Р Е
Ш Е Н И Е
№………………
гр. София, 19.07.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-
Б въззивен състав в публично съдебно
заседание на дванадесети април през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
участието на секретаря Красимира Георгиева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело №154 по описа
за 2020 година и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 220018 от 18.09.2019 г., СРС, 57-ми състав, постановено
по гр.дело №25450/2018 г. е осъдена И.И. ЕООД, ЕИК ******да заплати на Б.М.Б.,
ЕГН **********, на основание чл.200 ал.1 от КТ сумата от 45 500,00 лв.
/четиридесет и пет хиляди и петстотин лева/, представляваща обезщетение за
претърпени в периода неимуществени вреди в резултат на трудова злополука,
настъпила на 21.04.2015г., изразяващи се в претърпени болки и страдания,
вследствие на увреждания: политравма със
счупване на кръстеца, счупване на таза в областта на лявата главулечна ямка и
на двете срамни кости; разкъсване на диафрагмата и на черния дроб с кръвоизливи
в коремната кухина и под пристенния лист на коремницата; охлузвания на кожата
на дясната половина на гръдния кош, ведно със законната лихва върху главницата
от 45 500,00 лв. считано от 21.04.2015г. до окончателното й изплащане.
Решението е
обжалвано в частта, с която са уважени предявените искове от ответника И.И. ЕООД с въззивна жалба, с основни
доводи, че е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, при
неспазване на процесуалните правила, необосновано и незаконосъобразно. Неправилно
съдът, в нарушение на съдопроизводствените правила е прогласил нищожността на
сключената между страните спогодба без позоваване на соченото основание от
страна на работника – ищец в производството. Освен това неправилно съдът е
приел, че сключената спогодба противоречи на добрите нрави. При преценка за
изплатените на ищеца обезщетения не е съобразил, че ищецът е бил с прекъснати
здравни осигуровки и заплатената от работодателя сума 700 лв. е за
възстановяване на правата му. Освен това работодателя е заплатил и всички
разходи по престоя на ищеца по време на лечението му – консумативи, лекарства и
др., за които са представени в производството доказателства и съответно същите
не са били обсъдени. Неправилно съдът е разпределил доказателствена тежест за
съпричиняване на вредоносния резултат приемайки недействителност на сключената
спогодба. В нарушение на материалния закон съдът е определил и обезщетение за
понесените неимуществени вреди от ищеца в резултат на трудовата злополука и
причинените от нея травми.
Моли, да се отмени атакуваното
решение и да се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят
изцяло. Претендира разноски.
В срока по чл.263,
ал.3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Б.М.Б., в
която изразява становище за нейната неоснователност. Счита, че
първоинстанционното решение е законосъобразно, обосновано и правилно и моли да
бъде потвърдено.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за основателна.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Във връзка с релевираните в
жалбата оплаквания настоящата съдебна инстанция намира следното:
За да възникне имуществена отговорност на
работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука
работник или служител неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез
пълно и главно /от ищеца/ доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните
материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до
неблагоприятни последици - болки и страдания и 3) причинно-следствена връзка
между злополуката и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да
са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през
време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка
работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на
работодателя за обезвреда и възниква независимо от обстоятелството дали той
самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за
увреждането - арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на
работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно
поведение от страна на пострадалия - при небрежност, работодателят следва да го
обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при
умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана
непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази
форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван термина "груба
небрежност") отговорността на работодателя може само да бъде намалена.
В конкретния случай не е спорен между страните
фактът на настъпване на злополуката, както и нейният трудов характер (издадено е
разпореждане за приемане на злополуката за трудова - № 17993/10.06.2015 г. на НОИ ТП София град –
л.6 от делото на СРС и същото е влязло в сила, поради необжалването му от
страните), като с изплащането от работодателя - ответник на работника -ищец на сумите
200 лв. и сумата 500 лв. за обезщетяване на понесените имуществени и
неимуществени вреди от ищеца, както и сумата 420 лв. за незаплатените от
пострадалия здравни осигуровки във връзка с процесната трудова злополука от 21.04.2015
г., ответникът извънсъдебно е признал, че са налице всички посочени по-горе
предпоставки за ангажиране на отговорността му.
Основателно е оплакването в жалбата, че съдът
неправилно се е произнесъл по валидността на сключената между страните –
работник /ищец в производството/ и работодател /ответник в производството/
извънсъдебна спогодба от 29.05.2015 г., с която страните са договорили
обезщетения за причинените от трудовата злополука имуществени и неимуществени
вреди, които се установи в производството, че са изплатени. В същата изрично
страните са заявили, че с точното изпълнение на поетите със спогодбата
задължения са уредили доброволно всичките си взаимоотношения /финансови и
нефинансови/ възникнали във връзка с настъпилата трудова злополука, като
служителят – ищец изрично е декларирал, че се отказва от каквито и да било
финансови или нефинансови претенции спрямо работодателя, като за в бъдеще няма
да предявява никакви искове към работодателя за претърпени вреди – имуществени
и неимуществени, вкл. пропуснати ползи и обезщетения във връзка с трудовата
злополука.
Настоящият състав изцяло споделя изразеното
становище в Решение № 249 от 27.12.2011 г. По
гр.д. № 1037/2010 г., Г. К., ІІ
Г. О. на ВКС
постановено по реда на чл.290 ГПК, че доказателственото значение на
извънсъдебното признание на факти, когато е обективирано в писмена форма се
следва от закона - чл. 144 ГПК (отм.), възпроизведен текстово и в действащия
чл. 180 ГПК. Частен документ, подписан от лицето, което го издава, съставлява
доказателство, че съдържащото се изявление е направени именно от това лице.
Т.е. всеки неоспорен /или при недоказано оспорване/ частен писмен документ от
гл.т. на подписа документ, е автентичен, а доколкото не е спорен от г.т. на
съдържание, то този документ е истински и следва да се зачете формалната му
доказателствена сила относно съдържащото се признание. Само по себе си
"признанието" на факт писмено или устно, за разлика от съдебното
признанието на иска, не налага неговото доказване с други доказателствени
средства, но като елемент на доказателствения материал по делото, следва да се
цени от съда в рамките на всички събрани доказателства. Както е посочено в
него, когато съдържащото се в документа изявление е направено при физическа или
психическа принуда и се иска установяване на принудата, но не се касае до
същинско оспорване на документа в хипотеза на чл. 154 - чл. 156 ГПК (отм.),
респ. в чл. 193 - чл. 194 ГПК. Самото писмено изявление има доказателственото
значение на признание на факт, но ако същото е направено извън съдебно на
страната-автор не може да бъде отречена възможността да бъде оборено
изявлението, ако е направено под натиск /физическа или психическа принуда/, със
допустимите от закона доказателствени средства.
В случая неправилно съдът е изследвал въпроса
за действителността на сключената спогодба, с която страните са уредили
отношенията си във връзка с настъпилата трудова злополука и причинените от нея
увреждания на пострадалия работник. Същата е приложена в производството с
писмения отговор на исковата молба и в проведеното производство не е оспорена
като неистински документ. Не е релевирано от страна на работника – ищец и
възражение за нейната недействителност в т.ч. и поради противоречието й с
добрите нрави, на което основание първоинстанционният съд е приел същата за
недействителна на основание чл.26, ал.1 пр.трето ЗЗД. С подадената искова молба
ищецът не е изложил каквито и да било обстоятелства сочещи за наличието на
такава спогодба, а своевременно след представянето й в процеса не е оборил
нейното авторство, съдържание, валидност и/или правно значение. Изводите на
съда, че с предявяване на искове от страна на пострадалия за заплащане на
обезщетения за причинени от трудовата злополука имуществени и неимуществени
вреди сочат за незачитане действията на спогодбата, като недействителна съдът
намира за неправилни и противоречащи на материалния закон и процесуалните
правила.
