РЕШЕНИЕ
№269
гр. С., 31.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
С.СКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното съдебно заседание, проведено на първи февруари
през две хиляди двадесет и първата година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ
ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Екатерина Баракова сложи за
разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 354 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
“А.с.в.” ЕАД, гр. С. е предявило срещу Х.З.В.
*** искове за установяване на съществуването на свои вземания срещу нея за
сумата 548,38 лв., представляваща главница по договор за паричен заем № 160021,
сключен на 17.09.2018 г. между „К.й.” ООД и ответницата, за сумата 94,23 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 16.11.2018 г. до 17.07.2019 г.
(падеж на последна погасителна вноска), ведно със законната лихва върху всяка
от тези суми, считано от 01.02.2020 г. –
денят, следващ датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано ч. гр. д. № 87/2020 г. по
описа на РС – С., до окончателното им изплащане, както и за сумата 144,85 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
неплатени на падеж погасителни вноски, дължимо за периода от 16.11.2018 г.
(датата, на която е станала изискуема първата неплатена вноска) до подаване на
горепосоченото заявление чрез куриер на 31.01.2020 г. Ищецът претендира и
разноските в заповедното и в настоящото исково производство.
Твърди се в исковата молба, че на
17.09.2018 г. между „К.й.” ООД като заемодател и ответницата като заемополучател бил сключен горепосочения договор за паричен
заем, към който били приложими и Общи условия на заемодателя, с които заемополучателят се запознал и съгласил при сключване на
договора. По силата на този договор заемодателят се задължил да предостави на заемополучателя в заем сумата 600 лв., а заемополучателят се задължил да му върне получената в заем
сума и да му заплати договорна възнаградителна лихва
в размер 114,20 лв., или общо сумата 714,20 лв., в срок до 17.07.2019 г. на 10
равни месечни погасителни вноски, всяка в размер 71,42 лв., включваща части от
главницата и от договорната лихва, като първата погасителна вноска била платима
на падеж 17.10.2018 г., а падежът на последната погасителна вноска бил на
17.07.2019 г. Броят и размерът на погасителните вноски били посочени в
договора. Също така в договора бил фиксиран и годишен процент на разходите по
заема, който съгласно Общите условия не подлежал на едностранно изменение от
заемодателя.
С подписването на договора
ответницата удостоверила, че е получила заемната сума. Крайният срок за
погасяване на задълженията й настъпил на 17.07.2019 г. с настъпване на падежа
на последната погасителна вноска, без тези задължения да са обявявани за
предсрочно изискуеми. Тези обстоятелства обосновават твърденията в исковата
молба за размера на претендираните вземания.
Активната си процесуална
легитимация ищецът обосновава с твърденията, че на 13.06.2019 г. било подписано
приложение 1 към договор за покупко-продажба
на вземания (цесия), сключен на 28.03.2019 г. между „К.й.” ООД и ищеца,
по силата на което вземанията на „К.й.” ООД срещу ответницата, произтичащи от
горепосочения договор, били прехвърлени на ищеца изцяло с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и с всички лихви. Ищецът, действащ
като пълномощник на предишния кредитор „К.й.” ООД, уведомил ответницата от
името на предишния кредитор за прехвърлянето на вземанията, като й изпратил
уведомление от дата 19.06.2019 г. с известие за доставяне.
За тези свои вземания ищецът
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по
което било образувано ч. гр. д. № 87/2020 г. на РС – С.. Съдът уважил заявлението
с издаване на заповед за изпълнение, срещу която длъжникът – настоящ ответник
подал възражение, поради което съдът указал на заявителя – настоящ ищец, да
предяви искове за установяване съществуването на вземанията по заповедта и
срокът за предявяване на исковете бил спазен. Тези обстоятелства обосновават
според ищеца правния му интерес от предявяване на исковете като установителни.
В срока по чл. 131 от ГПК
ответницата, чрез пълномощника й адв. Д. М., е
представила отговор на исковата молба, с който исковете са оспорени изцяло и е
заявено становище за тяхната недопустимост и неоснователност.
Срещу допустимостта на исковете e направено възражение с довод за
липса на активна процесуална легитимация на ищеца да предяви исковете поради
нищожност на договора за цесия от 28.03.2019 г. Сочи се в тази връзка, че към
датата на сключване на договора за цесия изискуемостта на процесните
вземания не била настъпила, тъй като не бил настъпил крайния срок за
погасяването им, а и същите не били обявени за предсрочно изискуеми. Така с
договора за цесия били прехвърлени едни бъдещи неопределяеми към тази дата
вземания и това според цитираната съдебна практика било основание за неговата
нищожност поради липса на предмет.
Срещу основателността на исковете
е направено възражение за недействителност на договора за паричен заем, сключен
между „К.й.” ООД и ответницата, с оглед разпоредбата на чл. 22 от приложимия
Закон за потребителския кредит (ЗПК), поради противоречието на договора с чл.
11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК.
Посочено е в отговора на исковата
молба, че в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора за паричен
заем не било посочено дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на
договора или е променлив, а освен това както в договора, така и в погасителния
план липсвало отбелязване на общия размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и на съотношението й с главницата, за
да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя.
Наред с това, в договора за
паричен заем бил посочен годишният процент на разходите (ГПР) по кредита, но в
противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не били посочени всички разходи,
които заемодателят ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Липсвала яснота как посочената месечна лихва от 3,3 %
се съдържа в ГПР и как е изчислена по отношение на общия ГПР. Така ответницата
била поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване
на ползвания от нея финансов продукт.
Също така се твърди в отговора на
исковата молба, че съдържанието на погасителния план към договора не
съответства на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, което
създало неяснота за ответницата да разбере какви компоненти включват вноските
по погасителния план.
Наред с това, с отговора на
исковата молба е направено възражение за нищожност на клаузата в договора за
паричен заем за възнаградителна лихва поради
противоречието й с добрите нрави. Сочи се в тази връзка, че съгласно съдебната
практика уговорка за възнаградителна лихва, която
превишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, или
двукратния й размер – при обезпечени такива, противоречи на добрите нрави, тъй
като не съответства на изискванията за добросъвестност и равнопоставеност
на страните в договорните им отношения.
Поради твърдяната в отговора на
исковата молба нищожност на договора за паричен заем се оспорва и дължимостта на претендираното
обезщетение за забава.
Всички тези твърдения и доводи
обосновават искането на ответницата за отхвърляне на исковете изцяло,
включително и на претенцията за главница. Посочено е, че разпоредбата на чл. 23
от ЗПК не налага различен извод, защото в конкретния случай при евентуалното й
прилагане от съда би се стигнало до уважаване на иска за главница на
непредявено от ищеца основание и до недопустимост на съдебния акт.
В проведените по делото открити
съдебни заседания ищецът не се представлява и не заявява допълнително становище
по исковете и по представения отговор на исковата молба.
В писмени становища, депозирани
преди даване ход на устните състезания, пълномощникът на ответницата заявява,
че поддържа отговора на исковата молба и отправените с него искания.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79,
ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Исковете са допустими с оглед установените
от приложеното ч. гр. д. № 87/2020 г. на РС – С. обстоятелства, че срещу издадената
в заповедното производство заповед за изпълнение е подадено възражение в срока
по чл. 414, ал. 2 от ГПК, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК
на заявителя - настоящ ищец е указана възможността да предяви установителни
искове за вземанията по заповедта за изпълнение в едномесечен срок от
съобщението и този срок е спазен. Възраженията в отговора на исковата молба
срещу допустимостта на исковете представляват всъщност възражения за липса на
материално-правната легитимация на ищеца като кредитор на ответника, която се
отнася до основателността на исковете, а не до тяхната допустимост.
По същество по исковете съдът
намира следното:
Между „К.й.“ ООД и ответницата
валидно е възникнало облигационно отношение на основание сключен между тях на 17.09.2018
г. договор за паричен заем № 160021. По силата на този договор „К.й.“ ООД като
заемодател е предоставил на ответницата като заемател
заем в размер 600 лв., която сума тя е получила изцяло, както е удостоверила с
подписването на договора (вж. чл. 4, ал. 1 от същия) и което обстоятелство тя
не оспорва по делото. С договора ответницата се е задължила да върне тази сума
на заемодателя на 10 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер 71,42
лв., с дата на първо плащане 17.10.2018 г. и дата на последно плащане
17.07.2019 г., при 3,3 % месечен лихвен процент. Датите
на плащане на всяка вноска са конкретно посочени в двустранно подписан
погасителен план – приложение към договора. Посочено е също в договора, че
годишният процент на разходите (ГПР) е 47,864 %, както и че общата дължима от заемателя сума е 714,20 лв. Съгласно чл. 12 от договора в отношенията между
заемодателя и заемателя, възникнали на основание този
договор, се прилагат представените с исковата молба Общи условия по договор за
заем, утвърдени от управителя на дружеството - заемодател със Заповед №
17/07.03.2016 г., в сила от 20.12.2017 г., екземпляр от които е подписан от ответницата
– заемател на всяка страница от тях.
