Р Е Ш Е Н И Е
гр. Сливница, 12.01.
2024 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД – гр. Сливница, пети състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и
осми юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МАРИАНА МАРКОВА
при секретаря Мария Иванова като разгледа докладваното от
съдията гр. дело № 530 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД
при спазване на разпоредбата на чл.415, ал.1 ГПК от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу Б.И.Д., ЕГН **********,
с който ищецът иска да бъде признато за
установено спрямо ответника, че последния дължи сумата от 539,30 лева, представляваща незаплатената част от
главницата по договор за паричен заем № 81058 от 21.07.2016 г., сумата
от 7,42 лева, представляваща договорна лихва за периода
18.08.2016 г. до 08.09.2016 г., сумата от 337,74
лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода 18.08.2017 г. до 26.01.2017 г., сумата от 186,08 лева, представляваща
неустойка за предсрочна изискуемост, начислена еднократно на 08.09.2016 г., сумата от 109,02 лева представляваща обезщетение за забава за
периода 09.09.2016 г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху главницата
от 28.11.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че
между ответника и „Сити кеш” ООД е възникнало договорно правоотношение с
предмет – предоставяне на паричен заем в размер на 600 лева, която сума дружеството
е превело на заемателя. Последният е следвало да върне заемната сума в срок до
26.01.2017 г. на двадесет и седем равни седмични вноски. Страните са постигнали
съгласие договорната лихва да бъде в размер на 66,74 лева. В исковата молба се
сочи също, че ответникът не е изпълнил в срок задължението си за плащането на
вноските по кредита. Отразено е, че в договора за кредит, е уредена
предсрочната изискуемост на непогасеното задължение, която в случая е настъпила
на 08.09.2016 г. Ищецът твърди, че при настъпване на предсрочна изискуемост
кредиторът има право да начисли неустойка, без да уведоми заемателя за
това, в размер 20% от дължимата до
пълното погасяване на договора сума. В случая на 08.09.2016 г. заемодателят е
начислил сумата от 186,08 лева, представляваща 20% от сумата от 930,41 лева,
формирана от сбора на остатъците на главница, договорна лихва и неустойка,
дължими до края на срока на договора.
В договора е
уговорено, че в 3 – дневен срок от подписването заемополучателят следва да
предостави договорено обезпечение, което следва да отговаря на определени
условия, като при неизпълнение на това задължение същият дължи на заемодателя
неустойка, която е начислена в размер на 383,67 лева и е разсрочена на
платимите от ответника погасителни вноски. По този начин размерът на седмичната
погасителна вноска е станал 38,90 лева. В договора е уговорено, че при
неплащане на погасителните вноски, заемателят дължи обезщетение в размер на
законната лихва за забава за всеки ден просрочие и е начислено такова в размер
на 109,02 лева от 09.09.2016 г. до датата на подаване на заявлението.
С договор за цесия
от 31.10.2017 г. и приложение 1 от 31.05.2017 г. „Сити кеш” ООД (в качеството
си на цедент) е прехвърлило вземането си по договора за заем на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, което
по силата на изрично пълномощно от цедента е следвало да бъде съобщено на
ответника от цесионера. Ищецът е депозирал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, като било образувано ч.гр.д. № 83426
/ 2017 г. по описа на СРС, която била връчена на длъжника при условията на
чл.47, ал.5 ГПК. Това поражда правния интерес на ищцовото дружество от
предявяване на иска за установяване на вземането. Ищецът претендира разноски в
заповедното и в настоящото производство.
В едномесечния срок по чл. 131 ГПК ответникът чрез особения си представител адв. А. от САК, е депозирал писмен
отговор, в който се твърди, че е неоснователен искът относно установяването на
вземането на ищеца за сумата от 383,67 лв., представляваща неустойка за
непредоставяне на обезпечение. Позавава се на ТР № 1 / 2009 г. на ОСТК на ВКС,
съгласно т.3 от което неустойката следва да се приеме за нищожна на осн. чл.26,
ал.1 от ЗЗД, когато единствената й цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Счита, че
клаузата за неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави.
