О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
гр. Варна, 17.01.2023г.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ГР. ВАРНА, Пети
състав в закрито заседание, проведено на седемнадесети януари две хиляди двадесет
и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИМИТЪР МИХОВ
като разгледа докладваното от съдия Д.Михов
административно дело № 2574/2022г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и
следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по жалба вх. № 16884/11.11.2022г. от Университетска
многопрофилна болница за активно лечение „Света Марина“ ЕАД, гр.Варна, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.Варна, бул. „Христо Смирненски“ № 1,
представлявано от С. А. – А. – Изпълнителен директор, срещу Предписание за провеждане
на задължителни хигиенни и противоепидемични мерки изх. № ЗП-02-44 от
20.10.2022г. на Държавен здравен инспектор при Регионална здравна инспекция –
Варна, с което е изменено предписание изх. № ЗП-02-41 от 30.09.2022г. , издадено
от Държавен здравен инспектор при Регионална здравна инспекция – Варна.
С жалбата са изложени доводи за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното предписание, с формулирано искане същото да
бъде отменено. Претендира се присъждане на направените по делото разноски, в т.ч.
и юрисконсултско възнаграждение.
Ответната страна с депозирано становище с изх. №
ЗП-02-41-12 от 11.11.2022г. и подробно изложени аргументи, намира жалбата за
неоснователна и недоказана.
Административен съд гр. Варна, като прецени
предпоставките за допустимост на жалбата и взе предвид представените по делото
доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:
Оспореното предписание е за провеждане на задължителни
хигиенни и противоепидемични мерки на обект І и ІІ Клиники по инфекциозни
болести към УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД, Варна, като извършената в обектите проверка
е по повод постъпил сигнал с вх. № 96-00-131/05.09.2022г. от Фондация „За
доброто“, визираща лошо състояние на материално-техническата база, пропуски в противоепидемичния
режим и медицинското обслужване на пациентите.
Съдът намира, че оспореното в настоящото производство
предписание не представлява индивидуален административен акт. Издаването му е в
изпълнение на правомощията на органите на РЗИ по осъществяване на държавен здравен
контрол, предвиден в чл.19, ал.2, т.6 от ЗЗ. Съобразно посочената разпоредба
държавните здравни инспектори имат право да предписват провеждане на
задължителни хигиенни и противоепидемични мерки, като определят срокове за
тяхното изпълнение. С оглед разпоредбата на чл.19, ал.2, т.13 от ЗЗ, държавните
здравни инспектори могат да правят и предложения за налагане на принудителни
административни мерки, предвидени в закон, като изрично е регламентирано, че
компетентният да налага принудителни административни мерки орган, е директорът
на съответната регионална здравна инспекция. В чл.38, ал.1 и ал.2 от ЗЗ е
предвидено, че при неспазване на здравните изисквания за обектите с обществено
предназначение, за продуктите, стоките и дейностите със значение за здравето на
човека и на максимално допустимите нива на факторите на жизнената среда, държавните
здравни инспектори дават задължителни предписания и определят срок за
отстраняване на нарушенията, като при неизпълнение на задължителните
предписания в определения срок директорът на РЗИ, съответно директорът на
НЦРРЗ, издава заповед за спиране експлоатацията на обекта или на части от него
или за спиране на съответната дейност до отстраняване на нарушенията.
С оглед посочената законова уредба, в настоящия случай
процесното предписание е издадено при изпълнение на контролните функции и
задачи относно спазването на хигиенните изисквания, възложени на държавния
здравен инспектор по силата на чл.19, ал.2, т.6 от ЗЗ. Предписанието, макар и
задължително за изпълнение, съгласно чл.44 от ЗЗ., не притежава белезите на
принудителна административна мярка по чл.19, ал.3, във вр. с чл.38, ал.2 от ЗЗ,
нито представлява ПАМ по чл.38, ал.3 от ЗЗ. По аргумент от чл.45 от ЗЗ. индивидуален
административен акт, подлежащ на съдебно оспорване и контрол за
законосъобразност по реда на АПК, би бил акта да прилагане на принудителна
административна мярка по чл.19, ал.3, във вр. с чл.38, ал.2 от ЗЗ, в случай, че
даденото задължително предписание не бъде изпълнено.
Ирелевантно намира съдът обстоятелството, че в предписанието
е посочено, че подлежи на обжалване на осн. чл.45 от ЗЗ., поради това, че тази
разпоредба включва в обхвата на подлежащите на обжалване по реда на АПК актове
единствено принудителните административни мерки, не и волеизявленията,
представляващи част от производството по налагането им, които са изключени от
съдебно-административен контрол и по силата на общата разпоредба на чл.21, ал.5
от АПК.
Съгласно чл.159, т.1 от АПК жалбата се оставя без разглеждане,
а ако е образувано съдебно производство – то се прекратява, когато актът не
подлежи на обжалване. Жалбата, подадена против неподлежащ на оспорване акт, е
процесуално недопустима.
Водим от изложеното и на осн. чл.159,
т.1 от АПК, Административен съд гр. Варна, пети състав
О П Р Е Д Е Л И:
ПРЕКРАТЯВА производството по административно дело № 2574/2022г.
по описа на Административен съд гр. Варна
Определението подлежи на обжалване пред
Върховния административен съд на Република България в 7-дневен срок от
съобщаването му на страните.
Определението да се съобщи на страните по реда на
чл.138 от АПК.
Съдия: