Р Е Ш Е Н И Е
Номер 1623 27.10.2021г. град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Бургас, трети състав,
на двадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в публично заседание в
следния състав:
Председател: Чавдар Димитров
при секретаря И.Л. като
разгледа докладваното от съдия Димитров
административно дело номер 2054 по
описа за 2021 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145, ал.1
и ал.2, т.1,
вр. с § 8 от ПЗР на
АПК.
Образувано е по жалба на Н.С.З. с постоянен
адрес ***, против 2 бр. мълчаливи откази на дл. лице по гражданското състояние
при район Студентски на Столична община, по подадени от жалбоподателя по
електронен път заявления с вх. №№ 2079 и 2197 и двете от 12.08.2021г, с които е
поискано извършването на административни услуги, а именно издаване на
удостоверение за извършена адресна регистрация по постоянен адрес и издаване на
удостоверение за извършена адресна регистрация по настоящ адрес на
жалбоподателя.
В жалбата се сочи, че жалбоподателят е заявил
чрез Единния портал за електронни услуги на Столична Община usl.sofia.bg , с
достъп до електронен подпис и попълване на „електронно заявяване“, извършването
на следните електронни административни услуги с уникални идентификатори 2107 и
2079, а именно – издаване на удостоверение за настоящ адрес след подаване на
адресна карта за заявяване или за промяна на настоящ адрес; издаване на удостоверение
за постоянен адрес след подаване на заявление за заявяване или за промяна на
постоянен адрес. Към заявленията била приложена дължимата държавна такса, като
според жалбоподателя това изчерпвало нужните приложения към заявлението,
доколкото чл.92, ал.5 ЗГР задължавал органът да извърши служебна проверка
относно обстоятелствата по ал.2 и ал.3. Сочи, че чрез подаване на заявлението и
прилагане на документ за заплатена такса за административната услуга се
изчерпват нужните документи, а вместо това системата неправилно е генерирала
изискването на декларация по чл.92, ал.6 ЗГР. След като е изпълнил изискванията
на електронната система били генерирани входящи номера по заявените услуги -
рег.№ СОА21-ЕУ01-2474/12.08.2021 г. и рег.№ СОА21-ЕУ01-2475/12.08.2021 г.
Жалбоподателят сочи, че от този момент съгласно чл.27, ал.1 и ал.2 АПК е
стартирало административното производство и за отговорното лице по чл.92, ал.1
ЗГР е възникнало задължение да провери предпоставките за допустимост на
искането, съответно – за наличие на недостатъци, респ. – да издаде искания
индивидуален административен акт в срок. Посоченият в инструкциите за заявяване
срок бил от 24 часа до 2 дни, поради
което и към 17.08.2021 г. – датата на входиране на настоящата жалба пред
административния орган, жалбоподателят счита срокът за изтекъл, като органът не
се е произнесъл. С оглед на това, жалбоподателят счита, че и по двете подадени
от него заявления са формирани мълчаливи откази на упълномощеното от кмета на
Столична община, Район Студентски длъжностно лице по гражданско състояние,
които счита за незаконосъобразни поради неспазване на установената в закона
писмена форма на акта, нарушение на материалния и процесуалния закон и
несъответствие с целта на закона. Сочи също, че преди подаване на заявленията
за извършване на процесните административни услуги от 12.08.2021 г., е подавал
други предходни такива, които мотивирано, но незаконосъобразно са му били
отхвърлени с нарочен акт. Поради това, иска
отмяна на формираните процесни 2 бр. мълчаливи откази, като претендира
присъждане на разноски. Представя писмени доказателства по опис.
