РЕШЕНИЕ
№ 880
гр. Пловдив, 26.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20235300501205 по описа за 2023 година
Производство по чл. 267 и следв. от ГПК, образувано по жалба на ищцата по спора
П. М. Р., ЕГН – ********** чрез процесуалния й представител адвокат Д. Б. срещу Решение
№ 260 240 от 03.04.2022 г. по гр.д. № 13 443/2020 г. на РС – Пловдив в частта, с която е
отхвърлен предявеният от въззивницата срещу „ Айзаем. БГ „ ООД, ЕИК ********* иск за
прогласяване за нищожна поради противоречие с добрите нрави на клаузата за
възнаградителна лихва от 41, 03% годишно от сключения между страните на *** г. Договор
за заем № ***.
Въззивницата поддържа оплаквания за неправилност и искане за отмяна на
решението в обжалваната част и уважаване на иска. Претендира разноски. Процесуалният й
представител претендира възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА в полза на АД „ Г. „
– с което е сключен договора за правна помощ и член на което дружество е процесуалния
представител адвокат Б.. Възнаграждението се претендира с ДДС, тъй като адвокатското
дружество е регистрирано по ЗДДС.
Въззиваемото „ Айзаем. БГ„ ООД е депозирало отговор за неоснователност на
жалбата. Пледира за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендира разноски.
Съдът установи следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявени от П. М. Р., ЕГН –
********** чрез процесуалния й представител адвокат Д. Б. срещу „ Айзаем. БГ „ ООД,
ЕИК ********* обективно съединени искове както следва:
Прогласяване за нищожна на клаузата за възнаградителна лихва от сключения между
Р. и „ Айзаем. БГ„ ООД на *** г. Договор за заем № ***;
1
Прогласяване за нищожна на клаузата за възнаграждение за изготвяне от „ Айзаем.
БГ„ ООД на оценка за кредитен рейтинг П. М. Р., ЕГН – ********** по сключен между тях
във връзка с казания по горе договор за заем Договор за имуществено проучване и изготвяне
на удостоверение за кредитен рейтинг от *** г..
В частта, с която второ посочения иск е уважен като е прогласена нищожността на
клаузата за проучване и изготвяне на оценка за кредитен рейтинг по Договора за
имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от *** г.
първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
Предмет на настоящата въззивна проверка е решението в частта, с която е отхвърлен
иска за прогласяване за нищожна на клаузата за възнаградителна лихва по сключения между
страните Договор за заем № ***/*** г..
Поддържаният довод за нищожност на тази клауза в исковата молба е на първо място
поради това, че размерът на възнаградителната лихва е над трикратния размер на законната
лихва, като е цитирана съдебна практика в тази насока. Поддържани в ИМ са и доводи за
недействителност/нищожност на клаузата поради недействителност на целия договор -
нарушение на чл. 11 ал. 1 т. т.9 и 10 от ЗПК, тъй като размерът на лихвата не е посочен в
лева, поради което не може да се провери дали същата съответства на договорения лихвен
процент; не е посочен начина на прилагането на годишния лихвен процент; не е посочен
начина на изчисляване на ГПР и кои разходи по кредита са включени в него и конкретно
дали са включени всички разходи, като в тази насока се поддържа и нарушение на чл. 19 ал.
4 от ЗПК – ГПР надвишава максимално допустимия от тази императивна норма размер от
50% поради невключването в същия на възнаграждението във връзка с кредитния рейтинг.
Поддържа се, че нарушенията на чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 10 от ЗПК и чл. 19 ал. 4 от ЗПК имат за
последица недействителност на целия договор на основание чл. 22 от ЗПК, а оттам и
недействителност / нищожност / на клаузата с предмет възнаградителната лихва по
договора.
Мотивът на съда за отхвърлянето на иска е, че възнаградителната лихва е елемент от
годишния процент на разходите по кредита и ако същият не надхвърля максимално
допустимия размер по чл. 19 ал. 4 от ЗПК, то възнаградителната лихва, макар и уговорена в
размер над трикратния размер на законната лихва не е нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Посочено е че съдебната практика, на която се позовава въззивницата ищца,
не намира приложение, тъй като е постановена преди приемането на нормата на чл. 19 ал. 4
от ЗПК / ДВ бр. 35/2014 г./. Прието е, че ГПР по процесния кредит не надхвърля
максималния размер по чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
Поддържаните в жалбата оплаквания са да е неправилен горния извод на
първостепенния съд поради допуснати съществени процесуални нарушения. Възведените
доводи са за недействителност на договора като цяло поради нарушение на чл. 11 ал. 1 т.10
вр. чл. 19 ал. 4 от ЗПК. В тази насока се настоява, че при определяне на ГПР не са включени
всички разходи по кредита, като е „скрито „ възнаграждението от 568 лв., дължимо се от
въззивника – ищец, за имущественото му проучване и кредитния му рейтинг, съответно че с
включването и на това възнаграждение в ГПР / като задължителен разход за получаване на
заемните средства / ГПР надвишава законово определения максимален размер. Поддържа се,
че това влече недействителност не само на клаузата за ГПР / чл. 19 ал. 5 от ЗПК /, но и на
договора като цяло, тъй като представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл. 6 § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики - заблуждава или е
възможно да заблуди средния потребител по отношение цената на договора и го подтиква
или е възможно да го подтикне да вземе решение за неговото сключване, което иначе не би
взел. Съответно че недействителността на договора има за последица и недействителност /
нищожност на клаузата относно възнаградителната лихва.
2
Въззиваемото „Айзаем. БГ„ ООД е депозирало отговор за неоснователност на
жалбата. Счита че волята на страните – в т.ч. и досежно размера на възнаградителна лихва,
следва да бъде зачетена на основание чл. 20а от ЗЗД. Акцентира върху факта, че
предоставения кредит не е обезпечен. Счита за правилен извода на съда, че приложимото в
случая законодателство не предвижда ограничение на размера на договорната /
възнаградителната / лихва. Налице било ограничение само досежно размера на ГПР, в
изчисляването на който се взема предвид и възнаградителната лихва. В случая ГПР не
надвишавал максимално допустимия размер. Така не е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т.
10 от ЗПК, нито на чл. 19 ал. 4 от същия. Поддържа, че процента възнаградителна лихва е
фиксиран на годишна база, посочена е общата дължима сума в лева – главница +
възнаградителна лихва, началния и крайния падеж, неразделна част от договора е
погасителния план, съдържащ броя и размера на погасителните вноски и падежа на всяка от
тях. Следователно не е налице и твърдяното нарушение на чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 11 от ЗПК. Не
са налице според въззиваемия нарушения и на която и да е от разпоредба, визирано в чл. 22
от ЗПК като основание за недействителност на договора.
В случай, че съдът намери искът за основателен поради недействителност на целия
договор, моли възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА за него да не се присъжда като за
отделен самостоятелен иск – предвид уважения с първоинстанционното решение иск за
прогласяване нищожността на клаузата от същия договор, с която е уговорено дължимо от
въззивницата възнаграждение за допълнителни услуги – в която му част решението е влязло
в сила като необжалвано. В тази насока са развити доводи, че е предявен един само иск, тъй
като недействителността на целия договор означава недействителност на всяка една негова
клауза, поради което недействителността и на двете клаузи, предмет на предявените два
отделни иска, се претендират на едно и също основание и произтичат от едно и също
правоотношение, тоест имат единен правопораждащ юридически факт, като имат и един и
същ целен и постигнат резултат – установява се недействителност на целия договор.
Следователно възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА се дължи за един само иск. Цитира се
съдебна практика в горната насока.
По делото е представен процесния договор за заем, съгласно който въззиваемото
дружество е предоставило на въззивницата заемна сума в размер на 1 000 лв., която следва
да бъде върната от последната, ведно с възнаградителна лихва на 8 равни месечни вноски.
Годишния лихвен процент е в размер 41,03 и е фиксиран за целия срок на договора / 8
месеца /. Общата подлежаща на връщане сума / главница + лихва + допълнителна услуга за
проучване на кредитния рейтинг на заемополучателката / е посочена в размер на 1 728 лева.
Годишния процент на разходите / ГПР /по кредита е посочен в размер на 49, 71% и е
представен казания по горе договор от същата дата за изготвяне на такова удостоверение от
заемодателя при възнаграждение 586 лв., както и погасителен план към договора за заем,
съгласно който месечната анюитетна вноска е в размер на 216 лв., като същата е формирана
от съответните части главница и договорна лихва в общ размер от 144, 99 лв. и от 71, 01 лв.
за казаната допълнителна услуга. Общо подлежащата на връщане сума съгласно
погасителния план е посочената в договора – 1 728 лева.
Така се установява процесния договор да не е в нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 вр. чл.
19 ал. 4 от ЗПК – както неоснователно се поддържа от въззивницата – ищца. На същата е
ясно посочено какви разходи се включват в ГПР и каква е общата подлежаща на връщане
сума – главница, възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителна услуга. Тоест
разхода за допълнителна услуга – противно на твърденията на въззивницата, е включен в
посочения в договора ГПР от 49, 71% и не се установява този процент ГПР да е невярно
изчислен и конкретно да е над допустимия от разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК
максимум.
С оглед така установеното искът – предмет на настоящото въззивно разглеждане, е
3
неоснователен и правилно е отхвърлен. Решението в тази му част се потвърждава. В тази
насока следва да се отбележи, че съгласно чл. 269, предложение 2 от ГПК при проверката за
правилността на решението в обжалваната част, съдът е ограничен от възведените с
въззивната жалба доводи, като за допуснати нарушения на императивни материално –
правни норми при сключването на договора, в т.ч. и досежно неравноправни/ нищожни
клаузи по ЗПК и ЗЗП – когато договорът е за потребителски кредит, съдът следи служебно
само когато искът е с предмет изпълнение на задълженията, произтичащи от договора. В
случая искът е установителен – за прогласяване нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва, поради което по невъзведения във въззивното производство довод за нищожност на
тази клауза поради нарушение на добрите нрави, свързани с договарянето й в размер над
трикратния размер на законната лихва съдът не се произнася служебно.
Въззиваемото дружество не доказва направени за настоящото производство разноски,
поради което такива не му се присъждат.
Предвид изложеното съдът
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 260 240 от 03.04.2022 г. по гр.д. № 13 443/2020 г. на РС –
Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. М. Р., ЕГН – ********** срещу „
Айзаем. БГ „ ООД, ЕИК ********* иск за прогласяване за нищожна на клаузата за
възнаградителна лихва от 41, 03% годишно от сключения между тях на *** г. Договор за
заем № ***.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4