РЕШЕНИЕ
гр.
София,19.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-Брачни
състави, I- ви въззивен брачен състав, в публично заседание на детнадесети октомври
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ЛУКАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ХАСЪМСКА
ЕМИЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА
при секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното
от съдия К. Хасъмска въззивно гр. дело № 3702
по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258- 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника П.А.П.,
срещу решение № ІІІ-139-16456/20.01.2020 г., постановено по гр. д. № 53697/2018
г. на CPC, III ГО, 139 състав, в частта му, в която съдът е
издал заповед за защита срещу него в полза на Р.Д.Ф.С. и му е наложил мерки по ЗЗДН. Въззивникът е
посочил в жалбата си в какво се състои порочността на решението в обжалваните
му части- счита, че е неправилно. Изложил е съображенията си. Моли решението в
обжалваната му част да бъде отменено и съдът да постанови друго, с което да
отхвърли молбата за защита. Претендира присъждане на разноски.
Въззиваемата страна Р.Д.Ф.С. , с възражението си срещу
въззивната жалба, счита същата за неоснователна.
В съдебно заседание въззивникът поддържа въззивната си
жалба. Претендира присъждане на разноски, за които представя списък.
В съдебно заседание въззиваемата страна моли
първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1
от ЗЗДН от ответник в първоинстанционното производство, който има правен
интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на
чл. 258 от ГПК, във вр. с чл. 17 от ЗЗДН съдебен акт, който е валиден като цяло и допустим в обжалваните му части.
С молба от
14.08.2018 г. Р.Д.Ф.С.
е поискала
да се издаде заповед за защита в нейна полза,
срещу П.А.П., който е неин бивш съпруг и срещу Г.И.Н.,
която е бивша нейна свекърва, за актове на домашно насилие спрямо нея, извършени
от ответниците на 14.07.2018 г., описвайки в какво са се изразявали актовете на
насилие, извършени от всеки от ответниците.
С
решение № ІІІ-139-16456/20.01.2020 г., постановено по
гр. д. № 53697/2018 г., CPC, III ГО, 139 състав е издал заповед за защита в полза на Р.Д.Ф.С., срещу П.А.П., като му е наложил мярката за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН- да се въздържа
от извършване на домашно насилие по отношение на молителката, на основание чл. 5, ал. 1, т. 5 от ЗЗДН го е
задължил да посещава специализирана програма за лица, извършители на домашно
насилие, финансирана от МП, предоставена от „Център за индивидуални и фамилни
психологически консултации“ гр. София, пл. „*****, офис 5, тел: 02/*****, за
срок от 12 месеца, осъдил го е да заплати глоба в размер на 800 лв. С решението
съдът е отхвърлил молбата за защита на Р.Д.Ф.С. против Г.И.Н., осъдил е молителката да
заплати на Г.И.Н. 250 лв. разноски по делото и е осъдил П.А.П. да заплати държавна
такса и разноски за преводач в размер общо
на 105 лв.
Въззивният съд, като прецени
приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда
на въззивното производство, прие за установено следното:
Във въззивната жалба са наведени
доводи, че със събраните по делото гласни доказателства и писмени такива не се
е установило ответникът да е извършил актове на насилие спрямо молителката, че
първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като от мотивите му може да се
заключи, че се отнася до многобройни актове на домашно насилие, извършени за
периода месец април 2016 г.- 14.07.2016 г., докато молителката търси защита за
14.07.2016 г., че въпреки, че СРС правилно е заключил, че отношенията между
страните следва да намерят друг ред и процедура за разрешаване, излагайки, че
неизпълнението на съдебен акт относно упражняването на родителските права не
съставлява домашно насилие и следва да се търси наказателна отговорност, и
въпреки това, че действията на ответника се характеризират като домашно
насилие. Тези доводи са частично основателни- относно противоречието в мотивите
към решението на СРС. Настоящата инстанция счита, че не следва да се
използва специалния ЗЗДН, смисълът на който е да даде защита на действително
пострадали от домашно насилие лица, да предотвратява последващи актове на
насилие, да подпомага чрез програми възстановяването на пострадалите лица, да
работи по специализирани програми с извършителите на насилие, а не да служи за
разрешаване на междуличностни конфликти между роднини и лица, намиращи се или
които са били в определени фактически връзки помежду си, за предизвикване
решаване на съдебни спорове по изгоден за молителя начин или за предизвикване
пререшаване на съдебни решения с използването на ЗЗДН. Производството по ЗЗДН е
силно рестриктивно и може да доведе до силно ограничаване правата и законните
интереси на ответника, поради което съдът следва да подхожда изключително
внимателно при преценка на твърденията и на събраните доказателства. В мотивите
си към обжалваното решение съдът правилно е посочил, че еднократното или
неколкократното неизпълнение на съдебен
акт относно упражняване на родителски права или режим на контакти между родител
и дете не съставлява домашно насилие, а е налице основание за принудително
изпълнение на съдебния акт и за търсене на наказателна отговорност за неизпълнение
на съдебно решение, след което противно на гореизложеното, единствено и
само заради темпорален и количествен критерий,
е приел, че деянието губи или придобива друга характеристика.
Настоящата инстанция счита, че със събраните в първоинстанционното
производство гласни доказателства- показанията на св. Райна Мървакова
(останалите разпитани свидетели не са се намирали в този момент в близост до
страните във въззивното производство), които са дадени под страх от наказателна
отговорност, свидетелят установява обстоятелства, за които има преки и
непосредствени наблюдения, като не се установява и да е заинтересован от изхода
на делото, се установява извършването на твърдяния акт на домашно насилие
от ответника- отправени обиди, заплахи и
псувни по отношение на молителката.
В подкрепа доказване извършването на соченото домашно насилие, настоящия
съдебен състав счита, че на представената по делото декларация по чл. 9, ал. 3
от ЗЗДН, изхождаща от пострадалото лице, следва да бъде придадена силата на
доказателствено средство, съгласно чл. 13, ал. 2, т. 3 от ЗЗДН- декларацията индивидуализира
актовете на насилие по начина, по който същите са описани в редовната молба за защита /арг. от чл. 9, ал. 1, т. 4 от ЗЗДН/- описание на актовете, дата, час- точен или приблизителен, място и начин
на извършване на съответния акт и т. н. В случая молителката в декларацията е
посочила всяко едно от тези обстоятелства. Декларацията на молителката по чл.
9, ал. 3 от ЗЗДН, е в подкрепа установяване наличието на психическо и
емоционално насилие, извършено от ответника спрямо молителката на 14.07.2018
г.- обиди, заплахи и псувни, които са предизвикали у молителката стрес, увство
на обида и унижение.
При определяне мерките за защита, визирани в чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН съдът не
е обвързан от искането на молителя и пострадало лице, а извършва преценка колко
и какви мерки да наложи на извършителя на домашно насилие, изхождайки от
конкретните факти и обстоятелства по делото. Воден от същите критерии, съдът
определя и срока за налагане на мерките за защита.
С оглед установеното, настоящия съдебен състав сита, че наложените от СРС
мерки за защита срещу извършеното домашно насилие са подходящи и адекватни, поради
което настоящата инстанция счита решението в тази му част за правилно и
законосъобразно.
И във
въззивната инстанция не бяха ангажирани доказателства, обуславящи основателността
на жалбата.
Съобразно изложеното, поради съвпадане на
крайните изводи на двата съдебни състава, първоинстанционното решение в
обжалваните му части, следва да се остави в сила.
Въззивникът, на основание чл. 11, ал. 2 от ЗЗДН дължи заплащане на държавна
такса за въззивната жалба по сметка на СГС в размер на 12,50 лв.
При този изход на делото, искането на въззивника за присъждане на разноски
е неоснователно.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА
решение № ІІІ-139-16456/20.01.2020 г., постановено по
гр. д. № 53697/2018 г. на CPC, III ГО, 139
състав в обжалваните му части.
ОСЪЖДА П.А.П., с ЕГН********** да
заплати държавна такса по сметка на СГС в размер на 12,50 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ П.А.П., с ЕГН********** за
присъждане на разноски по делото, като неоснователно.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.