В придружително писмо, изпращащо преписката по
жалбата в съда, органът е изложил становище за нейната недопустимост със
следните мотиви: жалбоподателят е подавал многократно подобни заявления за
регистрация по постоянен и настоящ адрес. Първото – с рег.№
РСТ21-ГР94-455/25.02.2021 г. за регистрация на жалбоподателя по постоянен и
настоящ адрес в ателие, било подадено от съпругата му Марияна Захариева, като
по същото е извършила проверка назначена със заповед на кмета нарочна комисия,
чието негативно становище било обективирано в Протокол №
РСТ21-ВК66-13-(1)/08.03.2021 г. Мотивите за отказа били, че притежаваният от
съпругата на жалбоподателя имот – ателие, не може да се квалифицира като жилище
по смисъла на §5, т.30 от ДР ЗУТ и чл.108 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за
правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени
зони във вр.чл.40, ал.1 ЗУТ, предвид липсата на жилищни помещения. За така
постановения отказ, жалбоподателят бил надлежно уведомен с писмо от 09.03.2021
г., но същият не го е оспорил по административен или съдебен ред. На 29.04.2021
г. жалбоподателят отново подал повторно заявление за регистрация в процесното
ателие, като е приложил и декларация по чл.92, ал.6 ЗГР. Това искане било с
предмет, абсолютно идентичен с предмета
на заявлението от 25.02.2021 г., и поради което и органът е изпратил до
жалбоподателя поредния мотивиран отказ с рег.№ РСТ21-ГР94-455-/19//19.05.2021
г., като на заявителя била дадена възможност да обжалва индивидуалния
административен акт по съдебен ред в 14-дневен срок пред АССГ. Следващият
изричен отказ по идентични заявления според органа бил постановен с рег. №№
рег.№ РСТ21-ЕУ01-21-(2)/27.05.2021 г., и рег.№ РСТ21-ЕУ01-22-/2//27.05.2021 г. ,
а по-късно и такива от Според становището на органа, до момента липсвали
доказателства З. да е упражнил правото си на обжалване на отказа по реда на
АПК. Сочи се, че след постановените изрични откази жалбоподателят многократно е
депозирал последващи електронни заявления, на които органът е отказвал
мълчаливо. Обяснява се, че с настоящата жалба са оспорени от З. мълчаливи
откази с рег. № СОА21-ЕУ01-2474/12.08.2021 г. и с рег.№ СОА21-ЕУ01-2475/12.08.2021
г., които са по заявления, представляващи повторен опит на З. да се регистрира
адресно в обект „ателие“, собственост на съпругата му, при положение, че вече е
получил мотивирани откази, които не е оспорил по съдебен ред в
законоустановения срок. С оглед на всичко изложено, органът счита, че от страна
на жалбоподателя са подавани множество идентични заявления за регистрация по
постоянен и по настоящ адрес, към които същият е прилагал едни и същи
документи, т.е. заявленията са се основавали на едни и същи факти, които факти
се твърдят и в настоящото производство от страна на жалбоподателя; че по тези
предходни заявления органът е постановил изрични откази, за които
жалбоподателят е бил своевременно уведомяван, както и за възможността да ги
обжалва по административен ред в 14-дневен срок, но не го е сторил. Поради това
органът счита, че настоящата жалба се явява недопустима и следва да бъде
оставена без разглеждане, а производството по делото – да се прекрати, като
претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. При
условията на евентуалност излага твърдения за неоснователност на искането за
задължаване на органа да извърши заявената административна услуга.
Административен съд – Бургас, след като извърши
проверка на такадепозираната жалба, намира същата за допустима, като подадена
от лице заявител на административната услуга, в надлежната писмена форма, с
изискуемото от страна на закона съдържание и в срока за оспорване на
постановения мълчалив отказ.
Според настоящия съдебен състав, не са пречка
за разглеждане на спора по същество и постановените по-рано изрични откази от
страна на дл. лице по гражданско състояние. Множеството постановени от страна
на съдебни състави предходни откази се позовават на наличие на влезли в сила,
цитирани по-горе индивидуални административни актове, които засягат пряко
правата на жалбоподателя и които като необжалвани са влезли в сила. Същите
изхождат от обстоятелството, че за административните услуги са приложими
процесуалните норми, касаещи индивидуалните административни актове. Според
настоящия съдебен състав по отношение на административните услуги е неприложима
разпоредбата на чл.27, ал.2, т.1 АПК, доколкото обратното разбиране противоречи
на естеството и характера на административните услуги. Същите са особена форма
на административна дейност, именована от страна на Закона за администрацията в
§1, т.1 ДР „административно обслужване“. Тази дейност според същия закон се извършва
от страна не само на администрацията, но и на организации, предоставящи
обществени услуги, което семантично отхвърля еднократния характер на дейността
по предоставяне на административни услуги. Немислимо е в сфери, като
определените за обществени услуги в §1, т.4 от ДР на ЗА, а именно: образователни, здравни, водоснабдителни,
канализационни, топлоснабдителни, електроснабдителни, газоснабдителни, телекомуникационни,
пощенски или други подобни услуги, предоставени за задоволяване на обществени
потребности, включително като търговска дейност, по повод на чието предоставяне
могат да се извършват административни услуги, еднократното постановяване на
изричен отказза извършване на съответната услуга да препятства всеки следващ
опит същите да бъдат получени. Напротив смисълът на административните услуги е
в това, че могат да бъдат получавани многократно, при изпълнение на изискуемите
за това предпоставки ирелевантно от броя получени предходни откази за
извършването им.
