№ 79
гр. Кюстендил, 05.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Мария Ст. Танева
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело
№ 20221500500038 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 277398/29.12.2021 г.,
депозирана от адв. М.Б. Е.Г., действаща в качеството й на особен представител на В. Г. В.,
със съдебен адрес: гр. Кюстендил, ул. „Гороцветна“ № 35, насочена против Решение №
260482/13.12.2021 г. постановено от Районен съд – Кюстендил по гр.д.№ 42 по описа за 2021
г. на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС - Кюстендил признава за
установено в отношенията между страните, че В. Г. В. дължи и следва да заплати на „***“
ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. ******, сумата от 873,25 лв., от
които: 700,00 лв. главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
261511/03.08.2019г., както и 173,25 лв. възнаградителна лихва за периода 03.08.2019г. –
26.09.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на
исковото производство – 03.09.2020 г., до пълното погасяване на дължимата сума, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1578/2020 г. на КРС и осъжда В. Г. В. да
заплати на „***“ ЕООД сумата в размер на 425 лв., представляваща деловодни разноски в
първоинстанционното производство, както и сумата в размер на 77,11 лв. - деловодни
разноски, направени в хода на заповедното производство по ч.гр.дело № 1578/2020 г. на
КРС.
Първоинстанционното решение се обжалва в частта, в която районният съд е осъдил
ответника да заплати възнаградителна лихва за периода 03.08.2019г. – 26.09.2020г. в размер
на 173,25 лв. Твърди се, че при постановяване на решението си съдът не е взел предвид, че
относно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от Договор за предоставяне на кредит по
отношение на финансови услуги от разстояние, са приложими разпоредбите на чл. 143 – 148
от ЗЗП. Прави се анализ на разпоредби от ЗЗП и се позовава на ТР № 1/15.06.2010 г. по
тълк.д. №1/2009 на ОСТК на ВКС. Сочи, че с цитираната разпоредба от договора освен
1
фиксиран лихвен процент в размер 40,15% се договарял в т. 5 годишен процент на
разходите по кредита 48.3% при изброени допускания. Излага твърдения, че разпоредбата
на т. 5 касаела обезщетението за забава и представлявала установена неустойка за неточно
изпълнение на задължението на потребителя за връщане на заетата сума в срок и като
такава противоречала на добрите нрави. Подчертава, че размерът на неустойката се
формирал като размерът на законната лихва се добавял към годишния лихвен процент,
установен в договора, като така установения размер на неустойката се начислявал за всеки
ден забава върху просрочената сума, което противоречало на изискването за
добросъвестност, а самата неустоечна клауза била установена при превес на санкционната
функция с оглед генериране на допълнително възнаграждение за кредитодателя. Твърди се
неравноправност на клаузата за възнаградителната лихва. Иска се отмяна на решението в
обжалваната част относно възнаградителната лихва.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна „ ***“
ЕООД чрез пълномощника юк. А.Г.. В отговора се излага становище за нередовност на
депозираната въззивна жалба като въззиваемата страна акцентира, че в нея не се коментират
пороци на първоинстанционното решение, а се правят възражения относно договора за
кредит – предмет на първоинстанционното съдебно решение. С оглед на това се иска
връщане на въззивната жалба с указания за коригирането й с посочване на пороци на самото
съдебно решение. Твърди се, че въззивната жалба е недопустима като подадена от особения
представител на ответника, който нямал правомощия по обжалване на крайния акт, предвид
което се иска прекратяване на делото и връщане на въззивната жалба като недопустима.
Изразява се становище за неоснователност и недоказаност на въззивната жалба. Оспорват се
твърденията на въззивника относно неустойката като неоснователни и недоказани.
Подчертава се, че неустойката по договора за кредит не била за забава и не се уговаряла в
чл. 2 от договора, а размерът на ГПР отговарял на изискванията на ЗПК, като самият
договор за кредит бил одобрен от КЗП. Акцентира се, че по повод неустойката имало
произнасяне от РС – Кюстендил по ч.гр.д. № 1578/2021 г. като претенцията била
отхвърлена, и тя не е била предмет в първоинстанционното производство, като въззивникът
неправилно се позовавал на нея. В допълнение се излага твърдение, че нищожността на
клаузата за неустойка не води до недействителност на целия договор. В тази връзка се прави
евентуално искане за прогласяване за недействителна само на клаузата за неустойка, а в
случай прогласяване нищожност на целия договор се претендира присъждане на главницата
по договора. Подчертава се, че във въззивната жалба не се излагат твърдения за пороци в
решението, касаещи договорната лихва. Навеждат се аргументи в подкрепа на становището,
че размерът на договорната лихва не противоречи на добрите нрави и е в рамките на закона,
съобразен с актуалната съдебна практика . Иска се потвърждаване на първоинстанционното
решение и присъждане на разноските във въззивното производство.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и
на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
намира за установено от фактическа страна следното:
Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в
първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която
проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. То е
и допустимо.