Възраженията на ответницата за
недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК поради
противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК, са неоснователни.
Видно е от чл. 3 т. 7 от
договора, че страните са се съгласили заемът да се предостави при фиксиран месечен
лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК. При съвкупната преценка на
съдържанието на чл. 3, точки от 1 до 12 от договора е очевидно, че в общата
дължима от ответницата сума в размер 714,20 лв. се включва 600 лв. главница и 114,20 лв.
договорна възнаградителна лихва, чийто размер също е
фиксиран в абсолютна сума в договора (видно от разликата между общата сума за
плащане и главницата, при положение, че такса за усвояване и други такси не са
предвидени в договора). С всяка от десетте дължими месечни погасителни вноски
от по 71,42 лв. се погасяват части от главницата и от договорната лихва. Тази
съвкупност от обстоятелства ясно сочи в конкретния случай какви са условията за
прилагане на фиксирания в договора месечен лихвен процент на договорната възнаградителна лихва, без да е необходимо да се сочат по
друг начин конкретни такива условия. Наред с това, не съответстват на събраните
доказателства твърденията в отговора на исковата молба, че в договора липсвало
изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на кредита
или е променлив, както и че липсвало изрично посочване какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва
и съотношението й с главницата. Ето защо не е налице несъответствие на договора
с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
В съответствие с чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК в договора конкретно е посочен годишният процент на разходите по
заема (ГПР), който не надвишава максималния размер, установен в чл. 19, ал. 4
от ЗПК, както и е посочена общата сума, дължима от ответницата, изчислени към
момента на сключване на договора. Съгласно чл. 8 от приложимите към договора
Общи условия ГПР не може да бъде променен, освен при условията на сключения
договор за заем или по допълнително взаимно писмено съгласие между страните,
като заемателят не трябва да прави и не дължи никакви
допълнителни лихви, такси, комисионни, застрахователни премии и пр., дори те да
са поискани от лице, за което е известно, че е оторизиран представител на
заемодателя. В договора за заем не са уговорени условия за промяна на ГПР, а и
няма никакви данни установеният в договора ГПР да е променян по взаимно писмено
съгласие между страните в срока на действие на договора. При това положение непосочването
в договора за паричен заем на допусканията, взети предвид при изчисляване на
ГПР, е неотносимо към договорните задължения на
страните и непосочването на такива допускания в договора няма за последица
неговата недействителност на основание чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Наред с това, разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10
и чл. 19, ал. 1 от ЗПК не предявяват към съдържанието на договора изискване в него
да се сочат поотделно всички конкретни разходи на потребителя, формиращи общите
му разходи по кредита, на основата на които се изчислява ГПР. Съгласно чл. 19,
ал. 2 от ЗПК и приложение № 1 към тази разпоредба ГПР се изчислява по определен
начин, но възражения за неспазване на този начин, респ. доказателствени
искания в тяхна подкрепа не са ангажирани (дори напротив – в отговора на
исковата молба пълномощникът на ответницата е заявил, че не е необходимо
назначаване на съдебно-счетоводна експертиза).
В договора ясно са посочени
условията на издължаване на заема – на 10 равни месечни погасителни вноски,
всяка в размер 71,42 лв., който размер съгласно чл. 3 от договора (както се
посочи по-горе) включва части от главницата и от договорната възнаградителна лихва, чийто процент е фиксиран за целия
срок на договора. В погасителния план към договора са посочени конкретни дати
на падеж на всяка вноска. В чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК не съществува изискване
за посочване в договора или в погасителния план (ако последният е обективиран в отделен документ) на компонентите, от които
се състои всяка погасителна вноска, още по-малко при фиксиран лихвен процент.
По тези съображения възражението на ответницата за недействителност на договора
за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК поради несъответствие на съдържанието
на погасителния план с чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК е неоснователно.