На следващо място при преценка допустимостта
на жалбата съдебният състав взема предвид и обстоятелството, че конкретния
случай се характеризира със специфика, която препятства приравняването му на
общото разбиране за административна услуга дори. Предмет на оспорване в
настоящото производство са откази за адресна регистрация на постоянен и настоящ
адрес, респ. издаването на удостоверения за това. Така зявените регистрации
обаче немогат да бъдат третирани като услуги в класическия смисъл на това
понятие, тъй като в конкретния случай се касае не само за извършване на административна
дейност по молба на заявителя, но и за изпълнение на негово нормативноустановено
задължение, неизпълнението на което обуславя налагането на административни
санкции спрямо същия адресат. Съгласно разпоредбата на чл.90, ал.1 ЗГР - „Всяко лице, подлежащо на гражданска
регистрация по този закон, е задължено да заяви писмено своя постоянен и
настоящ адрес, който трябва да съответства на адрес по чл. 89, ал. 5. “
Според разпоредбата на §12, ал.19 ПЗР ЗГР „Всеки
български гражданин, снабден с документ за самоличност, при промяна на адреса
си е длъжен да се регистрира адресно в срок до 30 дни от момента на
пристигането.“
Последната норма вменява задължение обвързано
със срок и обусловено единствено от простия факт на фактическа промяна на
адреса.
Поради изложеното съдебният състав приема
жалбата за допустима и намира, че следва да разгледа възникналия спор по
същество. Касае се за жалба против мълчалив отказ, постановен по две отделни
административни производства, като идентичните факти по тях обосновават
наличието на правна и семантична връзка и обославят разглеждането им в общо съдебно
производство на основание чл.213 ГПК, вр. чл.144 АПК.
С оглед установеното от фактическа страна,
съдът прави следните правни изводи:
Съгласно § 1, т.2, б."а" от ДР на
Закона за администрацията, вр. с чл. 21, ал.3 от АПК, административна услуга е
издаването на административни актове, с които се удостоверяват факти с правно
значение.
Административните производства са започнали
чрез прием на електронни заявления рег.№
СОА21-ЕУ01-2474/12.08.2021 г. и рег.№ СОА21-ЕУ01-2475/12.08.2021 г. на Н.З. в
системата за обслужване на граждани в Столична община - Акстър офис. Със същите лицето е заявило
регистрация на постоянен и настоящ адрес и издаване на удостоверителен документ
след извършване на услугата. Приложило е доказателство за заплатена такса за
заявените административни услуги, както и декларация по чл.92, ал.6 ЗГР.
Жалбоодателят получил електронно потвърждение, че заявленията му са били приети
и регистрирани под цитираните по-горе номера, като било отразено, че услугата е
обикновена със срок на изпълнение „до 24часа или до 2 работни дни“.
Такапосоченият срок не е нормативноопределен, а изхожда от вътрешните правила
на общинската администрация. В същия, както и в законоустановения 7-дневен срок
по чл.57, ал.2 АПК заявените услуги не били извършени, като заявителят подал
настоящата жалба.
В дълготрайните отношения между двете страни
релевантните за извършване на услугата факти не са спорни. Страните са съгласни
с това, че Н.З. фактически обитава и ползва за жилищни нужди посоченото ателие
със своето семейство - съпруга и дете, които са адресно регистрирани с
постоянен и настоящ адрес на посочения
административен такъв. Страните не спорят и относно това, че както и при
предишните си заявления, така и при процесните две жалбоподателят формално
изпълнява техническите изисквания за извършване на заявените две услуги, като
заплаща дължимите такси и попълва изискуемите декларации по чл.92, ал.6 ЗГР.
Спорът между тях касае обстоятелството явява
ли се предназначението на обитавания от семейството имот - ателие пречка за
извършване на адресна регистрация на заявителя по постоянен и настоящ адрес.
