РЕШЕНИЕ
№ 33
гр. Първомай, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20225340100525 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1,
вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от Р. Ш. Ш.
срещу „Стик-Кредит“ АД за установяване, че клаузата на чл. 27 от Договор за кредит
№ ******* г., сключен между Р. Шефкетова Ш. и „Стик-Кредит“ АД, предвиждаща
заплащането на неустойка, е нищожна като неравноправна или поради противоречие с
добрите нрави.
Ищцата твърди, че сключила с ответника „Стик-Кредит“ АД Договор за кредит
№ ******* г., съгласно който получила сумата от 950 лв., като се задължила да върне
сума в общ размер на 1258,12 лв. на 15 вноски. В чл. 27 от договора било предвидено,
че ако кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение, дължи на
кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Посочено е още, че
съгласно ал. 2 от същата разпоредба неустойката се заплащала периодично заедно с
всяка погасителна вноска. В тази връзка на ищцата била начислена неустойка в общ
размер на 1540,62 лв., разпределена на 15 вноски, всяка от които добавена към
дължимата главница и лихва по договора за кредит, като по този начин общата сума
нараствала до 2798,74 лв. Счита, че търсената неустойка по чл. 27 от Договор за кредит
№ ******* г. в размер на 1 540,62 лв. била нищожна и недължима на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и поради неспазване на
разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Изразено е становище, че с уговарянето на тази
неустойка се накърнявали добрите нрави, тъй като се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена облага за
1
кредитора. Поддържа се, че търсената неустойка по чл. 27 от договора за кредит в
размер на 1540,62 лв. била нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, тъй като сумата, която се
претендира чрез нея в размер на 1 540,62 лв., надвишавала отпуснатия кредит. По този
начин се нарушавали принципите на добросъвестността и справедливостта.
Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като същата предвиждала заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В
глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Разгледана в този аспект,
търсената неустойка по чл. 27 от договора за кредит в размер на 1 540,62 лв. при
неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечение се
намирала в пряко противоречие с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни
уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Посочено е, че клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, била нищожна като
противоречаща на добрите нрави. Неустойката за неизпълнение на акцесорно
задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и
целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване на кредитора за сметка
на длъжника. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Стик-Кредит“ АД, в който се излагат съображения за неоснователност на
предявените искове. Не се спори, че между страните е сключен Договор за кредит №
******* г. Поддържа се, че основната цел на уговорената неустойка при
непредоставяне на обезпечение била да репарира причинените от неизпълнение в срок
вреди. Останалите цели, предвидени с неустойката, способствали да реализират
точното изпълнение и ако не се постигне – да санкционират, както било в настоящия
случай. Твърди се още, че нямало въведено законодателно изискване относно размера
на неустойката, като няма и ограничение на максималният размер, като дори било
прието, че нейният размер може да бъде и по-голям от размера на главното
задължение. Доколкото в случая по-големият размер на неустойката бил обусловен от
бездействието на длъжника, същият не могъл да се приеме като изначално договорен в
противоречие на добрите нрави. Счита се, че ищцата била запозната с условията на
договора, преди същият да бъде сключен, като тя не била длъжна да сключва договора
веднага, а разполагала с възможността първо да открие лице, което да отговаря на
определените в договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно.
По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца Р. Ш.
Ш. и ответника „Стик-Кредит“ АД е сключен Договор за потребителски кредит №
******* г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца
сумата от 950 лв. Уговорен е годишен лихвен % в размер на 36 % и годишен процент
на разходите в размер на 42,58 %.
Съобразно чл. 17 от договора за потребителски кредит заемателят се задължава
2
в срок до три дни, считано от сключване на договора, да предостави едно от следните
обезпечения: поръчител или банкова гаранция. Клаузата на чл. 27 от същия този
договор предвижда, че при неизпълнение на задължението по чл. 17 заемателят дължи
на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. В ал. 2 е
посочено, че неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.
Между страните не е налице спор, а и от погасителния план се установява, че
ответникът е начислил на ищеца неустойка е общ размер на 1540,62 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
В настоящия случай не е налице спор, че между „Стик-Кредит“ АД като
заемодател и Р. Ш. Ш. като заемател е възникнало облигационно правоотношение по
повод предоставянето на паричен заем в размер на сумата от 950 лв. В разглежданата
хипотеза безспорно заемателят притежава качеството на потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава легално определение на
понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител, като това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Предпоставките за определяне на една клауза като
неравноправна са следните: клаузата да не е индивидуално определена, а да е
предварително изготвена от търговеца, като потребителят няма възможност да влияе
върху съдържанието й; същата да не отговаря на изискванията за добросъвестност –
честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и
изпълнение на сделки за потребление; уговорката да води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя –
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквивалентност. В случая процесният договор е сключен при
предварително определени условия от едната страна по правоотношението –
заемодателят. Видно е, че представеният договор за потребителски кредит е бланков,
поради което не е бил предмет на предварително договаряне между страните, респ.
ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му, като не се установява
клаузата за неустойка да е била индивидуално договорена, а и липсват такива
твърдения и ангажирани доказателства от ответната страна. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. В случая с оглед начина на попълване на
договора и обстоятелството, че полетата се попълват от представител на заемодателя,
се налага изводът, че ищецът не е имал възможност да изрази воля и съгласие по
отношение на клаузата за неустойка.
Отделно от това, съдът намира, че клаузата за заплащане на неустойка не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. В тази връзка съдът съобрази, че
неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да
осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по установения от заемодателя начин. Същевременно е необходимо да се
изясни, че задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
3
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечение няма за
последица претърпяването на вреди от страна на кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК следва да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя преди сключване на договора за кредит и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение. Поради това съдът намира, че уговорената
неустойка води до едно фактическо оскъпяване на предоставения заем, тъй като
позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер,
надвишаващ стойността на кредита. Същата съставлява сигурна печалба за
заемодателя, която би увеличила стойността на договора, без да е налице насрещна
престация от последния. По тези съображения съдът счита, че клаузата за заплащане на
неустойка е неравноправна, тъй като в случая очевидно потребителят е приел клаузи, с
които не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора (чл. 143, ал.
2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в състояние да прецени икономическите
последици от сключването на договора, съставляващо още едно основание за
неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Предвидената клауза за
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото е необосновано висока.
Ето защо, доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечаване изпълнението на задължението и обезщетяване на вредите от
неизпълнение на последното, тя се явява скрита печалба за кредитора, с оглед
въведените изисквания и срок за изпълнението й. От това следва, че по своето естество
неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които
клаузата на чл. 17 от договора възвежда за потребителя, са на практика неизпълними за
него, особено като се има предвид, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по
договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или
поръчител, който да отговаря на определените от заемодателя изисквания. От това
следва, че основната цел на тази уговорка е да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя. Поради това и предвид създаденото
значително неравновесие между правата на потребителя и поетите задължения, съдът
приема, че клаузата на чл. 27 се явява неравноправна, поради което следва да бъде
прието, че е нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и разпоредбите на ЗЗП
е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр.
ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.
27 от договора. Ето защо, съдът намира, че предявеният иск за установяване
недействителността на клаузата за неустойка поради противоречието й със ЗЗП следва
да бъде уважен. В тази връзка и тъй като никоя клауза не може да бъде нищожна на
повече от едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другото
посочено от ищеца основание за недействителност на тази уговорка.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 61,63 лв. за
държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на
процесуалния представител на ищеца – адв. М., следва да се определи възнаграждение
за осъществената правна помощ. В тази връзка съдът намира за неоснователно
4
възражението на ответника, че ищцата не е материално затруднено лице, което се
опровергава дори от представените от самия него доказателства (л. 32), от които се
изяснява, че доходите на ищцата са под минималната работна заплата за страната. С
оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 01.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (действаща към датата на подписване на
договора за правна помощ) същото следва да бъде в размер на 337,84 лв. Разпоредбите
на Наредбата имат материалноправен характер, поради което приложима е тази
редакция, която е в сила към момента на сключване на договора за правна защита и
съдействие за съответната инстанция, доколкото на изменението на подзаконовия
нормативен акт изрично не е предадено обратно действие.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, предявен от Р. Ш.
Ш., ЕГН: **********, адрес: *******, срещу „Стик-Кредит“ АД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление: *******, че клаузата на чл. 27 от сключения между
страните Договор за потребителски кредит № ******* г., предвиждаща заплащането на
неустойка, е нищожна като неравноправна поради противоречие с разпоредбите на
ЗЗП.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: *******, да заплати на Р. Ш. Ш., ЕГН: **********, адрес: *******, сумата
от 61,63 лв., представляваща сторени разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: *******, да заплати на адв. Д. В. М. от АК Пловдив на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 337,84 лв. за адвокатско възнаграждение.
Присъдените разноски могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка:
IBAN: *******, с титуляр адв. Д. В. М..
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен
_______п________________
съд – Първомай:
5