По правилността:
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната
2
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл
са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния
съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка
на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като
обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
По доводите в жалбата, свързани с правилността на решението:
Между „***“ ЕООД и ответника В. Г. В. е бил сключен Договор за предоставяне на
кредит № 261511 от 03.08.2019г., по силата на който и посредством уебсайт *** или ***,
възникнала договорна обвързаност между тях, по реда на чл. 6 от ЗПФУР.към договора били
приложени и Общи условия към договорите за предоставяне на кредит от „***“ ЕООД.
Представена е електронна кореспонденция между страните, свързана с превеждане на
заемната сума от 700,00 лв. по посочена от ответника банкова сметка в „Банка ДСК“ ЕАД.
От приобщеното нареждане за превод по сметка се установява извършен такъв за
сума в размер на 700,00 лв. от 03.08.2019г. с наредител ищцовото дружество и получател –
ответника в настоящото, по сметка с IBAN *****.
Видно от представеното от „Банка ДСК“ ЕАД, като трето неучастващо по делото
лице, извлечение от цитираната банкова сметка за периода 03.08.2019г. – 06.08.2019г., на
05.08.2019г. по посочената сметка е постъпила сума в размер на 700,00 лв. от „***“ ООД, с
основание – „ДОГ. ЗА ЗАЕМ НОМЕР 261511“.
За изясняване на делото от фактическа страна е допусната и назначена съдебно-
техническа експертиза, изготвена от вл. С.Т.. От заключението на експерта се установява, че
приложеният към делото диск е носител на аудиозапис, който е непрекъснат, без следи от
редакция, вмъкване на друг аудиозапис, изтриване на отделни части или други въздействия.
Съдържанието на аудиозаписа установява проведен разговор между представител от женски
пол на ищцовото дружество и мъжки глас, представящ се за ответника и потвърждаващ
сключването на договор за заем от разстояние с номер 261511 за сума от 700,00 лв., платима
в срок от 420 дни. Вещото лице сочи още, че процедурата по кандидатстване за процесния
кредит е спазена, че ответникът има регистриран профил в информационната система на
ищеца като дори е налице сканирана и прикачена към този профил лична карта с данните на
В.. Вещото лице установява също така, че на имейл *** (идентичен на посочения в
процесния договор такъв за връзка с кредитополучателя) са прикачени файлове, съдържащи
Договора и Общите условия, като преводът на сумата е предпоставен от потвърждаване на
договора посредством отваряне на линк и въвеждане на уникален код (в случая изпратен на
телефонен номер *** – код *** за сключване на договор за кредит № 261511/03.08.2019г.),
т.е. налице е потвърждаване съобразно изложената процедура. На същият email е получено
съобщение от финансовата изнституция за извършен превод от 700,00 лв. по банкова сметка
IBAN *****.
Приложено е и ч.гр.д. № 1578/2020 г. на КРС, по което е издадена Заповед №
552/04.09.2020 година за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в полза на
заявителя, за сумите, предмет на настоящия исков спор. Доколкото връчването на длъжника
е при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК (чрез залепване на уведомление), на основание чл.
415, ал.1, т.2 от ГПК, заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок; респ.в срока по чл. 415 от ГПК заявителят
е предявил положителните установителни искове.
При така установеното от фактическа страна, съдът от правна приема следното:
Първоинстанционният съд е приел, че с оглед разпоредбите на чл. 18 от Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, ответното дружество като доставчик
следва да докаже вземането си по основание и размер, в частност, че между страните е била
налице валидна облигационна връзка – договор за потребителски кредит, по която на
ответника е предадена заемната сума, предмет на договора, както и че са спазени особените
3
изисквания на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, към които спада
реалното предаване на сумата в държане на ответника, съответно основанието и размера на
акцесорните си претенции, респ. че е уговорена възнаградителна лихва в посочения размер.
Предвид характера на договора, горепосочените обстоятелства, се изследват в
обратен порядък: най- напред предоставянето на преддоговорна информация, след което
евентуално, сключването на самия договор. Тези факти и обстоятелства, установени с
помощта на съдебно – техническата експертиза, са обосновали извода на решаващия съд, за
изпълнение на задължението на доставчика по чл. 18, ал.1, т.1 от ЗПФУР.
Районният съд е приел също така, че е имало между страните надлежно съгласие за
сключване на договора, доколкото договорът за заем е реален и се счита сключен с
получаване на сумата по него, а насрещните волеизявления относно съществените му
условия в случая са отправени "от разстояние" по смисъла на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, чиито особени изисквания към самия договор са
изпълнени.
Настоящият съдебен състав споделя направения от първоинстанционния съд правен
извод.
