Решение по дело №2327/2020 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 260442
Дата: 18 декември 2020 г. (в сила от 18 декември 2020 г.)
Съдия: Елеонора Симеонова Кралева
Дело: 20202100502327
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 септември 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

Номер ІІ-215                                             18.12.2020 г.                                                гр.Бургас

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД                                    втори въззивен граждански състав

На:      десети ноември                                                              две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

                                                                                                           ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

 

Секретар        Стойка Вълкова

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия  Елеонора Кралева

въззивно гражданско дело номер 2327 по описа за 2020 година

 

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „А1 България“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Кукуш“ № 1, подадена чрез пълномощник – ю.к.Петър Петков, против решение № 1834/29.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 1825/2020 г. по описа на РС-Бургас, с което е „А1 България“ ЕАД е осъдено да заплати на Т.И. ***, сумата от 8.04 лв., представляваща недължимо платена от ищеца в полза на ответника част от главницата от 19.94 лв. по фактура № ***/17.02.2020 г., издадена на основание Договор за мобилни услуги от 24.08.2011 г., както и както и обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на сумата от 8.04 лв., начиная от подаване на исковата молба – 13.03.2020 г. до окончателното й плащане. С решението „А1 България“ ЕАД е осъдено да заплати на Т.И.И. деловодни разноски в размер от 400 лв.

Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно и постановено в нарушение на процесуалния закон. Счита се за неправилен извода на районния съд, че ответникът не можел да се позовава на общите условия на договора, тъй като нямало доказателства какви са били същите към 12.12.2019 г. и към 15.01.2020 г. В тази връзка се сочи, че в съдебното заседание ответникът е представил като доказателство приложимите общи условия към договора, валидни към посочените дати, като същите не са били оспорени от страна на ищеца и са били приети по делото като необходими и относими. На следващо място се правят възражения за допуснато от съда процесуално нарушение, тъй като не е бил представен и приет окончателен доклад по делото и не е била разпределена доказателствената тежест съгласно ГПК. За допуснато процесуално нарушение се сочи също, че съдът не е допуснал поисканата от ответника съдебно-техническа експертиза, която да отговори на въпросите дали SMS-ите са получени от страна на ищеца, обстоятелство, въз основа на което БРС е приел за доказан предявения иск, като въззивникът счита за неправилен аргумента на съда за настъпила преклузия на искането, тъй като за страните не е преклудирана възможността в първото по делото съдебно заседание да правят доказателствени искания, още повече, когато искането е направено във връзка с оспорване на доказателство, представено в същото съдебно заседание. В заключение, моли за отмяна на обжалваното решение и постановяването на друго такова, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира се присъждане на разноските, направени в двете съдебни инстанции.

Във въззивната жалба е направено доказателствено искане при условията на чл.266, ал.3 ГПК за назначаване на съдебно-техническа експертиза с поставени въпроси, която не е била допусната от районния съд. Това искане е оставено без уважение от настоящия съд като неотносимо към спора, доколкото с поставените въпроси към вещото лице няма да се установят релевантни факти и обстоятелства.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия Т.И.И., подаден чрез пълномощника адв.Даниела Зарева, в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба. За неоснователни се считат възраженията на въззивника за допуснати процесуални нарушения, като се сочи, че обжалваното решение не страда от релевираните в жалбата пороци. Изложени са подробни съображения за основателност на предявения иск и е изразено съгласие с приетите от районния съд правни изводи. Моли се за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на разноските пред настоящата инстанция.

Към въззивната жалба е представено писмо от КРС от 06.08.2020 г., което не е прието от настоящия съд като доказателство, тъй като е неотносимо.

 

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивният съд намира жалбата за неоснователна.

С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД.

Производството по гр.д.№ 1825/2020 г. по описа на РС-Бургас е образувано по исковата молба на Т.И.И. против „А1 България“ ЕАД за заплащане на сумата от 8.04 лв., представляваща недължимо платена от ищеца и задържана без основание от ответника част от главницата по фактура № ***/17.02.2020 г. в размер на 19.94 лв., издадена на основание Договор за мобилни услуги от 24.08.2011 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Изложени са твърдения, че ищецът е потребител на електронни съобщителни услуги, предоставяни от ответното дружество по силата на сключен между страните договор за мобилни услуги от 24.08.2011 г., по силата на който е ползвал услугите за два мобилни номера при стандартни условия за тарифен план „М-Тел Комбина“ срещу заплащане на обща абонаментна такса от 11.90 лв. на месец. Твърди се, че на 15.01.2020 г. ищецът получил серия от SMS-и от мобилния оператор, с които бил уведомен, че има нов тарифен план и избраният от него пакет за мобилен интернет е активиран. Сочи, че от сключването на договора ищецът не е правил никакви искания за промени или изменения на същия, поради което веднага се обадил на обслужващия номер *88, от където получил обяснение, че тарифният му план е много стар и системата го е сменила автоматично с друг план при сходни условия, а от офис на дружеството му било обяснено, че договорът от 24.08.2011 г. е прекратен едностранно от мобилния оператор, който е приел наличие на сключен нов договор при нови условия. Твърди се, че И. никога не е подписвал подобен нов договор, а в последвалата кореспонденция между страните (жалби и отговори) за извършената промяна мобилният оператор се позовал на чл.46 и чл.48а от Общите изисквания при осъществяване на електронни съобщения на КРС. Според ищеца, ответното дружество изначално не е разполагало с право да изменя едностранно договора, поради липса на така уговорка в него, като счита за неприложими към случая посочените Общи изисквания на КРС. На 17.02.2020 г. било издадена процесната фактура за дължими такси по „новоактивираните тарифни планове“ в размер на 19.94 лв. с ДДС, която е платена на ответника от обслужващата ищеца банка на 18.02.2020 г. в изпълнение на услугата „Абонамент за периодични сметки“. В тази връзка се счита, че сумата от 8.04 лв., представляваща разликата между дължимата по договора такса от 11.90 лв. до платената по фактурата от 19.94 лв. е платена от ищеца и задържана от ответника без основание, поради което се претендира нейното връщане.

В срока по ч.131 ГПК не е бил депозиран писмен отговор от ответника „А1 България“ ЕАД. В съдебно заседание, чрез пълномощника си – юрисконсулт е представил писмено становище, в което са изложени съображения са неоснователност на исковата претенция. Признава се факта, че на 15.01.2020 г. тарифният план по договора на ищеца е изменен, като новият тарифен план е с месечна такса от 7.99 лв. с ДДС за всеки мобилен номер. Изложени са съображения, че мобилният оператор има право едностранно да изменя условията на договорите на клиентите по силата на чл.46 и чл.47 от Общите изисквания за осъществяване на обществени електронни съобщения, приети от Комисия за регулиране на съобщенията, като се твърди, че към 15.01.2020 г. тарифният план „М-тел Комбина“ не е бил част от портфолиото на „А1 България“ ЕАД и поради тази причина се е наложило този тарифен план да бъде променен.

И двете страните по делото са ангажирали писмени доказателства за установяване на изложените от тях твърдения и възражения.

След обсъждане на събраните доказателства, първоинстанционният съд е приел, че съгласно клаузите на обвързващия страните договор от 24.08.2011 г., изменението му е е допустимо само при подписване на на нов договор и/или приложение към него, а в случая такова писмено съглашение не е подписано от страните, поради което едностранното изменение от страна на ответника не може да породи действие за насрещната страна. Съдът е счел за неоснователно позоваването от ответника на Общите изисвания на КРС и на ОУ на дружеството, тъй като липсват доказателства за съдържанието на общите условия към 12.12.2019 г. и към 15.01.2020 г., както и за надлежното им съобщаване на клиента, както и няма данни изпратените до ищеца уведомление и приложение към него да са получени от адресата, като уведомлението не съдържа и указание за правото на абоната да не приеме изменението, нито че бездействието му в определен срок ще бъде прието за мълчаливо съгласие. Прието също, че уведомяването на абоната по чл.46 от Общите изисквания на КРС следва да се извърши не по-късно от 30 дни преди влизане в сила на изменението, а в случая няма данни кога уведомлението и приложението, съдържащо конкретните нови параметри на договора, са получени от ищеца, за да бъде преценено спазването на посочения срок. Предвид това, БРС е приел, че договорът между страните от 24.08.2011 г. не е бил надлежно едностранно изменен от ответника, поради което дължимата от ищеца абонаментна такса възлиза на 11,90 лв. и заплатената от него горница по процесната фактура – 8,04 лв., не е получена от ответника на валидно правно основание, поради което следва да бъде върната на платеца. По тези съображения, съдът е уважил предявения иск като основателен.

 

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

Въззивният съд, като обсъди доводите на страните и прецени събраните в процеса доказателства, намира, че страните не спорят по фактическата обстановка по делото и същата се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение. Във въвзивното производство не са ангажирани относими и допустими доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което БОС я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо събраните доказателства да се въпроизвеждат и от въззивния съд.

Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите правни изводи на БРС за основателност на предявения иск по чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД, като ги намира за правилни и в съответствие със закона, поради което препраща към мотивите на обжалваното решение на основание чл.272 ГПК.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Неоснователни са възраженията във въззивната жалба, за допуснати от районния съд процесуални нарушения във връзка с доклада на делото и разпределението на доказателствената тежест. Противно на твърденията на въззивника, в първото по делото съдебно заседание, в което участие е взел и неговият процесуален представител, съдът е извършил доклад на делото на основание чл.146, ал.1 ГПК, като е разпределена и доказателствената тежест между страните – на ищеца е указано за тежестта да установи плащането на процесната сума, а на ответника е указана тежестта да докаже наличието на основание за получената сума от ищеца, включително за каква услуга, период и в какъв размер е дължима тя, в съответствие с което страните са ангажирали доказателствата си, видно от съдебния протокол. В този смисъл, БРС не е допуснал твърдяното във въззивната жалба процесуално нарушение, поради което тези възражения са неоснователни.

Принципно правилни са оплакванията на въззивника за допуснато от районния съд процесуално нарушение, неуважавайки искането му за назначаване на съдебно-техническа експертиза като преклудирано. Действително, в случая БРС неправилно е приел, че е настъпила преклузия, тъй като искането на ответника е било своевременно направено в съдебното заседание, в което на страните са били дадени указания за доказателствената тежест. Независимо от това обаче, БОС намира, че така допуснатото нарушение от решаващия съд не се отразява на правилността на решението, тъй като исканата експертиза е неотносима към спора, доколкото с поставените въпроси към вещото лице няма да се установят релевантни факти и обстоятелства, на което основание и настоящият съд е оставил направеното във въззивната жалба искане за експертиза.

Въззивната инстанция намира да неоснователни изложените в жалбата възражения по правилността на решението – за неправилност на извода на БРС, че ответникът не можел да се позовава на общите условия на договора, поради липсата на доказателства какви са били същите към 12.12.2019 г. и към 15.01.2020 г. Действително, общите условия към договора са представени от ответника в съдебното заседание пред първата инстанция на 27.07.2020 г. с депозираното от него писмено становище. Представянето им обаче е без значение за правния спор в случая, тъй като в изявленията си по оспорване на исковата претенция ответникът въобще не се е позовавал на общите условия към договора, за да се налага съдът да преценява тяхното спазване. От становището на ответника пред първата инстанция е видно, че същият е основал правото си на едностранно изменение на договора и на тарифния план, позовавайки се единствено на разпоредбите на чл.46 и чл.47 от Общите изисквания за осъществяване на обществени електронни съобщения (ОИ), приети от Комисия за регулиране на съобщенията на основание чл.73 ЗЕС. Ето защо, възраженията на въззивника са неоснователни.

Други възражения по правилността на първоинстанционното решение не са направени във въззивната жалба, поради което и с оглед въведения ограничен въззив с нормата на чл.269, ал.1 ГПК, настоящият съд намира жалбата за неоснователна, а обжалваното решение за правилно и законосъобразно.

Независимо от горното, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че въззивният съд напълно споделя и намира за правилни изводите на БРС, че ответникът не може да се позовава на Общите изисквания за осъществяване на обществени електронни съобщения (ОИ), приети от КРС и в сила от 04.02.2008 г. В цитираните ОИ действително е предвидена възможност и право на доставчика на електронни съобщителни услуги да изменя едностранно сключения с потребителите индивидуален договор, но при спазване на предвидените за това предпоставки. Така, в чл.43, ал.6 и ал.8 от ОИ е изрично предвидено, че в индивидуалния договор, като последна клауза непосредствено преди подписа на абоната, задължително се изписват и условията, регламентиращи правото на предприятието да измени едностранно договора. Следователно, като императивно условие за едностранно изменение на индивидуалния договор е поставено изискването тази възможност да е предвидена в самия индивидуален договор, с което абонатът да се е съгласил. Следователно, предоставената възможност в чл.46, ал.1 от ОИ, на която ответникът се позовава, намира приложение тогава, когато са изпълнени императивните изисквания на чл.43 от ОИ за задължителното съдържание на индивидуалния договор, които в случая не са спазени – в представения по делото индивидуален договор, сключен между страните на 24.08.2011 г., и приложението към него, не са предвидени условия, регламентиращи правото на ответника да измени едностранно индивидуалния договор. Ето защо, съдът намира, че ответникът не е имал правото едностранно да изменя условията на договора, в т.ч. тарифния план и месечната абонаментна такса, като предприетото от него изменение на 15.01.2020 г. е извършено в нарушение на изискванията на ОИ и е недействително, поради липса на съгласие за това от страна на ищеца-абонат. В тази връзка, не могат да бъдат споделени доводите на ответника, че плащайки новата такса ищецът се е съгласил с изменението на договора, доколкото веднага след получаване на уведомлението, с което му се налага нов тарифен план и му се съобщава изменението на договора, същият се е противопоставил и е предявил настоящия иск, което недвусмислено води до извода за липса на съгласие с това изменение. При това положение и с оглед безспорния факт по делото, че на 18.02.2020 г. И. е заплатил цялата стойност по процесната фактура от 19.94 лв., а абонаментната му такса по индивидуалния договор е в размер на 11.90 лв., въззивният съд намира, че заплатената в повече такса от 8.04 лв. се явява недължима и платена без основание, поради недействителност на предприетото от мобилния оператор изменение на тарифния план, поради което подлежи на връщане от ответника. Ето защо, предявеният иск по чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД е основателен и правилно е уважен от районния съд.

Предвид горното, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

При този изход на делото и направените от двете страни искания за разноски, настоящата инстанция намира, че на въззивника такива не му се следват, като на основание чл.78, ал.3 ГПК същият следва да заплати на въззиваемата страна разноските по делото в размер на 300 лв. за платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1834/29.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 1825/2020 г. по описа на РС – Бургас.

ОСЪЖДА „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Кукуш“ № 1, да заплати на Т.И. ***, ЕГН **********, сумата от 300 лв. за направените разноски във въззивното производство през БОС.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                                             2.