О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
182 28.01.2022г.
град Бургас
Административен
съд – град Бургас, ХVI-ти административен състав, на двадесет и осми януари две
хиляди двадесет и втора година, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ДРАГНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.
ВЕСЕЛИН ЕНЧЕВ
2. ДИМИТЪР ГАЛЬОВ
като разгледа докладваното от съдия Димитър
Гальов частно касационно административно дело № 2825 по описа на съда за 2021 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.229 и сл. от АПК.
Образувано
e по частна жалба на А.Л., гражданин на Руската Федерация, чрез пълномощника-
адвокат П.М. от САК, със съдебен адрес:***, против Определение № 13 от 08.10.2021г.
на Районен съд- гр.Малко Търново, постановено по АНД № 102 по описа за 2021г.
на МТРС, с което е оставена без разглеждане жалбата на Л. и е прекратено производството
по делото. Описва се хронологията на образувани съдебни производства пред
различни съдилища по подадена от лицето жалба. Позовава се на указания на
Върховния административен съд в Определение № 9589 от 23.09.2021г., с което е
отменено разпореждане на АССГ за прекратяване на производството по същата жалба
и делото е върнато за ново произнасяне на същия съд, след което е постановено
Определение № 7336 от 01.10.2021г. по адм. дело № 3147 от 2021г. на АССГ, с
което отново производството е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на
РС-гр.Малко Търново. Твърди се, че указанията на ВАС не са изпълнени, като се
навеждат и възражения за подсъдността. Оспорват се изводите на съда, че
постановлението за принудително довеждане на свидетеля Л. не представлява
индивидуален административен акт, по смисъла на чл.21 от АПК и не подлежи на
съдебен контрол за законосъобразност по реда на АПК. Според касатора,
решаващият съд не извършил преценка на допустимостта на жалбата при
съобразяване нормата на чл.72, ал.1, т.6 от ЗМВР и тези на Инструкция № 8121з-
78 от 24.01.2015г. за реда за осъществяване на задържане на лица от органите на
МВР. На следващо място, сочи, че не били спазени дадените задължителни указания
на ВАС и по отношение подведомственост, като в случаят не касае оспорване по
реда на чл.250 от АПК. Заявява, че предмет на оспорване е „съдържащото се в преписката постановление за принудително довеждане и
налагане на глоба на свидетел от 02.03.2021г. по досъдебно производство № 5329
от 2020г.“, провеждано от органите на СДВР. Иска се обезсилване на
постановеното определение на РС-М.Търново и връщане на делото по подсъдност на
същия съд, който да продължи съдопроизводствените действия. Претендират се
разноските по делото.
Бургаският административен съд, като
прецени допустимостта и основателността на частната жалба по наведените в нея основания, ангажираните по делото
доказателства и съобразно закона, намира за установено следното:
Частната жалба е процесуално ДОПУСТИМА, като
подадена в срока по чл.230 от АПК и от надлежна страна, за която постановеният
прекратителен акт е неблагоприятен. Разгледана по същество, жалбата е и ОСНОВАТЕЛНА.
При
постановяване на оспореното пред настоящата инстанция определение, районният
съд е приел следното:
Според
решаващият състав е оспорено „фактическото задържане“ на Л. за периода от 12.00
часа на 04.03.2021г. до 15.00 часа на 05.03.2021г., основаващо се на
постановено от орган на разследването принудително довеждане на лицето, в
качеството на свидетел по ДП № 5329 от 2020г. на СДВР, пр.преписка № 4250 от
2020г. на Софийската районна прокуратура. След цитиране на постановени съдебни
актове на други съдилища и последно постановеното определение на АССГ от
01.10.2021г., с което делото е изпратено по подсъдност на РС-М.Търново,
решаващият състав приел подадената жалба за процесуално недопустима. Изтъкнал,
че основанието за задържането на лицето е постановление на разследващ орган от
02.03.2021г., като е обсъдил наведените доводи на жалбоподателя за
незаконосъобразност на това постановление. Посочил е, че това постановление
подлежи на оспорване по реда на чл.200 от НПК, а не по реда на АПК. Изтъкнал е,
че предвиденият специален ред на оспорване по реда на НПК изключва приложението
на АПК. Действията на полицейските органи по задържането на Л. са били именно в
изпълнение на цитираното постановление на разследващия полицай В.М., поради
което не е налице нито устна заповед, подлежаща на оспорване по реда на АПК,
нито фактически действия по смисъла на чл.250 и сл. от АПК, като производствата
по последния процесуален ред не са подсъдни на районния съд. Сочи, че безспорно
е установена и липсата на издадена заповед за задържане на лицето по реда на
Закона за МВР, за да бъде възможно обжалването й пред съда. Посочил е, че
извършените действия по задържане на лицето в изпълнение на постановлението на
органа на ДП не съставляват фактически действия по смисъла на АПК и не подлежат
на самостоятелен контрол за законосъобразност, като се е позовал на практика на
ВАС. Липсата на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 от АПК
обосновал извода за наличие на прекратително основание по чл.159, т.1 от АПК и
въз основа на него съдът е прекратил производството.
Така
постановеното определение е НЕПРАВИЛНО, като постановено по нередовна жалба на А.Л.. Това е така,
поради следното:
Сочи
се, че касаторът Л. е бил задържан за времето от 12.00 часа на 04.03.2021г. до
15.00 часа на 05.03.2021г., когато е освободен от органите на СДВР след принудителното
му довеждане при разследващия орган за извършване на процесуални действия в
качеството на свидетел по ДП № 5329 от 2020г. на СДВР, пр.пр. № 4250 от 2020г.
на Софийската районна прокуратура.
Категорично
е установено по делото, че не е издавана Заповед за задържане на лице за срок
до 24 часа по реда на ЗМВР, поради което и обсъждането на тази процедура,
включително на нейната регламентация в Инструкция № 8121з- 78 от 24.01.2015г.
на МВР е напълно безпредметно.
В
случаят, както касаторът, така и РС-гр.Малко Търново изтъкват, че задържането е
осъществено по повод изпълнение на постановление за принудително довеждане от
02.03.2021г. на разследващ орган от състава на СДВР, но изявленията на самия жалбоподател
в първоначално подадената жалба, по която се е произнесъл съда са
противоречиви.
Съдът
е приел безкритично изпращането на делото по подсъдност, доколкото липсват
данни за иницииране на спор за подсъдност от страна на РС-М.Търново пред смесен
петчленен състав на ВКС и ВАС /чл.135,
ал.5 от АПК/.
Не е
констатирана от страна на РС-гр.Малко Търново нередовността на първоначално
подадената жалба /приложена по адм. дело
№ 566 от 2021г. на АС-гр.Бургас, което е прекратено и изпратено по подсъдност
на АССГ/. Така депозираната жалба, макар подробно да описва фактите относно
състоялото се задържане на Л. на описаната дата и място, съдържа противоречиви
изявления на оспорващата страна. Това е така, защото в абзац 2 на стр.2 от
жалбата, се съдържа изявление на Л. според което „…моля да приемете, че жалбата
е насочена срещу годен за обжалване административен акт…“, а няколко
реда след това се сочи, че „предмет на оспорване е „фактическото задържане
на жалбоподателя за повече от 24 часа /27 часа/“, осъществено от полицейски
орган, без да е издадена нарочна заповед. След това се оспорват описаните в
постановление за принудително довеждане факти, обусловили постановяването му,
като се твърди липсата на неотложност, а също така и се твърди невярност на
описаното от разследващия орган, че „лицето
не може да бъде установено, тъй като се укрива.“
Жалбоподателят
се позовава на разпоредби на Инструкция № 8121з-78 от 24.01.2015г. на МВР,
както и на законовото ограничение относно задържането на лице по чл.72, ал.1 от ЗМВР, което не може да продължи повече от 24 часа. Позовава се на нарушени
принципи на административния процес. Същевременно се оспорва наличието на
предпоставките на закона, обуславящи възможността да се извърши принудително
довеждане на конкретното физическо лице- чужд гражданин, които обаче са
фактически и правни основания за издаването на постановление за принудително
довеждане на свидетел по реда на НПК.
При
тези констатации, не е съобразено, че от една страна оспорващият заявява, че се
оспорва „административен акт“, а от
друга страна сочи, че предмет на оспорване е „фактическо задържане“, което не се основава на такъв акт /заповед/,
като според описаното в жалбата /началото на стр.3 от жалбата/„в случаят няма спор, че спрямо жалбоподателят е разпоредено принудително
довеждане за разпит в качеството му на свидетел, но не са налице нито
неотложни действия пред съдия, лицето не се е укривало, нито е отказвало по
какъвто и да е начин да съдейства на органите на ДП“. Следователно, оспорва
се и законосъобразността на самото постановление на разследващия орган.
Точното
определяне на предмета на оспорване и прецизността на направените от
жалбоподателя волеизявления в случаят е изключително важна, защото при тези
противоречиви изявления не може да се направи еднозначен извод за предмета на
делото, а оттам и за родовата и местна подсъдност. Не може да се направи
категоричен извод какво производство е инициирано, а оттам и кой е компетентния
съд, респективно дали въобще е от компетентността на съда. В тази връзка, ако
се оспорва законосъобразността на постановлението на разследващия орган от
02.03.2021г. в частта на принудителното довеждане, разбира се, че при такова оспорване
компетентността да разгледа подобна жалба е на съответния прокурор /по аргумент
от чл.200 НПК/, но не и на съда. Първоинстанционният, респективно въззивният
съд е компетентен само досежно наложената глоба на свидетел, както сочи
изричният текст на чл.120, ал.5 и ал.6, вр. с ал.3 от НПК, вр. с чл.71 от НПК,
но това се отнася за съответния наказателен съд, съобразно компетентността на
съдилищата по НПК.
В
случай, че не се оспорва това постановление на орган на ДП, а само фактическо
задържане, принципно са правилни съображенията на МТРС, че такова
фактическо задържане не е налице, която преценка напълно съответства на
указаното в Определение № 9589 от
23.09.2021г. на ВАС на РБ. Жалбоподателят се позовава на това определение,
но не е съобразил, че именно в него е отречено процесното задържане да
съставлява по своята същност „фактическо задържане“, защото е извършено в
изпълнение на постановление за принудително довеждане, т.е. на акт постановен
от орган на разследването. В такъв случай обаче не РС-гр.М.Търново е
компетентният съд, който може да направи този извод, защото незаконосъобразните
фактически действия на административни органи, каквито несъмнено са
полицейските органи не се оспорват пред районният съд, а пред съответния
административен съд по реда на чл.250 и сл. от АПК. Това се отнася за
евентуално осъществени действия на полицейски органи в качеството им
на административни органи.
Разследващият
орган по досъдебно производство не е
административен орган, а орган на наказателното производство и
постановените от него мерки за процесуална принуда /принудителни довеждания, наложени глоби и др./, обективирани в
съответни актове /постановления/ се оспорват по реда на чл.200 от НПК, освен
ако не е предвидено изрично оспорване и пред съда, както вече бе посочен
случаят с наложената глоба.
Само
заповедта за задържане на лице за срок до 24 часа, с правно основание чл.72,
ал.1 от ЗМВР може да се оспори пред съответния районен съд, като първа
инстанция, по реда на АПК, но вече бе изтъкнато, че никой и не твърди наличие
на подобна заповед.
Колкото
до изпълнението на постановеното от орган на ДП принудително довеждане,
респективно осъщественото задържане на лицето, с цел довеждането му в СДВР,
следва да се отбележи, че по преписката е приложена Заповед за конвоиране на
лице № 2993-50 от 04.03.2021г., издадена от Началника на РУ на МВР-гр.Малко
Търново, но на основание чл.76, ал.1, т.1 от ЗМВР и Инструкция №
8121з-1161 от 2017г. на Министъра на МВР, поради което обсъждането на чл.72
от ЗМВР и относимата към тази хипотеза на задържане Инструкция 8121з-78 от 24.01.2015г. на МВР въобще е неуместно, тъй
като няма връзка с правното основание на така осъщественото задържане.
При
тези констатации, съдът е следвало да остави жалбата без движение, като укаже
на оспорващия ИЗРИЧНО ДА УТОЧНИ
какво оспорва:
1.Административен
акт или
2.Фактически
действия /задържане/ извършени от административен орган.
Ако жалбоподателят
заяви, че се оспорва акт, да се посочи конкретно кой е този „административен
акт“, като в случай, че се оспорва законността на самото постановление за
принудително довеждане очевидно съдът няма компетентност да разгледа спора в
частта за принудителното довеждане, предвид езиковото и логическо тълкуване на
указаното в чл.120, ал.5 и ал.6, вр. с ал.3 от НПК, вр. с чл.71 от НПК, а в
тази част постановлението може да се оспори само пред прокурора, по реда на чл.200
от НПК. Отделен е въпроса, че това постановление въобще не съставлява
административен акт, а акт на процесуална принуда постановен от орган на ДП по
реда на НПК.
Ако
се оспорват фактически действия, изразяващи се в задържане, както и
жалбоподателят сочи в частната касационна жалба, следва да бъдат съобразени
дадените указания на ВАС на РБ в цитираното определение, според които в случаят
такива действия не са налице,
доколкото задържането е извършено в изпълнение на постановление за принудително
довеждане, т.е. се основава на изричен акт на разследващ орган и очевидно не
съставлява „фактически действия“ на полицейски органи. Обаче, ако оспорващият
заяви за пореден път, че оспорва твърдяни от него фактически действия, съдът
следва да съобрази дали е компетентен да се произнася по въпроса относно
наличие на такива, респективно относно тяхната законосъобразност, която би
могла да се проверява по реда на чл.250 от АПК. В случай, че това е така, при
положение, че делото му е изпратено по подсъдност от АССГ, районният съд следва
да прецени дали да повдигне спор за подсъдност пред смесен петчленен състав,
съгласно чл.135, ал.5 от АПК.
РС
няма компетентност да се произнася по оспорване на фактически действия на
административни органи, нито по оспорване на други индивидуални административни
актове по чл.21 от АПК, вкл. относно ограничаване правото на свободно
придвижване на лице от страна на адм. орган, с изключение на заповедите за
задържане на лице до 24 часа по реда на чл.72 от ЗМВР, каквато никой не твърди
да е издавана.
При
ясен и категоричен отговор на заявените от жалбоподателя уточнения, съдът следва
да прецени допустимостта на оспорването, респективно на неговата основателност,
ако е родово и местно компетентен да го стори или да повдигне спор за
подсъдност, ако намери, че спорът не му е родово подсъден.
Като е оставил НЕРЕДОВНА жалба без
разглеждане, без да е дал указания за необходимите уточнения, с оглед
отстраняване на така констатираните нередовности, респективно е прекратил
производството на посочено основание /чл.159, т.1 от АПК/, първоинстанционният
съд приложил закона неправилно и незаконосъобразно е прекратил делото.
Оспореното съдебно определение следва да се отмени, а делото да се върне на Районен
съд- гр.Малко Търново за продължаване на съдопроизводствените действия, с оглед
контекста на изложеното.
По
искането за разноски следва да се произнесе първоинстанционният съд, с оглед
изхода от спора, при евентуално разглеждане на жалбата по същество.
Ето
защо и на основание чл.235, ал.1 от АПК, Административен съд– Бургас, ХVІ– ти състав,
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ Определение № 13 от 08.10.2021г.
на Районен съд- гр.Малко Търново, постановено по АНД № 102 по описа за 2021г.,
с което е оставена жалбата на А.Л. без разглеждане и е прекратено
производството по делото и
ВРЪЩА делото на Районен съд-гр.Малко Търново за продължаване на
съдопроизводствените действия при спазване на дадените указания.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.