Неизпълнението на главното задължение по договора е съществено с оглед интереса
на заемодателя, докато неизпълнението на задължението по чл.6 не може да се
определи като такова. Смята, че ако за него е било важно и съществено в негова
полза да бъде учредено поръчителство или друго обезпечение той би го поставил
като условие за сключването на договора, както и следва да се има предвид, че
се касае за заем за малък размер с краткосрочно връщане. Счита, че неизпълнението на задължението по чл.6 не влече някакви
предполагаеми вреди с оглед характера му на спомагателно задължение. Твърди, че
клаузата не съответства като цяло на своята обезпечителна функция, както и че
създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя, тъй като за 6 месеца длъжника
ще върне сумата в почти двоен размер. Смята, че изискването за предоставяне на
обезпечение на задължение с предоставяне на поръчителство от физическо лице или
банкова гаранция с толкова кратък (3 – дневен) срок, представлява поставяне на
изисквания, създаващи значителни затруднения за изпълнението им, поради което
противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката. Поради това смята, че вземането за неустойка, като
основано на нищожна договорна разпоредба, е невалидно възникнало. В тази връзка
и цесията на несъществуващо вземане е нищожна. В отговора се оспорва и
дължимостта на сумата от 186,08 лв., представляващя неустойка за предсрочна
изискуемост, както и че не е налице предсрочна изискуемост, тъй като тя е
невъзможно да настъпи в хода на настоящото производство, защото към датата на
връчване на исковата молба, договорът за кредит е падежирал изцяло и вземанията
по него са изискуеми на краен падеж – 26.01.2017 г., тоест след като е настъпил
крайният падеж на договора, няма как да настъпи предсрочната изискуемост на
вземанията.
Твърди се, също че ответникът не
дължи възнаградителна лихва с позоваване на нищожност на клаузата поради
противоречие с добрите нрави, както и че уговореният ГЛП в размер на повече от
4 пъти е в разрез с добросъвестната практика. Предвид характера на
предоставяната услуга, счита че процесните уговорки не съответстват на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения
и равнопоставеността на страните по договора. Твърди се, че е нарушена
разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗЗП, защото шрифтът на общите условия е по малък
от 12, което води до недействителност на договора, съгл. чл.22 ЗПК. Прави
възражение за прихващане за сумата от 100,09 лв., която сума се твърди че е в
полза на ответника и за него съществува вземане по отношение на нея, моли с нея
да се намали главницата като се прихване.
Съдът като прецени
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за
установено следното:
Видно от представените по делото доказателства е, че на 20.07.2016 г. ответникът е кандидатствал за
паричен заем чрез подаването на молба до „Сити кеш“ ООД с № 0097077. Искането му
е било одобрено и на 21.07.2016 г. между „Сити кеш“ ООД и отв. Д. е бил сключен
договор за паричен заем № 81058, който не е оспорен от последния. По силата на договора кредиторът е предоставил на ответника сумата от 600
лева, получаването в брой на която заемателят е удостоверил с подписването
му (съгл. чл.4, ал.1). Съобразно уговореното в чл.3, ал.10 от договора
ответникът е следвало да върне заемната сума на двадесет и седем равни седмични
вноски в размер на 24,69 лева в срок до 26.01.2017 г.
Предвид направеното в исковата молба признание, ответникът е внесъл сумата
от 120 лева, с която са били погасени 60,07 лева от главницата, 13,37 лева от
договорната лихва и 45,93 лева от от неустойката за неизпълнение на договорно
задължение.
В чл.7, ал.4 от
договора е уредена предсрочната изискуемост на непогасеното задължение, при
настъпване на която кредиторът има право да начисли неустойка, без да уведоми
заемателя за това, в размер 20% от
дължимата до пълното погасяване на договора сума. Според твърденията на ищеца в
случая предсрочна изискуемост е настъпила на 08.09.2016 г., поради което заемодателят
е начислил 186,08 лева, представляваща 20% от сумата 930,41 лева, формирана от
сбора на остатъците на главница, договорна лихва и неустойка, дължими до края
на срока на договора.
В чл.6 от договора
е уговорено, че в 3 – дневен срок от подписването заемополучателят следва да
предостави договорено обезпечение, което следва да отговаря на определени
условия, като при неизпълнение на това задължение същият дължи на заемодателя
неустойка по чл.8 в размер на 383,67 лева, разсрочена на платимите от ответника
погасителни вноски. По този начин размерът на седмичната погасителна вноска възлиза
на 38,90 лева.
В договора е
уговорено, че при неплащане на погасителните вноски, заемателят дължи
обезщетение в размер на законната лихва за забава за всеки ден просрочие и е
начислено такова в размер на 109,02 лева.