Съгласно чл. 365, ал. 1 ЗЗД - с договора за
спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен
спор, като си правят взаимни отстъпки. Договорите имат сила на закон, за тези,
които са ги сключили /чл. 20а, ал. 1 ЗЗД/. Съдът е длъжен да се съобрази с
договорката между страните, постигната чрез спогодба и да приеме, че
отношенията между тях са такива, каквито те са уговорили, след като същите
свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор, чрез
взаимни отстъпки. При наличие на спогодба, съдът не може да преценя интереса на
страните. Противното би било в противоречие със същността на договора за
спогодбата като способ за разрешаване на спорове, чрез взаимни компромиси.
Законът предоставя на страните възможност - въз основа на направените взаимни
отстъпки, те да могат да създават, изменят или погасяват всякакви
правоотношения, включително и такива, които не са предмет на конкретния спор
/чл. 365, ал. 2 ЗЗД/. В случая със спогодбата работодателят е поел да заплати
на пострадалия ищец 725 лв., съставляващи дължими здравни осигуровки от страна
на последния за възстановяване на здравноосигурителните му права, 420 лв.-като
обезщетение за имуществени вреди – необходими консумативи за лечение и
възстановяване, както и сумата 200 лв. и сумата 500 лв. за обезщетяване на
понесените от работника неимуществени и имуществени вреди. В производството не
е налице оспорване досежно изпълнението на тези поети задължения от страна на
работодателя, не е направено възражение, че сумите не са заплатени. Освен това
ищецът не е твърдял нищожност на спогодбата, поради противоречие с добрите
нрави с оглед липсата на еквивилентност на престациите.
След като страните по спора, с изричен
договор, сключен помежду им на 29.05.2015 г., извънсъдебно са признали факта,
че ответникът дължи на ищеца обезщетения за имуществени и неимуществени вреди в
посочените в договора размери във връзка с понесените от работника увреждания
от трудовата злополука, и страните не оспорват валидността на волята си /не се
позовават на пороци на волята/, съдът е бил длъжен да я зачете. С оглед съществените
характеристики на договора за спогодба, при представянето й, съдът следва да се
позове на нея, без да установява действителните отношения. В този смисъл е и
изразеното становище в решение № 134 от 21.06.2019 г. по гр.д. № 4255/2018 Г.,
Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС постановено по реда на чл.290 ГПК, което се възприема
от настоящия състав.
Изложеното налага отмяна на първоинстанционният
акт и постановяване на друг за отхвърляне на предявените претенции като
неоснователни.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 220018 от 18.09.2019 г., СРС, 57-ми състав,
постановено по гр.дело №25450/2018 г., с
което е осъдена И.И. ЕООД, ЕИК ******да заплати на Б.М.Б., ЕГН **********, на
основание чл.200 ал.1 от КТ сумата от 45 500,00 лв. /четиридесет и пет хиляди и
петстотин лева/, представляваща обезщетение за претърпени в периода
неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 21.04.2015г.,
изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на увреждания: политравма със счупване на
кръстеца, счупване на таза в областта на лявата главулечна ямка и на двете
срамни кости; разкъсване на диафрагмата и на черния дроб с кръвоизливи в
коремната кухина и под пристенния лист на коремницата; охлузвания на кожата на
дясната половина на гръдния кош, ведно със законната лихва върху главницата от
45 500,00 лв. считано от 21.04.2015г. до окончателното й изплащане и вместо
него постановява:
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователни предявените от Б.М.Б., ЕГН ********** срещу И.И. ЕООД, ЕИК ******,
искове по чл.200 ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 45 500,00 лв.
/четиридесет и пет хиляди и петстотин лева/, представляваща обезщетение за
претърпени в периода неимуществени вреди в резултат на трудова злополука,
настъпила на 21.04.2015г., изразяващи се в претърпени болки и страдания,
вследствие на увреждания: политравма със
счупване на кръстеца, счупване на таза в областта на лявата главулечна ямка и
на двете срамни кости; разкъсване на диафрагмата и на черния дроб с кръвоизливи
в коремната кухина и под пристенния лист на коремницата; охлузвания на кожата
на дясната половина на гръдния кош, ведно със законната лихва върху главницата
от 45 500,00 лв. считано от 21.04.2015г. до окончателното й изплащане.
Решението може да
се обжалва с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от получаване на
съобщенията до страните, че е изготвено, при условията на 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.