Р Е Ш Е Н И Е
№3291 01.11.2016 г. гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, XXI
граждански състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети
септември две хиляди и шестнадесета година, в състав
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при
участието на секретаря Малина Петрова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 3874 по
описа на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от П.П.П., ЕГН ********** против
„ЕВН България Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, с която е предявен отрицателен
установителен иск с правна квалификация по чл. 439 ГПК.
В исковата молба се твърди, че срещу ищеца било
образувано изп. дело № ***** г. по описа на *********************, рег. №******
и район на действие - ПОС, въз основа на издаден в полза на ответника
изпълнителен лист на 26.09.2012 г. от ПРС, XIX гр.с.
по ч.гр.д. № 10613/2012 г., предвид влязла в сила заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК. С него били присъдени следните суми: 1242,19 лева– главница за
неплатена топлинна енергия за периода 01.10.2010 г. – 30.09.2011 г.; 113,27 лв.
– обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 01.02.2011 г. –
09.07.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2012
г. до окончателното погасяване и разноските в размер на общо 127,11 лв. Въз
основа на този изпълнителен титул на 26.02.2013 г. било образувано посоченото
изп. дело пред ЧСИ.
Твърди се, че вземанията на ответника, включително и
акцесорните такива за лихви и разноски, са погасени по давност, като се излагат
съображения в тази насока. Счита се, че ищецът не дължи посочените в
изпълнителния лист суми.
По-конкретно се заявява, че тригодишната погасителна
давност е започнала да тече от 26.09.2012 г. /когато е влязла в сила заповедта
по чл. 410 ГПК/ и е изтекла на 26.09.2015 г., тъй като се касаело за периодични
плащания. Твърди се, че по изп. дело не са извършвани годни изпълнителни
действия, които да прекъсват погасителната давност. ПДИ била връчена едва на
02.03.2016 г. Предвид изложеното се моли предявеният иск да бъде уважен в
цялост. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал писмен
отговор, с който излага съображения за неоснователност и недоказаност на
претенцията. Признава се, че изп. дело е образувано на посочената от ищеца
дата, въз основа на процесния изп. титул. По изп. производство пред ЧСИ обаче
били извършвани редица действия по изпълнението. На 27.08.2014 г. била
депозирана молба за присъединяване на изп. дело № **** г. и изп. дело № *****
г. по описа на **********, образувани срещу ищцата, както и за пристъпване към
изпълнение с всички, предвидени в ГПК способи, вкл. чрез изпълнение върху
притежавани недвижими имоти. Последвала молба от 25.03.2015 г. за извършване на
справки от ЧСИ, налагане на запори и възбрани, както и при липса на
секвестируемо имущество – насочване на опис на движими вещи. От страна на ЧСИ,
на 01.12.2015 г. било изпратено запорно съобщение до НОИ/РУСО, както и искане
за вписване на възбрана върху собствен на ищцата недвижим имот, която била
вписана под дв. вх. рег. № *******, вх.рег. № *****2015 г., акт № ***, том * на
СВ.
Предвид горното се счита,
че са извършвани надлежни действия по изпълнението, с които давността е била
прекъсвана. Твърди се и, че в случая няма период на бездействие, продължил
повече от 2 години и хипотезата на чл. 433, т.8 ГПК не е осъществена. Следвало
да се има предвид, че дружеството е извършило възлагане по смисъла на чл. 18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител да предприема всички необходими и възможни изп.
действия с оглед събиране на вземанията. Също така се заявява, че по отношение
на процесните суми е приложима пет, а не тригодишна давност, за което аргументи
се извеждали при тълкуване на разпоредбата на чл. 424 ГПК. Не можело да се
прави еквивалент между изпълнителни титули, издадени по реда на чл. 237 ГПК
/отм./ и тези, на база влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. След
съпоставка на посочените норми, следвало да се достигне до извод, че
законодателят е приравнил влязлата в сила заповед за изпълнение на влязло в
сила съдебно решение, поради което и приложимата давност била петгодишната,
съгласно чл. 117, ал.2 ЗЗД. Следователно, към датата на подаване на исковата
молба – 28.03.2016 г., петгодишната давност, която е започнала да тече от
последното валидно изп. действие, не била изтекла, което се отнасяло и за
тригодишната такава, заявена от ищцата. Предвид изложеното се моли предявеният
иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендират се разноски.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 153, вр.
с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи
се от доказване са отделени обстоятелствата, че: в полза на ответника срещу
ищеца е издаден изп. лист на 26.09.2012 г. от ПРС, XIX
гр.с. по ч.гр.д. № 10613/2012 г., предвид влязла в сила заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК за следните суми: 1242,19 лева– главница за неплатена топлинна
енергия за периода 01.10.2010 г. – 30.09.2011 г.; 113,27 лв. – обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода 01.02.2011 г. – 09.07.2012г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2012 г. до окончателното
погасяване и разноските в размер на общо 127,11 лв., като въз основа на този
изпълнителен титул на 26.02.2013 г. било образувано изп. дело № ***** г. по
описа на *********************, рег. №****** и район на действие– ПОС.