С договор за цесия
от 31.10.2017 г. и Приложение 1 от 31.05.2017 г. „Сити кеш” ООД (в качеството
си на цедент) е прехвърлило вземането си по договора за заем на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, което
по силата на изрично пълномощно от цедента е следвало да бъде съобщено на
ответника от цесионера.
Тъй като ответникът не е погасил изцяло задължението си, ищецът е депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, като било образувано
ч.гр.д. № 83426 / 2017 г. по описа на СРС, която била връчена на длъжника при
условията на чл.47, ал.5 ГПК.
Според заключението на съдебно
счетоводната експертиза, което съдът възприема като компетентно изготвено и
отговарящо в пълнота на поставените задачи, размерът на отпуснатия на ответника
потребителски кредит е 600 лева, която сума той е получил в брой на 21.07.2016
г. Остатъкът от задължението на ответника по процесния договор за паричен заем
към датата на сключването на договора за цесия е в размер на 1 154,57
лева. Към момента на прехвърляне на вземането размерът на лихвата за забава по
договора за паричен заем е 84,03 лева, а сумирана с остатъка от договорната
лихва до 08.09.2016 г. от 7,42 лева дава общия размер на лихвите към датата на
цесията от 91,45 лева. В случай че вземането не е предсрочно изискуемо,
остатъкът от договорната лихва е 53,37 лева, а остатъкът от лихвата за забава
към датата на цесията е 38,08 лева и общия размер на лихвите към датата на
цесията отново е 91,45 лева.
От заключението на съдебната
компютърно – техническа експертиза се установява, че шрифтът, с който е изписан
договорът за заем е безсерифен и големината му е 12 пункта, като в случая не е
спазено стандартно междуредово разстояние. Налице е разлика при автоматичното
машинно разпознаване на текста със софтуер и изследването на размера на шрифта
символ по символ. При изслушването си в съдебно заседание вещото лице допълва,
че разпознаването на текста се прави с програма, но след това се анализира и
характеризира по определени формули и става ясно, че текстът е с големина 12
пункта. Посочва, че автоматичното машинно разпознаване на текста с използвания
софтуер го разпознава с големина 9,5, която се явява по – малка именно заради
неспазеното междуредово разстояние. Когато има машинен шрифт той има големина
на буквите и междуредово разстояние. Последното е разстоянието между отделните
редове, т.е. между долната линия на горния ред и горната линия на долния ред. За
да бъде текстът добре четим това разстояние би трябвало да е равно на или малко
по – голямо (около един път и половина) от размера на шрифта. Съдът възприема
като обективно и компетентно изготвено заключението на СКТЕ.
При така установената фактическа
обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
След
анализ на събрания по делото доказателствен материал съдът приема, че е налице
валидно възникнало заемно правоотношение, по силата на което за
кредитополучателя е възникнало задължението да върне заетата сума съобразно
условията и реда, предвидени в договора. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно задължението си на падежа,
кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или
да иска обезщетение за неизпълнение. Според разпоредбата на чл. 240, ал.
1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Договорът за заем е реален договор и предаването на дадената в заем сума е
елемент от фактическия състав на сделката - договорът се смята сключен от
момента на предаването на заемната сума, респективно на заеманите вещи. За да е
налице договор за заем между страните по делото, не е достатъчно заемодателят
да предаде на заемателя дължимата сума, а е нужно и заемателят да се задължи да
я върне.
С оглед на изложеното съдът приема, че по силата на договор № 81058 от
21.07.2016 г. и доколкото безспорно бе установено, че на ответника е
била предоставена като кредит сумата от 600 лева. Същият дължи на ищеца част от
главницата, но в размер на 439,21 лева и съответно сумата от 37,45 лева представляваща
обезщетение за забава за периода 26.01.2017 г. до датата на подаване на заявлението
в съда, ведно със законната лихва върху
главницата от 28.11.2017 г. до окончателното изплащане
на сумата. До тези размери исковете следва да бъдат уважени, а в частите до
пълните претендирани размери следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
На първо място основателно е възражението на особения представител на ответника
за нищожност на клаузата, с която е договорено заплащане на възнаградителна лихва,
поради прекомерно завишен размер на лихвата. Особеният представител е навел
възражения за невалидност на уговорката за размера на годишната възнаградителна
лихва от 40, 08 %, но съдът дължи и служебна проверка на тази клауза. Аргумент
за това следва от мотивите на ТР № 1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е
възприета, в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната
прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност
на уговорения размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението
поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора или отделни
негови клаузи. При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят
такива твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция
дължи при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да
зачете правните последици на този правоизключващ факт (така и решение № 125, от 10.10.2018 г.,
по гр. д. № 4497/2017 г., III г.о. на ВКС). В
горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от
разпоредбата на чл.
9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което
не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент на
разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от
него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния размер на
законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна
клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност
на законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна
уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери съответствието й с
добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл.
19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно
към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да
се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде
високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При
нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да
се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с
добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да
извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този
смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до
несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по
гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение
№ 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г.
к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля
размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което
остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на
добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави,
а ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва,
която превишава двукратния размер на законната лихва.
В
случая приетият в договора лихвен процент от 40, 08 % е четири пъти размера на
законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на 10 %.
С така уговореното възнаграждение, което се явява почти половината от
предоставената сума, изчислена на годишна база, се създава значително
неравновесие между престациите, които си дължат страните. Действително,
възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да
обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното,
което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД като търговец, извършващ по занятие дейност по
отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от
неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния,
завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от
пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е
нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде
ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка
за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за имуществото
състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т.ч.
информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в
Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република
България. Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 40, 08 %, съдът
намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо
възнаграждение за кредитора, поради което клаузата на т. 6 от договора, в която
е посочен годишен лихвен процент от 40, 08 % се явява нищожна на основание чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
На второ място основателно е възражението на особения представител на
ответника за нищожност и на клаузата от договора за заем, предвиждаща неустойка
за неизпълнение на задължението по чл.6 от договора за осигуряване на
обезпечение, тъй като същото противоречи на закона и
добрите нрави, като съображенията за това са следните:
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При
проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от
посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от
страните по делото ………..“, тоест първоинстанционният съд следи служебно
и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови
клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае
за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл. 146,
ал. 1 ЗЗП.
Съгласно чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм.), респ. чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (Обн.
ДВ. бр.18 от 5 Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. Следователно допълнително възникващите вземания на кредитора
като последица на просрочие на потребителя са ограничени както по вид, така и
по размер. Предвиждането на друга парична последица води до частична нищожност
съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – съответните клаузи се заместват от
императивния максимум, т.е. разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не
се дължат. Тъй като не се касае до изрично изброените в чл. 22 ЗПК недостатъци
на формата, не са приложими и правилата при цялостна недействителност по чл. 23 ЗПК, а само за частична такава, като следва да се посочи, че при нищожността
наличието на индивидуално договаряне е без значение.
Всъщност не се касае до такса (цена на услуга), а до сума, която се дължи
автоматично при забава или предсрочна изискуемост, без срещу нея кредиторът да
дължи никакви конкретни действия или резултат. В най-добрия случай тя цели да
покрие евентуално допълнително положени от него усилия по събирането на
кредита. Същевременно се претендира и обезщетение за забава (мораторна лихва).
При така наведените твърдения и при липса на доказателства за противното
изглежда, че клаузата противоречи на горепосочените специални норми, които
изключват правилата на чл. 309а ТЗ и договорни клаузи в подобен смисъл.
Според твърденията на ищеца при сключване на договора, съобразно клаузата
му, кредитополучателят – потребител е поел допълнително задължение да обезпечи
изпълнението му, респ. да минимизира риска на кредитодателя чрез един
поръчители, отговарящ на определени условия. Очевидно е, че това допълнително
задължение има за цел да се възстанови основният дълг (главница и възнаградителна
лихва) от трето платежоспособно лице по един относително по-бърз и евтин начин.
Неизпълнението му може да доведе до, първо,
липса на ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва търговска
дейност, и по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои
задължения, поради което да претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че
набави средствата от другаде); второ,
необходимост да се предприемат допълнителни действия по издирване на
секвестируемо имущество на потребителя, част от разходите за които не могат или
трудно могат да бъдат възстановени в изпълнително производство; трето, в крайна сметка, независимо от
номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то може да се окаже
несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба. Следователно
поради акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не води до
самостоятелни неблагоприятни последици – в действителност то единствено парира
възможен механизъм за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил
изначално несигурен – кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а
само обезпечаем кредит.
Съгласно твърденията на ищеца в договора е предвидена неустойка при
неизпълнение на обсъжданото задължение за предоставяне на обезпечение. Ако се
приеме, че неустойката служи за покриване на първите два разгледани по-горе
аспекта на вредите, които всъщност са типичните вреди при забава на длъжника за
плащане на основния дълг, то кумулирането й с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху основния дълг, води до превишаване на законовия максимум
на вземанията при просрочие. Извън него кредиторът би имал само правата по чл.
71 ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира самия основен дълг – ако длъжникът
е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера на главницата и
възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, респ. с исковата молба спрямо същия длъжник.
Така с неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и компенсаторно
обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД), което нарушава забраната за
неоснователно обогатяване (арг. чл. 59 ЗЗД). Подобна клауза противоречи на
горепосочените разпоредби на ЗПК.
Следва да се отбележи, че вредите от забавата на изпълнение на парично
задължение обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на
осигуряването на алтернативен финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи
по отпускане на кредит. Българското законодателство предвижда лихва за забава,
която значително (в сравнителноправен план) надвишава ОЛП. На следващо място,
уговарянето на неустойка във фиксиран размер, е от естество значително да
надхвърли размера на вредите при едно краткотрайно забавяне в осигуряването на
обезпечение. Тоест, по начина на уговарянето си тя надхвърля присъщите на
неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции – така т. 3
от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на
ВКС – поради което последната е нищожна.
В допълнение следва да се отбележи, че съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския
съюз (ДФЕС) решенията на Съда на ЕС имат задължителен характер
относно тълкуването на нормите на общностното право. С Решение на Съда от 14.06.2012 г. по дело C- 618/10 е дадено
задължително тълкуване на реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО, според което същата
не допуска правна уредба на държава – членка, която не дава възможност на съда,
в който и да е етап на производството, макар да е установил всички необходими
за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния
характер на клауза в договор, ако потребителят не е подал възражение – в този
смисъл са и решенията по дела С- 473/00, С- 137/08 и С- 415/11.
В
същия смисъл е и наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на
страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни
правила, независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти
в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о.
на ВКС, Решение № 124 от 11.07.2016 г. по гр. д. № 6220/2015 г. на ВКС,
I г. о) като израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата
на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С- 618/10, С- 243/08, С- 472/11, С- 397/11 и С-473/00). В тези случаи, за да бъде безспорен фактическият
състав, породил задължението на потребителя, съдът следва да му укаже
възможностите да се позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи,
които не са били индивидуално договорени и, само ако потребителят изрично се
откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от
тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в преддоговорния
процес по установяване на параметрите на правоотношението между
неравнопоставените страни. Естеството на потребителската закрила (независимо
дали общата по ЗЗП или предвидена в специални закони) налага тя да бъде осигурена от съда и на лице, което без изрични
указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е
предварителна, тази цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на акт,
останал неоспорен само поради по- слабата информираност на потребител, който се
е договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване на права
поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.
Така изложените съображения за нищожност на посочените клаузи относно
възнаградителната лихва и неустойката за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, водят до извода, че въведеното от особения
представител на длъжника възражение за прихващане на вземането за главница със
сумата от 100,09 лева, с която са били погасени вземания по нищожни клаузи. Възражението
за прихващане, надлежно заявено в хода на висящ съдебен процес като процесуален
способ на защита срещу заявения основен иск е допустимо и когато едно от
насрещните вземания не е ликвидно, нито изискуемо. В тези хипотези на съдебното
прихващане погасителният ефект настъпва, след като влезе в сила решението, с
което се установява съществуването на вземането и неговата изискуемост. Ето защо в случая са налице предпоставките за
извършване на прихващане между вземането на ищеца за сумата от 100,09 лева, с
която следва да бъде намален размера на претендираната от него главница. В допълнение следва да се отбележи, че решение на СЕС по
дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. е посочено, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по
силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите на
равностойност и ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение (и по аргумент на
по-силното основание с иск по чл.422, ал.1 ГПК), е длъжен служебно да извърши
прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в
договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора.