Неоснователно е възражението на
ответницата за нищожност на договорната клауза за възнаградителна
лихва поради противоречието й с добрите нрави. Тази лихва има характер на възнаграждение
за заемодателя, дължимо от заемателя за ползването на
предоставения му паричен ресурс и за условията, при които това ползване е
предоставено, в случая – веднага, без обезпечения и при немалка кредитна
задлъжнялост на ответницата по други договори (вж. молба за заем на л. 6, гръб
от делото). Затова ползването на сумата 600 лв. при 10-месечен срок на
издължаването й срещу възнаграждение от 114,20 лв. за целия срок на договора,
представляващо 19,03 % от тази сума не налага извод, че договорната възнаградителна лихва е определена в договора в
противоречие с добрите нрави. Само за пълнота следва да се отбележи, че в
Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ІV г. о., на
което се позовава ответницата в отговора на исковата молба в подкрепа на
доводите си за противоречие с добрите нрави на договорна клауза, установяваща
размер на договорна възнаградителна лихва, надвишаващ
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, е прието, че
недействителна на това основание е договорна клауза, установяваща такъв размер
на лихва за забава, а такъв не е конкретният случай – вж. чл. 7, ал. 1 от
договора.
В съответствие с чл. 26, ал. 1 от ЗПК в чл. 5, ал. 3 от приложимите към договора Общи условия е установено право
на заемодателя „К.й.“ ООД по всяко време да прехвърли правата си по договора на
трето лице.
Заемодателят е упражнил това свое
право. На 28.03.2019 г. той е сключил с ищеца представения рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия). Видно е от цялостното съдържание на
този договор, че с него не се прехвърлят конкретни вземания на „К.й.“ ООД в
имуществото на ищеца, а се установяват условията и реда, по които занапред във
времето ще се прехвърлят бъдещи вземания, като в чл. 2.1 от рамковия договор е
посочено, че при прехвърляне на такива вземания те ще се индивидуализират в
съставяни приложения към договора (всяко от тях, наричано в рамковия договор
„приложение № 1“). С исковата молба е представено приложение № 1/13.06.2019 г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен между
„К.й.“ ООД и „А.с.в.“ ЕАД на 28.03.2019 г. На ред 57 от приложението е
посочено, че с него се прехвърлят и вземанията на „К.й.“ ООД срещу Х.З.В., ЕГН **********
по договор с номер 160021 от 17.09.2018 г., т. е. по процесния
договор за паричен заем.
Наред с това, с уведомително
писмо изх. № УПЦ-П-КРЙ/160021 от 17.06.2019 г., изпратено на ответницата по
пощата и получено лично от нея на 05.07.2019 г., същата е уведомена от името на
предишния кредитор (допустимо действащ чрез пълномощник – новия кредитор, тъй
като уведомяването за цесията не е строго лично действие), че вземанията срещу
нея именно по договор за паричен заем № 160021 с предмет предоставяне в заем на
паричната сума 600 лв. (а това е процесният договор с
„К.й.“ ООД) са прехвърлени на ищеца с приложение № 1/13.06.2019 г. Приложение №
1/13.06.2019 г. към рамковия договор от 28.03.2019 г. е двустранно подписано и
има всички характеристики на валидно постигнато съгласие, по силата на което
вземанията на първоначалния кредитор „К.й.“ ООД срещу ответницата, произтичащи
от сключен между тях договор за паричен заем № 160021/17.09.2018 г., са
преминали в имуществената сфера на ищеца. Вземанията по този договор за паричен
заем са възникнали със сключването му, следователно са съществували към датата
на подписване на приложението, с което „К.й.“ ООД ги е прехвърлило на ищеца съгласно
рамковия договор. Законът за задълженията и договорите и Законът за
потребителския кредит не поставят като условие за действителността на
прехвърлянето на вземания те да са изискуеми и ликвидни към датата на
прехвърлянето, а е достатъчно те да съществуват, която предпоставка (както вече
се посочи) е била налице към датата на подписване на приложението.
Затова ищецът се легитимира като
кредитор на ответницата, а възраженията й, че цесията не е произвела действие
по отношение на нея за тези вземания, респ. че е нищожна поради липса на
предмет, са неоснователни.
Установява се от приетото и
неоспорено заключение на в. л. Ц.Н. по съдебно-счетоводната експертиза, което
съдът кредитира като надлежно обосновано и неопровергано от други
доказателства, че към датата на изготвянето му (20.01.2021 г.) непогасените
вземания на ищеца към ответницата за главница и договорна възнаградителна
лихва по договор за паричен заем № 160021/17.09.2018 г. са в следните размери: 548,38
лв. – главница и 94,23 лв. – договорна възнаградителна
лихва. До приключване на устните състезания не са ангажирани доказателства за
погасяване (пълно или частично) на процесните
вземания в тези размери. Ето защо претендираните
размери на главницата и договорната лихва изцяло се потвърждават от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза и исковете за установяване на
тяхното съществуване следва да бъдат изцяло уважени.