Съдът приема тези обстоятелства за доказани, включително
като съобрази представените по делото писмени доказателства – изп. лист,
материали от изп. дело.
Не се установява от длъжника да е постъпило възражение за
недължимост, поради което заповедта за изпълнение, въз основа на която е
издаден процесният изп. лист, е влязла в сила. С настъпването на това
обстоятелство се е преклудирла възможността на длъжника да оспорва задълженията
с възражения, които е могъл да релевира преди изтичането на срока за подаване
на възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. От същата започва да тече и нов 3-годишен
давностен период за вземанията.
От приетите писмени доказателства се установява, че на 26.02.2013
г., ответникът е подал молба за образуване на изпълнително производство- дело №
***** г. по описа на **********. По него са извършени редица справки за
имуществото на длъжника, няма връчена ПДИ. На 27.08.2014 г. взискателят е подал
молба за присъединяване по изп. дело на други две производства против същия
длъжник, като е поискано ЧСИ да пристъпи към изпълнение с всички предвидени в
ГПК способи, вкл. чрез изпълнение върху притежаваните от длъжника недвижими
имоти и движими вещи. На 25.03.2015 г. е подадена нова молба, с която е
поискано извършването на справки за имущество и доходи; налагане на запор и
възбрана; насрочване на опис на движими вещи. С разпореждане от 30.11.2015 г.,
съдебният изпълнител е разпоредил извършването на справки, наложил е запор
върху пенсията на длъжника, наложил е възбрана върху недвижим имот.
Впоследствие са извършени действия във връзка с така разпореденото от ЧСИ.
Предвид изложеното и като съобрази извършените по изп.
дело действия, техния характер и правен ефект, съдът намира следното:
Молбата за образуване на изп. дело не е изпълнително
действие и не прекъсва давността, включително и въпреки възлагането по чл. 18 ЗЧСИ, тъй като взискателят не е посочил конкретен изпълнителен способ, нито е
поискал извършване на конкретно изп. действие /в т см. задължителните
разяснения, дадени в т.10 на ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС/.
Молбата на взискателя от 27.08.2014 г. не прекъсва срока по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, тъй като с нея не е поискано извършване на конкретно изпълнително
действие, съобразно изискванията на посочената норма. Тази молба не прекъсва и
давностния срок, тъй като според посоченото ТР – прекъсването се осъществява с предприемането на кое да е изп. действие
в рамките на определен способ; а искането да бъде приложен определен способ
прекъсва давността, защото съд. изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изрична разпоредба на закона, давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Следователно, самото искане би представлявало
юридически факт, прекъсващ давността, но само, когато е уважено от съдебния
изпълнител и действието е предприето. Тоест, необходимо е двете действия да са
налице кумулативно,
за да породят придадения им прекъсващ ефект. В случая, искането е общо формулирано
и не касае прилагане на определен изпълнителен способ. Същевременно, съдебният
изпълнител е предприел изпълнителни действия приблизително година по-късно – на
30.11.2015 г., въпреки, че още към момента на подаване на молбата от 27.08.2014
г. са били налице данни за имущество на длъжника. Поради изложеното, двете
предпоставки, за да се приеме, че тази молба има прекъсващ ефект, не са налице
– няма искане за определен способ и съдебният изпълнител не е предприел
действия по изпълнението веднага или в разумен срок след молбата.
Предвид изложеното и като съобрази извършените по изп.
дело действия, съдът намира, че от образуване на изп. дело на 26.02.2013 г. до
26.02.2015 г., валидни действия по изпълнението не са били искани, нито
извършвани. Поради това и с оглед изтичане на двугодишния срок по чл. 433,
ал.1, т.8 ГПК, изпълнителното производство се е прекратило по силата на закона,
считано от 26.02.2015 г. Подадената
впоследствие молба от взискателя от 25.03.2015 г., с която се иска извършване
на конкретни действия по изпълнението, не може да породи правен ефект. Тя не е
довела до прекъсване на давностния срок, защото към този момент изпълнителното
производство вече е било прекратено, поради непоискването на изпълнителни
действия от взискателя в продължение на две години.
С молбата за образуване на изпълнително производство
взискателят е възложил на ЧСИ да извършва действия по изпълнението. Това
обстоятелство обаче не го освобождава от задължението да движи производството
или да следи неговото развитие. При наличието на подобно упълномощаване съдът
намира, че срокът по чл. 433, т. 8 ГПК, би могъл да се прекъсва с всяко
изпълнително действие, което ЧСИ реши да предприеме в изпълнение на възложените
му правомощия. Тъй като след образуване на делото, както от взискателя, така и
от съдебния изпълнител не са предприети
действия по изпълнението /съгл. т. 10 на ТР/, към 26.02.2015 г., изпълнителното
производство е прекратено ex legе. Подаването на молба от взискателя след този
момент, както и извършването на последващи действия от съдебния изпълнител, не
могат да породят правни последици, тъй като не почиват на съществуващо и
валидно изпълнително производство.