Реда и начина за извършване на адресна
регистрация са регламентирани в Закона за гражданската регистрация и Наредба №
РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. за функциониране на Единната система за гражданска
регистрация, издадена от министъра на регионалното развитие и
благоустройството.
Предпоставките за извършване на адресна
регистрация са предвидени в Закона за гражданската регистрация, където в
разпоредбата на чл.90 е вменено следното задължение: „Всяко
лице, подлежащо на гражданска регистрация по този закон, е задължено да заяви
писмено своя постоянен и настоящ адрес, който трябва да съответства на адрес по
чл. 89, ал. 5.“ (от същия закон).
Задължителна предпоставка, съгласно чл. 121,
ал. 4 от Наредба № РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. за функциониране на Единната
система за гражданска регистрация, издадена от министъра на регионалното
развитие и благоустройството, за включване в НКНПА е наличието на:
1.
жилищна сграда, общежитие, хотел, мотел,
почивен дом или друго място за подслон и
2.
същите да са годни за обитаване.
Следователно първата изискуема предпоставка от
страна на Закона поставя условие адресът да е сред тези, определени от кмета на общината, на които
може да се извършва адресна регистрация. Видно от безспорното между страните
обстоятелство, че на процесния адрес вече са регистрирани две лица, е това че
адресът отговаря на този първи критерий, като в обратния случай посочените лица
също биха били заличени от него. Това се установява и от изготвения протокол от
26.02.2021г. на заседание на комисията за разглеждане на заявления за
извършване на адресни регистрации, където коментираното обстоятелство е
признато. (л.62).
Изискването по отношение на адреса е да е
относим към конкретна жилищна сграда. Липсва нормативноустановено изискване
същият да индивидуализира местонахождението на конкретен етаж и жилище.
Напротив, същата наредба предвижда възможност в националния класификатор да
бъдат включени адреси и „други места за
подслон“ извън изрично изброените, с кумулативната предпоставка „да са
годни за обитаване“. Т.е. законът не изисква изрично имотът, за който е заявена
адресна регистрация, да е жилищен, а единствено да се ползва „за жилищни
нужди“. Законът за гражданската регистрация не забранява изрично адресната
регистрация в имот, който има конкретно предназначение за други нужди, а
забрана съществува само при неустановяване на обстоятелството, че имотът се
ползва за жилищни нужди, когато това обстоятелство е спорно и заявителят не представя
доказателства за това.
Би било парадоксално да се възприеме
буквалистично тълкуване на ЗГР, когато е налице признаване на едно ателие за
жилище за нуждите на ЗМДТ и ЗДДФЛ за фискални и данъчни цели, където за
собствениците по силата на закона се пораждат финансови облаги и облекчения, а
да се откаже адресна регистрация в същото, където за заявителя на практика не
се пораждат изгоди за сметка на държавата и общината.
Доказателство за това е и структурата на
националния класификатор на постоянните и настоящи адреси, която държи сметка
единствено за идентификацията на сградата и нейните входове. Етажът и
апартаментът, видно от разпоредбата на чл.89, ал.3 ЗГР са факултативни елементи
на адреса, чието посочване не е задължително. Това не е случайно, съгласно
разпоредбата на §5, т.т.29 и 29а ЗУТ, даващи легална дефиниция на „жилищна
сграда“ и „сграда със смесено предназначение“, ателиетата следва да се считат
за жилища и в двата вида сгради.
Доколкото жилището е с установена по делото
площ от 79,40 кв. м. същото отговаря на изискването на §1, т.1 ДР на ЗГР за
осигурена площ от поне 10,00 кв.м. за всеки обитател.
В подкрепа на тази теза е и обстоятелството,
че ателиетата могат да бъдат предоставяни за ползване след развод като семейно
жилище по см. на чл. 56 от СК (така напр.