На последно място място доколкото ответникът не е върнал изцяло
получената като кредит сума, вземането на ищеца е станало изискуемо на
26.01.2017 г. Ето защо, и предвид датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 28.11.2017 г., са неоснователни твърденията на ищеца за настъпила
предсрочна изискуемост на вземането и съответно е ирелевантно за спора
обстоятелството дали такава е била надлежно съобщена на ответника. В тази
връзка не се дължи и обоснованото от ищеца като произтичащо от нея вземане за неустойка за предсрочна
изискуемост в размер на 186,08 лева, начислена еднократно на 08.09.2016 г.
Поради това искът за тази сума подлежи на отхвърляне.
Доколкото от заключеиено на съдебната компютърно – техническа експертиза се
установява, че големината на шрифта, с който е изписан договорът за заем е 12
пункта, неоснователно се явява възражението за нищожност на договора поради
противоречие с разпоредбата на чл.22 вр. чл.10 ЗПК.
При тези съображения предявените искове по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД са основателни и доказани в частитте за сумите от 439,21 лева,
представляваща главница по договор за кредит № 81058 от
21.07.2016 г. и от 37,45 лева
представляваща обезщетение за забава за периода 26.01.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху главницата от 28.11.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата, и неоснователни в часттите до пълния
предявен размер на главницата от 539,30 лева, за възнаградителната лихва от
7,42 лева за периода 18.08.2016 г. – 08.09.2016 г., за неустойката за
непредставяне на обезпечение от 337,74 лева, за периода 18.08.2017 г. до 26.01.2017 г., за неустойката за предсрочна
изискуемост от 186,08 лева и до пълния предявен размер на
обезщетението за забава от 109,02
лева за периода 09.09.2016 г. до
28.11.2017 г.
С
оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има ищецът съобразно уважената част от исковете. Сторените от него
разходи по водене на делото са в общ размер на 887,57 лева, от които 25 лева
държавна такса, 350 лева юрисконсултско възнаграждение, 200 лева депозит за
вещо лице и 312,57 лева възнаграждение за особен представител на ответинка. От
тях в тежест на ответника се възлага сумата от 476,66 лева, съобразно уважената
част от исковата претенция.
На основание чл.77 ГПК ответникът следва да бъде осъден зда заплати по
сметка на съда сумата от 468 лева, представляваща възнагражедние на вещо лице
по изготвената СКТЕ.
При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от него разноски в
заповедното производство, възлизащи в общ размер на 75 лв., които са в
минимален размер.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б.И.Д., ЕГН: **********, с адрес *** че съществува вземането на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „……, офис сграда „….,
представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д., по заповед за изпълнение от 02.01.2018
г., издадена по ч. гр. д. № 83426 / 2017 г. на СРС, за сумата от 439,21 лева, представляваща незаплатена главница по
договор за кредит № 81058 от 21.07.2016 г., сключен
между длъжника и „Сити кеш“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца по
силата на договор за цесия от 31.05.2017 г. и Приложение № 1 към него и за сумата
от 37,45 лева
представляваща обезщетение за забава за периода 26.01.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху главницата от 28.11.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ исковете в часттите до
пълния предявен размер на главницата от 539,30 лева, за възнаградителната лихва
от 7,42 лева за периода 18.08.2016 г. – 08.09.2016 г., за неустойката за
непредставяне на обезпечение от 337,74 лева, за периода 18.08.2017 г. до 26.01.2017 г., за неустойката за предсрочна
изискуемост от 186,08 лева и до пълния предявен размер на
обезщетението за забава от 109,02
лева за периода 09.09.2016 г. до
28.11.2017 г.
ОСЪЖДА Б.И.Д., ЕГН: **********, с адрес ***, да заплати на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр. София, бул. „…., представлявано от Н. Т. С. и М.Д. Д., разноските
по настоящото производство общо в размер на 476,66 лева, съобразно уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА Б.И.Д., ЕГН: **********, с адрес ***, да заплати на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК ., със седалище и адрес на управление в гр. ….,
представлявано от Н.Т. С. и М. Д. Д., разноските по заповедното
производство общо в размер на 75 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.77 ГПК Б.И.Д., ЕГН: **********, с адрес *** да
заплати по сметка на Районен съд – гр.
Сливница, сумата от 468 лева, представляваща
възнаграждение за вещо лице.
Решението подлежи на обжалване
пред СОС в двуседмичен срок от получаването на съобщението от страните за
постановяването му.
След влизане в сила на настоящото
решение, заверен препис от него да се изпрати на СРС по ч. гр. д. № 83426 /
2017 г. на СРС.
Районен
съдия: