарушение на изискването за разглеждане на делото в разумен срок. В случая
болшинството от претендираните от ищеца вреди не отговарят на това изискване. Претендираните
имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски във връзка с
наказателното производство /държавни такси, адвокатски хонорар, разходи по
пътуване на ищеца и адвокатите му/ са обусловени от самото разглеждане на
делото от посочените съдилища, а не толкова от неговата продължителност, само
която е основание за деликтна отговорност в случая. Тези разноски и при друга
продължителност на делото биха били направени. Следователно, последните не са
пряко причинени от забавеното разглеждане на делото. Претендираните имуществени
вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в неприсъдени парични суми
– главница и лихва, които биха били присъдени като обезщетение по гражданските
искове, също не са пряко причинени от забавеното разглеждане на делото,
доколкото ищецът е могъл да предяви претенциите си по гражданските искове,
оставени без разглеждане в наказателното производство, по общия гражданско
правен ред, за което срокът на погасителна давност е 5 години, т.е. ищецът е
имал възможност в рамките на още две години след прекратяване на наказателното
производство да защити правата си по общия гражданско правен ред, но последният
не се е възползвал от тази си възможност, въпреки изричното напътствие от
съставът на ВКС, постановил окончателния съдебен акт. На последно място, липсва
пряка причинна връзка и с част от твърдяните неимуществени вреди, а именно – за
това, че в резултат на продължителността на процеса било уронено доброто име,
честта и достойнството на ищеца и, че е довело до загуба на доверие от страна
на клиентите му и ограничаване на социалните контакти. Очевидно е, че
посочените последици не са свързани със забавеното разглеждане на делото, а с
това, че наказателното производство е било прекратено и деецът е останал
ненаказан /за което отговорността на ответниците не може да бъде ангажирана по
изложените по-горе съборажения/. Съдът приема, че единствено твърдяното негативно
отражение на психическото състояние и притеснения, могат да бъдат неимуществени
вреди в причинна връзка с продължителността на наказателното производство. За
доказване на претърпяните неимуществени вреди ищецът е ангажирал показанията на
свидетелите Н., Г. и М., които установяват такива вреди главно във връзка с
това какви последици е предизвикало деянието на подсъдимата Х. и как ищецът е
преживял неуспешно проведеното наказателно производство /които обстоятелства са
ирелевантни/, а не толкова – какви са последиците от самата продължителност на
производството. Единствено относими са показанията на свидетелите Н. и М., че
по време на висящия процес и след решението но ВКС са наблюдавали, че ищецът е
бил много разстроен, подтиснат и напрегнат. Независимо от това, съдът приема,
че значителната продължителност на наказателното производство се е отразила
негативно върху психиката на ищеца, тъй като несъмнено такъв ефект има всяко
наказателно производство спрямо пострадалия или подсъдимия, т.е. ищецът е
претърпял неимуществени вреди.
При това положение налице са всички
кумулативни предпоставки по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността единствено на
ответника ОС-Р., тъй като с посоченото държавно учреждение са се намирали в
трудови или служебни правоотношения длъжностните лица /съдии/, преки
причинители на неправомерното забавяне на съдебното производство. По аргумент
от т. 6 от ТР № 3/22.04.2005 г. магистратите се намират в такива правоотношения
именно със съответните държавни учреждения – юридически лица, поради което тези
учреждения могат да се приемат за техни възложители по смисъла на чл. 49 ЗЗД –
така и решение № 579/10.12.2010 г. по гр. д. № 377/2009 г. на ВКС, IV г. о.
Въззивният съд намира, че за така установените неимуществени вреди на ищеца
съобразено с критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД е обезщетение в размер
на 1 000 лв., до който размер е основателен искът, заедно с претендираната
законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
С оглед на изложеното обжалваното решение
следва да се отмени в частта, с която е отхвърлена исковата претенция за сумата
1 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за продължилото над
разумния срок наказателно производство срещу ОС-Р., който иск да се уважи
частично. В останалата част обжалваното решение следва да се потвърди.
Относно разноските по производството по гр.д.
№ 8089/2012 г. по описа на СГС
При този изход на спора на ищеца следва да се
присъдят своевременно поисканите разноски за производството съразмерно на
уважените искове в общ размер на 562,43 лв., от които 164,05 лв. – за държавна
такса, депозит за свидетел и за адвокатско възнаграждение по договор за правна
защита и съдействие от 17.04.2009 г. за производството пред СРС и 398,38 лв. –
за държавна такса по въззивната жалба и за адвокатско възнаграждение по договор
за правна защита и съдействие от 2012 г. за въззивното производство.
Производството по гр.д. № 1568/2014 г. е по
реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 30.09.2013
г. на Н.М.Н. против решението от 02.08.2013 г. по гр. дело № 34973/2008 г. на
Софийския районен съд, 33 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу О.С. –Р., Районен съд – гр. Р., Министерство на финансите и
Министерство на правосъдието искове по
чл. 49 ЗЗД за солидарно заплащане на сумата 2 700 лв., от която 1 500 лв. - представляваща обезщетение за
неимуществени, предявен като частичен иск, чиито пълен размер е 500 000
лв. и 1 200 лв. – обезщетение за имуществени вреди, предявен като частичен
иск, чиито пълен размер е 5 000 лв., ведно със законната лихва от датата на
увреждането – 01.08.2004 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се твърди, че неправилно и
необосновано СРС е приел, че исковете са неоснователни. Поддържа, че исковете
по чл.49 ЗЗД, които са предявени на основание забавяне на наказателното дело
над изискването за разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС, причинено от действията на
разгледалите го съдилища, са основателни, поради което моли решението на СРС да
бъде отменено изцяло, като вместо него се постанови друго, с което предявените
искове да бъдат уважени.
Въззиваемите страни О.С. – Р. и Районен съд –
гр. Р., Министерство на правосъдието и Държавата, представлявана от министъра
на финансите, не вземат становище по жалбата.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Н.М.Н.
с искова молба от 06.11.2008 г., уточнена с молба от 23.12.2008 г., с която
срещу Министерство на правосъдието,
Държавата, представлявана от министъра на финансите, О.С. – Р., Районен
съд – гр. Р., В. Х. М., А.И.Х. и В. П. Д., са били предявени искове по чл. 49 ЗЗД за солидарно заплащане на сумата 1 500
лв. - представляваща обезщетение за неимуществени, предявен като частичен иск,
чиито пълен размер е 500 000 лв. и 1 200
лв. – обезщетение за имуществени вреди, предявен като частичен иск, чиито
пълен размер е 5 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането –
01.08.2004 г. до окончателното изплащане.
С влязло в сила определение на СРС от 06.03.2009
г., на основание чл.130 ГПК исковата молба на ищеца по отношение на ответниците
В. Х. М., А.И.Х. и В. П. Д. е върната поради недопустимост на предявените срещу
тях искове.
В
исковата молба се твърди, че по подадена на 04.01.2005 г. от ищеца срещу С.А.Х.,
тъжба за престъпление по чл. 148 НК, било образувано н.ч.х.д. № 18/2005 г. по
описа на Шуменски районен съд. Впоследствие с определение на ВКС по чл.36, т.3 НПК /отм./ делото било възложено за разглеждане и решаване на Районен съд-Р.,
където било образувано н.ч.х.д. № 553/2005 г., който с незаконосъобразен
съдебен акт от 20.07.2005 г. прекратил наказателното производство. С въззивно
решение от 08.11.2005 г., постановено по в.н.ч.х. № 433/2005 г., ОС - Р. е отменил
разпореждането за прекратяване на производството и е върнал делото на Районен
съд-Р.. След връщането му било образувано н.ч.х.д. № 929/2005 г., по което било
проведено съдебно следствие и е постановено определение от 18.01.2007 г., с
което производството отново е прекратено. Определението е обжалвано пред ОС-Р.,
който с решение от 19.07.2007 г. по в.н.ч.х.д. № 128/2007 г. е потвърдил
определението на районния съд за прекратяване на производството и е оставил без
разглеждане гражданските искове. С решение от 07.02.2008 г., постановено по
н.д. № 755/2007 г., ВКС е отменил решението на въззивната инстанция и е върнал
делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, като е приел, че
при постановяване на решението си, въззивният съд е допуснал нарушение на
забраната на чл.29, ал.1, т.1, б.”а” НПК за участие в състава на съда на съдия,
участвал в съдебен състав, постановил присъда или решение в първата, въззивната
или касационна инстанция или при възобновяване на делото. В отменителното си
решение ВКС е дал указания делото да продължи от стадия на съдебното заседание.
Въпреки това с протоколно определение от 15.09.2008 г. по в.н.ч.х. № 28/2008 г.,
Р.ският О.С. е спрял наказателното производство за издирване на подсъдимата,
поради което е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване по чл.81,
ал.3 НК. Твърди се, че нарушаването на процесуалните норми за прекратяване на
наказателно производство и на забраната на чл. 29, ал.1, т.1, б.”а” НПК, от
съдебните състави на РС-Р. и ОС-Р., е попречило извършителят на престъплението
да бъде осъден и да получат защита правата на ищеца като пострадал, като довело
и до нарушаване правото на ищеца на справедлив съдебен процес в разумен срок по
чл. 6 ЕКЗПЧОС. Твърди се, че от това ищецът претърпял редица имуществени вреди,
изразяващи се в направените разноски във връзка с наказателното производство
/държавни такси, адвокатски хонорар, разходи по пътуване на ищеца и адвокатите
му до гр.Р. и за нощуване/, както и неимуществени вреди, изразяващи се в
негативно отражение на психическото му състояние, притеснения, уронване на
доброто му име в обществото, честта и достойнството му, провалена била адвокатската
и политическата му кариера.
От събраните по делото писмени доказателства
и по-конкретно от решение от 07.02.2008 г. по н.д. № 755/2007 г. по описа на
ВКС / към гр.д. №1568/2014 г. по описа на СРС не са приложени в цялост делата,
образувани пред Р.ски районен съд и Р.ски О.С., тъй като последните на са
приключили с влязъл в сила съдебен акт/, се установява следното:
Ищецът Н.М.Н. *** тъжба от 05.01.2005 г., за
извършени спрямо него от С.А.Х. престъпления от частен характер. След промяна
по надлежния ред на местната подсъдност на делото, производството е образувано
пред Р.ски районен съд като н.ч.х.д. № 553/2005 г., производството по което е
прекратено с разпореждане от 20.07.2005 г. По подадена от тъжителя частна жалба
е образувано в.н.ч.х.д. № 433/2005 г. на Р.ски О.С., като в състава на съда,
разгледал частната жалба и постановил решение от 08.11.2005 г., са участвали
съдиите Лазар Мичев и С.Р.. С това решение е отменено разпореждането на
районния съд за прекратяване на производството и делото е върнато на същия съд
за продължаване на съдопроизводствените действия. След връщането му, пред
Районен съд Р. е образувано н.ч.х.д. № 929/2005 г., по което е проведено
съдебно следствие и е постановено определение от 18.01.2007 г., с което
производството е прекратено. С решение от 19.07.2007 г. на ОС-Р. по в.н.ч.х.д.
№ 128/2007 г. е потвърдено определението на районния съд за прекратяване на
производството по делото и са оставени без разглеждане гражданските искове,
като в състава на съда, постановил това решение, са участвали отново съдиите Л.М.
и С.Р.. В решение от 07.02.2008 г. на ВКС по н.д. №755/2007 г., е прието, че
въззивният съд е нарушил забраната на чл.29, ал.1, т.1, б.”а” НПК за участие в
състава на съда на съдия, участвал в съдебен състав, постановил присъда или
решение в първата, въззивната или касационна инстанция или при възобновяване на
делото, като допуснатото нарушение на процесуалните правила е от категорията на
абсолютните нарушения по чл.348, ал.3, т.3 НПК /незаконен съдебен състав/ и
делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав,
който е спрял производството с определение от 15.09.2008 г. по в.н.ч.х.д. №
28/2008 г.
В
производството пред СРС е разпитан свидетелят Н. П. Г., който установява че е
пътувал до Р. по повод наказателното дело, което ищецът водел срещу С.Х., но
поради дългото му водене, в резултат на неправилни съдебни актове, последното
било прекратено поради изтекла давност. Заявява, че прекратяването на делото
имало катастрофален ефект върху живота на ищеца, тъй като същото добило
публичност в региона /Шуменско и Р.ско/ и клиентите се отдръпнали, тъй като го
считали за некомпетентен. Това наложило затварянето на канторите извън София. Адвокат
Н. станал раздразнителен, мнителен и труден за комуникация. Провалена била и
политическата му кариера..
По делото е прието и заключение на съдебно-икономическа
експертиза, според която общата сума на платените държавни такси за
наказателното производство от частен характер е 22 лв., общата сума на
платените адвокатски възнаграждения е 1000 лв., сумата на извършените пътни
разходи е 452 лв., а на дневните разходи -108 лв. или общо 1 582 лв.
От приетите по делото писмени доказателства
се установява, че във връзка с разглеждането и движението на различни дело, водени
от ищеца, в т.ч. и процесното наказателно производство, образувано по негова
тъжба от 05.01.2005 г., последният е депозирал редица жалби до различни
държавни институции – до Министерство на правосъдието, ВСС, Инспектората към
ВСС, Администрацията на президента, Комисията по жалбите и петициите на
граждани при Народното събрание, Главния прокурор. При така установената фактическа обстановка
съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна.
Относно лицата, които са легитимирани да
отговарят по исковете за вреди от незаконни актове и действия на държавни
органи и длъжностни лица важи казаното по-горе в мотивите на съда по гр.д. №
8089/2012 г. по описа на СГС.
В конкретния случай ищецът е предявил две
искови претенции за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, които са
очертани в исковата молба с основанието и петитума си. Основанието на иска са
фактите, от които ищецът счита, че се извлича претендираното право на
обезщетение, а не правната квалификация на претенцията, която съдът следва
служебно да направи. Ето защо съдът следва да отговори дали претендираното
право на обезщетение принципно може да се изведе от така наведените факти,
което налага тяхната преценка през призмата на всички възможни правни
основания. Що се отнася до основателността по същество на исковете съдът намира
следното:
От внимателния прочит на исковата молба,
уточнена с молба от 23.12.2008 г. и молба от 18.07.2011 г., се установява, че
ищецът извежда претенциите си за обезщетение от твърдения за извършени от
съдебни състави към двете съдилища – ответници нарушения на негови права, а
именно: 1) от това, че поради допуснато от съдилищата нарушаване на
процесуалните норми се е стигнало до забавяне на образуваното по негова тъжба
от 05.01.2005 г. срещу С.А.Х. наказателно производство от частен характер, до
изтичането на срока на абсолютната погасителна давност за престъпление, от
което ищецът пряко е пострадал, и в крайна сметка – до осуетяване на
наказателното преследване, с което ищецът бил лишен от възможността да
възстанови достойнството си, доброто си име и авторитет на човек, на гражданин
и адвокат, и 2) от това, че същите действия на съдебните състави на двете
съдилища са довели в съвкупност до забавено разглеждане на делото и до
нарушаване на правото на ищеца на справедлив съдебен процес в разумен срок по
чл. 6 ЕКЗПЧОС. По отношение на останалите ответници извежда претенциите си за
обезщетение от твърдения за бездействия на служители на съответните учреждения,
които бездействия също са довели до нарушаване на правото на ищеца на
справедлив съдебен процес в разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС. В този смисъл
въззивният съд, приема че ищцовата претенция се основава и на нарушеното право
на ищеца на разглеждане на делото в разумен срок – това ясно е изтъкнато в
исковата молба.
Първото от изложените фактически основания на
исковите претенции не покрива нито един от предвидените в законодателството
деликтни фактически състави, даващи право на обезщетение за вреди. От една
страна, не е налице нито едно от основанията по чл. 2 ЗОДОВ за ангажиране
отговорността на държавата за вреди от действия на правораздавателните органи,
а и самият ищец не го твърди. От друга страна, не са налице и основания за
ангажиране отговорността на държавата, вкл. и чрез двете държавни учреждения –
съдилища, по общите деликтни състави на чл. 49 ЗЗД и чл. 7 от Конституцията,
тъй като липсва основна предпоставка – противоправността, която в областта на
деликтното право има специфично съдържание и се изразява не просто в
нарушаването на някаква правна норма, водеща до незаконност на съответните
държавни актове, а в нарушаване и на норма, уреждаща конкретно субективно право
на ищеца. Както бе посочено по-горе, ищецът твърди, че допуснатите от двете
съдилища нарушения на процесуалните норми относно основанията за прекратяване
на наказателното производство, както и допуснатото нарушение на въззивния съд на
забраната на чл.29, ал.1, т.1, б.”а” НПК, са довели като краен резултат до
осуетяване на наказателното преследване от частен характер, поради изтичане на
срока на абсолютната давност, и до лишаването на ищеца от възможността да
защити достойнството си и доброто си име в обществото чрез осъждането на
извършителя. Несъмнено, основно конституционно право на всеки гражданин е
правото на защита срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро
име – чл. 32, ал. 1, изр. 2 от Конституцията. Конституцията не определя
конкретния вид на защитата, която дължи държавата /наказателноправна,
гражданскоправна или административноправна/, поради което е допустимо в
обикновеното законодателство държавата да предвиди само даден вид защита.
Първите два вида защита се осъществяват чрез реализиране на наказателната или
административнонаказателната отговорност, даващи право на държавата да наложи
наказание на дееца, да изпълни наложеното наказание и да го третира като
наказван. Страни по материалното правоотношението, в което се изразяват тези
два вида отговорности, са само държавата и дееца, поради което само в тяхната
правна сфера настъпват последиците от налагане на отговорността, а не и на
пострадалия. Третият вид защита /гражданскоправната/ се осъществява чрез
имуществената деликтна отговорност, имаща изцяло обезщетителен характер, която
деецът носи пряко спрямо пострадалия. Следователно, правото на защита по чл.
32, ал. 1, изр. 2 от Конституцията в първите два случая има косвен ефект върху
пострадалия /с това, че наложеното наказание въздейства възпитателно и
възпиращо върху дееца да извърши бъдещо ново нарушение от същия вид спрямо
пострадалия, който превантивен
ефект обуславя и несъмнения интерес на пострадалия да иска от държавата
налагане на подобно наказание/, а в третия случай има пряк ефект върху правната
сфера на пострадалия. В случая, за деянието, което ищецът твърди, че е било
извършено спрямо него от лицето С.Х., държавата е предвидила наказателноправна
или административноправна защита /чл. 148 НК, чл. 78а НК/, както и
гражданскоправна такава /чл. 45 ЗЗД/, като и в трите хипотези държавата е
предоставила надлежно правно средство на ищеца да реализира правото си на
защита – в първите две чрез правото му на тъжба, а в третата – чрез правото му
на иск. Несъмнено, прекратяването на наказателното производство поради
изтичането на абсолютната давност препятства реализирането на наказателната или
административнонаказателната защита за това деяние, но само ако действително са
били налице основанията за налагането й, т. е. ако действително деянието е било
престъпно. Очевидно ако деянието не е престъпно, то и няма основание за
наказателна или административнонаказателна отговорност, а следователно – и
ищецът няма право на подобна защита. Дали процесното деяние е престъпно обаче
не може да бъде установено в настоящото исково производство, а единствено с
надлежен съдебен акт – присъда или решение на наказателния съд или решение на
гражданския съд по чл. 97, ал. 4 ГПК – отм. /респ. чл. 124, ал. 5 ГПК/, каквито
в случая липсват. Ето защо не е установен престъпния характер на това деяние,
поради което не е доказано, че ищецът има право на наказателна или административнонаказателна
защита. Същевременно, прекратяването на наказателното преследване не е
преградило възможността на ищеца да търси защита от твърдяното деяние по
гражданскоправен ред чрез предявяването на осъдителен иск за реализиране на
деликтната имуществена отговорност на извършителя на деянието по чл. 45 ЗЗД,
който да бъде разгледан по общия исков ред на ГПК, още повече, че към момента
на спиране на наказателното производство /15.09.2008 г./ не е била изтекла
5-годишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Дори и след прекратяване на
наказателното производство, каквото няма данни да е постановено по делото, на
разположение на ищеца е била и възможността да предяви иск по чл. 97, ал. 4 ГПК
/отм./ за установяване на извършеното престъпление, ако това е било от значение
за реализирането на гражданската отговорност по чл. 45 ЗЗД, от което ищецът
също не се е възползвал. Следователно, изтичането на абсолютната давност по
чл.81, ал.3 НК, не е довело до лишаване на ищеца от правото му на защита срещу
накърненото му право на чест, достойнство и добро име, тъй като не го е лишило
от всички правни способи на защита срещу този вид нарушение, предвидени в
законодателството. Ето защо и самото прекратяване на наказателното производство
поради изтичане на давността, не представлява деликт спрямо ищеца, дори и да е
резултат от допуснати от съдилищата процесуални нарушения при разглеждане на
наказателното дело.
Що се отнася до твърдението, че действия на
съдебните състави на двете съдилища, както и бездействията на останалите
ответници, са довели в съвкупност до забавено разглеждане на делото и до
нарушаване на правото на ищеца на справедлив съдебен процес в разумен срок по
чл. 6 ЕКЗПЧОС, въззивният съд намира следното:
Изискването за провеждане в разумен срок на
съдебния процес, воден от или срещу определено лице, е въздигнато във
фундаментално човешко право в чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита
на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/, която съобразно чл. 5, ал.
4 от Конституцията е част от вътрешното право на страната и има предимство пред
тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. Съобразно
установените в практиката на Европейския съд по правата на човека критерии разумният
характер на срока на дадено производство се преценява според обстоятелствата по
делото и по-специално – сложността на делото, поведението на страните и
поведението на компетентните власти.
В конкретния случай наказателното
производство от частен характер, което ищецът е водил срещу лицето С.А.Х., е
продължило над 3 години. По отношение сложността на делото съдът констатира, че
то е било относително просто от фактическа и правна страна. По делото не са
събрани доказателства колко заседания са проведени пред РС – Р. и какви
доказателства са приети. Същевременно, установява се, че делото е било
прекратено от РС-Р. с разпореждане от 20.07.2005 г., което е отменено от ОС-Р.
с решение от 08.11.2005 г. След връщането му, пред Районен съд Р. е образувано
н.ч.х.д. № 929/2005 г., по което е проведено съдебно следствие и е постановено
определение от 18.01.2007 г., с което производството отново е прекратено. С
решение от 19.07.2007 г. на ОС-Р. по в.н.ч.х.д. № 128/2007 г. е потвърдено
определението на районния съд за прекратяване на производството по делото и са
оставени без разглеждане гражданските искове, като в състава на съда,
постановил това решение, са участвали отново съдиите Л.М. и С.Р., постановили
решението по в.н.ч.х.д. № 433/2005 г. от 08.11.2005 г. Въззивното решение е
отменено с решение от 07.02.2008 г. на ВКС по н.д. №755/2007 г. поради
допуснато от въззивният съд нарушение на процесуалните правила, което е от
категорията на абсолютните нарушения по чл.348, ал.3, т.3 НПК /незаконен
съдебен състав/ и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг
съдебен състав. Именно въззивното решение, постановено от незаконен състав, е
причинило забавяне на производството със седем месеца и именно поради допуснатото
от въззивния съд нарушаване на забраната на чл.29, ал.1, т.1, б.”а” НПК и последвалата
отмяна на това решение, разглеждането на делото е започнало отново от възивния
съд от стадия на съдебното заседание. Следователно, несъмнено е, че основната
причина за тази продължителност на производството е именно допуснатите от
въззивния съд процесуални нарушения в хода на производството, образувано по
повод проверката на прекратителното определение на районния съд. Ето защо
въззивният съд приема, че съдебните състави от ОС-Р., не са изпълнили надлежно
процесуалните си задължения по съблюдаване на забраната на чл.29, ал.1, т.1,
б”а” НПК, което е една от причините, довели до нарушаване изискването за
разумен срок по чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС, наред с поведението на подсъдимата.
Нарушаването на ЕКЗПЧОС обуславя наличието на противоправност, като елемент от
деликтния състав на чл. 49 ЗЗД. По отношение на другия елемент от деликтния
състав – вредите – въззивният съд отбелязва, че на обезщетяване подлежат само
вреди /имуществени или неимуществени/, които са в пряка причинно-следствена връзка именно с установеното конкретно
нарушение на изискването за разглеждане на делото в разумен срок. В случая
болшинството от претендираните от ищеца вреди не отговарят на това изискване.
Претендираните имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски във връзка
с наказателното производство /държавни такси, адвокатски хонорар, разходи по
пътуване на ищеца и адвокатите му/ са обусловени от самото разглеждане на
делото от посочените съдилища, а не толкова от неговата продължителност, само
която е основание за деликтна отговорност в случая. Тези разноски и при друга
продължителност на делото биха били направени. Следователно, последните не са
пряко причинени от забавеното разглеждане на делото. На второ място, липсва
пряка причинна връзка и с част от твърдяните неимуществени вреди, а именно – за
това, че в резултат на продължителността на процеса било уронено доброто име,
честта и достойнството на ищеца и, че е довело до загуба на доверие от страна
на клиентите му и ограничаване на социалните контакти. Очевидно е, че
посочените последици не са свързани със забавеното разглеждане на делото, а с
това, че деецът е останал ненаказан /за което отговорността на ответниците не
може да бъде ангажирана по изложените по-горе съборажения/. Съдът приема, че
единствено твърдяното негативно отражение на психическото състояние и
притеснения, могат да бъдат неимуществени вреди в причинна връзка с
продължителността на наказателното производство. За доказване на претърпяните
неимуществени вреди ищецът е ангажирал показанията на свидетеля Г., който
установява такива вреди главно във връзка с това какви последици е предизвикало
деянието на подсъдимата Х. и как ищецът е преживял неуспешно проведеното
наказателно производство /които обстоятелства са ирелевантни/, а не толкова –
какви са последиците от самата продължителност на производството. Единствено
относими са показанията на свидетеля, че по време на висящия процес и след постановяване
на определението за спиране, ищецът е бил много разстроен, раздразнителен,
мнителен и напрегнат. Независимо от това, съдът приема, че значителната
продължителност на наказателното производство се е отразила негативно върху
психиката на ищеца, тъй като несъмнено такъв ефект има всяко наказателно
производство спрямо пострадалия или подсъдимия, т.е. ищецът е претърпял
неимуществени вреди.
При това положение налице са всички
кумулативни предпоставки по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността единствено
на ответника ОС-Р., тъй като с посоченото държавно учреждение са се намирали в
трудови или служебни правоотношения длъжностните лица /съдии/, преки
причинители на неправомерното забавяне на съдебното производство. По аргумент
от т. 6 от ТР № 3/22.04.2005 г. магистратите се намират в такива правоотношения
именно със съответните държавни учреждения – юридически лица, поради което тези
учреждения могат да се приемат за техни възложители по смисъла на чл. 49 ЗЗД –
така и решение № 579/10.12.2010 г. по гр. д. № 377/2009 г. на ВКС, IV г. о.
Въззивният съд намира, че за така установените неимуществени вреди на ищеца
съобразено с критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД е обезщетение в размер
на 1 000 лв., до който размер е основателен искът, заедно с претендираната
законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
С оглед на изложеното обжалваното решение
следва да се отмени в частта, с която е отхвърлена исковата претенция за сумата
1 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за продължилото над
разумния срок наказателно производство срещу ОС-Р., който иск да се уважи
частично. В останалата част обжалваното решение следва да се потвърди.
Относно разноските по производството по гр.д.
№ 1568/2014 г. по описа на СГС
При този изход на спора на ищеца следва да се
присъдят своевременно поисканите разноски за производството съразмерно на
уважените искове в общ размер на 1 284,43 лв., от които 528,88 лв. – за
държавна такса, депозит за свидетел и за адвокатско възнаграждение по договор
за правна защита и съдействие от 2008 г. за производството пред СРС и 755,43
лв. – за държавна такса по въззивната жалба и за адвокатско възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие от 2013 г. за въззивното производство.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението от 24.01.2012 г. по гр. дело № 21721/2009
г. на Софийския районен съд, 37 състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от Н.М.Н. срещу О.С. –Р. иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 1 000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от нарушаване
на правото му на справедлив съдебен процес в разумен срок по чл. 6, ал. 1, изр.
1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи по съдебното
наказателно производство от частен характер, образувано по повод подадена от
него тъжба с вх. № 2523/07.09.2005 г., и вместо това постановява:
ОСЪЖДА О.С. –Р. да заплати на Н.М.Н. с ЕГН –
********** и съдебен адрес *** – адв.М., на осн. чл. 49 от ЗЗД сумата 1 000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца
от нарушаване на правото му на справедлив съдебен процес в разумен срок по чл.
6, ал. 1, изр. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи по съдебното наказателно производство от частен характер, образувано по
повод подадена от него тъжба с вх. № 2523/07.09.2005 г., заедно със законната
лихва от 21.04.2009 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното
изплащане, както и сумата 562,43 лв. – разноски за производството пред
СРС и СГС.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.01.2012 г. по гр.
дело № 21721/2009 г. на Софийския районен съд, 37 състав, в останалата му част.
ОТМЕНЯ решението от 02.08.2013 г. по гр. дело № 34973/2008
г. на Софийския районен съд, 33 състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от Н.М.Н. срещу О.С. –Р. иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата
1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на
ищеца от нарушаване на правото му на справедлив съдебен процес в разумен срок
по чл. 6, ал. 1, изр. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи по съдебното наказателно производство от частен характер,
образувано по повод подадена от него тъжба с от 05.01.2005 г., и вместо това
постановява:
ОСЪЖДА О.С. –Р. да заплати на Н.М.Н. с ЕГН –
********** и съдебен адрес *** – адв.М., на осн. чл. 49 от ЗЗД сумата
1 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинени на ищеца от нарушаване на правото му на справедлив съдебен процес в
разумен срок по чл. 6, ал. 1, изр. 1 от Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи по съдебното наказателно производство от частен
характер, образувано по повод подадена от него тъжба от 05.01.2005 г., заедно
със законната лихва от 06.11.2008 г. /датата на подаване на исковата молба/ до
окончателното изплащане, както и сумата 1 284,43 лв. – разноски за
производството пред СРС и СГС.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 02.08.2013 г. по гр.
дело № 34973/2008 г. на Софийския районен съд, 33 състав, в останалата му част.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен
срок от съобщаването му на страните само в частта, с която въззивният съд се е
произнесъл по частичния иск за неимуществени вреди в размер на 5 100 лв.,
предмет на в.гр.д. № 8089/2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.