Видно от представено копие от договор за финансови услуги от разстояние №
261511/03.08.2019 г., ведно с погасителен план към него, между страните е уговорено,
ответникът да получи в заем сумата от 700 лева, а потребителят се е задължил да върне
същата на кредитора при следните условия: срок на кредита: 420 дни; фиксиран годишен
лихвен процент 40.15%; лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора – 0.11%;
обща дължима сума: 873.25 лева при представено обезпечение по чл.3, ал.1 и изплащане на
погасителните вноски в срок и обща дължима сума при непредставяне на обезпечение по
чл.3, ал.1 и изплащане на погасителните вноски в срок – 1205.71 лева; годишен процент на
разходите по кредита: 48.3%.
Претендираната от ищцовото дружество искова сума е 873.25 лева, от които 700.00
лева главница и 173.25 лева възнаградителна лихва за периода 03.08.2019 г. до 26.09.2020г.
Към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за
процесните вземания същите са били изцяло падежирали.
От неоспореното от страните заключение на експерта по назначената съдебно –
техническа експертиза и от приобщеното нареждане за превод по сметка, се установява
извършен такъв за сума в размер на 700,00 лв. от 03.08.2019г. с наредител ищцовото
дружество и получател – ответника в настоящото, по сметка с IBAN *****. Доказано е и че
ответника е приел предложените му условия от ицщовото дружество и се е съгласил с тях.
От заключението на вещото лице по несъмнен начин се установява, че по електронната си
поща ответникът е получил договора, общите условия и стандартния европейски формуляр,
както и че на 03.08.2019г. е преведена по банковата сметка на ответника сумата от 700.00
лева с основание „ договор за заем № 261511“.
Неоснователни се явяват доводите за недействителност на процесния договор за
кредит поради нарушаване на разпоредби на Закона за потребителския кредит. По делото е
безспорно установено, че процесния договор за заем е сключен чрез средства за
комуникация от разстояние, поради което същият представлява договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от ЗПФУР и по отношение на същият
се прилагат специалните разпоредби на ЗПФУР.
В частност неоснователно е възражението за частична нищожност на договора
сключен между ищцовото дружество и ответника в частта за дължимата възнаградителна
лихва. Неправилно във въззивната жалба се оспорва договора в частта за начислената
неустойка, доколкото вземане на такава не е било предмет на спора, а и формулираният във
възивната жалба петитум, се свежда до отмяна на решението на първоинстанционния съд в
частта на присъдената възнаградителна лихва.
В процесния случай страните са съгласували размера на възнаградителната лихва
предварително. Съдът приема, че тази клауза не противоречи на разпоредбите на закона и
4
добрите нрави. Бързите кредити се отпускат в рамките на минути и лихвата е посочена, т.е.
кредитодателят е посочил възнаграждението, което следва да му бъде заплатено срещу
риска, който поема. Със сключването на договора жалбоподателят се е съгласил с
фиксираните в него условия. Същите обаче не представляват неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 145 от ЗЗП, защото точно и ясно в договора и общите условия е посочен
размера на договорената възнаградителна лихва. Страните са уговорили размера на
последната от 40.15 %, при ГПР от 48.3%, при което не е налице нарушение на изискването
на чл.19, ал.4 ЗЗП. Няма противоречие, нито заобикаляне на закона, защото съдържанието
на тази клауза е съобразено с нормите на ЗПФУР и ЗЗП, а освен това потребителят е имал
възможност в определения срок да се откаже от целия договор без да плаща обезщетение,
ако е считал, че е поставен в заблуждение.
Гореизложеното обосновава извода за неоснователност на жалбата.
Първоинстанционният акт като правилен и законосъобразен следва да бъде потвърден.
При този изход от спора в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
сторените съдебно-деловодни разноски в размер на 100,00 лева - юрисконсултско
възнаграждение, определено на осн. чл.78,ал.8 ГПК във вр.чл.37 от ЗПП и чл.25 ,ал.1 от
НЗПП .Въззиваемата страна е била представлявана от особен представител, на който е
заплатено възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, което с оглед
изхода на спора, следва да бъде възложено в тежест на въззивника.
По изложените съображения, Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260482/13.12.2021 г., постановено по гр.дело № 42 /
2021 г. на Районен съд – Кюстендил, в частта, в която В. Г. В., ЕГН **********, с адрес: гр.
К., ул. „**“ ***, е осъден да заплати на „***“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление гр. ******, възнаградителна лихва за периода 03.08.2019г. – 26.09.2020г. в
размер на 173,25 лв.
В останалата си част посоченото решение по гр.дело № 42/2021г.на КнРС е влязло в
сила.
ОСЪЖДА В. Г. В., с посочени данни , да заплати на „***“ ЕООД, София, ЕИК: ***,
сумата в размер на 300лв. (триста лева), представляваща деловодни разноски за настоящото
производство, от които 100 лева юрисконсултско възнаграждение и 200 лева заплатено
възнаграждение за особен представител.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5