Р Е Ш Е Н И Е № І-131
град Бургас
, 30.10. 2019 година
Бургаският
окръжен съд , гражданска колегия ,
в публично заседание
на
.............двадесет и трети октомври……..през
две
хиляди и деветнадесета година
, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ :Пламена Върбанова
мл.с. Марина Мавродиева
при секретаря А.
Цветанова като разгледа
докладваното
от.съдията М.Карастанчева.в.гр.д. № 1155 по
описа за
2019 год.,за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивната жалба на процесуалния
представител на Н.Т.П. от гр. *** –ответник по
гр.д. № 9126/2018 год. по описа на Бургаския районен съд против решение № 1523/17.06.2019 год.
постановено по същото дело в частта ,с която
е прието за установено по отношение на въззивника-ответник ,че дължи на
ищеца „Топлофикация -София„ЕАДзаконната лихва върху главницата от 161,20 лв,считано от подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК на
03.05.2018 г. до 28.09.2018 г.,когато е извършено плащането ,за която е
издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 6072/2018 г. по описа на
БРС,както и в частта ,с която ответникът е осъден да заплати направените в заповедното производство от
ищеца разноски от 75 лв.
Въззивникът изразява
недоволство от решението в атакуваните части , като счита същото за неправилно и необосновано,в нарушение на материалния закон
.
Обосновават се съображения,че присъждането на
лихва върху изцяло отхвърлено главно
вземане е в противоречие с материалния
закон ,доколкото искът по чл. 86 от ЗЗД
има акцесорен характер и следва съдбата
на главното вземане .
По
отношение дължимостта на разноските в
заповедното производство се счита ,че
неправилно е приложен закона и е търкувана съдебната практика ,вкл.ТР № 4/2103
г. ОСГК,в т. 12 на което се сочи ,че
дължимостта на разноските е
съобразно отхвърлената и уважената част на иска .В случая доколкото исковата
претенция е отхвърлена изцяло ,следва да се остави и без уважение искането за
разноски по исковото производство .Тъй като принципът бил ,че разноски се
присъждат само в случай на уважена претенция ,то в случая присъждането на
разноски по заповедното производство било без основание
Моли се за отмяната на решението и постановяване на ново ,с което се отхвърли искането за установяване вземането за лихва и
за присъждане на разноските в заповедното производство .Не се сочат нови
доказателства .
Въззивната жалба е допустима, подадена
в законовия срок и отговарящи на изискванията на чл.260-261 от ГПК
Писмен
отговор по реда на чл. 263 ГПК въззиваемият ищец не е депозирал по делото и
не е взел становище по въззивната жалба.
След
преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди съображенията на
страните , Бургаският окръжен съд прие за установено следното :
Производството е било образувано по иск с правно основание
чл. 422 ал. 1 ГПКвр. чл.79 ал. 1 ЗЗД и
чл. 149 ал. 1 ЗЕ –за установяване по
отношение на ответника-въззивник
вземането на ищеца ,за сумата от 161,20
лв. –представляваща стойността на неизплатена топлинна енергия и услугата дялово разпределение от в.03.2015
г. до м.04.2017 г. , ведно със законната лихва върху
главницата ,считано от подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на дължимите суми
,за което вземане ищецът-въззиваем се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично вземане по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 6072/2018 г. на БРС.
В отговора на
исковата молба ответникът П. е оспорил исковите претенции ,като е заявил
,че търсената главница от 161,20
лв. е била заплатена от него на
27.09.2018 г. –преди завеждане на исковото производство ,поради което счита ,че
претенциите следва да бъдат отхвърлени изцяло.
Като
е приел за установено по делото ,че
процесната главница от 161,20 лв. – представляваща стойността на доставената от ищеца на ответника в периода м.март 2015 г.-м.април 2017 г.
топлинна енергия е била дължима ,но е платена
на 28.09.2018 г. ,първоинстанционният съд е заключил ,че
поради погасяване на задължението за заплащане на главницата ,искът за
установяване съществуването на вземането
за тази главница е неоснователен и е бил отхвърлен /като в тази част решението
е влязло в сила /.
Имайки
предвид обаче ,че гланвицата е платена след подаването на заявлението по чл.
410от ГПК ,макар и преди завеждане на исковото производство по чл. 422 ГПК
,съдът е приел ,че искът е основателен единствено по претенцията на ищеца за
заплащане на законната лихва върху
главницата ,считано от подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК на
03.05.2018 г. до окончателното й плащане на 28.09.2018 г. И доколкото главницата е платена преди завеждането на
иска по чл. 422 от ГПК ,но след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК , е
приел,че ответникът не дължи разноски в
исковото производство ,но дължи направените от ищеца разноски в заповедното
производство ,поради което го е осъдил
да заплати тези разноски.
Именно
в тези части – относно уважаване на претенцията за законната лихва за забава и в частта за
присъждане на направените разноски в заповедното производство ,решението е
атакувано пред настоящия съд ,който счита ,че в тези части същото е
правилно и съобразено със закона.
Длъжникът е
уведомил съда, че е погасил изцяло вземането
към заявителя ,включително по заповедта
за изпълнение преди връчване на последната, т. е. преди срока по чл. 412, т. 8 ГПК. Към възражението са приложени и доказателства за извършеното от длъжника
плащане, от чиито дати се установява действително, че плащанията са извършени
след подаване на заявлението на 03.05.2018 г. – съответно на 28.09.2018 г. Без значение е обстоятелството, че дължимите суми
по заявлението са били заплатени от длъжника преди получаване на заповедта за
изпълнение щом плащането следва образуване на заповедното производство. В този
смисъл, длъжникът е дал повод за образуване на делото пред съда, тъй като към
момента на депозиране на заявлението, е бил в неизпълнение по описаните в
заявлението фактури. Именно поради това кредиторът е сторил разходите по
заповедното производство. Като последица от образуваното заповедно дело,
длъжникът следва да поеме и разноските на заявителя, които последния е извършил
във връзка и по повод производството. Същевременно, във възражението на
длъжника липсват обстоятелствата по чл. 414а, ал. 2 ГПК. Подаването на
възражение от длъжника, поради извършено плащане след образуване на заповедното
дело, води до отпадане на изпълнителната сила на заповедта за дължимата главница , освен в частта за разноските, като правилно
районният съд и в съответствие с постановките на т. 10в от ТР
№ 4/2013 г. на ВКС, приложими в настоящия случай,е осъдил ответника да заплати направените в заповедното производство
разноски .В тази връзка правилно са
присъдени и лихвите от подаването на
заявлението до момента на плащането ,доколкото длъжникът е бил в забава през
този период .
Съгласно т. 10в
от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК ако кредиторът е получил изпълнение на вземането, но не и на разноските
по заповедта за изпълнение в периода след подаване на заявлението и при
депозирано възражение от длъжника, интересът от предявяване на иск за
съществуване на вземането е отпаднал. В тази хипотеза кредиторът може да поиска
издаване на изпълнителен лист по заповедта за изпълнение само в частта за
разноските, като се позове на извършеното от длъжника плащане. Плащането по заповедта за
изпълнение е извършено едва след като молителят е сезирал съда с искане за
издаване на заповед за изпълнение. Ето защо съдът намира, че от значение за
отговорността за разноски е поведението на длъжника и извън гражданското
производство. Същият един продължителен период от време не е изпълнил задължението
си, а едва след предприемане на действия по съдебен ред и връчването на заповедта за изпълнение /същата му е връчена преди
плащането на 21.08.2018 г./ е извършил плащане, поради което по общото правило
на чл. 78, ал. 1 ГПК дължи сторените от заявителя разноски.Доколкото производството по чл. 422 от ГПК е
продължение на заповедното производство ,тук логиката на въззивника ,че акцесорната претенция следва съдбата на
главното вземане и че дължимостта на разноските е в зависимост от уважаването или не на иска ,не е съобразена
със същината на заповедното производство . Защото приетото разрешение по т.
10.в, от ТР № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС ,че присъдените
със заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват
в предмета на установителния иск по чл. 415, ал. 1 или по чл. 422 ГПК, а
представляват законна последиците от уважаването, респективно отхвърлянето на
иска, предпоставя правомощието на съда в исковото производство да разпредели
отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение.Възражението за недължимост на разноските в заповедното производство ,би било
основателно единствено в хипотезата на чл. 414а ал. 2 от ГПК ,а такава хипотеза в случая не е налице , а и не се
твърди .
Ето защо атакуваното решение
в обжалваните части следва да бъде потвърдено ,поради което Бургаският окръжен
съд
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1523/17.06.2019 г. постановено по
гр.д. № 9126/2018 г. по описа на Бургаския районен съд В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ –
относно дължимостта на законната лихва
върху главницата за периода от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане на главницата ,както и в частта относно присъдените в
полза на ищеца разноски ,направени от него в заповедното производство .
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.