Решение № 601 от 28.04.2017 г. по гр. д. № 1968/2017 г. на Районен съд –
Бургас; Решение № 3223 от 3.08.2017 г. на РС – Варна по гр. д. № 11233/2016 г.;
Решение № 6038 от 15.12.2014 г. на РС – Варна по гр. д. № 10783/2014 г.;
Решение № 218 от 9.02.2018 г. на ОС – Варна по в. гр. д. № 2399/2017 г.;
Решение от 14.05.2012 г. на СРС по гр. д. № 12494/2010 г.; Решение от 8.11.2010
г. на СРС по бр. д. № 4635/2010 г.; Решение от 4.01.2012 г. на СРС по гр. д. №
6684/2011 г.; Решение от 31.03.2011 г. на СРС по гр. д. № 9744/2010 г.; Решение
№ 7630 от 14.11.2013 г. на СГС по в. гр. д. № 5942/2013 г.), при наличието
на легално определение за такова. Съгласно § 1 от ДР на СК – „Семейно жилище“ е
жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие
деца. Семейният кодекс, както и ЗГР, не поставят като условия обектът да
отговаря на условията на ЗУТ и Наредба 7/2003 г. за жилища и жилищни сгради,
като терминът жилище има собствено и твърде различно значение. Всъщност, такова
решение за предоставяне на семейното жилище може да представлява документ по
см. чл. 92, ал. 2, т. 2 от ЗГР за ползване на имота за жилищни нужди. Такова
доказателство би могло да бъде сключен договор за наем, в който ателието се
предоставя за жилищни нужди и т.н.
При произнасяне по текущия спор дори съдебният
състав хипотетично да възприеме позицията на ответния орган, в конкретната
хипотеза следва да се държи сметка и за правата и задълженията, вложени в
юридически актове с примат над националното законодателство.
Приложим такъв е Конвенциата за защита правата
н ачовека и основните свободи, приета от Съвета на Европа, който в своя чл.8,
параграф 1 установява правото на зачитане на личния и семеен живот. Според
практиката на съда по тълкуване на разпоредбите на конституцията националните
съдилища следва да вървят от национални и максимално конкретни казуси към
такива, касаещи чужди юрисдикции. В тази връзка съдебният състав намира за
необходимо да се позове на делата на ЕСПЧ именовани ЙОРДАНОВА И ДРУГИ СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ“ (Жалба № 25446/06), РЕШЕНИЕ, СТРАСБУРГ, 24 април 2012 г. и ИВАНОВА И
ЧЕРКЕЗОВ срещу БЪЛГАРИЯ, (Жалба № 46577/15), РЕШЕНИЕ, СТРАСБУРГ, 21 април 2016
г. В светлината на двете решения съдебният състав е длъжен да извърши преценка
на оспорения отказ през призмата на принципа на пропорционалността, установен в
разпоредбата на чл.6 АПК. В най-общ аспект същият изисква прилаганите методи за
държавна принуда макар и законни и преследващи законна цел, да не надхвърлят
търсения чрез тях резултат. В тази светлина съдебният състав намира, че след
като лицето е нормативно задължено да изпълни вменено му от страна на държавата
безусловно задължение за деклариране на адреса на обитаване (постоянен и
настоящ), с оглед гарантиране осъществяването на реален контакт на властите с
него, то същата следва да приеме и регистрира този адрес дори и при условие, че
същият сам по себе си не отговаря на всички критерии, установени от същата тази
държава, за да бъде признат този обект за жилище.
След като по посочените дела ЕСПЧ е намерил
нарушение на правото на личен и семеен живот в това да бъде разрушен
единственият обект притежаван от адресатите, незаконен по характер и ползван от
тях за жилище, поради липсата на предложена от страна на общината, респ.
държавата алтернатива за настаняване, на още по силно основание държавата/общината
следва да се чувства задължена да регистрира лице, което е задължено от страна
на закона да регистрира адреса си на обитание, представляващ обект, който е
законно построен, където то живее със семейството си, без да притежава друго
жилище и без общината да му е предложила алтернативно място за настаняване.
Възприемането на обратната хипотеза, макар и законово обоснована е непропорционална
при конкуренцията с правото на личен и семеен живот, тъй като лишва
жалбоподателя от възможността да изпълни изобщо задължението си за регистрация
на актуалното си местоживеене, с цел осъществяване на действителен контакт
между него и държавните и общински органи и институции в хипотеза, при която
същият контакт е бил вече позволен и установен за неговата съпруга и дете, чрез
съдействието на същия орган. Подобен отказ, сам по себе си, в безспорната
ситуация, при която посоченото ателие е единствено жилище на жалбоподателя,
задължава административния орган преди да постанови отказ за вписване на
исканата адресна регистрация, да осигури друг алтернативен дом на З. с оглед
правилното и законосъобразно приложение на принципа на пропорционалност, визиран
в разпоредбата на чл.6 АПК.
В допълнение следва да бъде посочено и това,
че видимо от доказателствата по делото липсва коя да е от предпоставките,
посочени в §2 на чл.8 АКПЧ, обосноваващи намесата на държавните власти в
ползването на това право, а именно при условията на кумулативност тези
ограничения да са предвидени в закона и необходими в едно демократично общество
в интерес на националната и обществената
сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване
на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите, каквато настоящата хипотеза не е.
Отказът от регистрация, след извършената
такава на други двама членове на семейството само по себе си представлява и
проява на форма на дискрминация, изразяваща се в проява на различно отношение
към З. спрямо останалите членове на неговото семейство при абсолютно идентични условия
и предпоставки, което обстоятелство е в нарушение на разпоредбата на чл.14 ЕКПЧ.
Такапосочените аргументи на съда целят единствено допълнително да обосноват
противоправния характер на оспорения мълчалив отказ да бъде извършена търсената
административна услуга.
Дискримативно е отношението на администрацията
спрямо З. и при направено сравнение, с отношението което същите длъжностни лица
прилагат спрямо адреснорегистрираните лица в т.нар. студентски общежития,
находщи се в същия район на Столична община, доколкото общежитията са изключени
от обхвата на изискванията за жилищни сгради и жилища по Наредба 7/2003 г.,
съгласно чл. 95, ал. 2, тъй като същата ги третира като „сгради които не са
предназначени за постоянно обитаване“, то излиза, че органът допуска дискриминативно
извършване на адресна регистрация на постоянен адрес в общежитие, макар и
същият обект да е предназначен за временно обитаване. Аргумент в подкрепа на
действията на органа не може да бъде популярното в публичното пространство „Писмо
изх. № 02-02-82 от 01.04.2015 г. на МРРБ относно: спорни моменти при извършване
на заверка на постоянен адрес в стая в студентско общежитие в ж.к. „Студентски
град“, тъй като същото изразява само едно становище по приложението на закона и
не поражда правен ефект само по себе си.
В обобщение съдебният състав намира за
необходимо да припомни, че съгласно разпоредбата на чл. 91 ЗГР „Адресната регистрация на лицето е отразяване
на постоянния и настоящия му адрес в регистъра на населението.“ Доколкото
адресът безспорно е такъв, който е посочен от Кмета на столична община в
цитирания национален регистър, и на същия може да се извършва адресна
регистрация, а той се обитава с цел задоволяване на жилищни нужди, то са
липсвали пречки това да бъде сторено при заявлението на З..
Ето защо, мълчаливият отказ на определеното от
кмета на район Студентски при Столична Община длъжностно лице да извърши поисканите
две услуги е незаконосъобразен. Жалбата като основателна следва да бъде
уважена. Тъй като естеството на оспорения пред съда акт не позволява той сам да
реши делото по същество, следва преписката да бъде изпратена на компетентния
административен орган, който да се произнесе по направеното искане с изричен
акт съобразно указанията, дадени в настоящото решение и изискванията на закона.
В съответствие с чл. 174 АПК
следва да бъде определен 7-дневен срок за произнасянето, считано от датата на
влизане на решението в сила.
Доколкото липсва претенция за разноски от
страна на жалбоподателя, такива не следва да бъдат присъждани при настоящото
произнасяне на съдебния състав.
Воден от горното и на основание чл. 172, ал.2
от АПК и чл. 173, ал.2
и чл. 174 от АПК, Административен съдът Бургас, трети състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
два мълчаливи отказа на длъжностното
лице по гражданското състояние при район Студентски на Столична община, по
подадени от жалбоподателя по електронен път заявления с вх. №№ 2079 и 2197 и
двете от 12.08.2021г, с които е поискано извършването на административна
услуга, а именно – адресна регистрация по постоянен и настоящ адрес на
жалбоподателя и издаване на удостоверителни документи за същите обстоятелства.
ИЗПРАЩА на длъжностното лице по гражданското
състояние при район Студентски на Столична община административните преписки за
произнасяне по заявления с вх. №№ 2079 и 2197 и двете от 12.08.2021г., подадени
от Н.С.З. с постоянен адрес ***, съобразно указанията, дадени в мотивите на
решението в 7-дневен срок от влизането му в сила.
Решението
може да се обжалва пред Върховен административен съд на Република България в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: