РЕШЕНИЕ
№ 1083
гр. Бургас, 19.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. И.а
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Радостина П. И.а Въззивно гражданско дело №
20242100500209 по описа за 2024 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е пред настоящата съдебна инстанция по повод въззивна жалба на
ответницата „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК: *********,подадена чрез упълномощения
му процесуален представител адв. Г. Зайков-САК, против решение № 1982 от 03.10.2023
г., постановено по гр. дело № 2350/2023 г. по описа на РС- Бургас, В ЧАСТТА, с която са
отхвърлени исковете му за приемане за установено по отношение на ответника Т. Д. К.,
ЕГН: **********, с адрес: ****, ЕГН - **********, че същият дължи на ищцовото
дружество- въззивник сумата от 25.38 лв. - сбор от абонаментни такси, дължими за периода
от 15.06.2020 год. до 14.07.2020 г. по сключено на 02.03.2020 г. между страните
допълнително споразумение към договор за мобилни услуги от 10.11.2015 год. за мобилен
номер *********; сумата от 115.90 лв. - неустойка за предсрочно прекратяване на
допълнително споразумение от 02.03.2020 г. към договор за мобилни услуги от 10.11.2015
год. за мобилен номер ********* по вина на абоната; 104.81 лв. - неустойка за предсрочно
прекратяване на сключено между страните допълнително споразумение от 03.09.2019 год.
към договор за мобилни услуги от 09.11.2015 г. за мобилен номер ********** по вина на
абоната; 187.82 лв. - неустойка за предсрочно прекратяване на договор за лизинг от
02.03.2020 год. по вина на абоната, за които вземания по ч.гр.д. № 247/2023 год. на БРС е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решението, в
атакуваната му част, с твърдения, че същото е неправилно и незаконосъобразно. На първо
място се оспорва извода на съда, че липсват представени доказателства, които да
установяват предоставяне на мобилни услуги и/или осигуряване на достъп до мобилната
1
мрежа за срока на действие на договорите, в т.ч. и, че представените сим-карти не
установявали тяхната активност или достъп до мрежата. На следващо място се навеждат
доводи, че представените фактури, дори и да не са подписани са напълно годно
доказателствено средство за установяване, че процесните услуги са предоставени и за тях са
дължими посочените суми, аргументирайки се с изискванията на чл. 114 от ЗДДС и чл. 78 от
ППЗДС. На трето място сочи, че са налице подписани от ответника декларации,че са му
връчени ОУ на дружеството, а с подписване на индивидуалните договори потребителят вече
има достъп до предоставените му услуги. Възразява също против мотивите на съда за
необходимост от писмено прекратяване на договорите по реда на чл. 87, ал.1 от ЗЗД, като
счита,че в случая е налице хипотезата на чл. 19б от ОУ, която не изисква прекратяване на
договора с едномесечно писмено предизвестие. Предвид това въззивникът счита, че за него е
възникнало правото на неустойки за предсрочно прекратяване на процесните договори за
мобилни услуги. Наред с това се оспорват и доводите на съда за нищожност на клаузите за
неустойки, поради противоречието им с чл. 146, ал.2 от ЗЗП, като в подкрепа на
възраженията си излага подробни съображения. Излагат се и оплаквания за неправилност на
изводите на съда, че не са налице доказателства за заплащане на адвокатското
възнаграждение, доколкото в последното по делото заседание е представена фактура за това.
По подробно развитите в жалбата доводи се иска отмяна на първоинстанционното решение
в обжалваната му отхвърлителна част и постановяване на ново, с което отхвърлените искове
да бъдат уважени,в т.ч. и да бъдат присъдени изцяло направените в първата инстанция
разноски, в т.ч.и тези в заповедното производство. В съдебно заседание въззивното
дружество не изпраща представител
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият ответник Т. Д. К. не е депозирал писмен
отговор по въззивната жалба. Впоследствие след настъпилата му в хода на въззивното
производство смърт, на основание чл. 226 от ГПК като страни по делото на негово място са
конституирани наследниците му по закон, а именно: преживялата му съпруга П. Р. К., децата
му К. Т. К. и Р. Т. К., както и на основание чл. 10, ал. 2 от ЗН по заместване на починалото
преди него дете М.Т.Р.- внуците П. М. М., Г. М. М., и А. М. М..
С влязло в законна сила протоколно определение от 28.11.2024г. производство по
делото е прекратено на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК по отношение на въззиваемата
А. М. М..
В съдебно заседание новоконституираните въззиваеми-ответници не се явяват, като
на трима от тях Р. Д., П. М. и Г. Я. е назначен особен представител на основание чл. 47, ал. 6
от ГПК – адв. М. Б., която е депозирала становище по спора, както и доказателства за вписан
отказ от наследството на починалия Т. Д. К. , извършен от трима от наследниците му П. М.
М., Г. М. М., и А. М. М..
Бургаският окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по вътрешно убеждение, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от ищеца „ЙЕТТЕЛ
България” ЕАД по реда на чл.415 вр. с чл.422 от ГПК, искове с правно основание е в чл.79,
ал.1, чл.86, ал.1 и чл.92 от ЗЗД за приемане за установено по отношение на ответника Т. Д.
К., че същият дължи на ищцовото дружество следните суми: 25.38 лв. - сбор от
2
абонаментни такси, дължими за периода от 15.06.2020 год. до 14.07.2020 год. по сключено
на 02.03.2020 г. между страните допълнително споразумение към договор за мобилни услуги
от 10.11.2015 г. за мобилен номер *********; 113.81лв. - сбор от лизингови вноски, дължими
за периода от 15.06.2020 г. до 14.09.2020 г. по сключен между страните договор за лизинг на
мобилно устройство от 02.03.2020 г.; 36.48 лв. - сбор от лизингови вноски, дължими за
периода от 15.06.2020 г. до 14.09.2020 г. по сключен на 02.03.2020 год. между страните
договор за лизинг на базови аксесоари; 115.90 лв. - неустойка за предсрочно прекратяване
на допълнително споразумение от 02.03.2020 год. към договор за мобилни услуги от
10.11.2015 г. за мобилен номер ********* по вина на абоната; 104.81 лв. - неустойка за
предсрочно прекратяване на сключено между страните допълнително споразумение от
03.09.2019 год. към договор за мобилни услуги от 09.11.2015 год. за мобилен номер
********** по вина на абоната; 187.82 лв. - неустойка за предсрочно прекратяване на
договор за лизинг от 02.03.2020 г. по вина на абоната; законната лихва върху всяка от
горепосочените суми, начислена за периода от 17.01.2023 год. до окончателното им
изплащане, за които вземания ищецът се е снабдил със заповед по чл. 410 от ГПК за
изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.д. № 247/2023 год. на БРС.
В исковата молба се твърди, че длъжникът не е изпълнявал задълженията си по
сключените с ищеца споразумение, поради което те са прекратени едностранно от оператора
на основание т. 19б от ОУ по договорите за мобилни услуги, приложими в случая. Сочи, че
претендира неплатените от ответника абонаментни такси и лизингови вноски по
горепосочените споразумения, като поради неизпълнението им, довело до предсрочното им
прекратяване е начислил три неустойки - по споразуменията за мобилни услуги в размер на
три месечни стандартни такси, а по договора за лизинг - в размер на разликата между цената
на предоставените устройства и преференциалната им цена. Изложени са подробни
съображения за валидността на неустоечните клаузи, като счита, че същите не противоречат
на добросъвестността и не водят до значително нарушаване на правата на търговеца и
потребителя по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
В срока по чл.131 ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор, не се е явил е
съдебно заседание в първата инстанция и не е взел становище по исковата претенция.
С постановеното в първата инстанция решение районнният съд е приел за установено
по отношение на ответника, че същият дължи на ищцовото дружество сумата сумата от
113.81 лв. - сбор от лизингови вноски, дължими за периода от 15.06.2020 год. до 14.09.2020
год. по сключен между страните договор за лизинг на мобилно устройство от 02.03.2020
год., сумата от 36.48 лв. - сбор от лизингови вноски, дължими за периода от 15.06.2020 год.
до 14.09.2020 год. по сключен на 02.03.2020 год. между страните договор за лизинг на
базови аксесоари, както и законната лихва върху всяка от горните суми, начиная от
17.01.2023 год. до окончателното им изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 247/2023
год. на БРС е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Съдът е отхвърлил исковете по отношение на останалите претендирани вземания на
ищеца към ответника за сумата от 25.38 лв. - сбор от абонаментни такси, дължими за
периода от 15.06.2020 год. до 14.07.2020 г. по сключено на 02.03.2020 г. между страните
допълнително споразумение към договор за мобилни услуги от 10.11.2015 г. за мобилен
номер *********; сумата от 115.90 лв. - неустойка за предсрочно прекратяване на
3
допълнително споразумение от 02.03.2020 г. към договор за мобилни услуги от 10.11.2015
год. за мобилен номер ********* по вина на абоната; 104.81 лв. - неустойка за предсрочно
прекратяване на сключено между страните допълнително споразумение от 03.09.2019 год.
към договор за мобилни услуги от 09.11.2015 г. за мобилен номер ********** по вина на
абоната; 187.82 лв. - неустойка за предсрочно прекратяване на договор за лизинг от
02.03.2020 год. по вина на абоната, за които вземания по ч.гр.д. № 247/2023 год. на БРС е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Със същото решение в полза на ищеца е присъдена сумата от 6.43 лв. за разноски в
първата инстанция, както и сумата от 129.92 лв. – за разноски за заповедното производство,
изчислени съразмерно с уважената част от исковете.
Предмет на въззивно обжалване е решението в отхвърлителните му части, като в
останалите части не е обжалвано от страните и в тях е влязло в законна сила.
За да отхвърли иска за установяване на дължимостта на претендирани вземания за
абонаментни такси за мобилни районният съд е счел, че ищецът не е провел пълно и главно
доказване на факта, че е бил изправна страна по договорите за мобилни услуги, и, че е
предоставял на ответника ползването на мобилните услуги и/или осигуряването на достъп
до мобилната мрежа за срока на действие на договора. Счел е, че дори на ответния
потребител да са предадени активни СИМ-карти, което той да е удостоверил с подписа си,
тяхното активно състояние - осигуряването на достъпа до мобилната мрежа през целия
процесен период /без оглед наличието или липсата на потребление/, което да обоснове
дължимостта на месечни абонаментни такси. По отношение на исковете за претендираните
неустойки съдът е приел, че ищецът не е доказал предпоставките, обуславящи дължимостта
им, а именно че поради виновно неизпълнение на потребителя договорите са
прекратени/развалени по предвидения в чл.87, ал.1 от ЗЗД ред. Независимо от това,
позовавайки се на разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съдът е счел, че
неусточните калузи, на които ищецът основава вземанията си са нищожни поради тяхната
неравноправност на основание чл. 143 от ЗЗП.
При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното
решение в атакуваните му в жалбата части въззивният съд не установи съществуването на
основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е
валидно и допустимо. По съществото на спора, като съобрази установената по делото
фактическа обстановка, настъпилото в хода на въззивното производство наследствено
правоприемство и направените в жалбата оплаквания, настоящата инстанция намира, че
първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка по делото, както
и релевантните въз основа на нея факти и обстоятелства. Въз основа на тях е направил
правилни фактически и правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата съдебна
инстанция, поради което на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към тях.
Съобразявайки настъпилото във въззивното производство наследствено
правоприемство съдът намира, че доколкото по делото се установява, че част от
наследниците на починалия ответник, а именно П. М. М., Г. М. М., и А. М. М. са направили
отказ от наследството му, се налага извода, че предявените спрямо първите две от тях искове
/по отношение на третата наследница въззивното производство е прекратено/ се явява
неоснователни само на това основание, доколкото поради вписаните откази от наследството
на починалия ответник тези наследници не са пасивно легитимирани да отговарят за
задълженията му към ищеца.
По отношение на задълженията за заплащане на мобилни услуги:
Ищецът претендира установяване на дължимостта на сумата от 25.38 лв. –главница
като абонаментна такса, дължима за периода от 15.06.2020 г. до 14.07.2020 г. по сключено на
02.03.2020 г. между страните допълнително споразумение към договор за мобилни услуги от
10.11.2015 г. за мобилен номер *********. Това претендирано вземане е основано на
4
допълнително споразумение към договор за мобилни услуги от 10.11.2015 г., по силата на
което потребителят- наследодател на въззиваемите се е задължил за срок от 24 месеца да
заплаща на ищеца /с предишно наименование „Теленор България“ /месечен абонаментен
план в размер на 36.99лв. за първоначалния срок на договор за предоставени от ищеца
мобилни услуги за мобилен номер *********. Към споразумението е представена подписана
от наследодателя декларация- съгласие от 02.03.2020г. за получен екземпляр от ОУ на
оператора, за предоставена информация по чл. 4, ал. 1 от ЗЗП и за запознаване с Политиката
за лични данни на оператора. Ищецът е фактурирал на 15.07.2020г. начислените задължения
на потребителя към него за месечни еднократни такси за периода от 15.06.2020 г. до
14.07.2020 г. в общ размер на 66.97 лв., от която сумата от 46.48лв. с вкл. ДДС за мобилен
номер *********, с вписан във фактурата срок за плащане до 30.07.2020г. Следва да се
отбележи, че уговорения размер на месечните абонаменти такси се дължи от абоната
ежемесечно за срока на договора, независимо дали той полза услугите по него, като
плащанията е следвало да се извършват в срока, посочен във фактурата съгласно чл. 26 от
ОУ на оператора. Както правилно е приел районният съд обаче само по себе си издаването
на фактурата, без тя да е подписана от потребителя не може да се приеме за доказателство за
дължимост на начислените в нея суми. Фактурата представлява единствено документ, който
удостоверява факта на едностранно счетоводно отчитане, а не на реално доставени услуги от
мобилния оператор. Затова доколкото по делото не са ангажирани доказателства, че ищецът
реално е предоставил мобилните услуги, за които е начислената претендираната за тях сума
за исковия период, то правилно претенцията за дължимостта й правилно е приета за
недоказана и като такава е отхвърлена.
По отношение на задълженията за заплащане на неустойки:
В случая неустойки се претендират от ищцовия оператор за предсрочно прекратяване
по вина на абоната на допълнително споразумение от 02.03.2020 г. към договор за мобилни
услуги от 10.11.2015 г. за мобилен номер *********, на допълнително споразумение от
03.09.2019 г. към договор за мобилни услуги от 09.11.2015 г. и на договор за лизинг от
02.03.2020 г. -поради неплащане в срока на задълженията му по тези договори.
Претендираните вземания за горепосочените неустойки са основани на клаузата чл.
75 от Общите условия, действала между страните за процесния период, в която е
посочено,че мобилният оператор има право еднократно да прекрати договора с потребителя,
ако е налице неизпълнение на някое от задълженията на абоната и по –специално, ако не е
платил дължими суми съгласно чл. 19б, б. в от ОУ. В случая обаче ищецът не е ангажирал
каквито и да е доказателства, че е направил изявление до абоната, което да е достигнало до
знанието му за прекратяване на договорите поради неизпълнение на задълженията на
последния. Доколкото надлежното упражняване на потестативното право на разваляне е
един елемент от кумулативните изисквания на правопораждащия фактически състав на
вземането за неустойка, в тежест на ищеца е да докаже този твърдян от него факт.
Независимо, че е възможно с исковата молба да се претендират последиците от
неизпълнение при развален договор, като същевременно да се направи и едностранното
волеизявление, чрез което договорът да бъде развален, в настоящия случай обаче такова
разваляне не може да бъде постигнато, доколкото към момента на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК, договорите са били с вече изтекли срокове, т.е. същите са били
прекратени на друго основание, различно от предвидено в чл. 75 от ОУ. От изложеното
следва, че вземанията за претендираните неустойки не са възникнали и поради което
правилно като краен резултат установителните искове за дължимостта им са отхвърлени от
районния съд като неоснователни само на това основание, без да се извършва преценка дали
клаузите са валидни и дали са спазени изискванията на чл. 143 от ЗЗП.
По отношение на оплакванията в жалбата за неправилно присъждане на разноските,
направени в първата инстанция:
5
С първоинстанционното решение на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца са
присъдени деловодни разноски за първата инстанция производство, възлизащи на 6.43 лв. за
държавна такса, както и за сумата от 129.92 лв, включваща държавна такса и адвокатски
хонорар, изчислени съразмерно в уважената част от исковете. Съдът е отказал присъждане
на разноски за адвокатски хонорар в размер на 480 лв. с ДДС, по съображения, че липсват
доказателства за уговарянето му, респ. за заплащането му в претендирания размер.
В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на изводите на съда при
определяне на разноските с мотив, че доказателства за заплащане на адвокатското
възнаграждение са представени в последното по делото заседание, като въззивникът счита,
че няма основания за неприсъждането на разноските за адвокатско възнаграждение.
Настоящата инстанция констатира, че действително в първата инстанция е
представена неподписана от ищеца фактура от 12.09.2023г., издадена от адв. З. за адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС, с отбелязване, че същото е платимо в брой.
Настоящата инстанция споделя изводите на районния съд, че няма доказателства
претендираното адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 480 лв. с ДДС
да съставлява направен от ищец разход. Този извод е съответствие с разясненията, дадени в
т. 1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, в които е разяснено, че съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, а
когато се твърди, че плащането е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в
договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В случая обаче, както
правилно е съобразил районният съд договор за правна помощ, с който да е уговорено
възнаграждение за представителство на ищеца в първата инстанция, нито списък по чл. 80
от ГПК, който да въведе размер на претендираните разноски, както и каквито и да било
доказателства, че такова е заплатено, не са приложени. Представената фактура за заплащане
на адвокатско възнаграждение не е подписана от страните, поради което същата не може да
се приеме за доказателство за сключен помежду им договор за правна помощ, а представлява
единствено едностранно счетоводно отразяване на посочената в нея сума от 480лв. с ДДС,
без да доказва плащането й. Ето защо правилно районният съд е отказал да присъди на
ищеца разноски за така претендирано адвокатско възнаграждение в първата инстанция.
Предвид съвпадение на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд,
първоинстанционното решение в обжалваните отхвърлителни части по отношение на
наследниците на починалия ответник /с изключение на наследницата А. М., по отношение
на която въззивното производство е прекратено/ се явява правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено, в т.ч. и в частта за разноските.
Поради неоснователност на въззивната жалба, разноски в полза на ищеца-въззивник
не следва да се присъждат. Разноски не са дължими и в полза на въззиваемите ответници,
въпреки изхода на спора, поради липса на искане в този смисъл, както и на доказателства за
направени такива по делото.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1982 от 03.10.2023 г., постановено по гр. дело №
2350/2023 г. по описа на РС- Бургас, в обжалваните му отхвърлителни части по
отношение на конституираните във въззивното производство П. Р. К., ЕГН: **********, К.
Т. К.,ЕГН: **********, Р. Т. К., ЕГН: **********, П. М. М., ЕГН: ********** и Г. М. М.,
ЕГН:********** като наследници на ответника Т. Д. К., ЕГН: **********, поч. на *****г.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7