Задължението за заплащане на ползвана топлинна енергия
представлява такова за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД,
тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни
задължения при ежемесечно отчитане на ползваната топлоенергия, която следва да
бъде заплатена през месеца, следващ ползването й /ТР № 3 от 18.05.2012 год. на
ВКС, ОСГК/.
С посоченото по-горе ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на
ОСГТК на ВКС, т.10, се прие, че нова погасителна давност за вземанията започва
да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Съдът не счита, че по
изп. дело са налице такива валидни изп. действия /вкл. образуването му/, поради
което и срокът на погасителната давност следва да се брои от момента на
издаване на изп. лист – 26.09.2012 г. /няма данни за момента на влизане в сила
на заповедта по чл. 410 ГПК/.
Ето защо и към датата на предявяване на настоящата искова
молба 28.03.2016 г., 3-годишната погасителна давност е била изтекла, считано от
тази дата /извършените след перемпцията действия по изпълнението не могат да
породят правен ефект/. Съобразно
разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, с погасяването на главното вземане са се погасили
и произтичащите от него акцесорни вземания по изпълнителния титул.
В тази връзка, съдът не споделя становището на
ответника, че вземанията по изпълнителния лист се погасяват с 5- годишна
давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността е винаги 5- годишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Настоящият случай не е такъв. В
действителност е налице влязла в сила заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, но тя има единствено
преклудиращ ефект и препятства оспорването на задълженията въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника и, с които
е разполагал или е можел да се снабди, до изтичането на срока за възражение.
Влизането на заповедта в сила обаче не създава сила на пресъдено нещо между
страните, както влязлото в сила съдебно решение, а поражда изпълнителната й сила. Именно този извод следва от тълкуването на
разпоредбата на чл. 424 ГПК, която позволява оспорване на сумите по заповедта
при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства, които не са могли
да бъдат известни на длъжника до изтичането на срока за възражение или, с които
не е могъл да се снабди в същия срок. Този специален иск е предвиден въпреки
наличието на влязла в сила заповед за изпълнение, макар тя да е със същия
предмет и разкрива разминаването в последиците на влязлото в сила решение и
влязлата в сила заповед за изпълнение. Поради това без изрична законова
разпоредба в този смисъл, заповедта не може да бъде приравнена на решение по
спора и не може да се ползва от всички негови последици, особено силата на
пресъдено нещо. За да достигне до този извод съдът съобрази и подхода на
законодателя при уреждането на двете материи, и предвидения самостоятелен ред
за защита срещу влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 424 ГПК, което
нямаше да е необходимо, ако тя се ползваше със СПН като решение по делото, тъй
като щеше да намери приложение чл. 303, ал. 1,
т. 1 ГПК, който регламентира идентични предпоставки.
Предвид
изложеното, съдът намира, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен в цялост.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат в
полза на ищеца на основание чл. 78, ал.1 ГПК. Направено е съответно искане,
представени са списък по чл. 80 ГПК /л.199/ и доказателства за сторени такива в
размер на 61,30 лева – държавна такса, като се претендира за присъждане и на
сумата от 486 лева – адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на ищцата,
адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално
затруднени лица. В представения ДПП е постигнато съгласие, адвокатската защита
да бъде оказана безплатно. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Този размер - съобразно цената на иска и
чл. 7, ал.2, т.2 НМРАВ възлиза на 333,78 лева, която сума ответникът ще следва
да заплати лично на пълномощника на ищеца – адв. Е.И., като искането за
присъждане на по – висок размер на хонорара е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че П.П.П., ЕГН **********
НЕ ДЪЛЖИ на „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, слените суми:
1242,19 лева– главница за неплатена топлинна енергия за периода 01.10.2010 г. –
30.09.2011 г.; 113,27 лв. – обезщетение за забава за периода 01.02.2011 г. –
09.07.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2012
г. до окончателното погасяване и разноските в размер на общо 127,11 лв., за
които в бил издаден изпълнителен лист на 26.09.2012 г. от ПРС, XIX гр.с. по
ч.гр.д. № 10613/2012 г., предвид влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
ОСЪЖДА „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. “Христо Г.
Данов” № 37 да заплати на П.П.П., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 61,30 лева /шестдесет и един лева и
тридесет стотинки/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „ЕВН
България Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Пловдив, ул. “Христо Г. Данов” № 37, на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв. да
заплати на адвокат Е.Г.И., сл. адрес: ***, сумата от 333,78 лева /триста тридесет и три лева и седемдесет и осем
стотинки/- адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца П.П.П..
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!
КГ