Съдът не изгражда фактически и
правни изводи въз основа на заключението по съдебно-счетоводната експертиза в
частта му, в която е посочено, че размерът на лихвата за забава, дължима от
ответницата вследствие на забавено плащане по процесния
договор за паричен заем за периода от 17.10.2018 г. до 16.06.2020 г., е 92,02
лв. Ищецът претендира такава лихва (обезщетение за забава) с начален период
16.11.2018 г., а и крайният момент на претендирания
период е подаването чрез куриер на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано ч. гр. д. № 87/2020 г. на
РС – С. – 31.01.2020 г., а не датата на предявяване на исковете. Независимо от
това, подходът и методиката в заключението при изчисляването на лихвата за
забава са принципно верни, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 162 от ГПК и без на съда да са необходими специални знания, а чрез използване на автоматизирана
изчислителна система за изчисляване на законна лихва (https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html),
съдът достига до извод, че размерът на законната лихва върху непогасените
вноски за претендирания период от 16.11.2018 г. до
31.01.2020 г. е 67,99 лв. (7,67 лв. върху главница от 600 лв. за период от
16.11.2018 г. до частично плащане на 31.12.2018 г. и 60,32 лв. върху главница
от 548,38 лв. за период от 01.01.2019 г. до
31.01.2020 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК). Затова
искът за съществуване на вземане на ищеца срещу ответницата за обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху неплатени на падеж погасителни вноски,
дължимо за периода от 16.11.2018 г. до 31.01.2020 г. следва да бъде уважен до
размер 67,99 лв., а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от
144,85 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед направеното от ищеца
искане и предвид изхода на делото, в съответствие с т. 12 от съобразителната
част и диспозитива на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г.
на ОСГТК на ВКС, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 358,29
лв. за разноски, от които сумата 75 лв. представлява общ размер на присъдените разноски
в заповедното производство по ч. гр. д. № 87/2020 г. на РС – С., а сумата 283,29
лв. представлява разноски в настоящото производство, в това число 75 лв.
дължима и довнесена държавна такса за разглеждане на делото, 108,29 лв.,
представляваща част от внесен депозит за възнаграждение на вещо лице по
съдебно-счетоводната експертиза в общ размер 120 лв., съразмерна с уважената
част от исковете и 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
С оглед изхода на делото и
предвид направеното от ответницата искане за присъждане на разноски ищецът
следва да й заплати сумата 29,28 лв., представляваща част от разноските за платено
адвокатско възнаграждение в общ размер 300 лв. съгласно представения договор за
правна защита и съдействие, съразмерна с отхвърлената част от исковете.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
съществуването на вземания на „А.с.в.”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Д-р П.Д.”
№ 25, офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, срещу Х.З.В.,
ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, за сумата 548,38 лв.,
представляваща главница по договор за паричен заем № 160021, сключен на
17.09.2018 г. между „К.й.” ООД и Х.З.В., за сумата 94,23 лв.,
представляваща договорна лихва по договора за паричен заем за периода от
16.11.2018 г. до 17.07.2019 г., ведно със законната лихва върху всяка от тези
суми, считано от 01.02.2020 г. – денят,
следващ датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК, по което е образувано ч. гр. д. № 87/2020 г. по описа на РС – С.,
до окончателното им изплащане, както и за сумата 67,99 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
неплатени на падеж погасителни вноски, дължимо за периода от 16.11.2018 г. до 31.01.2020
г. – датата на подаване чрез куриер на заявлението, по което е образувано ч.
гр. д. № 87/2020 г. по описа на РС – С., като ОТХВЪРЛЯ иска за установяване съществуването на вземане на „А.с.в.“
ЕАД срещу Х.З.В. за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
неплатени на падеж погасителни вноски, дължимо за периода от 16.11.2018 г. до
31.01.2020 г. В ЧАСТТА МУ за
разликата над 67,99 лв. до пълния предявен размер от 144,85 лв. за същия период.
ОСЪЖДА Х.З.В.,
ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** да заплати на „А.с.в.” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Д-р П.Д.” № 25,
офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, сумата 358,29 лв. за разноски, от които 75,00
лв. представляват разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 87/2020 г.
по описа на РС – С. за внесена държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение и 283,29 лв. представляват разноски в настоящото производство за
довнесена държавна такса по исковете, за депозит за възнаграждение на вещо лице
и за юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „А.с.в.”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Д-р П.Д.”
№ 25, офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, да заплати на Х.З.В., ЕГН **********, с постоянен
и настоящ адрес ***, сумата 29,28 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред СОС в двуседмичен срок от връчването на
препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: